Вирджиния Хенли
Лудетина (25)

Глава 25

След като той си отиде, стаята внезапно изстина, сякаш бе отнесъл цялата топлина със себе си. Тина се върна обратно в леглото и се пъхна под пухкавата кожа. Бушуващият вятър и поройният дъжд я караха да трепери, макар че Рам бе този, който сега яздеше навън. Лошото време не можеше да възпре Черния Рам Дъглас. Прокълни го! Прокълни го!

Възможно ли бе да я обича? Може би щеше да си отмъсти много по-скоро, отколкото смяташе. Не, той я мразеше, както и тя него, въпреки това в един миг любовта и омразата се срещаха и също както небето и земята, бяха двете страни на една и съща монета.

Мислите й бясно препускаха, докато обмисляше всички възможности. Трябваше да си тръгне. Да си отиде у дома при баща си. Мисълта за Бет и майка й я накара да потърси и друга възможност. Донал и Меги бяха в Касъл Кенеди, на не повече от тридесетина километра надолу по брега. Ала бързо размисли. Беше виждала разгневения Рам Дъглас и не завиждаше на този, който се изпречи на пътя му. Бедният Донал и преди не можеше да си мери силите с него.

Внезапно спря да трепери. Знаеше къде ще отиде — в лъката на Ър. Ще го направи!

Докато препускаха към границата, Рам не обърна никакво внимание на ругатните и недоволството на хората си, измъкнати посред нощ от топлите легла. Не забеляза овцете, сгушени една до друга, за да се топлят от студения дъжд. Беше потънал в мислите си. Проклети жени! За тях добротата означаваше слабост и заради това презираха мъжете и бяха готови да им забият нож в гърба. Човек никога не можеше да ги разбере. „Не — обади се едно тъничко гласче, — ти сам си си виновен. Занесе ли й поне веднъж някаква дрънкулка или бижу? Направи ли й поне веднъж комплимент за чаршафите, които е избродирала? Похвали ли ястията, които ти приготвяше господин Бюрк по нейна заръка? Поигра ли поне веднъж партия шах с нея или някоя друга игра, сподели ли мислите си, опита ли се да узнаеш нейните? Каза ли й някога, колко много означава тя за теб, освен в миговете на страст?“

За него бе скъп спомен онзи следобед, когато я бе завел на лов за риба. Искаше да сподели живота си с някого и знаеше, че най-после е открил своята любима. Копнееше да споделя с нея всичко — радостта, сълзите, пламенните мигове и спокойните моменти. Мили Боже, нима тя наистина се страхуваше от него? Да се бои, че той може да я отрови? Това бе немислимо! Самото допускане, че може да й се случи нещо лошо, караше стомаха му да се свива на топка.

Трябваше да се върне и да я помоли да се омъжи за него, а не да й нарежда. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Знаеше, че е прекалено горд, за да моли, за каквото и да е на този свят. Искаше тя да бъде майка на децата му. Какви великолепни синове и прекрасни дъщери биха могли да създадат заедно! Изведнъж в гърдите му се надигна страх. Никога досега не бе имал деца. Другите мъже сееха копелета навсякъде след себе си, но нито едно момиче не бе дошло досега при него, за да му заяви, че е баща на детето й. Пропъди страха. Валентина щеше да му роди деца — знаеше го, както знаеше, че всеки ден слънцето изгрява и залязва.

След като стигнаха морския бряг, Рамзи бе твърде зает, за да се отдава на спомени. Качиха конете на борда на „Отмъщение“ и бавно поеха покрай брега, за да патрулират из графствата Къркъбри и Дъмфрис по целия път нагоре до Солуей Фърт, където Шотландия граничеше с Англия. Нахраниха се на борда на кораба, после слязоха, за да обиколят границата на Роксбъро.

Откриха останките от изгорелия кораб на Армстронг — повечето мъже от екипажа му бяха избягали на север. Нямаше с какво да помогнат и затова продължиха, надявайки се да заловят англичаните на местопрестъплението. Желанието им се изпълни при Роуанбърн — видяха част от разпръснатия добитък, а десетина мъже, опиянени от пролятата кръв, изнасилваха жените и момичета на земята, до телата на мъртвите им бащи и съпрузи. Нито един не се спаси от справедливия гняв на Дъглас!

Това, което най-много вбеси Рам, бе, че всичките те бяха войници в униформи. Не губиха излишно време и след като хората му се разправиха с разбойниците, Рам Дъглас ги поведе през границата навътре към Лидсдейл. Когато четиримата мъже, които караха стадо овце, съзряха препускащите шотландци, изоставиха животните и побягнаха към долината. Местността бе опасна — скалиста и осеяна с коварни тресавища. Английските коне не можеха да се сравняват с бойните жребци на шотландците.

Скоро застигнаха четиримата мъже и ги заобиколиха, отрязвайки всяка възможност за бягство. Пребледнелите от ужас лица на пленниците издаваха страха им, че скоро ще увиснат обесени по дърветата — това бе наказанието за кражба на добитък.

Ако знаеха каква съдба ги очаква, щяха да молят на колене да бъдат обесени. Тъмните очи на шотландците откриха водача им и всички извадиха кинжалите си. Лорд Венджънс кимна леко и всички пристъпиха към жертвите си, готови за това, което се наричаше „скубане на перата“. Това бе стар шотландски обичай, който се прилагаше към презрения враг. Всеки един от шотландците се изреди, промушвайки проснатите на земята англичани. Всяка рана бе повърхностна, но много болезнена. След седемдесет подобни рани нещастната жертва обикновено умираше от загуба на кръв, крещейки в жестока агония. Последният издъхващ англичанин издаде всичко, което Дъглас искаше да узнае, преди да получи милостивия смъртоносен удар. Информацията потвърди подозренията на Рам — английският гарнизон се намираше в Карлайл. Командваше го лорд Дейкър.

Отрядът на Дъглас се върна в Шотландия и Рам свика среща на всички шотландски управители по границата. Събранието се състоя в замъка на граф Ботуел, непревземаемия Касъл Хърмитадж. Никой, освен местен жител не би открил пътя към него, минаващ през опасните тресавища. Хърмитадж бе страховита масивна постройка от сив камък. Голямата зала бе толкова обширна, че бяха нужни две огромни каменни камини, за да я затоплят. Докато членовете на клана Хоум от Уедърбърн се поздравяваха с представителите на Хамилтън, Брус и Елиът, Ботуел напълни чиниите им с тлъсти късове печено волско, а кожените им рогове — с октомврийска бира.

Управителите на източните погранични райони, Линдзи и Хей, разказаха потресаващи истории за набезите на англичаните, прекосили Туид с цел не само да плячкосват и убиват, но и да разрушават шотландските кораби, да отвлекат екипажите им и да извършват нечувани жестокости спрямо жените и децата. Бяха открили голям гарнизон от английски войски в Берик. Всички бяха осведомени за официалните протести, които кралят на Шотландия бе отправил до краля на Англия, който уж бе обещал да сложи край на грабежите и да нареди да се възстанови отнетата собственост на шотландците. Но сега лордовете от границата имаха доказателства, че зверствата се извършват не от бандити или пирати, а от армията и флотата на Хенри Тюдор.

— Кучият син е един алчен младок, още ненавършил двадесет и една години — заговори Ботуел, — но вече е хвърлил око на Шотландия и няма да миряса, докато не започне война с нас.

— Първото нещо, което крал Джеймс трябва да направи, е да изпрати обратно в Англия този проклет предател Хауард — заяви Патрик Хамилтън.

Рам го изгледа презрително, но не каза нищо. Можеше да си позволи да прояви великодушие към съперника си — Тина вече бе негова.

— Понякога политиката води до странни приятелства — саркастично подхвърли Хоум от Уедърбърн.

— Хамилтън е прав — обади се Кар, който не знаеше нищо за историята на Патрик с момичето на Хауард. — Джеймс не само трябва да се отърве от този паразит Хауард, но и да изпрати обратно в Англия курвата, за която се е оженил.

Преди срещата да приключи, бяха взети две решения. Първо трябваше да се нападнат английските гарнизони в Карлайл и Берик, за да се научи каква е числеността им и с какви оръжия разполагат. И второ, един от тях трябва да уведоми краля в Единбург, че граничните райони практически са във война. Всички бяха единодушни в избора си — Дъглас бе този, в чиито думи щеше да се вслуша Джеймс Стюарт.

На път за дома един английски кораб направи грешката да стреля по „Отмъщение“. Рамзи реши, че не си струва да потапя високия и не особено широк кораб. Защо да си хабят снарядите, когато много лесно можеха да го завладеят, да си присвоят товара му и след това да продадат плячката на изгодна цена? Някои от екипажа бяха все още живи, когато Буйната глава застана на командния мостик. Рамзи най-милостиво им подари живота и ги свали на брега при Силот, като им заръча да докладват на началниците си, че лорд Венджънс им е пощадил кожите.

Рам бе в прекрасно разположение на духа, когато корабът му навлезе в устието на река Дий. Спря в Къркъбри, за да вземе със себе си свещеник. Хрумна му забавната идея да заведе младата си съпруга в Единбург и да я покаже в двора. В главата му гъмжаха различни планове. Можеха да отплават до Еър, където той щеше да продаде шестте кораба, които бе отмъкнал от англичаните. Ще заведе Валентина в Дун, за да уведоми семейството й за сватбата им, а после ще поемат нагоре по Клайд до Глазгоу, а оттам — на коне до Единбург. Щеше да бъде истинско сватбено пътешествие, много по-романтично отколкото да яздят повече от сто километра до столицата.

Предаде свещеника в опитните ръце на управителя, а след това се запъти право към банята във войнишките бараки, подсвирквайки си радостно. Слугите в замъка му хвърляха смутени погледи, но никой не каза нищо. Новината за отпътуването на Тина преди два дни бе като избухването на голям пожар. Всички в Касъл Дъглас се страхуваха, че много скоро ще станат свидетели на такава експлозия, която ще ги помете без остатък.

Рам бе така закопнял да я зърне, че веднага след като се изкъпа, се качи на горния етаж, за да я потърси. Остана разочарован, като видя, че просторната спалня е пуста. Излезе на терасата, за да види дали не е излязла да се поразходи из градината. Вече бе толкова свикнал да се връща у дома, при нея, че се почувства като загубена душа, когато не зърна златистите й очи и огнените й къдри.

Тъкмо се канеше да тръгне да я търси, когато погледът му попадна на една бележка, забодена на възглавницата. Сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето му. Внезапно разбра, преди да чете бележката, че няма да я намери. Докато разгъваше писмото, си мислеше, че сигурно е отишла до Касъл Кенеди, за да посети новата си снаха Меги. Обля го вълна на разочарование. Ала щом започна да чете писмото, чувствата му рязко се смениха. Примигна невярващо. Гневът замъгли погледа му и думите се размазаха пред очите му. Наложи се да прочете написаното още веднъж, за да го осъзнае.

„Дъглас, всичко е свършено. Аз си заминавам. Моля те, погрижи се Ейда и господин Бюрк да се върнат благополучно в Дун.

Огнената Тина Кенеди.“

— Малка кучка! Да си тръгне просто така — без никакво обяснение, без нищо! — от устните му се изплъзна яростна ругатня. — „Свършено е!“ — повтори младият мъж. — Исусе Христе, ще бъде свършено, когато аз реша, че е така, но не и преди това! — бе имала нахалството да се подпише Огнената Тина Кенеди! Ще я довлече обратно за огнената й коса, а след това така ще нашари задника й, че поне една седмица да не може да седне на него! След като се осмеляваше да му се противопоставя, щеше много бързо да научи кой е господарят. Ще се научи да му се подчинява, дори ако се наложи да я заключи!

Цепениците в камината бяха подредени в спретната купчинка и той яростно я ритна с ботуша си. Ударът бе толкова силен, че от розовия гранит отхвръкна малко парченце. Проклета да е! Проклета!

Изхвърча от спалнята, крещейки с все сила името на Ейда. Нахлу в стаята й без да почука. Малката прислужница Нел изпищя уплашено и се скри в гардероба. Рам размаха писмото пред лицето на Ейда.

— Къде е тя? Кога си тръгна? Ще я убия! — изрева той.

Лицето на Ейда бе пребледняло, ала когато заговори, гласът й прозвуча твърдо и решително.

— Милорд Дъглас, няма да постигнете нищо, като се нахвърляте по този начин върху мен, опитвайки се да ме сплашите.

— Да те сплаша? Жива ще те одера! — изкрещя Рам и я сграбчи за раменете.

— Аз й казах колко ще се ядосате, но думите ми й подействаха като червено на бик — само затвърдиха решението й да замине.

— Къде е тя? Явно не се е върнала у дома си, в Дун, защото иначе щеше да те вземе със себе си. При Донал ли е отишла?

— Не знам къде е — излъга Ейда.

Рам впи болезнено пръсти в раменете й.

— Лорд Дъглас, дори и да ме убиете, това няма да ви я върне.

Думите й охладиха гнева му. Той я отблъсна от себе си.

— Кога замина? — сурово попита той.

— Преди два дни — тихо отвърна прислужницата.

— Два дни? — изруга, а стомахът му се сви на топка. — Проклетият французин ще ми каже къде е тя. Ще го набода на един от проклетите му шишове и жив ще го опека!

— След като тя не каза на мен, къде отива, нима наистина вярвате, че би се доверила на главния си готвач? — с основание изтъкна Ейда.

— Защо, за Бога, Колин не е тръгнал да я търси, когато не се е върнала с падането на нощта?

— Защото изглежда притежава достатъчно здрав разум, за да не се намесва между теб и една от жените ти — дръзко отвърна доверената прислужница на Тина.

— Една от моите жени? Това ли мислиш, че е Тина за мен? — смаяно попита Рамзи. — Аз доведох със себе си свещеник от Къркъбри, за да ни венчае! — извика той, извън себе си от гняв.

— Точно заради това тя си замина — обясни Ейда.

Смисълът на думите й му убягна.

— Сигурно съм много глупав, но нищо не разбирам.

— Тя е лейди Валентина Кенеди. Нима още не сте разбрали каква огромна обида й нанесохте, когато й предложихте временен брак вместо сватбена церемония? А към това се добавя и фактът, че Роб Кенеди трябваше да ви плати, за да я вземете. Една жена с нейната гордост и независим дух трудно може да понесе подобно унижение.

Когато думите му достигнаха съзнанието й, той се почувства така, сякаш го бяха ритнали в слабините.

— Това е нейното женско отмъщение — додаде Ейда.

Рам Дъглас се почувства истински объркан. Не бе свикнал да се обяснява на жена. Знаеше, че би могъл да изтръгне със сила от Ейда местоположението на Тина, ала каква полза щеше да има от това? Ако се държи грубо с прислужницата, това няма да го издигне в нейните очи, нито пък в неговите.

Върна се в спалнята си и затръшна вратата зад гърба си. Грабна гарафата с уиски и на един дъх я пресуши до половината. Алкохолът опари вътрешностите му, доставяйки му някакво извратено удоволствие, и той отново поднесе гарафата към устните си. Поне бе сигурен в едно — не бе избягала при Патрик Хамилтън. Той беше на срещата в замъка на Ботуел в Хърмитадж. Негодникът бе извадил голям късмет. Ако му беше сложила рога с Хамилтън, сега вече щеше да е мъртъв. А след това щеше да убие и нея! Ще я удуши с голи ръце!

Отпи още една глътка, после запрати гарафата в стената. Господи! Никога досега не бе казвал на жена, че е обича. Никога не си бе позволявал да разкрие душата си пред жена. Всички до една бяха кучки! Възможно бе отишла в двореца, но той дълбоко се съмняваше. Имаше само едно място, където би могла да отиде, и това бе Касъл Кенеди. И беше отишла там, за да го накара да я последва. Е, той пък няма да бърза. Тази нощ ще се наспи. Ще спре, за да я прибере на път за Еър, където смяташе да продаде английските кораби.

Но проклет да е, ако при това положение се ожени за нея. Тя навярно очаква той да хукне подире й и да я моли на колене да се омъжи за него. Е, да има да взема! Временният брак ще продължи според уговорката, но той повече няма да се унижава и да разкрива сърцето си пред нея. След като малката лисица е решила да си играе на отмъстителност, той ще й достави това удоволствие. Беше много добър в игрите.

Рам бе толкова възбуден и неспокоен, че обикаляше из спалнята си като звяр в клетка. Прокара разсеяно ръка по пухкавата рисова кожа, сетне погали несъзнателно изящната й нощница, останала под възглавницата. Зарови лице в нея и потърка финия плат в свежо избръснатото си лице. Уханието мигом го възбуди. Сви дрехата на топка и яростно я захвърли в ъгъла. Взе една по една нейните дреболии от нощната масичка и внимателно ги претегли в ръка. После ги остави обратно, преди да се е изкушил да ги запокити през стаята.

Погледът му попадна на червеното хартиено цвете. Взе го и започна да къса цветчетата му, когато внезапно зърна надписа: Лъката на Ър. Кръвта му внезапно се вледени. Сърцето му замръзна в гърдите. Тя бе отишла при циганина. Имаше чувството, че ще полудее. Яростта го заслепи. В този миг любовта му се разгоря в омраза. Бавно измъкна ножа от ножницата, взе точилото от полицата на камината и започна да точи острието.

 

 

Хийт и Валентина се караха, нещо, което никога до сега не им се бе случвало. Разменяха си остри и хапливи думи с желанието да се наранят.

— Това си е чиста мъжка наглост! Ти прекарваш зимата в Англия, откакто се помня, но сега внезапно, след като те помолих да ме вземеш със себе си, решаваш да останеш в Единбург.

— Да не би да си не само глуха, но и глупава? — избухна той. — Сега в Англия не е безопасно! Защо, по дяволите, изведнъж ти скимна да вървиш в Англия?

— Никога не съм те мислила за подсмърчащ страхливец! — подигравателно го изгледа тя.

— Аз ли съм страхливец? — заблестяха очите му. — Ти си тази, която бяга като подплашен заек!

Тя потисна гнева си и опита друга тактика.

— О, Хийт, нима не разбираш? Ако съм в Англия, ще бъда в безопасност. Той няма да ме намери. Ще съм и извън властта на краля, който заповяда този невъзможен съюз между Кенеди и Дъглас.

— Какво точно искаш да кажеш с това в безопасност? Нали ми каза, че той никога не те е наранил и че всъщност единственото му престъпление е, че иска да се ожени за теб. Да не говорим, че е длъжен да се ожени за теб, след като е се е съгласил на временен брак! Ти си сляпа, момичето ми. Нима не разбираш, че бракът с толкова силен и богат мъж като Дъглас е най-хубавото нещо, което може да ти се случи?

— Изобщо не те е грижа за мен! Мислиш единствено как да спасиш проклетата си кожа!

Той я изгледа с нарастващо нетърпение, но гласът му прозвуча нежно:

— Никога не се съмнявай в любовта ми, Тина. Това не е достойно за теб.

Тя се хвърли в прегръдките му и избухна в сълзи, заровила глава на рамото му.

— Не го познаваш, Хийт. По някакъв начин той ще разбере къде съм и ще ме преследва, докато не възстанови собствеността си. Той си мисли, че ме притежава! Сигурно разбираш какво огромно проклятие е това. За един циганин свободата е по-ценна от живота! Аз искам да съм свободна сама да решавам съдбата си. Той ще дойде, ще дойде… — настоя младата жена.

Хийт я погали по главата, за да я успокои.

— Аз не се страхувам от Черния Рам Дъглас.

Щеше да има възможност да докаже думите си още преди слънцето да залезе.

 

 

Рамзи Дъглас препусна през долината на река Ър, където циганите бяха разположили лагера си. Не дойде, носейки се в див галоп, за да оправдае прякора си Рам Буйната глава. Не, придвижваше се по-скоро бавно, а лицето му бе мрачно и непреклонно.

Тина не се виждаше никъде, ала той бе сигурен, че живее с циганина, защото Индиго бе зад оградата, с другите коне. Хийт го видя да идва, да слиза от коня и да го привързва за близкото дърво. Циганинът крачеше с дълги и твърди крачки, отдалечавайки се от фургона, където бе Тина.

Двамата мургави мъже застанаха един срещу друг, също като две наежени кучета, с навирени опашки и готови за схватка. Потъмнялото от ярост лице на Черния Рам Дъглас би уплашило всеки по-страхлив мъж.

Хийт заговори пръв:

— Можеш да си тръгнеш в мир или на парчета — изборът е твой.

Предизвикателството бе прекалено обидно за толкова горд мъж като Дъглас. От гърдите му се изтръгна глухо ръмжене, зъбите му се оголиха и той се спусна към циганина с нож в ръка. Това не бе първата им среща и Хийт не прояви глупостта да го подцени. Сблъсъкът събори двамата мъже в прахта и те се претърколиха, вкопчени в смъртоносна хватка. В мига, в който видя омразата в очите на Рам, Хийт разбра, че битката ще е на живот и смърт.

През тази нощ Дъглас предизвикваше смъртта. Двамата се удряха с юмруци, пробождаха се с остриетата на ножовете. Бяха достойни съперници, млади и в разцвета на силите си. И двамата можеха да понесат тежки удари, без това да накърни способността им да унищожават врага си. Дъглас бе облечен в кожен жакет, а Хийт носеше кожения елек без ръкави. Дрехите им бяха разрязани от лявата страна, до сърцето, и от двамата капеше кръв от повърхностни рани.

Сключиха силните си ръце и отново се изтърколиха на земята, разпръсквайки крякащи пилета, лаещи кучета и изплашени и развълнувани деца. Оваляха се в огъня, дългите им коси пламнаха, а после се отърсиха от горящите въглени в прахта.

Писъците на децата доведоха Тина до вратата на фургона. Развълнуваните викове: „Бият се! Бият се!“ накараха сърцето й да се качи в гърлото. Тя вдигна краищата на полите си и се затича колкото може по-бързо към мястото, където двата тъмни силуета се търкаляха в сенките. Сърцето й щеше да се пръсне от страх за Хийт. Изкрещя им да спрат, но никой от мъжете не я чу. Заради нея щяха да се избият един друг. Изобщо не биваше да идва, не биваше да излага Хийт на черната омраза и безкрайната жестокост на Дъглас!

Личеше си, че са достойни съперници — всеки нанасяше удари, но избягваше фаталния. Тина се разплака, умоляваше ги да спрат, ала те сякаш не я чуваха. Това, което удвояваше силите на Рам, бе неподправената омраза и ревност, които изгаряха душата и сърцето му. Стъпи с големия си ботуш върху бедрото на Хийт, стисна го за гърлото и вдигна ножа си, за да нанесе последния, смъртоносен удар.

Тогава Валентина, без да я е грижа за опасността, се хвърли между Хийт и ножа.

— Хийт е мой брат! — истерично захлипа тя.

Ножът на Рам се отклони към корема му. Удари се в катарамата на колана и острието се счупи на две. Рам приклекна и се втренчи ужасено в момичето, което за малко да прободе.

Паниката бе превърнала очите й от златисти в опушено кехлибарени. Рам разтърси глава, за да проясни погледа си, замъглен от червената пелена на омразата, обвила го като паяжина. Пое дълбоко въздух и думите й най-после достигнаха до съзнанието му.

— Твой брат? — объркано повтори той.

— Да, да, Хийт е мой брат, проста свиньо!

Рам Дъглас избърса потта от лицето си.

— Значи ти си копеле на Роб Кенеди? — попита той циганина.

Хийт кимна.

— Да, Кенеди е мой баща. Майка ми е умряла при раждането. Тя бе дъщеря на Старата Мег.

Двамата мъже бавно се изправиха на крака. Тина не можа да сдържи чувствата си и удари силно Дъглас през лицето.

— Ти си копелето, не Хийт! Ти си едно жестоко и безмилостно животно!

Рам я повдигна на ръце и я остави настрани.

— Има ли някое усамотено място, където бихме могли да поговорим? — обърна се той към Хийт.

Двамата тъмнокоси мъже закрачиха един до друг към фургона. Тина остана загледана след тях. Избърса сълзите от лицето си, опитвайки се да сподави напиращите ридания.

Когато се озоваха вътре, двамата мъже се измериха с погледи. Рам мислено призна достойнствата на мъжа, застанал пред него. Знаеше, че ако самият той имаше такъв син, независимо дали законен или не, щеше да се погрижи да заеме полагащото му се място. Циганската кръв, течаща във вените на Хийт, обясняваше красивото му лице и смелостта. Самоувереността му бе резултат на трудностите и изпитанията, които бе преживял още като малък. Защо Роб Кенеди не му бе дал замък и земи?

— След като и двамата обичаме Тина, не можем да бъдем врагове — рече просто Рам.

— Тя винаги е била една малка хитра лисица — отвърна Хийт. — Аз се грижа за нея, без да задушавам искрата страст, която е нейната същност. Знам, че е разглезена, много суетна и твърдоглава, но, по дяволите, наистина е великолепно създание! Забавна е, щедра е и не по-малко смела, от който и да е мъж. Тя е най-добрата от всички ни — ухили се той. — Донал и Дънкан са свестни мъже, но изтърсакът Дейви е отвратително малко лайно.

— Знам — съгласи се Рам. — Вече имах вземане-даване с него.

Хийт се взря в лицето на Рам.

— Тя ми каза, че неприятностите помежду ви са възникнали, защото си искал да се ожениш за нея.

— Така е.

— Последният съюз между Кенеди и Дъглас завърши с трагедия. Старата Мег твърди, че е сложила отровата в твоите ръце — рече Хийт.

— Тя казва истината, но се кълна, че отровата бе предназначена за вълците, които нападаха фермите на арендаторите ни. През онази година загубихме стотици агнета. Ала въпреки всичко аз продължавам да се чувствам виновен, задето занесох отровата в замъка.

Хийт кимна доволно.

— Отърси се от вината си, човече, няма полза от нея — белите му зъби блеснаха в усмивка. — Тина е достойна за крал или за Дъглас — додаде циганинът.

Изранените им ръце се протегнаха и двамата ги стиснаха.

— Аз имам нужда от мъж с твоите качества — каза Рам.

— На борда на „Отмъщение“ ли? — попита Хийт, издавайки се колко много знае за Черния Рам Дъглас.

Рам изви устни в лека усмивка.

— Нямам нищо против, ако това е желанието ти, но аз имам нещо друго наум. Струва ми се, че скитническият ти начин на живот ще е отлично прикритие за един шпионин. Нали обикновено прекарваш зимата в Англия? — попита Рам.

— Така е, но заради постоянните набези тази година там не е безопасно.

— Циганите не се смятат нито за англичани, нито за шотландци. Не мисля, че ще имаш особени неприятности. Искам да разбера дали Хенри Тюдор събира войската си. За мъж като теб, който се мести от град на град, това ще е като детска игра. Нашият крал трябва да знае дали да подготвя клановете за война.

Двамата мъже разговаряха толкова дълго, че Тина се изплаши дали разпрата не е пламнала отново и завършила с убийство. Когато най-после се появиха, тя се спусна към тях, притиснала ръка към гърлото си. Рам я стрелна с поглед.

— Иди да вземеш коня си — нареди й той и се отправи към своя кон.

— Ще ти се, но няма да стане, Дъглас! — дръзко извика след него Тина.

Хийт я плесна леко отзад.

— Твоят съпруг ти заповяда нещо. Съветвам те да не го караш да чака.

Тя се извърна. Очите й изпускаха гневни мълнии, а пръстите й се извиха, готови да издерат очите му. Циганинът я стисна здраво за китките.

— Той те е разглезил прекалено много. Ако беше моя жена, щях здравата да те натупам.

Устата й остана отворена. Тъмните му очи изглеждаха студени и застрашителни. Какво, по дяволите, бе казал Рам Дъглас, че да настрои Хийт срещу нея? Изтича към Дъглас.

— Ти, лъжлив и подъл кучи сине… какво му каза?

— Предпочитам съпругата ми да не ругае и кълне всеки път, когато си отвори устата — отчетливо изрече Рам.

— Никога няма да бъда твоя съпруга!

— Може и да си права.

Тина се извърна и видя Хийт, който бе довел Индиго и й подаваше юздата.

— Предлагам да се качиш на коня, преди да ти разраня задника така, че да не можеш изобщо да яздиш — студено заяви Рам.

Тя вирна дръзко брадичка, отказвайки да се качи на седлото. Хийт подаде юздите на Рам, който сви нехайно рамене.

— Можеш да яздиш или да вървиш, за мен е все едно.

Тина мразеше да се признава за победена, дори когато нямаше друг избор. Черния Рам Дъглас бе изминал повече от четиристотин метра, когато младата жена неохотно го последва.