Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (13)

Якичка преяжда

Маншон и Полуобувка бяха тъй преуморени от всичко преживяно през изминалия ден, че се пробудиха от сън едва когато часовникът на старинната кула отброи дванадесет удара. След като се бяха наспали, сега и двамата се чувстваха преизпълнени с енергия.

— На работа! — провикна се Полуобувка.

— На работа! — поде след него и Маншон.

Отидоха в бюфета на етажа и закусиха с голям апетит.

— А сега нека намерим Мъхеста брада! — разбърза се Маншон.

Полуобувка вдигна пръст, за да му припомни нещо:

— Забравяш, скъпи мой, че на двора те очаква едно живо същество. И ако случайно не се лъжа, то е малко мило кученце, на което също му се ще да похапне нещо.

— Боже мой! — смути се Маншон. — Как можах да забравя? Явно остарявам вече, щом паметта тъй ми изневерява.

Полуобувка не беше съгласен с него.

— Не дрънкай глупости! — сряза го той. — Не виждам нито едно бяло косъмче по твоя маншон. Просто не си свикнал още да се грижиш и за кучето си, както прави всеки добър стопанин.

— Мислиш ли, че е тъй? — въздъхна с облекчение Маншон.

— Разбира се! — побърза да го успокои Полуобувка. — Който веднъж се наеме да гледа куче, вече не принадлежи на себе си. Казано по-точно, принадлежи на кучето си!

Маншон с притаен дъх прие тези думи и дори малко се натъжи. Никога ли вече нямаше да принадлежи на себе си? Но как така? Почувства се угнетен. Но щом си спомни как снощи поведе кучето си в двора на хотела, за да го настани в колибката, настроението му се възвърна. Как мило го погледна Якичка, как заскимтя, жално и едновременно с това тъй предано, че Маншон още тогава разбра. Той нямаше по-близко същество на света. Сърцето му се преизпълни с любов, сянката в душата му се разсея и изчезна. Наистина нямаше нищо против да принадлежи на кучето си. Якичка и никой друг!

Маншон енергично пристъпи към бюфета и поръча:

— Моля, един килограм шунка и още толкова пача!

— Толкова много? — смая се момичето зад щанда. — За едно дребосъче!

Маншон свъси вежди.

— Не е за мен — важно обясни той. — Имам си куче!

При тези обяснения момичето се зае с кантара, а Полуобувка пристъпи към Маншон.

— Искам да те предпазя от увлечения, скъпи Маншон — вдигна пръст Полуобувка. — Чудесно е, че искаш добре да се грижиш за кучето си, но това не означава, че то трябва да преяжда. Ще го разглезиш сега с пача и шунка, а после то ще ти изгризе ушите.

— А как иначе? — Маншон беше готов на всичко за кучето си.

И преди спорът да се разгори, момичето на бюфета попита:

— Да оставя ли шунката малко повече?

— Разбира се! — закима Маншон.

Полуобувка разбра, че е безполезно повече да го предупреждава за каквото и да било. Сърцето на Маншон беше обзето от такава безбрежна любов, че беше излишно Полуобувка да се надява приятелят му да се придържа към някакви разумни граници.

„Да прави каквото иска!“ — размисляше Полуобувка.

Да глези Якичка, щом това му се харесваше. Ползата за кучето ще е никаква, но щом Маншон изпитва радост… Е, тъкмо това Полуобувка все пак не можеше да проумее докрай.

А може би Маншон и Якичка взаимно се обогатяваха чрез тази преданост?

Продавачката вече опаковаше шунката и се зае с пачата.

— Чудесна телешка пача! — обади се тя. — Съвсем прясна, днес ми я донесоха. Аз също си имам кученце, фокстериер. Вашето каква порода е?

Каква ли порода беше Якичка? Маншон съвсем не знаеше и сви рамене. Но Полуобувка незабавно отговори:

— Смелтериер! Извънредно рядка порода!

— Ах, смелтериер! — мило се усмихна момичето. — Тогава тази телешка пача ще му дойде добре. При това е лесно смилаема.

— В такъв случай сложете малко повече — бързо се разпореди Маншон.

Продавачката закима.

— Чудесно! — отвърна тя. — Да ги направим ли два килограма?

— Моля — не възрази Маншон, който изобщо не забеляза как Полуобувка изпъшка от притеснение.

Момичето зави пачата. Маншон грабна по един пакет под мишница и презглава се втурна към скъпия Якичка. Полуобувка едва го догонваше в коридора.

Докато чакаха асансьора, Маншон, обикновено тъй спокоен, изведнъж се разгорещи.

— Невъзможно! — сърдеше се той. — Първокласен хотел, а никакъв ред. Асансьорите им тромави като мулета.

— Не се сърди, де! — увещаваше го Полуобувка. — Минута по-рано или по-късно, има ли значение? Якичка няма да зарита от глад!

— Тъй значи! — неприятно се изненада Маншон. — Това ли би желал да зърнеш?

В това време се появи асансьорът. Маншон и Полуобувка се спуснаха долу, а когато изтичаха на двора, веднага се разбра, че Якичка наистина не примира от глад. Изскочи от колибката и весело заподскача край тях.

— Якичка, кученцето ми! — разнежи се Маншон.

Якичка лаеше щастливо. Рипваше към гърдите на Маншон, но тъй като той беше нисичък, Якичка просто го прескачаше. Ето и сега само от вежливост Якичка се завъртя край Полуобувка, но после вече не се отдели от Маншон. Подскачаше ли, подскачаше, без да откъсва очи от него.

Но това не продължи дълго. Внезапно Якичка се закова на място и ноздрите му се разшириха.

— Усети храната! — обади се Полуобувка.

Маншон се усмихна. Разви първо шунката, после и пачата и тикна всичко това под носа на Якичка.

— Я виж, ще ти хареса ли?

Кучето не дочака втора покана и яростно се нахвърли на пачата.

— Яж, яж! — подканваше го Маншон. — Пачата е телешка, съвсем прясна.

— И лесно смилаема! — подкачи го Полуобувка.

Якичка лапаше, сякаш някой щеше да го изгони. Пачата се топеше под носа му с невероятна скорост.

— Хареса му — блажено се усмихваше Маншон.

Най-после от пачата не остана дори трошица.

— Страшна работа! — възхити се Полуобувка. — Просто да не повярваш! Толкова мъничко същество и къде побра тая пача?

Маншон се направи, че не го е чул.

— Жалко, че не помолихме продавачката да нареже шунката на парченца — изломоти той. — Дали едно малко кученце ще се справи с цяло парче шунка?

Полуобувка разбра накъде биеше Маншон. Имаше предвид джобното му ножче, с което да нареже шунката на Якичка.

— Е, какво пък? — изпъшка за кой ли път Полуобувка. — Да нарежем тази шунка.

Полуобувка въздъхна още веднъж, извади ножчето от джоба си и се зае с работата. Отряза парченце от шунката и Якичка лакомо го погълна. Отряза друго — пак така!

— Бедничкото ми! — въздишаше Маншон. — Кой знае откога не е яло!

— Може и така да е! — каза Полуобувка. — Но аз не бих го хранил с тия лакомства тъкмо защото е гладувало. Като го гледам как лапа, чак и на мен ми се прияде.

— Така ли? — обезпокои се Маншон. — Не се каниш да изгълташ храната на бедното мило същество, нали? Друго ще е, ако нещо остане…

Но Якичка не остави дори трошица. Омете всичко и втренчи в Маншон такива очи, сякаш не беше вкусил нищичко.

— Дали да не му купя още? — чудеше се Маншон.

Този път Полуобувка се ядоса не на шега.

— От тази любов към Якичка те избива на маймунджилък! — сърдито избоботи той. — Ако едно кученце не знае мяра, ти за какво си тогава? Казвам ти, че преяждането е също така опасно, както и гладуването. Големият познавач на природата Мъхеста брада би ти казал същото.

Този път думите на Полуобувка стигнаха до Маншон.

— Така ли мислиш? — угрижи се той.

— Разбира се! — закима Полуобувка. — Не бих се изненадал, ако след това лапане Якичка получи разстройство, и то само като начало на болестта.

— Какво да правя сега? — най-после се стресна и Маншон. — Как да опазя кучето си?

— Има само едно средство — важно заяви Полуобувка. — Разходката!

— Разходка ли? — изненада се Маншон. — Чисто и просто разходка?

— Именно — потвърди Полуобувка. — Който има куче, трябва да знае, че то всеки ден се извежда поне за два часа. Но ако кучето е преяло, то остава навън целия ден.

— И вярваш, че това ще помогне? — попита с надежда Маншон.

— Непременно — отвърна Полуобувка. — Трябва да купим една верижка и да отведем Якичка в парка или на някоя алея, където няма да ни попречат да го разхождаме.

Маншон си отдъхна от тревогите.

— Да тръгваме! — разбърза се той. — Нека не губим време!

И те се отправиха на път. А и какво да сторят, след като Якичка беше на главата им! Утешаваше ги мисълта, че Мъхеста брада би ги похвалил за взетото решение. Голям приятел на животните, Мъхеста брада не би се съгласил да търсят него, щом има опасност едно кученце да се разболее.