Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Jälle need naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012 г.)
Корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга първа

Приказна повест

Второ преработено издание

 

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

 

Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова

Художник: Веселин Праматаров

Редактор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат Полиграфичен комбинат „Д. Благоев 2“ ЕООД, София

Издателство „Дамян Яков“ София, 1997

 

 

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга втора

Приказна повест

Второ преработено издание

 

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

 

Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова

Художник: Веселин Праматаров

Редактор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат Абагар ЕООД, Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“ София, 1998

История

  1. — Добавяне

Изпробване на рицарската броня

Полуобувка и Мъхеста брада упорито бродеха из гората. Целия ден не подвиха крак, но не усещаха умора. Изобщо не се сещаха за хляб и вода. Вървяха ли, вървяха, а тревогата за съдбата на Маншон сякаш ги подтикваше да бързат.

Не беше лесно да следват вярната посока посред гъстата гора. За ориентир им служеше голямата ела. На няколко пъти Полуобувка смъкваше бронята, за да се катери по дърветата. Внимаваха да не изгубят от очи елата. Откъм нея се беше разнесъл воят на вълците призори и сега те бързаха да се озоват тъкмо там. Вярваха, че не се лъжат.

Вървяха ли, вървяха.

— Не ти ли дотегна тази ризница? — запита по едно време Мъхеста брада.

Полуобувка махна с ръка.

— Малко ми убива на раменете — обясни той. — Но ако я нося в ръце, ще ми бъде още по-неудобно. Свиквам с нея.

— Разбира се — закима Мъхеста брада. — С всяко нещо се свиква.

Много скоро обаче Полуобувка изведнъж се оплака:

— Ох, убива ми!

Измъкна се от бронята и се протегна.

— Трябва пак да се кача на някое дърво — каза той. — Да проверя посоката. Но да се катериш по дърво, след като си бил в подобна ризница, е приятно разнообразие.

Мъхеста брада нямаше възражения. Тъкмо до тях имаше могъщо дърво. Полуобувка се улови за най-долните клони и набързо се изкачи по-нагоре.

Мъхеста брада почувства непреодолима умора и седна да отдъхне. Якичка също копнееше за почивка. Примъкна се до Мъхеста брада, сви се на топка и завря глава в ръцете му.

— О, скъпи приятелю! — зачуди се Мъхеста брада. — Целият трепериш!

Кученцето наистина се тресеше цялото. Може би не толкова силно, но тръпките минаваха по цялото му тяло. Какво ставаше наистина? Ами ако… Мъхеста брада не успя да съобрази какво е положението, защото Полуобувка се развика отгоре:

— Всичко пропадна! От гигантската ела няма и помен в гората!

Мъхеста брада скочи на крака.

— Как така я няма? — уж викна той в отговор, но гласът му едва се чу.

Мъхеста брада усети как го побиват същите тръпки, които разтърсваха Якичка. Дали пък не е прихванал някаква болест от кученцето?

— Дървото е изчезнало — потвърди Полуобувка и заслиза по клоните.

Щом стъпи на земята, веднага навлече ризницата си.

— С всяко нещо се свиква. Ето, никак не ми убива.

Но мислите на Мъхеста брада се въртяха около гигантската ела.

— Как тъй ще е изчезнала? — недоумяваше той.

— Отсекли са я! — реши Полуобувка.

Това, изглежда, беше единственото разумно обяснение. А сега как щяха да продължат нататък?

— Ти огледа ли добре на всички страни? — запита Мъхеста брада.

— Разбира се — отвърна Полуобувка.

Настъпи напрегнато мълчание. Само Якичка трепереше и тихичко скимтеше.

— Огледах навсякъде много добре — пак подхвана Полуобувка. — Отвисоко всичко се вижда. Това дърво е много голямо, а аз се качих на самия връх. Елата я няма!

Отново се умълчаха. Изведнъж и двамата видяха, че Якичка души наоколо. Напред-назад, завъртя се в кръг, не отлепяше нос от земята.

— Сякаш търси нещо — отбеляза Полуобувка.

— И го намери — побърза да каже Мъхеста брада.

Якичка наистина стискаше в зъбите си нещо кафяво на цвят, рошаво и с дълги влакна. Отдалече не можеше да се разбере какво е.

— Якичка, тук! — викна Полуобувка.

Кученцето приближи. Послушно и много внимателно то остави намереното тъкмо пред Полуобувка и Мъхеста брада, сякаш искаше те да го разгледат много добре.

— Боже мой! — трепна Полуобувка.

— Но това е… това е… — заекна Мъхеста брада. — Как да се изразя, частица от нашия скъп приятел!

Наистина беше се случило невъзможното — Якичка беше намерил парченце от дрехата на Маншон.

— Бедни приятелю! — окая го Полуобувка. — Дали това не е всичко, което е останало от теб?

— Не бива винаги да се предполага най-лошото — възрази Мъхеста брада.

Прибра парченцето в джоба си и добави:

— Може би все някога ще се наложи да го зашием на мястото му.

Но Якичка не се успокояваше. Изглежда, парченцето от дрехата на Маншон му вдъхна надежда, и кученцето отново тръгна да души. Но в същото време изглеждаше изплашено от нещо и все така трепереше.

— Чудно нещо — отбеляза Полуобувка. — Няма я голямата ела и въпреки това ние не сме се отклонили от вярната посока.

i_otnovo_manshon_pic24.png

Внезапно Мъхеста брада засия и дори се засмя.

— Я ме чуй, Полуобувка! — каза той. — Елата е същото онова дърво, на което ти току-що се покатери. Ето я там! Ако не се лъжа всъщност!

Вече гледаха на дървото с други очи. Наистина грамадна ела! Точно така! Същата е! Загадката беше разбулена, тайнствено изчезналото дърво се намери.

Ами парченцето от дрехата на Маншон? Оттук нейде се носеше вълчият вой. А Якичка все така трепереше. Чудно как всички обстоятелства напълно съвпадаха!

— Май сме стигнали, където трябва! — заключи накрая Мъхеста брада.

— Тръгвам! — заяви Полуобувка.

— Накъде? — недоумяваше Мъхеста брада.

— Накъдето ме отведе Якичка. По следата — обясни Полуобувка. — А ти чакай тук! Нямаш си ризница, която да те опази от вълчите зъби.

Мъхеста брада се чувстваше раздвоен. Сърцето му подсказваше да не се отлъчва от Полуобувка, но разумът изискваше тъкмо обратното. И надделя разумът. Не биваше и двамата да се впускат в неизвестността. Нека Полуобувка предприеме нещо сега. Все пак си имаше рицарска броня! Ако не успееше, тогава щеше да действа той — Мъхеста брада. Засега реши да се покатери на голямата ела и да не изпуска от очи Полуобувка.

— Якичка! — подвикна Полуобувка. — Хайде, търси Маншон!

Кучето, особено след като откри парченце от дрехата на Маншон, изглеждаше твърде неспокойно. Сега обаче, щом чу името на стопанина си, то едва-що не затича напред. Отправиха се на път — Якичка, забил нос в земята, Полуобувка на няколко крачки след него. С разширени ноздри кученцето душеше въздуха, а Полуобувка внимателно се взираше из храстите.

— Якичка, търси Маншон! — повтори Полуобувка.

И двамата бяха нащрек. Предпазливост и пак предпазливост! Да не допуснат никакви изненади!

— Тихо, Якичка! — от време на време се обаждаше Полуобувка. — Не бързай толкова!

Но Якичка не бързаше. Познатата миризма на Маншон наистина го подтикваше да се стрелва нетърпеливо напред, но земята пазеше и друга една миризма, от която Якичка се разтреперваше! Миризмата на вълци! Остра и нетърпима, тя объркваше кученцето и то се връщаше при Полуобувка с настръхнала козина на гърба.

Скоро стигнаха до горска полянка. Полуобувка се канеше да направи голям полукръг, за да върви по сянката, но Якичка удари направо. Полуобувка не го повика да се върне. Вероятно кученцето вървеше по следите на Маншон. Полуобувка прекрасно разбираше това и не изпускаше Якичка от очи.

Изведнъж кученцето изскимтя. Но не от страх. Имаше нещо друго. Якичка се втурна напред, изостави Полуобувка и независимо от вълчата миризма се понесе като стрела нанякъде.

— Якичка, върни се! — изплашен викна след него Полуобувка.

Подобен вик се дочу и от другата страна на полянката:

— Якичка, назад!

Полуобувка спря като закован! Какво е това? Той подвикна на кученцето и някой друг повтори същото. Тук нямаше ехо! Тогава?

— Назад, Якичка! — чу се отново.

Полуобувка трепна от радост. Та този глас му беше тъй добре познат!… Никога не би го сбъркал с друг!

И тогава се показа самият той! Маншон! Цял-целеничък! Наистина доста пораздърпан, но иначе жив и здрав! Изтича при Полуобувка. Якичка се плетеше из краката му и току се опитваше да подскочи и да го близне по лицето.

— Бягайте! — извика им Маншон. — Всеки момент вълците ще изскочат на полянката.

Полуобувка остана като гръмнат! Не беше дошъл тук, за да избяга при първата опасност. Но и за бягство вече беше късно — вълчетата се прокрадваха към тях.

Маншон се приближи до Полуобувка.

— Но какво чакаш още? — разсърди се той. — Вълците всеки момент ще се нахвърлят върху нас!

— Ами ти? — недоумяваше Полуобувка.

— Никой не може да ме измъкне от лапите им!

И той набързо разказа на Полуобувка за учебните часове по лов, както и за своята роля в тях.

— Ще остана при теб! — отсече Полуобувка. — Моята ризница ще ме предпази!

А вълчетата приближаваха. Вече правеха коварния си полукръг.

— Сега ще ни отрежат пътя за бягство — обясни Маншон.

Знаеше точно всички действия на малките. Те повтаряха наученото. Както Маншон предполагаше, намеренията им можеха да бъдат предвидени.

Сега те трябваше да ги нападнат.

Маншон и Полуобувка бяха готови да приемат нападението. Маншон беше просто в междучасие, което вълчетата сега прекъсваха. Полуобувка се надяваше на ризницата си. Но Якичка?

— Бягай оттук, Якичка! — настоя Маншон. — По-скоро!

Кученцето се стъписа. Едва-що откри своя мил стопанин, а сега го гонят! Но как така? Не, тук ще си стои въпреки ужасяващата миризма на вълците! И за да обясни по-добре, Якичка обичливо се притисна о Маншон и размаха опашка.

Тази всеотдайност трогна Маншон, но Якичка трябваше да изчезне от полянката. И колкото може по-скоро!

— Махай се! — грозно изкрещя Маншон и вдигна една пръчка от земята. — Да те няма, хайде!

Това се оказа достатъчно! Якичка го послуша. Но вдигна към Маншон очи, пълни с изненада и с безкрайна скръб. После се врътна и наистина изчезна.

И тъкмо навреме! Старият вълк изскочи от храстите и поведе нападението на малките си.

— Пак започват! — изтръгна се отчаян вик от Маншон.

Полуобувка приклекна, така че дъното на гюма да опре в земята. Сега краката му бяха защитени. После скри ръцете си, накрая и главата. Затвори капака! Чудесно! Вълчетата вече бяха при него. В следващия миг връхлетяха върху гюма.

Полуобувка се сви на топка вътре, а вълчетата задраскаха по ламарината. Опитаха се да вмъкнат лапи през дупките на гюма, тикнаха и муцуни там, но напразно!

Полуобувка остана недосегаем!

Първото изпитание на бронята се оказа успешно.

Но ето че гюмът се търкулна.

— Проклети вълчета — изпъшка отвътре Полуобувка. — Къде, по дяволите, ще ме избутат сега?

В отговор се чу ядовито ръмжене. Гюмът се търкаляше все по-бързо през камъни и буци, а вълчетата го следваха неотлъчно. Сърцето на Полуобувка се разхлопа. Ламарината трещеше оглушително. Едно търкаляне — страхотия!

Полуобувка беше съвсем зашеметен и много скоро изгуби съзнание.