Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (23)

Посоката е открита

Когато вълкът изчезна от полянката, Полуобувка се реши да излезе от колата и изтича при Мъхеста брада. Мъжественото поведение на приятеля му разсея обхваналия го ужас и Полуобувка най-после успя да си възвърне дар-слово.

— Опасен си! — с признателност възкликна той. — Просто легендарно смел. Как само метна под краката на онзи звяр горещата главня!

— Казах ти аз, че най-добрата защита срещу вълците е огънят!

— Убеден съм — смееше се Полуобувка. — Огънят е първичен жизнен елемент!

И той се настани до Мъхеста брада. Нямаше желание да се върне в автомобила. Огънят изведнъж го покори. Мъхеста брада наслага нови съчки и приседна до Полуобувка. Сънят бягаше от очите им. Макар този път вълкът да не успя да им стори зло, все пак им развали съня.

— Ако Маншон се досети да запали огън… — разсъждаваше на глас Полуобувка. — Но едва ли има кибрит в джоба си. А Маншон е твърде цивилизован, за да получи огън от триенето на два сухи клона един о друг.

— Прав си! — въздъхна Мъхеста брада. — Щом дълго време живееш в автомобил, това оказва своето въздействие.

Приказките им се завъртяха около Маншон. Мили приятелю! Скъпи Маншон! Ако все още си жив и в плен на вълците, как ще издържиш в дивото им обкръжение? Ще те сломят ли суровите им обичаи, точно тебе, навикнал на всички приятни удобства? Ще изтърпиш ли наглото им грубиянство ти, толкова чужд на всякакво насилие?

— Нека не забравяме, че Маншон е поет — подхвана приказката си Мъхеста брада. — Твърде ранима душа, непонасяща никаква грубост. Поетите са толкова чувствителни.

— Същото може да се каже и за душата на художника — додаде Полуобувка. — Някога Маншон копнеел да стане художник. Мечтаел да рисува картини из живота на зверове и птици, нали тъй? Да ги изобрази за вечни времена върху белия лист. Наистина е ужасно, че сега тъкмо горските животни му причиняват страдание.

Но Мъхеста брада внезапно свъси вежди.

— Не бива да виним животните — твърдо настоя той. — Това би означавало да ругаем извечната природа! Живите същества не осъзнават нашата правда и справедливост. Те са онова, което представляват сами по себе си.

— Така е! — съгласи се Полуобувка. — Всъщност аз сега обвинявам само този единствен вълк!

Но Мъхеста брада съвсем не се съгласи с него:

— Дори и този вълк не може да бъде обвиняван. Постъпва така, както му е отредено от природата. Изобщо не осъзнава разликата между добро и зло, която е важна за нас!

В себе си Полуобувка не беше достатъчно убеден, но не се увлече в спор с Мъхеста брада. Беше му пределно ясно как се отнася той към природата. И трябваше да е доволен, че приятелят му не се сети да се заеме с опитомяването на вълчето племе.

Следващите думи на Мъхеста брада повече му допаднаха.

— Няма смисъл да укоряваме вълците — обясняваше той. — Но това не означава, че трябва да им оставим Маншон. Разбирането е едно, а реалността — съвсем друго нещо! Прекрасно зная какво представлява вълчето племе, но за спасението на Маншон се налага да водя безпощадна борба с него!

— Чудесно! — зарадва се Полуобувка. — Между нас казано, не разбирам нищо от вълци, но съм готов на всяка цена да воювам с тях заедно с теб!

Но по какъв начин щяха да осъществят намеренията си срещу вълците, засега на нито един от двамата не му беше ясно. Край огъня всичко изглеждаше много просто — грабвай главнята и нападай! Но няма навсякъде все огън да разпалват, я? Изскочи ли вълкът — внезапно и като изпод земята, трудно може да се разчита на огъня в същия миг! А ще трябва да действат начаса̀! Сега се взираха в пламъците и размисляха.

— Съмва — обади се по едно време Полуобувка.

Лека-полека нощният мрак се разсейваше. Оттук и оттам взеха да се обаждат птици. Настъпваше утрото.

— Идва новият ден — каза Мъхеста брада. — О, ако знаехме какво ни носи той?

Слънцето изгря.

Внезапно над гората екна далечен протяжен вой. Не беше гласът на бухала. Нещо много по-различно!

— Вълците! — прошепна Мъхеста брада.

Полуобувка скочи на крака и с две-три светкавични крачки се озова до най-близкото дърво. Закатери се бързо нагоре.

— Къде хукна пък и ти сега? — викна подире му Мъхеста брада.

Полуобувка не отговори. Беше твърде зает с намерението си. Отново се разнесе вой, този път едва доловим.

Мъхеста брада напрягаше слух. Наистина бяха вълците. Сега виеха малките им. С два пъти по-слаби гласчета. Сигурно се намираха в леговището си. Трябваше да установят посоката. И то навреме. Не можеха да очакват, че вълчетата ще надигат глас през целия ден. А тръгнеха ли напосоки из гората, скоро щяха да се объркат. В гората трябва да се ориентираш съвсем точно!

И както Мъхеста брада се чудеше какво да предприемат, до него стигна гласът на Полуобувка:

— Всичко е наред! Воят се чува откъм една огромна ела!

Чак сега Мъхеста брада осъзна защо Полуобувка се беше покатерил на дървото. Съвсем не от страх пред вълците, както си беше помислил той! Полуобувка се беше надявал да открие ориентир, по който да тръгнат към вълчето леговище. И ето че успя! Гигантска ела! Слава богу, нямаше да се загубят из гората! Вълчият вой сякаш ги приближи до милия Маншон!

Докато Полуобувка се смъкна от дървото, воят прозвуча още веднъж-дваж и замлъкна.

— Невероятен си! — не скри радостта си Мъхеста брада. — Благодарение на теб сега посоката е известна!

Той стана, напълни от ручея кофа вода и я плисна върху огъня.

Полуобувка отвори вратата на автомобила.

— Хайде, Якичка! — подвикна той. — Тръгваме да търсим Маншон!

Якичка радостно се втурна навън, готов да се отправи на път в същия миг, но Полуобувка се застоя замислен. Погледът му се спря върху гюма за мляко, в който наливаха вода, сега наполовина празен.

— Няма ли да вземем нещо за из път? — запита Полуобувка.

— Не, разбира се! — отвърна Мъхеста брада. — Гората ще ни нахрани и ще ни напои. Тя е нещо като огромна пазарска чанта. Ще утоляваме жаждата си от реката или с изворна вода, а за ядене ще се намерят горски плодове. Ако не успеем да открием нещо, моята брада все ще ни избави от глад.

Но Мъхеста брада остана крайно озадачен, когато Полуобувка измъкна гюма за мляко и изля водата от него. После се върна в автомобила, порови се из сандъчето с инструменти на Маншон и взе бормашината.

— Сетих се за една стара ловджийска история — подхвана Полуобувка. — Чувал съм я като дете. Един ловец облякъл рицарска броня, вмъкнал се в глутница вълци и избил сам-самин две дузини от тях. Хищниците се нахвърлили върху него, но зъбите им не могли да пробият метала.

— Е, и? — недоумяваше Мъхеста брада, комуто тази история за ловеца, избил толкова вълци, съвсем не се понрави. — Какво общо има това с нас?

Но Полуобувка вече се бе заел с бормашинката.

— Гледам, че от този гюм за мляко може да се получи чудесна рицарска броня — обясни той. — Трябва само да пробия две дупки на дъното за краката и други две встрани за ръцете. Така ще бъда напълно защитен от вълците, особено ако сложа и капака отгоре.

Мъхеста брада беше дотолкова изумен от изобретението на Полуобувка, че дума не обели. Работата потръгна и скоро Полуобувка беше с бронята на гърба си. Когато промуши ръцете и краката си, той подаде глава през гърлото и гюмът просто прилепна към тялото му.

— Сега приличаш на костенурка — не се стърпя да не го подкачи Мъхеста брада.

А Полуобувка кимна.

— Точно така! — обясни той. — И като костенурка ще мога да се свия вътре. Нека вълкът се опита да ме достигне тогава!

Нямаше какво толкова да се чудят на ризницата. Трябваше да се действа. Посоката е вече изяснена, а и Маншон вероятно се надяваше сега само на тях двамата.

Но как да изоставяш автомобила насред път, ей така! Преди да тръгнат, те го избутаха към храстите и го покриха с клони.