Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кланът Кенеди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tempted, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 134 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
hrUssi (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Вирджиния Хенли. Лудетина

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2001

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–200–3

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Джеймс Стюарт призова трима от графовете — Касилис, Аран и Ангъс — на частна аудиенция. Кралят реши, че е най-добре да се държи студено и твърдо с непокорните си благородници.

Макар че клановете Хамилтън и Дъглас бяха заклети врагове, Аран и Ангъс не позволяваха това да се отрази на любезното им отношение един към друг. Като глави на своите кланове, те стояха над дребнавите вражди, оставяйки шумните свади и побои за по-нискостоящите.

Кралят огледа поотделно всеки един от тях и накрая изрече с нотка на презрение в гласа:

— Нима вече сте остарели прекалено много, че не можете да управлявате собствените си кланове?

Всички мигом възприеха отбранително поведение, каквото бе и намерението на Джеймс Стюарт. Той продължи с унищожителната си критика, че са пропилени възможностите да сложат край на взаимните нападения и грабежи.

— Искам от вас, не, заповядвам ви, незабавно да сложите край на набезите! Те са едно зло, а вие изглежда сте слепи и не го разбирате. Предупреждавам ви за последен път: повече няма да търпя палежите, междуособните войни и грабежите!

Джеймс Хамилтън, граф Аран, се опита да изтъкне, че докато има поне двама останали живи шотландци в кралството, винаги ще има вражди, но кралят го изпревари, удряйки с юмрук по дъбовата маса.

— Тишина! Трябва ли да ви обяснявам отново какво искам от вас? — гласът му се извиси застрашително, което бе нещо необичайно за този обикновено уравновесен и спокоен монарх. — Трябва да подпишете договори за приятелство и съюз. И ако ги нарушите, ви очаква бесилката!

Касилис преглътна с усилие, защото дяволски добре знаеше, че неговите Кенеди редовно участват в набези и плячкосване на добитък. Аран също усети как вратът го засърбя — не само неговите Хамилтън отмъкваха говеда, но кралят знаеше за побоя с Дъглас при Канънгейт. Отгоре на всичко, като адмирал, трябваше да понесе и заслужената критика, задето бе допуснал англичаните да нападнат шотландски кораб.

Само Арчибалд Дъглас, граф Ангъс, остана невъзмутим и не се изплаши. Разбра, че зад всички тези гневни излияния се криеше някаква цел, но кралят все още не я бе разкрил. Ангъс притвори очи и зачака, без да отрони нито дума.

Джеймс се обърна към Арчибалд Кенеди.

— Касилис, ти трябва веднъж завинаги да сложиш край на враждебността и омразата между клановете. Кръвните връзки са тези, които най-силно могат да сплотят непокорните кланове и да ги помирят. Вече говорих с Аргайл. Искам да се погрижиш Донал Кенеди незабавно да се ожени за дъщерята на Камбъл. Ти, Касилис, имаш две племенници. Искам едната да се омъжи за Аран, а другата за Дъглас.

Граф Аран знаеше, че синът му Патрик с радост би се оженил за лейди Валентина Кенеди, и кимна с глава в знак на съгласие. Ангъс обаче бе наясно, че Буйната глава Рам Дъглас ще приветства един брак също толкова възторжено, колкото осъденият на смърт ще се зарадва при вида на бесилото. Отвори уста, за да възрази, но Джеймс го изпревари.

— Ангъс, много добре знаеш, че брачните връзки укрепват добрите отношения между клановете. Откакто синът ти се ожени за момичето на Ботуел, между вашите два клана цари мир и няма и помен от предишната враждебност.

Арчибалд Дъглас сви презрително устни.

Снаха му не се радваше на добро здраве и все още не бе родила наследник. Тъкмо се канеше да заяви на краля да забрави за сватбените си планове, когато размисли. Кланът имаше нужда от наследник, който да продължи могъщия род.

— Наистина не правим добре, като не продължаваме най-добрата шотландска кръв, когато и една капка от нея би могла да облагороди толкова много — изрече той и изгледа презрително останалите.

Кралят се изправи и всички разбраха, че аудиенцията е свършила.

— Погрижете се за това, което ви казах — завърши кралят.

Касилис и Аран се запътиха към вратата.

— Ангъс, искам да ти кажа още нещо — обърна се Джеймс към Арчибалд Дъглас.

Лордът се спря, питайки се какво ли друго е намислил Джеймс.

— Предполагам, че корабите ти са снабдени с оръдия? — попита кралят.

Дъглас кимна предпазливо.

— Ако се наложи, искам да ги предоставиш на Рамзи — продължи Джеймс. — Знам, че той няма нищо против пиратството.

— Сир, но Аран е проклетият ви адмирал — изтъкна Дъглас.

Джеймс завъртя очи.

— Знам, човече. Чудно ли е тогава, че се нуждая от помощта на Дъглас? — едва доловимо въздъхна Джеймс. Най-после бе спечелил битката с хитрия и могъщ леърд.

 

 

Когато отиваха в дивите гранични райони, Рамзи Дъглас и хората му обикновено бяха облечени в износени кожени дрехи и въоръжени до зъби. Други години той бе присъствал на заседанията на Пограничния съд, облечен именно по този начин, отнасяйки се с презрение към склонността на англичаните да се контят. Обаче този път се вслуша в инстинктите си и пристигна издокаран в пищната официална униформа.

Рам Дъглас се появи за срещата в Берик он Туид в черно, с лека ризница, инкрустирана със злато. Върху шлема му се развяваха дълги черни пера. Лъснатите нагръдници на броните на хората му блестяха на слънцето. Кавалкадата се предшестваше от четирима тръбачи с роговете си, следвани от двама знаменосци, които носеха знамето с избродирания върху златен фон червен лъв на Шотландия. След тях пристъпваше гайдар, облечен в традиционна носия с цветовете на клана, а точно зад него едър воин развяваше знамето на Дъглас — Кървящото сърце на Дъглас.

Рамзи скочи от огромния си черен жребец и отметна назад пелерината си, подплатена с пурпурно кадифе. Вдигна гордо чернокосата си глава и вътрешно се усмихна — опитай се да ме затъмниш, Дейкър!

Лорд Дейкър, главният пограничен съдия от английска страна, бе получил нови заповеди от разглезения крал Хенри VIII. Трябваше да напада и ограбва Шотландия колкото може по-навътре. Хенри страдаше от болезнената амбиция да покори гордата страна и бе готов да използва всякакви средства, за да постигне целта си — завладяване на територии, убийства, подкупи и дори да заговорничи със сестра си Маргарет, шотландската кралица.

Джеймс Стюарт отлично знаеше, че малките свински очички на Хенри VIII са вперени в кралството му, но нямаше представа докъде бе готов да стигне английският монарх, за да получи това, което желае.

Повечето от малките погранични кланове не представляваха заплаха за Дейкър, дори и тези, които участваха в съда, като Фъргюсън, Елиът и Линдзи. Лордът се отнасяше с презрение към тях и смяташе, че не притежават голяма сила и влияние. Опасност представляваха много по-големите и силни кланове като Хамилтън, главата, на който се ползваше с доверието на Джеймс Стюарт и бе издигнат в адмирал. И, разбира се, особено се боеше от Дъглас. Хенри VIII бе осведомен за ненаситната алчност и за могъществото на клана Дъглас. Те бяха навярно най-силната и влиятелна фамилия в Шотландия — във всеки случай притежаваха най-добре въоръжената армия — освен това бяха и най-богати.

Дейкър пристигна на срещата със своите отличителни знаци и знамена, но за пръв път англичаните бяха победени в собствената им игра. Лорд Дейкър имаше дълъг нос и всеки път, когато се обръщаше към шотландците, той поглеждаше надолу, сякаш бе подушил нещо гранясало.

Лорд Рамзи Дъглас бе лордът от пограничните райони, който бе с най-висок ранг в Шотландия и заедно с Дейкър председателстваше съда. Освен това в съда участваха съдии от двете страни на границата; както и съдебни заседатели, избрани от английските и шотландски семейства от пограничните райони.

Рам прегледа списъка с дела, които трябваше да се изслушат. Той включваше кражби, набези, плячкосване на добитък и продоволствени стоки. Имаше и няколко обвинения в бракониерство, два-три случая на изнасилване, но Рам Дъглас никъде не видя случая, който особено го интересуваше: Кар срещу Херон. Незабавно посочи този пропуск на Дейкър.

— Глупости! Херон не е убил никакъв шотландец! — твърдо заяви англичанинът.

— Може би не е — сдържано отвърна Дъглас, — но е обвинен в убийството на Кар и ние сме длъжни да го призовем пред този съд.

— Как се осмеляваш да оспорваш моята дума? — високомерно го изгледа Дейкър.

— По-скоро те предизвиквам, ако имаш достатъчно смелост да ме последваш навън.

— Не се съмнявам, че ти се иска да превърнеш този съд в разбойническа схватка. Ненапразно избухливият нрав и липсата на самоконтрол са ти спечелили прозвището Буйната глава!

Убийственият поглед на Дъглас го накара да се смръзне.

— Не, името ми е дадено заради нашия девиз: „Винаги начело!“ Аз съм водач и винаги съм пръв в бой или схватка. Пръв поправям злото и пръв наказвам несправедливостта. Давам ти двадесет и четири часа да призовеш Херон.

Дейкър реши, че не е благоразумно да се излага на излишни рискове, и кимна в знак на съгласие.

На следващия ден нямаше и помен от Херон и Рам отново предизвика Дейкър, който безпомощно разпери ръце.

— Никъде не можем да го открием — заяви англичанинът.

Рамзи го изгледа недоверчиво. Имаше много лесен начин да накараш един невидим мъж да се появи, като просто заплашиш децата му. Рам разбра, че разиграваха пред него фарс. Първоначалният му подтик бе да залови лично Херон и да го обеси на едно от дърветата, но кралят настояваше въпроса да се реши по законен начин.

Късно следобед Рамзи бе осведомен, че голяма тълпа се събира на другия бряг на река Туид. Това бяха хора, които имаха оплаквания, ала не смееха да стъпят на английска земя. Той мина по моста, за да разговаря с тях, като предвидливо взе със себе си и другите шотландски съдии като свидетели. Ужасяващите истории, които чу за дръзките грабежи, го вбесиха, а от разказите за закланите и зверски убити хора му призля.

— Английските негодници запалиха селото ни — каза един от хората. — Жените и децата се скриха в конюшните, но те подпалиха и тях!

Рам ги разпита подробно, за да разбере дали могат да познаят някои от нападателите. Разбойниците не носели опознавателни знамена или значки, но хората се заклеха, че униформени войници са колели животните им и са откраднали фуража. Дъглас обеща да помогне на пострадалите погранични семейства, имената на клановете му бяха познати — Брус, Скот, Хей, Армстронг; бяха все негови хора.

Дъглас още веднъж предизвика Дейкър, решително и твърдо. Знаеше, че ако не овладее гнева си и избухне, ще се лее кръв. Отново получи единствено презрителни и високомерни извинения.

— Пазачите не могат да контролират всички войници от патрула.

Дъглас бе толкова изумен, че за миг загуби дар слово.

— Аз без усилие контролирам хората си. Жалък е този мъж, комуто не достигат качества на водач — понечи да даде знак на хората си да извадят оръжията, когато видя погледа на Патрик Хамилтън. Хамилтън с удоволствие щеше да осведоми краля, че Рам Буйната глава не е могъл да обуздае избухливия си характер.

Докато лежеше в леглото през нощта, Рам си припомни думите на Дейкър. Истина бе, че понякога е трудно да се контролират коравите и сурови мъже от пограничните патрули, но със сигурност това отличаваше водача от останалите. Той трябваше да бъде по-силен от подчинените си. Замисли се кой измежду хората му трудно се контролира и стигна до своето име. Намръщи се и си каза, че дори той се подчинява на Ангъс и краля. В този момент не подозираше, че лоялността му много скоро ще бъде подложена на изпитание.

Заседанието на Пограничния съд завърши след седмица. Макар че не всички спорни въпроси бяха уредени, срещата не бе напразна. Дъглас изготви доклад за Джеймс Стюарт, в който препоръчваше незабавно да се изпрати протест на английския монарх с искане за компенсации за грабежите и палежите, както и безусловно прекратяване на враждебните действия от страна на англичаните. Ако ли не, оставаше само една възможност — кралят на Шотландия да се направи на сляп и глух, докато Дъглас раздава справедливост и въвежда ред със собствените си методи.

 

 

Когато напуснаха Единбург, Камбъл и Кенеди яздиха заедно до Глазгоу. След като Аргайл продадеше добитъка си, щяха да се отправят към Стърлинг, за да чакат младоженеца и клана му.

Аргайл неохотно каза на Донал, своя бъдещ зет, че след като вече е откарал ценните дългороги говеда от Глазгоу в Дун, може да ги задържи и да ги отведе в Касъл Кенеди в Уигтън.

Донал искаше да го увери отново, че не той е откраднал говедата му, но реши, че е по-благоразумно да премълчи и от цялото си сърце благодари на Аргайл. Нямаше смисъл да дърпа дявола за опашката и да предизвиква сприхавия си бъдещ тъст.

Меган яздеше заедно с Валентина и Ейда. Тя бе изпълнена с облекчение, че сватбата не бе отменена. Предпочиташе венчавката да не се извършва в Стърлинг, ала познаваше добре баща си и знаеше, че е по-добре да не му възразява. Младата жена призна на Тина, че семето на Донал вече расте в нея и че живее в постоянен страх баща й да не разбере, че е бременна.

Тина бе трогната от положението й и когато мъжете се увлякоха в твърде изтощителна езда, не се поколеба да говори с баща си и Аргайл, за да ги помоли да намалят темпото. Развеселиха я пламенните погледи, които от време на време й хвърляше старият граф.

Когато пристигнаха в Дун и Роб каза на Елизабет, че кралят великодушно е предложил венчавката да се състои в Стърлинг, тя остана изключително доволна. Ала когато Роб спомена, че датата на сватбата е след по-малко от две седмици, съпругата му мигновено възрази:

— Но това е невъзможно! Половин Шотландия ще бъде там. Тина и Бет ще бъдат шаферки и се нуждаят от нови рокли — всъщност, Бет се нуждае от изцяло нов гардероб. Нужни са поне два месеца, а не някакви си две седмици.

Роб притвори очи, опитвайки се да събере търпение, и промърмори на Ейда.

— Накарай я да се вслуша в разума. Не можем да караме Аргайл да чака, а още по-малко крал Джеймс.

Елизабет стрелна подозрително Ейда с очи.

— Ще плъзнат слухове, ако толкова набързо вдигнем сватбата.

Тина погледна майка си и тихо рече:

— Ще има още по-големи слухове, ако наистина не избързаме с венчавката.

Майка й зяпна втрещено, когато проумя смисъла на думите й, а после се нахвърли върху Тина.

— Ти си твърде безсрамно момиче, щом знаеш такива неща! Немислимо е за една неомъжена девица да обсъжда толкова вещо срамни обстоятелства пред майка си, без дори да се изчерви! Ейда, с твоите модерни възгледи си направила това момиче дръзко и нахално!

— Може би, но тя няма да допусне да забременее преди сватбата си — сухо отвърна прислужницата.

Елизабет сви неодобрително устни, но си даде сметка, че сега не е време за излишни проповеди. Само след седмица и половина трябваше да тръгнат за Стърлинг.

Още същия ден бяха разпратени поканите, като се постараха да не пропуснат никого. Елизабет трябваше да се довери на Роб при съставянето на списъка с гостите. Начело бяха семейство Гордън, които бяха непоносими, и граф Хънтли, който наричаше себе си Любовника на Севера. Имаше още осем графове — Еръл, Монтроуз и клановете им и тъй нататък.

Техният собствен клан се бе разпрострял толкова много, че бяха изпратени двадесет покани. Когато Елизабет адресираше поканите до рода Дъглас, тя изпита силно раздразнение, че тези порочни дяволи се бяха пръснали от Танталон и Дънбар, през Глазгоу, Мърн, та чак до Килспенди и Лонгниди.

Поканите бяха изпратени до тези кланове, които бяха в немилост или пред краля, или пред Аргайл, като Макдоналд, Маклейн и Камерон.

Всички жени в Дун бяха изкусни шивачки, а Ейда измисляше моделите, кроеше и надзираваше шиенето на новия гардероб на Бет, роклята на Елизабет, както и шаферските рокли за сестрите. По време на ездата до Глазгоу с Меган Камбъл, Ейда и Тина бяха узнали, че срамежливото момиче предпочита синия цвят. Така че дори Тина, която смяташе, че няма нищо по-безвкусно и скучно от блондинки, облечени в небесносиньо, сви красивите си рамене и се съгласи да облече подобна рокля. Знаеше, че медночервената й коса ще изглежда очарователно на фона на синята дреха, независимо от нюанса.

Макар че Валентина мразеше да шие, сега не изпускаше иглата, защото Ейда нямаше никакво време. Щеше да вземе със себе си рокли, които не бяха нови, но досега не се бе показвала с тях в двора. Освен това изряза деколтетата на тези, които щеше да носи по време на пребиваването си в Стърлинг. Щеше да има нужда от доста дрехи за няколко дни, както и от най-ослепителните костюми за езда.

Докато преглеждаше гардероба си, избирайки и отхвърляйки различни рокли, попадна на едно необикновено творение, което никога досега не бе обличала. Харесаха й цветовете на прозрачната материя, смесица от оранжево, кехлибарено и светлокафяво. Фустите бяха черни и прозираха през тънкия плат, придавайки екзотичен вид на роклята. Тина се поддаде на импулса си и я опакова с другите рокли.

В кухнята господин Бюрк бе зает с ръсене на стафидите и захаросаните плодове с коняк. Той щеше да придружи семейството до Стърлинг, за да украси сватбената торта и да се включи в приготвянето на изтънчени десерти за сватбеното пиршество.

Роб Кенеди предприе специално пътуване до Еър, за да се снабди с редките подправки и ядки, пристигнали с един от корабите, за които готвачът бе настоял. Роб успя да купи цяла торба с бадеми и специална бадемова паста или марципан, както го наричаха онези френски глезльовци, канела и индийско орехче за яйчения крем, но за нищо на света не можеше да си припомни останалите подправки, които французинът бе изредил. Откри Тина, седнала до работната маса на господин Бюрк — едно от любимите й места — особено когато кухнята ухаеше на божествени аромати, които биха изкушили и самия дявол.

Роб вадеше един по един продуктите и ги назоваваше.

— Бадеми.

— Марципан, oui, oui[1] — кимна господин Бюрк.

— Канела.

— Merci. Oui, oui.

— Индийско орехче.

— Oui, oui, tres bien![2]

— Другото не можах да открия — какво беше то?

— Merde![3]

— Точно така — на кораба нямаше merde — невъзмутимо излъга Роб.

Тина побърза да закрие устата си с ръка, за да не се изсмее в лицето на баща си. Наистина щеше да бъде истинска сензация да се украси сватбена торта с лайна!

— Non, non — как наричате джинджифила?

— Джинджифил! — отвърна Роб, припомняйки си какво още трябваше да купи.

— Oui, oui! — извика господин Бюрк.

— Уи, уи? Истинските мъже казват пикае ми се![4]

Валентина и господин Бюрк се спогледаха и избухнаха в гръмогласен смях. Роб Кенеди побърза да се измъкне, чувствайки се не на място в това префърцунено обкръжение.

— Надуто конте! — промърмори той.

 

 

Валентина предпочете да язди заедно с братята си повече от шестдесетте километра до Стърлинг. Изпита искрено съжаление към Ейда, която бе принудена да пътува заедно с майка й и Бет в огромната и ужасно неудобна карета. На всички слуги на Роб Кенеди е наредено да яздят бавно с лорда си и неговата съпруга, в резултат на което им се наложи да търпят гневните му изблици и пиперливи ругатни.

Тина категорично отказа да се друса цели два дни в задушната карета и убеди баща си, че ще бъде в пълна безопасност с братята си и придружителите им, които яздеха зад тях. Дънкан и Дейви безмилостно подиграваха Донал за оковите и робството на брака, но той възприемаше шегите им с философско спокойствие. Беше сигурен, че женитбата с неговото сладко момиче е най-хубавото нещо, което може да му се случи.

Тина бе склонна да се съгласи с по-младите си братя по въпросите на брака, но не се шегуваше, защото подозираше, че много скоро ще дойде и нейният ред. По пътя минаха покрай много изоставени кули — идеални места за укриване на участниците в набезите. Според закона леърдите се задължаваха да ги строят на всеки два-три километра за защита. Разкрилите се гледки накараха Тина да затаи дъх. Минаха покрай един поток, който вече стотици години ромолеше сред гористата клисура, а буйните му води бяха издълбали дълбок пролом в скалите. Хълмовете бяха покрити с борови дървета, лиственица и високи ели. Яздеха през тесни долчинки, минаваха покрай водопади и тихи езера, в чиито бистри води се стрелкаха сребристи риби.

Конниците подплашиха косовете, чинките и малките създания с пухкави кожи, които побързаха да се скрият в дупките си. Вълнистата повърхност на езерото приличаше на прозрачна коприна и Тина почувства как в гърдите й се надига вълнение. Предстоеше й приключение, изпълнено с изненади и забавни лудории.

Град Стърлинг се намираше край бреговете на река Форт, заобиколен от висок крепостен вал, който се издигаше над стръмните и ветровити улици. Слънцето вече залязваше, когато приближиха Стърлинг Касъл, разположен на върха на хълма, величествен с високите си кули, каменни тераси и стъпаловидни градини. На северозапад се простираше обширна зелена равнина, из която мирно пасяха крави.

Групата заобиколи крепостта отзад, мина през зелената морава за игра на крикет и се насочи към помещенията за войниците и конюшните. Валентина обясни на кралския коняр, че кобилата й Индиго е много ценно животно и трябва да се държи по-далеч от буйните жребци. По-късно си припомни думите си и се засмя, като си представи колко шокирана щеше да бъде майка й, ако можеше да я чуе.

Кралицата и нейният двор вече бяха пристигнали в резиденцията и планираха празненствата за вечерите, които щяха да прекарат в Стърлинг Касъл. Замъкът бе много по-подходящ за организиране на развлечения, отколкото мрачната крепост в Единбург. Първите два дни щяха да преминат в игри и забавления, а на третия ден щеше да се състои тържествената венчавка. Кралицата бе запланувала маскен бал, преди всички да отпътуват в края на седмицата.

Беше изключително интересно да се наблюдава пристигането на гостите. Тина бе изненадана, че една сватба може да привлече толкова много хора. Никога досега не бе виждала толкова разнообразни носии, избродирани с девизите и отличителните знаци на различни кланове. Знаеше, че шотландците бяха невероятно горди, но започваше да се пита дали Ейда не бе права, когато казваше, че зад грубата си външност те са романтични и сантиментални хора.

Преди да пристигне останалата част от семейството й, Тина се сдоби с малки лъскави мъниста, с които да призовава дявола. Кралицата и придворните й дами смятаха, че е много забавно и изискано да се занимават с магии. Когато пристигнаха сестра й и братовчедките й от рода Кенеди, Тина вече си бе създала собствено обкръжение, което включваше младоженката и многобройните девойки от рода Камбъл. Те бяха плахи провинциални момичета и смятаха Тина за много модерна и светска дама. Тя искрено се забавляваше сред шумната компания, демонстрираше шумолящите си тафтени поли и новите си корсажи, украсени с къдрички и перли.

Лейди Валентина Кенеди не можеше да се оплаче и от липса на внимание от страна на мъжете, чиито възхитени погледи не се отделяха от червенокосата палавница.

Тя обожаваше да ги изкушава с дръзкото си поведение, ала притежаваше достатъчно здрав разум да не отвръща на пламналите им погледи, съдържащи мълчаливи покани. Забеляза обаче, че много от амбициозните млади момичета хвърлят престорено свенливи погледи към богатите благородници. Често се смееше с братовчедките си, правейки остроумни забележки за мъжете.

— Този не притежава нито класа, нито мъжественост — две от най-необходимите качества за всеки истински мъж.

Но когато видя Колин Дъглас да влиза, накуцвайки, в голямата зала, съпроводен от братята на Черния Рам Дъглас, сърцето й се сви от състрадание към него. Съвсем импулсивно прекоси просторното помещение и любезно се поклони пред нещастния мъж.

— Колин, добре дошъл на нашата сватба.

В очите му лумнаха весели пламъчета и той приятелски й се усмихна.

— Удоволствието е мое, лейди Кенеди.

— Не бих могла да те наричам Колин, ако и ти не ми казваш Тина — изтъкна девойката.

Гавин и Камерон Дъглас се ухилиха заговорнически и избутаха Колин настрани.

— Ти си по-красива от последния път, когато се видяхме, Тина — промърмори Гавин и галантно целуна ръката й.

Тя вдигна студено вежди при фамилиарното му обръщение.

— Колин Дъглас бе изключително мил към мен в една доста тежка ситуация, но това не означава, че ще посрещна с разтворени обятия всеки друг Дъглас! — тя се отдалечи величествено, свивайки пренебрежително красивите си рамене.

— За нея май сме само прах под нозете й — раздразнено отбеляза Камерон.

— Господи, иска ми се да съм полата й — въздъхна Гавин. — Не проумявам защо Рам я мрази толкова много — тя е твърде привлекателна, би могла да изкуши и мъртвец.

Рамзи Дъглас не смяташе да си губи времето с пътуване до Стърлинг, за да присъства на сродяването на Камбъл и Кенеди. След като докладва подробно на краля, той смяташе да се върне незабавно в пограничните райони, за да засили патрулите. Но когато кралят и Ангъс дадоха да се разбере, че смятат за задължително присъствието му в Стърлинг, той се съгласи без никакви възражения.

И Джеймс Стюарт, и Арчибалд Дъглас се надяваха другият да повдигне въпроса за сватбата на Рамзи. Когато Ангъс разбра, че кралят очаква от него той да свърши мръсната работа, реши да я отложи за по-късно и да се забавлява на празненствата в Стърлинг. Нямаше намерение толкова скоро да възпламенява фитила на Буйната глава.

 

 

Денят бе слънчев, нещо рядко за планинската част на Шотландия, където времето често бе мрачно и студено. Всички млади и не толкова млади бяха излезли навън и се тълпяха край стрелбището с лъкове, моравата за крикет или се разхождаха из градините. Но повечето млади гости, които бяха достатъчно смели, се бяха събрали на върха на дългия и затревен североизточен склон, спускащ се стръмно към равнината. Шумната надпревара за пързаляне по тревата върху волски глави, като използваха роговете, за да управляват импровизираните шейни, бе в разгара си.

Естествено, Тина бе първата жена, която взе участие в състезанието. Надпреварваше се с двамата си братя и лесно излезе пред Дънкан заради много по-лекото си тегло, което й позволяваше на нейната шейна да лети с по-висока скорост. Обаче Дейви бе твърде хитър и подмолен. Той нарочно се вряза пред нея, принуждавайки я да се отклони и да загуби състезанието. Но това само я амбицира още повече и като използва неговата тактика, тя го победи в собствената му игра. Никога не се бе смяла толкова в живота си.

Гавин Дъглас се присъедини към забавата, като накара останалите състезатели доста да се изпотят. Имаше някакво безразсъдство у мъжете Дъглас. Гавин се спусна надолу по склона толкова непредпазливо, че тупна от шейната преди да стигне дъното. Огромното му тяло излетя над волските рога и той се просна точно пред Тина.

Девойката извика, когато рогата на нейната волска глава се заплетоха с тези на неговата и тя се стовари отгоре му. За един кратък и ужасяващ миг двамата се гледаха втренчено един друг, после избухнаха в бурен смях.

От известно време Рамзи Дъглас наблюдаваше глупавата игра с отегчен поглед, който за негово неудоволствие отново и отново бе привлечен от огнените кичури на Тина Кенеди. Тя наистина бе своенравна, неуморна и безразсъдна, с разрошени коси и развети поли, които я правеха център на вниманието. Рам стисна неодобрително устни, когато двамата с Гавин се сблъскаха и започнаха да се смеят като полудели.

Докато Тина и Гавин взаимно си помагаха да станат, тя забеляза волската му глава и звънко се разсмя.

— Ах, ти, грозен грубиянино! Толкова си тежък, че си счупил проклетия си череп.

Той вдигна тревожно ръка към главата си, а Тина отново се засмя.

— Подозирам, че мозъкът ти се намира доста по-ниско.

Младият мъж се ухили и разтри задните си части. Внезапно усмивките и на двамата угаснаха, когато зърнаха намръщеното мургаво лице на Черния Рам Дъглас. Тина и Гавин успяха да останат сериозни няколко секунди и после отново се запревиваха от лудешки смях.

— Не притежаваш и капчица здрав разум — студеният глас я накара да се почувства като глупава и празноглава жена, достойна за презрение. Този мъж бе толкова висок и широкоплещест, че закриваше слънцето.

— А ти си толкова стар и изсушен, че си забравил колко невинно е едно забавление. Внимавай, лицето ти може да замръзне от благочестивото неодобрение.

Въздухът между тях се нажежи и сякаш избухна ослепителна светкавица. В този миг стана съвсем ясно, защо него го наричат Буйната глава, а нея — Лудетината.

Бележки

[1] Oui, oui — Да, да (фр.). — Б.пр.

[2] Oui, oui, tres bien! — Да, да, много добре (фр.). — Б.пр.

[3] Merde — Лайно (фр.). Разпространена френска ругатня. — Б.пр.

[4] Wee-wee — правя пиш, пикая (англ.). — Б.пр.