Вирджиния Хенли
Лудетина (4)

Глава 4

Тина Кенеди бе много развълнувана от среднощното си приключение. А срещата с Патрик Хамилтън я бе възбудила още повече. Нека високомерният млад лорд се чуди какво си е наумила!

Двамата с Хийт се присъединиха към влюбените двойки, които прескачаха пламъците, докато огънят още не се бе разгорял. След като пламъците се издигнаха високо в нощното небе, всички се впуснаха в лудешки танци.

Това бе древен езически обичай, с него се празнуваше началото на пролетта и обновяването на цялата природа и Тина не би го пропуснала за нищо на света. Към полунощ всички мъже и жени, стари и млади, или се тръшнаха пияни на земята, или се впуснаха в необуздана любов, късайки дрехите си и съвкупявайки се с всеки желаещ.

Тина бе искрено потресена и Хийт побърза да я отдалечи от извиващите се в похот преплетени тела.

— Вече е време да те заведа в Дун — твърдо рече Хийт. Вдигна я, за да я настани на седлото, а тя се взря в топлите му кафяви очи.

— Винаги ли е така? — нещастно попита девойката.

— Да. Животни! Заблуждават, че не са, защото ходят на два крака.

По време на обратния път тя бе мълчалива и някак си потисната, но Хийт не каза нищо повече. Никога не й забраняваше нищо, нито пък й даваше напътствия за живота. Оставяше я сама да изпита всичко, доверявайки се на здравия й разум, който щеше да я накара да се поучи от грешките си и да не ги повтаря.

Изчака я да премине по подвижния мост на Дун, после обърна породистия си жребец и препусна на юг.

Тина отведе кобилата си в задната клетка, изтри потта й и я покри с вълнено наметало. Внезапно дворът на замъка се изпълни с коне, мъже и добитък. Говедата тихо мучаха, а овцете се втурнаха, блеейки към конюшните. Кучетата се разлаяха, а кокошките закудкудякаха.

— Отведете проклетите овце на горната ливада, а говедата на пасището край реката! — разнесе се грубият глас на Дънкан.

Тина излезе от клетката в дъното тъкмо когато Дънкан палеше един фенер. Очите й се бяха разширили от изумление.

— Мили Боже, вие сте извършили набег!

— Дръж си езика зад зъбите. Какво, по дяволите, правиш тук по това време? Върви в леглото и си дръж устата затворена!

Тина сложи ръце на хълбоците си и отвори уста, за да му възрази, когато той размаха юмрук пред лицето й. Момичето бързо разбра, че брат й не бе в настроение да спори. Сви рамене, повдигна поли и си запроправя път през мучащата и блееща менажерия.

Бе прекалено развълнувана, за да спи. Стана още на зазоряване и отиде в кухнята. Нямаше търпение да изчака сервирането на закуската в голямата зала. Лицето на господин Бюрк имаше зеленикав оттенък, а под очите му личаха тъмни кръгове. Едва се удържаше да не повърне, докато наблюдаваше приготвянето на храната.

— Изглежда Белтейн ти е дошъл твърде много — разбиращо отбеляза Тина.

— По-скоро твърде много уиски! Проклетото питие съсипва стомаха и размеква мозъка. Нищо чудно, че всички шотландци са толкова мудни в приказките.

Дънкан ритна вратата на кухнята.

— За Бога, човече, кога ще ядем? И къде, по дяволите, е момчето с бирата? — изрева той, преди да затръшне вратата.

Господин Бюрк вдигна поглед към тавана.

— Нещо не е наред… никак не е наред. Дънкан е най-разбраният от всички Кенеди.

— Миналата нощ са извършили грабеж — прошепна Тина.

— Е, това би трябвало да му подобри настроението. Набезите са любимото занимание на мъжете по границата.

— Мислех, че любимото им занимание е тичането по жени — продължи да шепне девойката.

Главният готвач поклати предпазливо глава.

— Не, не, cherie, това се отнася за нас, французите.

Тина грабна една току-що изпечена курабийка от таблата.

— Ще отида да разбера защо Дънкан е толкова вкиснат.

Кланът Кенеди се занимаваше с търговия и Дун не беше военен гарнизон, но в замъка все пак имаше малко войска. Всички седяха с мрачни лица край дървените маси в голямата зала. Обикновено вдигаха оглушителна врява и по тишината Тина мигом разбра, че нещо наистина не е наред.

— Е, едва ли може да се каже, че сте весела и безгрижна компания. Къде е Донал? — с внезапна тревога попита тя.

Ръцете на момчето, което наливаше бирата, трепереха, докато пълнеше чашата на Дънкан, и бирата преля.

— Несръчен негодник! — изръмжа Дънкан. — Донал замина за Къркъбри.

— Чакайте да отгатна — Андрю си е отишъл в Карик, а Калъм е в Нюарк — усмихна се девойката. — Разделили сте си плячката и сте се разпръснали в шест различни посоки. Дънкан, планът ти наистина е блестящ. Защо тогава си толкова наежен, сякаш имаш трън в задника?

Дънкан я изгледа мрачно.

— Дейви — промърмори той.

— Дейви? — озадачено повтори тя. — Мислиш, че ще вдигне олелия, задето не сте го взели със себе си?

— Взехме малкия негодник.

Гърлото й се сви.

— И къде е той?

— Защо винаги си пъхаш носа в мъжките работи? — избухна Дънкан.

— Ранен ли е? — извика тя и хукна към стълбите.

— Тина! — гласът на Дънкан прозвуча отчаяно. — Той не се върна с нас. Дейви го няма.

— Няма го?

— Трябва ли да повтаряш всичко като проклет папагал?

— Излезте да го потърсите! — заповяда тя. — В името на Бога, иначе аз ще отида!

— Вече го търсихме… приближихме колкото се осмелихме. Мисля, че са го заловили.

Гневът й избухна с всичка сила.

— Вървете и поискайте да ви го върнат! Заплашете ги, че ще изгорите проклетия им замък до основи! Кой го е заловил? Кого нападнахте?

Дънкан стисна устни, сякаш не искаше да произнесе името.

— Дъглас — изрече накрая с дрезгав глас.

— Черния Рам? — прошепна Тина и кръвта се отдръпна от лицето й. Устните й побеляха и започнаха да треперят. Погледът й обходи лицата на мъжете, ала никой не посмя да вдигне очи. Чувстваше се ужасена и изплашена. — Осъзнавате ли какво сте направили? Предизвикали сте клана Дъглас? — пресипнало прошепна тя. — Мили Боже, но защо сте рискували всичко. Нима не помните, че девизът на Кенеди е: „Обмисли последствията“. Как сте могли да постъпите толкова глупаво и… безотговорно?

— Вината за това нападение вероятно ще бъде приписана на Хамилтън — безгрижното лице на Патрик Хамилтън изплува в съзнанието й, тя изпъшка и безпомощно се отпусна върху близката пейка.

— Но те са заловили Дейви — изтъкна девойката.

— Той не е червенокос като нас. Ако си държи езика зад зъбите, те никога няма да се досетят, че е Кенеди.

— Но той е само едно момче! — извика Тина. — Много добре знаете, що за безмилостни зверове са тези Дъглас! Те ще го измъчват. Мили Боже, Дънкан, трябва да направиш нещо… каквото и да е то!

— Е, ще изчакаме завръщането на Донал. Днес ще си траем. Надявам се, че Дейви няма да си отвори устата от страх кръвта на Кенеди да не изцапа мечовете на Дъглас. Ако не внимаваме, това нападение може да ни донесе повече беди и нещастия, отколкото полза.

Валентина избягваше сестра си Бет, не искаше да я тревожи. На всеки половин час се качваше на кулата на замъка и отчаяно оглеждаше хоризонта. Все й се струваше, че Дейли ще се появи или Дъглас ще изпрати пратеник. Страхът я бе сграбчил за гърлото, докато крачеше неспокойно напред-назад. Искаше й се да вие, но в гърлото й бе заседнала огромна буца и от устата й не излизаше нито звук. Притежаваше твърде развихрено въображение и цялата потрепери само като си представи какво можеха да сторят онези безсърдечни зверове на Дейви или на който и да било от рода Кенеди.

Кенеди бяха прекъснали всички връзки с рода Дъглас заради трагедията, разделила двата клана още когато тя се бе родила. Когато майка й пристигнала от Англия, за да се омъжи за лорд Кенеди, неговата по-малка сестра Дамарис бе станала най-добрата й приятелка. На сватбата Александър Дъглас бе видял Дамарис за пръв път и я бе пожелал. Вихреното ухажване бе завършило с бърза венчавка, а семейство Кенеди вярваше, че е истинско щастие, задето са се сродили с могъщия и богат род Дъглас. Колко дълбоко се бяха заблуждавали!

В пристъп на луда ревност Александър Дъглас бе отровил своята млада невеста. Тина потрепери, надявайки се, че омразата между двата клана няма да унищожи всички тях. Може би Дейвид вече бе мъртъв. От гърлото й се изтръгна ридание и тя отправи гореща молитва към свети Джуд. Ако Дейви все още бе жив, единствената му надежда бе бягството.

Тъмновиолетови облаци се събраха над главата й, хвърляйки зловеща сянка върху двора на замъка. Чувстваше се като затворничка и знаеше, че ако не направи нещо, ще полудее. Трябваше да даде отдушник на страха и тревогата, стиснала сърцето й като с железни клещи.

Изтича в стаята си, зарови в скрина и извади бледолилавата си вълнена рокля. Бе суеверна и вярваше, че този цвят й носи късмет. Пъхна ножа си в единия ботуш, обу и другия, уви се в кадифената си наметка и предпазливо се запъти към конюшните.

Когато препусна с коня си, Тина нямаше определена посока — просто искаше да се освободи от задушаващите я стени на замъка Дун. Яздеше безспир, носейки се на изток, без да се оглежда назад и без да намалява ход. Не забелязваше полята, осеяни със синчец, не усещаше опияняващия им аромат, нито топлия бриз, галещ лицето й. Беше глуха за крясъците на попадийките и блеенето на овцете. Мислите й бяха заети единствено с нещастието, надвиснало над малкия й брат. То бе изтласкало всичко останало.

Постепенно осъзна накъде се бе насочила, дръпна юздите и тревожно се огледа. Беше поела покрай брега на река Еър и макар никога да не бе стигала толкова далеч, знаеше, че този път води право към земите на Дъглас. Препусна покрай почернелите и изгорени полета и видя неколцина селяни, които поправяха две изгорели колиби. После излезе от селото и се насочи към замъка, издигащ се в далечината, самотен и застрашителен.

Знаеше, че по някакъв начин трябва да проникне вътре, но в същото време разбираше, че ще е безполезно да опитва по моста. Стражата нямаше да я пусне да мине през портите. Мислите й бясно препускаха, докато отчаяно се опитваше да намери някакво разрешение. Единственият начин да влезе в замъка бе, ако някой Дъглас й помогне. В главата й се оформи план, чиято дързост я накара да се разтрепери. Щеше да се престори, че е претърпяла злополука. Ще изиграе ролята на една безпомощна жена, млада и красива. Със сигурност мъжете от фамилията Дъглас щяха да й се притекат на помощ. Замисли се как падането й да изглежда по-правдоподобно. Заплете юздите в един храсталак, разхлаби кожените ремъци на седлото, така че то да се плъзне по гърба на коня, после легна върху земята, като събра кадифената пелерина около тялото си и разпери широко ръце, сякаш се опитваше да се освободи. Накрая изпищя с все сили, затвори очи и зачака.

Почти веднага съжали за безразсъдната си постъпка. Изведнъж рукна пороен дъжд. Водата се просмукваше в дрехите й, карайки я конвулсивно да трепери. Не й оставеше нищо друго, освен да продължава да лежи и да си представя какво може да я сполети, когато се окаже в ръцете на Дъглас.

Ако малко по-рано бе видяла завръщането на Рам Дъглас, посрещнат от обгорелите полета и празните кошари, щеше да побегне колкото се може по-надалеч. Той бе залял братята си с такъв порой от ругатни, че накрая Гавин не бе издържал и бе изкрещял, размахвайки юмруци:

— Ще се бия с теб и да бъда проклет, ако не сложа край на приказките ти!

Не можеше да се каже, че разяреният Рам Дъглас представлява приятна гледка. Тъмносивите му очи блестяха като диаманти, а мургавото му лице бе като изсечено от гранит. Никой не очакваше, че ще се върне преди мръкване. Нищо чудно, че го наричаха Буйната глава — сигурно бе яздил без да спира. Преумората го правеше още по-избухлив и страшен. Гневът му се насочи към воините му, нарече ги мързеливи, пияни некадърници, които мислят с оная си работа. Събори с един замах каните с бира от масата.

— Не стига, че сте оставили крадливите копелета да отмъкнат добитъка и да опожарят посевите и сеното, ами сте им позволили и да избягат! Може би щях да ви простя, ако бяхте обесили онези негодници Хамилтън. Щях да си затворя очите, ако бяхте върнали добитъка, но вие дори не сте успели да разберете накъде водят следите! — завъртя се на пети, а сребърните му шпори блеснаха, докато крачеше към вратата. Единствено Бузер имаше достатъчно смелост, за да остане край него.

Рам огледа изгорените колиби и заповяда на жените да се настанят с децата в замъка, докато мъжете поправят домовете им. След това отиде на полето с една малка група от арендаторите си.

— Ще засеем овеса наново и да се надяваме, че ще има втора реколта. Вземете семена от запасите на замъка.

Селяните му казаха колко говеда и овце липсват и той обеща да възстанови добитъка им.

— Овцете бяха остригани и вълната бе складирана под навесите покрай стените на замъка. Всичката изгоря — мрачно му каза един от арендаторите.

— Ще изпратя хората си да поправят къщите ви и да засеят наново полетата. Те се върнаха от патрулирането край границата, за да си починат един месец. Няма да ги оставя да се шляят без работа и да прекарват дните си, наливайки се с бира и преследвайки фустите — ухили се Рам.

Селяните го наблюдаваха как се отдалечава и сърцата им се изпълниха с надежда. Рам се славеше като строг и безмилостен господар, но винаги се бе грижил за арендаторите и техните семейства.

Гневът му се укроти, когато със собствените си очи видя, че е невъзможно да се открият ясни следи — животните бяха подгонени в шест различни посоки. В следващия миг сякаш небесата се разтвориха над главата му и се изсипа истински порой. Рам изруга яростно, тъй като дъждът щеше да заличи и малкото следи. Защо, по дяволите, не бе заваляло преди нападението, та да предпази посевите от пожара?

Въздъхна примирено, обърна коня към замъка и свирна на Бузер да го последва. Замъкът вече се виждаше, когато огромната хрътка се втурна пред него, за да подуши един кон без ездач, който изглежда се бе заплел в храсталака.

Тина за пръв път в живота си изпита толкова силен страх, когато някакъв огромен и космат звяр скочи върху отпуснатото й тяло. Отвори очи и видя, че това бе ловджийска хрътка с гигантски размери. Мигом затвори очи и прехапа устни, за да не извика от ужас. Ако звярът я помисли за мъртва, може би няма да я разкъса на парчета. После чу някакъв мъжки глас да проклина и тялото й се разтрепери като листо, брулено от силен вятър.

— Хей, негоднико! Какво, по дяволите си намерил? Прилича ми на удавен плъх — гласът на мъжа бе дълбок и звучен и по гърба на Тина полазиха тръпки. Усети, че нечии ръце я повдигат без усилие, сякаш не бе по-тежка от дете, и безцеремонно я мятат през седлото с лице надолу.

Осмели се да отвори очи и се удиви колко високо се намира над земята. Конят, също както и кучето, беше с огромни размери. Искаше й се да извика възмутено заради грубото отношение, но главата й увисна надолу и мократа й коса се разстла по лъскавите хълбоци на коня.

Младият мъж освободи юздите на кобилата и животното изцвили уплашено, когато огромният черен жребец се опита да я захапе по врата. Рам укроти коня си с юмрук.

— Не, Рафиън, признавам, че е хубаво парче, но няма да ти позволя да я възседнеш, докато аз се мокря на дъжда.

Господи, този грубиян се кани да позволи на жребеца си да съсипе кобилата ми, ужасено си помисли девойката и отчаяно въздъхна. Когато влязоха в двора на замъка, Рам хвърли юздите на двата коня на един от конярите.

— Дръж ги разделени — нареди той. — Няма да позволя да си хаби скъпоценното семе заради някаква евтина кобила.

— На мен ми се струва доста скъпа, господарю.

— Питал ли съм те за мнението ти, човече? — рязко попита Рам. Свали измокрената до кости девойка от гърба на коня и като я носеше на ръце, мина през резбованите дървени порти на замъка. Отнесе я право в голямата зала, където в огнището бумтеше силен огън, и я тръсна върху дървената пейка.

Дръпна подгизналата пелерина и я хвърли на един от слугите, който я разстла пред огъня, за да се изсуши. После мъжът се наведе и изу високите си ботуши.

Тина остана отпусната, със сведени мигли. Една мазолеста ръка повдигна брадичката й. Очите на Рам блеснаха, когато светлината на пламъците освети червената й коса. Познаваше я. Беше я виждал преди и знаеше точно къде. Сърцето му прескочи един удар. Беше я зърнал в циганския лагер и веднага я бе пожелал. А сега му я поднасяха на тепсия!

Тина отвори бавно очи и вдигна трепереща ръка към челото си.

— К-къде съм? — попита. — Това моят дом ли е?

Рам Дъглас се вгледа разтревожено в нея, опасявайки, че може би се е наранила лошо при падането.

— Това е Дъглас Касъл — отвърна той. В този момент към тях се приближиха двамата му братя.

Тина се опита да запази самообладание, но тялото й потръпна при споменаването на зловещото име. Обаче лицето й остана спокойно. Гласът й бе необичайно висок и писклив и трепереше от напиращите сълзи. Тъмнокосият и мургав мъж, който седеше до нея, бе с толкова широки рамене, че закриваше останалата част от стаята. Цялата му фигура излъчваше власт и тя мигом разбра, че тъкмо него трябва да убеди в правотата на историята си. Трябваше някак да затвърди подозрението, че си е ударила лошо главата и не е съвсем на себе си. Взря се безпомощно в блестящите очи на Рам и попита:

— Т-ти баща ми ли си?

Обидата го жегна неприятно. Той я намираше за необикновено привлекателна, а ето че тя го смяташе за твърде стар. Гласът му прогърмя и заглуши смеха на братята му.

— Господи, не отричам, че може да имам незаконни деца, но не съм чак толкова стар, че да имам толкова голяма дъщеря. Каква игра играеш? — сурово попита той.

— Коя си ти, момиче? — намеси се Гавин.

Тя го погледна неразбиращо и ръката й отново се стрелна към главата й, сякаш се чувства замаяна.

— Аз… аз не знам — прошепна девойката.

— Да не би да е малоумна? — безцеремонно попита Камерон.

— Не — отвърна много по-любезно Рам, осъзнал, че момичето се е почувствало обидено. — Виждал съм подобно състояние по време на битка. Загубила е паметта си, но след като си почине, бързо ще си я възвърне.

Златистите очи на Тина видяха как красивата извивка на устните му омекна, когато мъжът я погледна. Тъмносивият му, пронизващ поглед сякаш я омагьоса и тя остана напълно неподвижна, докато ръката му се протегна, за да я докосне. Той проверяваше дали има счупени кости, но Тина мигом осъзна, че ръцете му се задържат върху тялото й, все едно я милваше! Да не би да я мисли за някоя дъщеря на коняр, с която може безнаказано да се позабавлява? Искаше да изкрещи, че е лейди Валентина Кенеди, но, разбира се, не можеше да го стори. И преди беше позволявала на мъже да я целуват, ала никой от ухажорите й не се бе осмелявал да я докосва по толкова интимен начин, както този дързък дявол си позволяваше. Ръцете му се отпуснаха върху раменете й. Тя отскочи като попарена.

— Недей!

Колин приближи и изгледа сърдито братовчедите си.

— Господарке, простете на тези груби мъже. Виждам, че сте измокрена до кости. Позволете ми да ви предложа отделна стая с легло и запалено огнище, където ще можете да си починете и да се възстановите.

— Б-благодаря — смутено промълви момичето. Изправи си и усети, че коленете й се подгъват. Олюля се и три чифта мъжки ръце се протегнаха, за да я задържат. Рам бе по-бърз от Гавин и Камерон, грабна я в прегръдките си и нежно я притисна към твърдите си, мускулести гърди. Златистите й очи блестяха от напиращите сълзи, а изкусителната й, великолепна уста се намираше на сантиметри от неговата. Тина усети, че я държи много по-нежно, отколкото когато я носеше през дъжда.

Колин тръгна напред, а стъпките му отекнаха зловещо, тъй като сакатият му крак се влачеше по каменния под. Гавин ги последва.

Тина усети как в гърдите й се надига паника. Ако я беше взел някой от по-младите и по-малко опасни мъже, може би щеше да съумее да съсредоточи мислите си. Инстинктивно усещаше, че тях щеше да заблуди много по-лесно.

— Когато си спомниш коя си, красавице, изпрати да ме повикат — прозвуча дълбокият глас на Рам в ухото й, докато се изкачваха по грубата каменна стълба. — Ако не си от приятелски род, значи си ни враг — пошегува се той и дръзко й намигна. Спря пред стаята си и я подаде към очакващите ръце на Гавин. — Ще сменя мокрите си дрехи и с нетърпение ще очаквам да те видя по-късно.

Думите му бяха придружени с похотлив поглед, а тъмносивите му очи се спряха върху заоблената й гръд. Не можеше да сбърка двойния му намек.

Тина потръпна в ръцете на Гавин, усети, че той има желание да я закриля. Изпита облекчение, че е освободена от присъствието на онзи мъж. Той бе по-мургав дори и от циганин. Тъмносивите му очи блестяха безочливо и високомерно, а устните му бяха дръзко извити, което ги правеше още по-неустоимо привлекателни. Въпреки това у него имаше нещо опасно, тъмно и заплашително.

— Кой си ти и къде се намирам? — прошепна Тина. Беше сигурна, че този мъж ще бъде като глина в ръцете й.

— Аз съм Гавин Дъглас, а този тук е братовчед ми Колин — ухили й се красивият дявол.

— Не се дръж като глупак, Гавин — смъмри го Колин. — Момичето си е ударило главата. Това място е замъкът Дъглас, господарке. Намира се на север от границата между Англия и градовете Глазгоу и Единбург.

Каменният коридор бе студен и Тина потрепери.

— Скоро ще съблека мократа ти рокля, момиче — отново се ухили Гавин.

— Господи, наистина си голям глупак. Не виждаш ли, че тя е дама? Сигурно се е изплашила до смърт, когато е дошла на себе си и се е озовала в лапите на Черния Рам Дъглас.

Тина потрепери, сетне се скова. Мили Боже, значи онзи мъж е бил Черния Рам!

Влязоха в една елегантно обзаведена стая. Личеше си, че мебелировката бе подбрана от жена с благороден произход и отличен вкус. Върху един дървен стол се бе свила котка, която веднага се събуди и се шмугна отдолу.

Гавин неохотно я положи върху широкото легло, а Колин отиде до скрина с дрехи и се върна с кърпи и топла вълнена наметка.

— Не се хили като побъркан — обади се дълбок глас от прага. — Момичето ще си помисли, че е попаднало в лудница. Заповядай на слугите да запалят огъня, за да може да се стопли и да си почине.

Нещо дълбоко у Тина откликна на плътния глас. Очите му й казваха, че е силно впечатлен от нея. Гавин се запъти към вратата и Рам Дъглас изведнъж заговори с друг тон:

— Можеш да ми покажеш пленника, който си заловил.

— Та той е още момче — презрително се обади Колин. — Има още мъх по бузите си.

— В такъв случай ще бъде детска игра да го пречупим — отсече Рам.

Валентина едва не се задави от гняв. Мигом се намрази, задето тялото й бе откликнало на неговата животинска привлекателност. Първо негодникът я бе метнал върху седлото на коня си като торба със зърно! След това я бе докосвал с отвратителните си ръце по цялото тяло. А в момента говореше с небрежен тон, че ще пречупи нейния малък брат Дейви! В гърдите й се надигна огромна омраза, която крещеше за отмъщение. Ако само един косъм падне от главата на братчето й, тя щеше да си разчисти сметките с Рам Дъглас, ако ще това да е последното, което ще направи на тази земя!