Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (36)

Премеждията на Полуобувка

Когато Полуобувка се сбогува с Мъхеста брада и се отдалечи от палатката на природоизследователите, беше изпълнен с решимост да започне нов, напълно самостоятелен живот.

„В края на краищата аз самият съм личност!“ — разсъждаваше Полуобувка.

Защо трябваше цял живот да се влачи подир някого? Можеше и сам да поминува на тоя свят, много по-добре, отколкото заедно с тия тъй наречени смелчаги!

— Полуобувка! — достигна до него умоляващият зов на Мъхеста брада, но той не се поддаде и закрачи по-бързо.

Ако Мъхеста брада е решил на всяка цена да прекара живота си заедно с храненичето на вълците, моля, никой няма да му попречи. Знаеше си го той — Мъхеста брада и странните му навици. Дали ще е с отровно змийче в джоба или рамо до рамо с хранениче на вълците, за Полуобувка не е интересно! Във всеки случай няма да позволи подобна компания да го терзае до края на дните му! Той ще избере друг, напълно различен жизнен път…

— Полуобувка! — сподири го отново гласът на Мъхеста брада.

И този път Полуобувка не отвърна. Беше направил своя избор. Тия природоизследователи му отвориха очите, благодарение на тях разбра какво представляваше Маншон. Хранениче на вълците — гледай ти! Природоизследователите си знаеха работата. Чудеше се, че по-рано сам не беше отгатнал какъв е Маншон. А и кой знае от каква кожа е направен маншонът му…

„Не, не, и още веднъж не!“ — отряза Полуобувка.

Не му трябваше никакъв Маншон. Пък дори и Мъхеста брада. Сам ще се оправи в живота! Не е някакъв си там Маншон, та да рони сълзи в самотата си. И откъде се е взел у него този страх? Ами от там, от вълчето леговище! Стадният инстинкт е в кръвта му, какво друго! От стадния инстинкт не можеш да се избавиш. Страшно ти е да се осланяш на собствената си индивидуалност…

Унесен в мислите си, Полуобувка бързаше напосоки. Но ето че спря, за да набележи целта си. Къде ли се намираше морето? Ей там някъде, далече напред! Нали към морския бряг е тръгнал? Ще си купи дузина лимонади — от най-хубавите, отлично газирани! Ще се зарива в пясъка на плажа и ще отпива от време на време по глътка, а може би по две. Чудесно ще бъде! Лимонадата ще шуми, морето ще се плиска в нозете му. Истинска почивка! Тъй отдавна не е бил на курорт. Слънце, въздух, топъл пясък, вода и лимонади! Трябва ли му друго на тоя свят?

Полуобувка вървеше, без да спира.

Гладът все по-често взе да напомня за себе си. Край морето щеше и риба да си налови. Пържената риба е много вкусна. Е, да, но до морето, изглежда, е далече, а в гората риба нямаше. Ще мине с онова, което намери тук за ядене.

Като си помисли това, Полуобувка сведе поглед към поляната, за да види има ли горски ягоди, и в същия миг изпищя. Змия! Отровна змия се стрелкаше на зигзаг току пред голите му пръсти! Едва не я настъпи. Само крачка още и… щеше да узнае дали боли, когато в теб се впие отровен змийски зъб. Сам-самин в гората, ухапан от змия! Ужас!…

„Ох, да се съвзема малко!“ — помисли си Полуобувка.

Краката му се подкосяваха от преживения стрес, сърцето биеше до пръсване. Огледа се наоколо и забеляза сред буйните тревни туфи един гладък пън. Много добре. Ще поседне да насъбере сили, а после пак иде гони пътя.

Но щом приближи, отново изпищя. Пак змия! Навила се на кълбо и се грее на слънцето. Тръпки го побиха. С тия голи пръсти на краката все на змии налиташе! По-добре да се пръждосват при Мъхеста брада, най-големия приятел на всички отровни змии! Къде ли е той сега? Дали са се намерили с Маншон? Но какво го интересуват? Има си свои грижи.

Мина му желанието да отдъхва из тия места. На всяка крачка — змии! Каква ти почивка? Но беше толкова гладен!

Продължи да върви, но забеляза, че земята сякаш се люлее под краката му.

„Излиза, че съм страшно изтощен от глад!“ — окая се Полуобувка.

Виеше му се свят. Крайно време е да намери нещо за хапване!

Като по поръчка точно пред него изникнаха чудесни сочни плодове. Не беше виждал такива. Какво щастие, че птиците още не бяха ги окълвали. Приличаха на горски ягоди, но бяха жълти на цвят. Полуобувка се наведе, откъсна си ягодки, лапна ги. Лепнеха от сладост като мед. Ура-а-а! Гладът е победен.

Ядеше ли, ядеше! Великолепно! Тънеше в блаженство! С всяка нова ягода настроението на Полуобувка се подобряваше. Какви плодове! Сладки и сочни! Истинска радост! Колко жалко, че Мъхеста брада и Маншон нямаше да вкусят от тях. Но можеше да им набере.

Всъщност нали ги изостави? Наистина ли го направи? И как можа? Невероятно досадна глупост!

Най-после Полуобувка засити глада си. И сега какво? Помисли малко, после бързо изплете кошничка от листа на репей и започна да я пълни с плодове. Винаги е добре да се позапасиш!

Маншон бил хранениче на вълците! Голяма работа! Нека бъде хранениче на когото си ще! Важното е, че си е Маншон! Поне в това нямаше никакво съмнение. А нима той самият, Полуобувка, не е отраснал при англичаните? Имаше ли значение? Стреляше насам-натам с прашката си! Ако трябваше да бъде наистина откровен и да отдаде дължимото на правдата, нека си признае, че Маншон е много по-сърдечен от него самия!

Внезапно го осени важна мисъл — трябва да открие Мъхеста брада и Маншон колкото може по-скоро!

Хранениче на вълците! Кой би се занимавал с подобна дреболия? Не могат те един без друг! Тримата смелчаги, всеки със своите особености и слабости.

Кошничката се напълни. Мъхеста брада и Маншон непременно трябваше да опитат тия плодове! Всъщност се налагаше да внимава да не ги излапа, без да се усети.

Но какво става? Земята пак взе да се люлее под нозете му. Защо му се виеше свят? Чудна работа!…

Полуобувка внезапно осъзна — земята наистина се люлееше! Всяка негова стъпка оставяше влажни, дълбоки следи. Блатото!

Разбира се, водата се стичаше между голите му пръсти. Блато като блато! Ами змиите? Къде другаде биха се размножили толкова много? И тези прекрасни плодове… Не са ли същински блатни боровинки, за които спомена Мъхеста брада? Точно така трябва да е! Когато проучваха картата, Мъхеста брада обясни, че те растат само из блатата…

Сега Полуобувка си спомни и друго. Маншон показа на картата, че морето се намира от едната страна на гората, а блатото — от другата. И следователно… Виж ти каква била работата! Полуобувка разбра, че е объркал посоките и вместо към морето е поел към блатото! Добре че навреме се усети, иначе… Кой знае какво идеше да се случи, ако беше продължил навътре из тресавището… С неговите бездънни ями, които ненаситно поглъщат жертвите си.

Полуобувка се обърна и решително закрачи назад. Земята наоколо стана по-твърда. И вече не се люлееше.

Не се люлееше ли? Какво е това наистина?

На Полуобувка му се зави свят от умора. Примираше за сън! Стъпките му станаха несигурни, той едва не се строполи на земята. Очите му сами се затваряха.

„Кое е по-сладко от меда?“ — едва си спомни той една стара гатанка.

Беше дотолкова закопнял за сън, че не успя да се сети за отговора. Без да избира място, Полуобувка се хвърли на земята и подложи под главата си първата попаднала му буца пръст. Дори не забеляза как една голяма шарена змия уплашено се стрелна изпод нея и се метна встрани. Полуобувка блажено въздъхна и почти мигновено потъна в дълбок сън…

Когато се събуди, в първия момент не можа да съобрази привечер ли е или сутрин. Но слънцето светеше високо в горските върхари и Полуобувка помисли, че е някъде към пладне. Вероятно беше проспал цяло денонощие. А може би две? Иди му разбери, съвсем беше изгубил представа за времето. Лапна няколко от плодовете в кошничката, за да поуталожи глада си. И отново на път!

Сънят сякаш го беше превърнал в друго същество. Чувстваше прилив на нови сили. Мисълта му беше ясна, а настроението — ведро. Къде ли е Мъхеста брада? Ами Маншон? Никога вече няма да ги изоставя! И ще ги търси, докато отново се намерят. И тримата! Завинаги заедно!

Полуобувка вървеше ли, вървеше! Слънцето прежуряше, птиците се надпяваха, а той самият гореше от желание да се види час по-скоро с Мъхеста брада и Маншон. Но постепенно го обзе съмнение, че ще успее да намери приятелите си из безкрайните горски дебри. И дали въобще са още тук? Може би вече се излежават на морския пясък и дори не се сещат за него. Да не се сещат за него ли? О, не, как така?…

Полуобувка ускори крачка. Напред и само напред! Понякога спираше и викаше по име приятелите си. Но гората мълчеше. Само вятърът изшумоляваше във високите клони.

Денят преваляше, захлади се. Полуобувка не спираше да върви, макар да не знаеше къде да търси приятелите си.

И в един миг спря като закован.

— Бип-бип-бип… Би-и-ип, би-и-ип, би-и-ип… Бип-бип-бип!

Дали не му се счува? Не, съвсем не! Много добре разбра. Сигналът за бедствие!… Но този звук му е тъй познат!

— Бип-бип-бип… Би-и-ип, би-и-ип, би-и-ип… Бип-бип-бип!

Да, никакво съмнение! Автомобилът на Маншон, неговият клаксон! Полуобувка се ориентира горе-долу в посоката. Завърза кошничката, провеси я на гърдите си и се втурна натам, откъдето идеше сигналът. Клоните на храсти и дървета шибаха лицето му, но кой ти гледа! Тръни се забиваха в ходилата му, но Полуобувка тичаше с всички сили.

Какво ли е наложило да свирят този сигнал? Вълците ли? Или природоизследователите? А може би нещо друго, още по-лошо? Гората е пълна с изненади! Полуобувка се задъхваше вече, но тичаше ли, тичаше.

И дано автомобилът не напусне гората! Не, вероятно няма защо да се бои поне от това. Тези, които зоват за помощ, навярно разбират, че трябва да я чакат на мястото си. Клаксонът не се чу повече. Но Полуобувка следваше посоката…

И ето го на горската просека. Точно така. Не би сбъркал, ако предположеше, че автомобилът е вървял точно по този път. Но къде да го търси? Дали да продължи напред, или да се върне по-назад? Трудно му беше да реши.

И в този момент краката му се подкосиха — погледът на Полуобувка случайно пробягна встрани от пътя. Автомобилът на Маншон! Но заседнал безпомощно между две дървета.

Полуобувка се затича натам. Хвана дръжката на вратата. Но тя не се отвори. Почука на стъклото. Мълчание. Почука отново. Пак не се обади никой. Полуобувка се надвеси над стъклото да види по-добре.

И тогава Якичка радостно залая.