Вирджиния Хенли
Лудетина (5)

Глава 5

Слугите запалиха огъня и излязоха. Останала сама, Тина съблече вълнената си рокля и мокрото бельо и ги просна върху долната табла на леглото, за да се изсушат. Скри ножа под дюшека и взе една голяма ленена кърпа, за да подсуши дългите си коси. Забеляза, че кърпата бе изработена от фино платно и в единия й край бе избродирана буквата „Д“. Опипа вълнената наметка и изгледа с отвращение тъмнозелените и сини квадрати. Гордостта не й позволяваше да се загърне с нея, но на вратата се почука и Тина побърза да увие мекия вълнен плат около себе си.

Влезе Колин Дъглас, който с усилие крепеше поднос със скованата си и почти безполезна ръка.

— Нека ти помогна — предложи Тина в порив на симпатия към този недъгав и добродушен човек. Той не бе толкова тъмен като останалите. Имаше широко, честно и гладко избръснато лице, а държанието му бе любезно и внимателно. Тина се зачуди коя ли бе причината за обезобразяването на някога великолепната му фигура, но беше достатъчно възпитана и чувствителна, за да не се взира настойчиво в него.

— Донесох ти малко супа и хляб. Тази груба и проста храна едва ли е подходяща за една дама, но в къщата няма жени, като се изключи прислугата в кухнята.

— Благодаря ти. Мирише хубаво. След като в замъка няма жени, тогава чия е тази стая? И коя е дамата на портрета? — попита тя и посочи към картината, която висеше над камината.

— Това е Дамарис, съпругата на моя брат Александър. Покойница е — кратко отвърна мъжът и се запъти, накуцвайки, към изхода.

Тина едва не се задави със супата.

— Внимавай да не се изгориш — предупреди я той, преди да затвори тежката врата.

Тина се извърна, за да разгледа красивото лице върху портрета. Пръстите й докоснаха изящната дантела на красивата рокля, която навярно бе сватбената й премяна.

— Лельо Дамарис — прошепна девойката, — каква неземна красавица си била.

В гърлото й заседна буца. Младостта и невинността на момичето от портрета я трогнаха до сълзи.

Притаен в сенчестия ъгъл на стаята, призракът на Дамарис се втренчи в пламтящата коса на младата жена и прошепна:

— Света Дево, ти навярно си моята племенница Валентина Кенеди! — застана между Тина и собствения си портрет. Обхваната от гняв, какъвто не бе изпитвала през всичките тези петнадесет години, тя извика: — Върви си! Върви си от това място!

— Какво ти е сторил онзи пропаднал Дъглас? — попита Тина, сразена от безкрайна печал.

— Не знаеш ли, че Александър ме отрови? Моят собствен съпруг, когото обичах повече от живота си? Той ме обвини, че му изменям с брат му Колин. Удари ме — с ръка Дамарис опипа лицето си, което още пламтеше от жестоката плесница с петнадесетгодишна давност.

Тина взе ръчно изрисуваната порцеланова кутия за пудра, която стоеше върху полицата на камината заедно с още няколко женски тоалетни принадлежности.

— Това са твои вещи — с благоговение изрече момичето. Прекоси стаята и отиде до леглото. Докосна четките за коса с масивни сребърни дръжки върху тоалетната масичка до леглото. Пръстите й погалиха тежките кадифени завеси. — Толкова е странно… струва ми се, че усещам присъствието ти в тази стая.

— О, Господи, надявам се, че е така, скъпа моя. Върви си, върви си, докато не е станало твърде късно!

Тина затвори очи за миг, после ги отвори и отпуши запушалката на едно кристално шишенце с парфюм.

— Казват, че тук си била убита, но от това място струи само любов и топлина. Сигурно много си страдала, но въпреки това аз усещам, че в тази стая си била щастлива.

— Бях щастлива… по-щастлива отколкото някога съм била през целия си живот… много по-щастлива отколкото една жена има право да бъде… преди онзи съдбовен ден. Любовта е сляпа. Не позволявай на Дъглас да те заслепи, Валентина! — Дамарис прокара невидимата си ръка по дрехите, които бяха закачени да се сушат. — Облечи се бързо и си тръгни.

Тина протегна ръка, за да пипне дрехите си и остана смаяна като разбра, че са напълно сухи. Свали наметката и облече долната си риза. Ейда собственоръчно я бе ушила и украсила с изящна бродерия. Тина погали нежно красивите теменужки. Можеше да се обзаложи, че в цяла Шотландия няма по-фино бельо от нейното. Бельо бе френска дума и Ейда я бе научила от господин Бюрк.

— Побързай, Валентина! — Дамарис постави нетърпеливо ръка върху рамото на младата си племенница. Изведнъж Тина почувства силен хлад и побърза да довърши обличането си.

 

 

Рам Дъглас избухна в смях, когато видя младежа, когото братята му бяха заловили.

— Исусе Христе, та той е още сукалче! Как ти е името, хлапе? — обърна се той към пребледнелия момък, затворен в мазето на замъка.

Дейвид Кенеди събра цялата си смелост.

— Махай се!

Рам се намръщи.

— Едно въже около шията ти ще те излекува завинаги от лошите обноски.

— Обесете ме, проклети да сте! — избухна Дейвид.

— Виж го ти, малкото оперено петле! — подсвирна Гавин.

— Оперено, как ли не! По-скоро е изплашено до смърт — рече Рам.

— Не се страхувам от никакви проклети Дъглас!

— Значи наистина си много глупаво хлапе — весело заключи Рам и се обърна към Гавин: — Ще дам на Хамилтън възможност да го откупят. Ако се поскъпят, ще го обеся.

 

 

На горния етаж Тина тъкмо бе пъхнала ръка под дюшека, за да извади ножа си, когато вратата изведнъж се отвори. Извъртя се към натрапника, а златистите й очи блеснаха от раздразнение, което мигом се смени със страх.

— Никога ли не чукате, сър?

Рам Дъглас повдигна черните си вежди.

— В моя собствен замък?

— Да, но в него сте дали подслон на една дама.

— Дама? Значи си спомни коя си?

— Н-не — пресегна се за наметката, за да скрие бельото си от тези дръзки тъмни очи. Огънят бе изсушил косите й и те се стелеха като разтопено злато по раменете й. Малки златисточервени къдрици обрамчваха лицето й и Рам изпита желание да зарови пръсти в тази изкусителна лъскава маса. Тина смутено заговори: — Спомних си, че бях излязла на езда… спомням си поройния дъжд… спомням си ръцете ви върху тялото ми.

— А, да, това е нещо, което никоя жена няма да забрави.

Гневът едва не я задави и временно прокуди страха. Той си мислеше, че е неотразим! Беше смъртоносно опасен и Тина разбираше, че не бива да си навлича яростта му. Прехапа устни и успя да изобрази някакво подобие на усмивка.

— Съжалявам, милорд, че ви се натрапих по този начин. Ще си тръгна веднага щом си спомня къде живея. Това наистина е влудяващо — името ми е на върха на езика, но някак си ми убягва.

Погледът му преценяващо се плъзна по тялото й. Очите му се вдигнаха към устните й, спуснаха се върху бързо вдигащите се и спускащи гърди и накрая се впиха в нейните. Тина преглътна хапливата си забележка, но той сигурно бе прочел мислите й, защото очите му развеселено блеснаха.

— Ако нещата не се оправят и никога не си спомниш как се казваш, ще те задържа — засмя се той. — Не ме гледай толкова възмутено, момиче. Ако до утре не си възвърнеш паметта си, лесно ще узная коя си.

Тина мигом подуши опасността.

— Как? — вцепенено попита.

Той пристъпи към нея и пръстите му погалиха меките златисточервени къдрици.

— Виждал съм те и преди.

Думите му я ужасиха. Възможно ли бе да са се срещали? Та тя никога досега не го бе зървала. Щеше да запомни лицето му.

— К-къде? — предпазливо попита девойката.

— В прегръдките на един мъж — загадъчно отвърна той.

Това бе невъзможно!

— Бъркате ме с някоя друга, сър.

— Едва ли… Никога не бих те сбъркал — увери я. Повече от всичко на света изпитваше желание да вкуси тази жена, а Рам Дъглас обикновено задоволяваше желанията си. Вплете пръсти в гъстите й коси и повдигна устните й към своите. Помежду им сякаш прехвърча искра.

— О, пуснете ме, сър! Аз не съм привикнала на подобни обноски — задавено промълви тя.

— Проявяваш излишна скромност — невъзмутимо рече младият мъж. — Мисля, че много добре познаваш мъжете. Навярно имаш съпруг, а със сигурност и много любовници.

— Как се осмелявате да твърдите такива отвратителни неща! — избухна Тина.

— Защото много лесно успя да ме възбудиш — силната му, загоряла ръка смъкна наметката от гърдите й. — Долните ти дрехи са изработени така, че да бъдат радост за мъжкото око. Разкриват заоблената извивка на гърдите ти, подчертават тънката талия, изкушават мъжките пръсти да развържат панделките и да свалят тези дантели… ето така.

В следващия миг панделките бяха развързани и той протегна длан, за да обхване гръдта й.

Тина бе потресена до дъното на душата си. Вдигна ръка, за да го зашлеви през лицето. Изобщо не я интересуваше, че бе от опасния род Дъглас.

Той улови дланта й във въздуха.

— Доста си темпераментна. Това ми харесва — усмихна се Рам.

Тя дръпна ръката си, отстъпи назад и се уви плътно в наметката.

— Моля ви, оставете ме на спокойствие, за да мога да се облека и да сляза долу.

— Не ти ли харесва тази разкошна стая? — подигравателно вдигна вежди той.

— Да, хубава е… и тя е хубава — посочи Тина към портрета на Дамарис.

— Кучката на Кенеди!

На Тина й се стори, че видя болка в очите му, преди да изрече обидната дума.

Девойката се почувства така, сякаш я бяха ударили през лицето.

— След като я мразите толкова много, защо не сте махнали портрета й?

Рамзи Дъглас се засмя, но смехът му прозвуча глухо и безрадостно.

— Не си мисли, че не сме се опитвали. Когато свалим картината долу, сякаш адът се стоварва върху главите ни, докато не я върнем обратно на мястото й. Проклетата кучка ни преследва — заключи равнодушно.

Тина подигравателно се изсмя.

— О, хайде стига! Нима Черния Рам вярва в духове?

Очите му се присвиха и потъмняха опасно.

— Познаваш ли ме, жено?

— К-Колин ми каза името ти. Каза го с такова страхопочитание, сякаш най-малко си някой бог.

— Бог? — изсумтя той. — По-скоро архангел.

Валентина се засмя и в очите й затанцуваха весели пламъчета. Целият й страх се бе изпарил.

— Е, поне имаш чувство за хумор.

— Ти също — отбеляза Рам. — Може би и по други неща си приличаме.

— Аз дори не знам коя съм, нито пък кой си ти — студено отвърна девойката.

— Ти си жена, а аз съм мъж. Може би си струва да открием приликите помежду ни — отново приближи към нея. Тина си помисли, че ако пак я докосне, ще припадне. От другата страна на вратата се чу шум и Рам рязко я отвори. Беше неговата хрътка.

— О, моля те, не го пускай вътре — умолително го изгледа тя и се отдръпна към огнището.

— Не се страхувай. Той никога няма да влезе в тази стая. Призракът го държи надалеч.

— Ти май наистина вярваш, че този замък се обитава от духове?

— Да — мрачно отвърна младият мъж. — Моят братовчед Александър я е довел тук като своя невеста преди петнадесет години. Но тя се е оказала курва, каквито са и всички жени от рода Кенеди. Накарала е двама братя да се хванат един друг за гушите. Александър я е отровил, а след това се е хвърлил от кулата.

Обидните му думи накараха страните на Тина да запламтят от гняв.

— Може би по-скоро сянката на отровителя Александър, който е осъден да не намери покой във вечността, обикаля сред стените на този прокълнат замък.

— Неговата сянка винаги е до мен и ме предпазва от брак. Съпругите са като паяците — веднъж след като се съвкупят, женската поглъща мъжкия.

Валентина потръпна. Знаеше, че трябва час по-скоро да се махне от този опасен мъж. Очевидно за него жените не бяха нищо повече от прах под краката му.

— Милорд, умолявам ви да ми позволите да се облека, за да мога да огледам замъка ви. Сигурна съм, че паметта ми ще се възвърне, ако се поразходя наоколо. Може би глътка въздух ще ми помогне или пък ако огледам мястото, където съм паднала. Нищо чудно, ако видя коня си, спомените ми да се раздвижат и всичко да си дойде на мястото.

Той махна с ръка.

— Чувствай се свободна да разглеждаш на воля моя прокълнат замък, освен ако не се страхуваш от бродещи привидения.

— Живите са тези, от които ме е страх — промълви Валентина.

— Е, сега вече ме срази, моя красива хитрушо. Явно е, че искаш час по-скоро да се отървеш от мен — хладно се усмихна той. — Чака ме доста интересна среща с моите най-близки и скъпи съседи от рода Хамилтън. Каня те да вечеряш с мен, когато се върна.

— Благодаря — едва чуто отвърна тя. Отпусна немощно глава върху вратата, която се затвори след него. Той я бе нарекъл хитруша, така я наричаше и баща й.

— Никога вече не оставай насаме с него — предупреди я Дамарис.

Тина приближи към огнището, свали презряната наметка на Дъглас и облече бледолилавата си вълнена рокля. Вдигна поглед към бледата красавица от портрета и прошепна:

— Дамарис, помогни ми да намеря Дейви. Трябва да се махнем оттук. Целият ад ще се изсипе върху земята, когато той узнае, че нападателите не са били от клана Хамилтън.

— Аз много рядко напускам тази стая. Това е единственият начин да избегна срещата с Александър — тихо отвърна Дамарис.

Тина измъкна ножа изпод дюшека и внимателно го скри в ръкава на роклята.

Света Дево и Йосифе, какво смяташ да правиш с този нож? Предполагам, че нямам друг избор — трябва да дойда с теб. Ще направя всичко възможно, за да те закрилям. Изглежда си много своенравно и дръзко момиче — скръбно заключи Дамарис.

Тина се покатери върху дървения скрин и надникна през високия прозорец. След няколко минути видя едрата фигура на Рам Дъглас да се запътва към конюшните. Следваха го неколцина въоръжени мъже. Въздъхна с облекчение, че поне за момента двамата не се намираха под един покрив. Взе наметката с цветовете на клана Дъглас и покри с нея пламтящата си коса. Ослуша се и безшумно се измъкна от стаята.

Сърцето й се качи в гърлото, докато се промъкваше крадешком по тъмния коридор, опасващ замъка. Надяваше се да избегне голямата зала, където по това време обитателите на замъка се бяха събрали да се стоплят край огнището. Видя в далечния край на коридора забързани слуги и членове на клана Дъглас и благодари на Бога, че се бе увила в наметката с отличителните цветове на рода им. Зърна извити каменни стълби, които водеха надолу, и се спусна по тях. Лъхна я влажен въздух, примесен с миризмата на плесен и овча лой.

Мина през стая, пълна с бъчви с бира и вино. До слуха й достигна дращене на малки крачета и тихо писукане и Тина се закова на място, осъзнала какви са създанията, които ги издават.

— Плъховете ме подушват — обади се Дамарис. — Не се страхувай.

Не след дълго девойката разбра, че плъховете са се изпокрили и бавно пое по тесния коридор. От двете му страни се виждаха тесни килии със залостени дървени решетки, подобни на тези, които се намираха в подземието на замъка Дун. Надникна през решетките на четвъртата, килия и ахна изумено, като видя своя малък брат.

Допря пръсти до устните си и не заговори, преди да притисне лице към решетките.

— Господи, но ти си ранен! Какво са ти сторили, Дейви?

— Те ме изгориха! — излъга момчето.

— Дай му ножа — подкани я Дамарис.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Лудетино? Да не би да си дошла да ме откупиш?

Девойката поклати глава.

— Те не знаят кои сме и трябва да се махнем преди да открият. Не разполагаме с много време, Дейви. Онова копеле Дъглас отиде при Хамилтън, за да поиска откуп за теб. Не мога да отворя килията. Вземи ножа ми, Дейви…

Момчето стисна дръжката и яростно рече:

— Когато пазачът ми донесе храната, ще го убия, ако не отвори вратата!

— Не го убивай, освен ако не се налага, Дейви. Не бива да има излишно кръвопролитие.

Брат й размаха ножа с мрачно изражение на лицето.

— Някой трябва да си плати за това.

— Направих всичко, каквото можах. Ще си тръгна, преди Дъглас да се е върнал.

— Направила си всичко, каквото си могла? — презрително изсумтя брат й. — Подпали замъка, преди да си тръгнеш… сравни проклетото място със земята!

— За Бога, говори по-тихо. Искам просто да се измъкнем живи оттук! — сърцето й биеше бясно, докато се изкачваше обратно по стълбите и се отправяше към голямата зала.

Духът на Александър Дъглас мигом усети призрака на Дамарис. Той остави малката групичка мъже, които играеха на зарове, и приближи към двете красиви жени — едната от плът и кръв, пълна с живот и кипяща от енергия, а другата — неземна и далечна.

— Дамарис, любима, кое е това момиче, което пазиш толкова ревностно?

Прекрасното видение не показа с нищо, че го е видяло или чуло. Александър въздъхна. От петнадесет години той молеше своята невеста да изслуша обясненията му, но вече започваше да се убеждава, че за разлика от него тя не го вижда.

В началото се бе опитал да влезе във връзка с живите, изгарян от нуждата да изчисти името си, но това се бе оказало невъзможно. Конете в конюшнята усещаха присъствието му, а хрътката на Рам го виждаше толкова често, че бе започнала да маха с опашка при приближаването му, но Дамарис се държеше така, сякаш бе невидим за нея. Призракът на Александър подозираше, че тя го вижда и чува, но тъй като вярваше, че я е отровил, отказваше да се вслуша в молбите му.

Тя мина плавно покрай него и за кой ли път дъхът му секна пред неотразимата й красота. Тя бе точно такава, каквато бе през онази фатална нощ преди петнадесет години. Тънката розова нощница с широки ръкави подчертаваше деликатната й хубост. Кожата й бе гладка като порцелан, а косите й блестяха като копринени нишки на лунна светлина.

Сърцето на Александър се свиваше от безкрайна мъка, че любимата му Дамарис бе завинаги изгубена за него, ала той бе готов да броди из вечността, само и само да я вижда и да бъдат заедно в замъка Дъглас. Все още таеше надеждата, че някой ден тя ще го погледне, ще му се усмихне или дори ще го прокълне, но поне ще покаже с нещо, че усеща присъствието.

Тина чувстваше погледите на войниците, приковани в нея. Сви рамене и свали тъмнозелената наметка. Взе кадифената си пурпурна пелерина от дървената поставка, уви я плътно около себе си и дръпна ниско качулката.

Колин Дъглас приближи бавно към нея.

— Напускате ли ни вече, господарке? — озадачено попита той.

— Не, не. Помислих, че след като дъждът спря, мога да се поразходя край замъка. Лорд Дъглас предположи, че ако видя коня си, може би паметта ми ще се възвърне. Обещах му да вечерям с него, когато се върне от Ланарк — прехапа устни. Разбра, че се бе издала. Знаеше, че най-близкият замък на клана Хамилтън се намира в Ланарк, на по-малко от петнадесетина километра на север. Но Колин Дъглас не забеляза нищо. Навярно предположи, че Рам е споменал къде отива. Руменината, обагрила страните й, започна да избледнява. Пулсът й учестено заби, когато се запъти навън, опитвайки се да се движи със спокойна крачка.

Дамарис не искаше да придружи племенницата си в конюшните, защото появата й винаги правеше конете неспокойни. Знаеше, че Тина ще се измъкне от това проклето място, и бе благодарна за възможността да види красивото момиче. Целуна Валентина по челото и прошепна:

— Сбогом. Моля те, никога не се връщай.

Тина отметна кичура коса, паднал над веждите й, после с уверена стъпка се насочи към кобилата си и я изведе от конюшнята. Седлото бе махнато, но за щастие не и юздата.

Девойката се метна върху гърба на животното и заби пети в хълбоците му. Не вярваше, че някой ще я последва и ще се опита да я върне. Мъжете Дъглас щяха по-скоро да са доволни, че са се избавили от странната жена, изпречила се така изневиделица на пътя им.

 

 

Вече се бе стъмнило, когато Тина препусна по подвижния мост и влезе във вътрешния двор на Касъл Дун. Изкачи стълбите, водещи към господарските стаи, и се натъкна на брат си Дънкан, който я очакваше с мрачно изражение на лицето. Той я сграбчи безцеремонно за лакътя и я разтърси толкова силно, че зъбите й затракаха.

— Имаш ли представа колко се тревожех за теб през целия ден? Ти си една безмозъчна глупачка, Тина! Знаела си, че Донал няма да се върне до утре, и отново си се запиляла при своите миризливи цигани! Изобщо поне малко интересува ли те каква отговорност лежи на плещите ми?

— Не ми крещи, Дънкан. Отидох в замъка на Дъглас, за да спася Дейви! Яздила съм петдесет километра и съм изтощена.

— Да не си се побъркала? Колко пъти трябва да ти се казва да не се месиш и мъжките работи? — прокара ръка през пламтящата си коса, едва сдържайки се да не я удари. Пое няколко пъти дълбоко въздух. — Ще кажа на Донал здравата да нашари задника ти.

Тина се закова на място. Виеше й се свят от умора и лекомислено изрече:

— Тъкмо ще може да се упражни, защото със сигурност ще му потрябва това умение, когато се ожени за Мег Камбъл.

— Донал има достатъчно ум в главата си и никога няма да се ожени за някое непокорно и дръзко момиче. Меги е нежна и добра девойка. Тя не е проклятие за баща си и братята си. Ти си се качила на главата на баща ни и го въртиш на малкия си пръст. Меги уважава и се подчинява на Арчибалд Камбъл.

Тина бе принудена да признае, че брат й има право. Познаваше само един мъж, който бе толкова властен, колкото Арчибалд Камбъл, и това бе Арчибалд Кенеди, граф на Касилис и глава на клана. Може би името Арчибалд го правеше тъй непоносим и противен.

Отвън се раздаде силен вик и в очите на Дънкан блесна надежда.

— Може би е Дейви.

— Разбира се, че е Дейви — дръзко отвърна Тина и сви красивите си рамене. — Нали току-що ти казах, че отидох да го освободя? — затвори очи и бързо се прекръсти, молейки се да е така.

Когато Дънкан видя в какво състояние се намира най-малкият му брат, го взе на ръце, отнесе го в стаята му и го съблече. Изпрати да повикат Ейда да се погрижи за изгорената му ръка, защото болката на момчето бе непоносима.

— Донеси ми уиски, Дънкан — нареди Ейда. Един слуга отиде да донесе пълна чаша с уиски, а прислужницата огледа раната.

— Сигурно Колин е превързал ръката ти. Той е единственият мъж от семейство Дъглас, който е по-цивилизован.

— Да, сакатият го направи — отвърна Дейви и стисна зъби, за да не издаде болката си пред жените.

Ейда взе чашата от слугата и заповяда на момчето да я изпие. Дейвид й се ухили и отпи голяма глътка.

— Не е трябвало да маже раната с мазнина. Сега ще се наложи да я измия — поклати глава Ейда. — Смяташ ли, че ще можеш да издържиш?

Момчето отпи още една голяма глътка уиски и избухна в смях.

— Когато Дъглас ме попита как се казвам, аз го заплюх в лицето и му заявих, че може да ме обеси. Така че… проклет да съм, ако сега не издържа.

— Някой ден здравата ще загазиш с този своя избухливост и невъздържаност — отбеляза Тина.

— Не съм невъздържан и ще промуша всеки, който го твърди!

— Аз пък си мислех, че нашата Тина е най-смелата от всички Кенеди — усмихна се Дънкан.

— Аз също не падам по-долу. Щеше да се гордееш с мен, ако беше видял как се държах.

Дейвид вече бе изпил половината чаша и сега не можеше да спре да се смее.

— Дъглас каза, че ще ме обеси, ако Хамилтън се поскъпят да платят откупа. Иска ми се да видя проклетото му лице, когато разбере, че птичката е отлетяла. Обзалагам се, че ще е по-черно и от недрата на ада!

— Тина, помогни ми с превръзката… залепнала е за ръката му — помоли Ейда.

Когато Валентина видя грозната рана, в гърдите й се надигна ярост и тя нарече Дъглас с най-отвратителните имена, които й дойдоха наум.

Докато Ейда промиваше раната му, Дейвид не спря да се смее и да отпива от чашата с уиски. Накрая Ейда я изтръгна от ръката му и заповяда на Дънкан да го държи здраво. Преди Дейви да разбере какво става, прислужницата изля останалото уиски върху раната.

Момчето извика и припадна.

— Трябваше да го направя. Ако раната загнои, може да изгуби ръката си — спокойно рече тя.

Лицето на Валентина бе пребледняло.

— До днес не знаех какво значи омраза. Ейда, мразя Черния Рам Дъглас с цялото си сърце и душа и се моля на Господ никога, никога, докато съм жива, да не видя отново грозното му лице!

— Заведи я да си легне — нареди Дънкан. — За днес е преживяла достатъчно.