Метаданни
Данни
- Серия
- Дюн (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Dune, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Виолета Чушкова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 138 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor
- Източник
- bezmonitor.com (през sfbg.us)
(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)
Издание:
Франк Хърбърт. Дюн I
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №90
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от английски: Виолета Чушкова
Рецензент: д-р Светослав Славчев
Консултант: Стефан Лефтеров
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.
Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.
Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08
Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч 820–31
© Виолета Чушкова, преводач, 1987
© Светослав Славчев, предговор, 1987
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
c/o Jusautor, Sofia
© Frank Herbert, 1965
Dune. Book one
New English Library
Times mirror, 1974
(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)
Издание:
Франк Хърбърт. Дюн II
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989
Библиотека „Галактика“, №100
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов
Преведе от английски: Виолета Чушкова
Рецензент: д-р Светослав Славчев
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Тонка Костадинова
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.
Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.
Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11
Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч 820–31
© Виолета Чушкова, преводач, 1989
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
c/o Jusautor, Sofia
© Frank Herbert, 1965
Dune. Book two and three
New English Library
Times mirror, 1974
История
- — Добавяне на анотация
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Дюн | |
Dune | |
Автор | Франк Хърбърт |
---|---|
Илюстратор | Джон Шонхър |
Първо издание | 1965 г. САЩ |
Издателство | Chilton Books |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Страници | 412 |
Издателство в България | Георги Бакалов |
Преводач | Виолета Чушкова |
Дюн в Общомедия |
„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научнофантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научнофантастични романи на всички времена.
Действието в романа се развива в далечното бъдеще.
Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.
След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.
Герои в „Дюн“
Династия Атреиди
- Дук Лито I Атреидски, глава на династия Атреиди
- Лейди Джесика, бин джезъритка и наложница на дука; майка на Пол и Алая
- Пол Атреидски, единственият син на дука
- Алая Атреиди, по-малката сестра на Пол
- Лито, синът на Пол и Чани
- Туфир Хауът, ментат на Атреидите
- Гърни Халик, трубадур и войник, верен на Атреидите
- Дънкан Айдахо, майстор на меча, на служба при Атреидите
- Доктор Уелингтън Юи, сук-доктор на Атреидите
Династия Харконен
- Барон Владимир Харконен, управляващ династия Харконен
- Пайтър дьо Врие, ментат
- Фейд-Рота, племенник на барона
- Глосу 'Звяра' Рабан, наричан също Рабан Харконен, по-големият племенник на барона
Династия Корино
- Шедъм IV, падишах император на познатата вселена
- Принцеса Ирулан Корино, най-възрастната дъщеря на императора и негова наследница. Също и историк
- Света майка Гайъс Хелън Мохайъм, Бин Джезъритка, имперската жрица на истината
- граф Хашимир Фенринг, генетичен евнух, близък приятел и съветник на императора
Свободни хора
- Стилгар, наиб на свободните хора
- Чани, наложница на Пол Атреидски
- Лайът-Кайнс, имперски планетолог/еколог на Аракис, баща на Чани.
Династии
- Династия Атреиди
- Династия Харконен
- Династия Корино
- Династия Ордос
Други
Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.
Външни препратки
- Произведения от Франк Хърбърт (включително „Дюн“) за четене онлайн в Моята библиотека
- Официален сайт
- A Dune study guide
Сайтове за фенове
- Българска Дюн група във Фейсбук
- Българският Дюн форум[неработеща препратка]
- stratetic Dune Browser-Game Архив на оригинала от 2010-11-12 в Wayback Machine. ((de)) ((en))
- House Atreides
- Dune Italia
- The Landsraad MSN Community Архив на оригинала от 2008-06-24 в Wayback Machine.
- The Yahoo Dune group
- Arrakeen Dune Group Архив на оригинала от 2005-11-25 в Wayback Machine.
- A Dune Forum Архив на оригинала от 2006-02-12 в Wayback Machine.
- Fed2k – A massive Dune Community
- DunePedia Архив на оригинала от 2017-06-03 в Wayback Machine. ((de)) ((en))
- Thoughts Of Dune
|
„С лейди Джесика и Аракис системата на «Бин Джезърит» за насаждане и внушаване на легенди посредством Мисионария протектива постигна пълното си осъществяване. Мъдрата идея да се разхвърлят из познатата вселена семената на прорицателските предания, за да се осигури закрила на бин-джезъритските служители, бе отдавна високо оценена, ала никога не сме виждали conditionut-extremis с по-съвършено съчетаване на личност и подготовка. Прорицателските легенди на Аракис вече дори се бяха превърнали в канони (в това число светата майка, канто и респонду*, както и по-голямата част от паноплия профетикус*). Сега вече е общопризнато, че скритите заложби на лейди Джесика са били очевидно подценявани.“
Навсякъде около лейди Джесика — в ъглите на голямата зала на замъка Аракийн или на отделни камари — бе отрупана опакованата им покъщнина; кутии, денкове, кашони и сандъци, някои от които все още неразопаковани. Тя чу как преносвачите от совалката на Сдружението стовариха в преддверието още една партида сандъци.
Застанала на едно място по средата на залата, Джесика бавно се въртеше, обхождаше с поглед потъмнялата резба, пролуките и дълбоките прозоречни ниши.
Очевидният анахронизъм, който представляваше това помещение, й напомняше за залата на сестрите в нейното училище „Бин Джезърит“. Само че в онази зала имаше топлина. Докато тук имаше само студени камъни.
Помисли си, че архитектът се бе върнал твърде далече в миналото за тези укрепени стени и потъмнели драперии. Сводестият таван се извисяваше два етажа над нея с огромните си напречни греди, за които тя бе убедена, че са докарани тук, на Аракис, на чудовищни цени. На никоя планета от тази система не растяха дървета, от които можеха да се направят такива греди — освен ако не бяха имитация на дърво.
Според нея не бяха.
По време на старата империя тази сграда бе служила за правителствен замък. Тогава на разходите не се е държало толкова. Било е преди харконите и тяхната нова мегалополия[1] — Картаг — един долнопробен и покварен град на около двеста километра от Броукън Ланд. Лито бе постъпил мъдро, като бе избрал за седалище на правителството си този град. Името Аракийн звучеше добре и бе изпълнено с традиция. А беше и по-малък град — по-лесно можеше да се поддържа чист и да се защитава.
В преддверието отново се разнесе трополенето на разтоварвани сандъци. Джесика въздъхна.
Тя видя от дясната си страна, подпрян на един кашон, рисуваният портрет на бащата на дука. От него, подобно на оръфано украшение, висеше канап. В лявата си ръка Джесика продължаваше да стиска парче канап. До портрета имаше глава на черен бик, монтирана върху полирана дъска. Сега главата представляваше черен остров сред море от опаковъчна хартия. Гравираната метална поставка бе похлупена на пода, а лъскавата муцуна на бика сочеше към тавана, сякаш звярът бе готов да измучи предизвикателно сред тази кънтяща зала.
Джесика се запита какво ли я бе подтикнало да разопакова първо тези две неща — главата и портрета. Съзнаваше, че в това й действие се крие нещо символично. Не беше се чувствувала така уплашена и неуверена в себе си от деня, в който съгледвачите на дука я бяха взели от училището.
Главата и картината.
Те я караха да се чувствува още по-объркана. Тя потрепера и погледна високо нагоре към полегатите прозорци. Тук беше все още ранен следобед, а в тези широти небето изглеждаше черно и студено — много по-мрачно от топлата синева на Каладън. Прониза я остра болка по родната планета.
„Толкова си далече, Каладън!“
— Ето ни и нас!
Това бе гласът на дук Лито.
Тя се обърна и го видя, че се задава по сводестата галерия откъм трапезарията. Черната му работна униформа с червения ястребов гребен на гърдите бе прашна и раздърпана.
— Помислих, че може да си се загубила из този отвратителен замък — рече той.
— Каква неприветлива сграда — каза Джесика. Огледа високата му фигура и смуглата кожа, която й навяваше мисли за маслинени градини и златисто слънце по сини води. Сивото на очите му бе нежно прибулено, ала лицето бе хищно, изпито и скулесто. Внезапен страх за него скова гърдите й. Откакто бе взел решението да се подчини на заповедта на императора, той бе станал жесток и рязък.
— Целият град е неприветлив — добави тя.
— Това наистина е мръсен и прашен гарнизонен градец — съгласи се той. — Но ние ще го променим. — Дукът огледа залата. — Това тук са обществените помещения за тържествени случаи. Току-що надзърнах в някои от семейните апартаменти в южното крило. Те са много по-приятни. — Той се приближи и докосна рамото й, любувайки се на нейната величественост.
И дук Лито отново се замисли за незнайното й родословие — дали не бе потомка на някоя династия отцепник? Или на някой отлъчен член на кралското семейство? На вид тя бе по-царствена и от собствените деца на императора.
Под тежестта на погледа му тя леко се извърна настрани, застана в профил и той осъзна, че хубостта й не се изразява в никоя отделна черта. Лицето бе овално, под корона от коса с цвят на излъскан бронз. Очите бяха раздалечени, зелени и бистри като утринните небеса на Каладън. Носът бе малък, устата голяма и благородна. Фигурата й бе хубава, но слаба: източена, но с отънели заоблени форми.
Той си припомни, че послушничките в училище я бяха наричали „мършава“, така както му бяха докладвали неговите съгледвачи. Ала това определение прекалено простееше. Тя възвърна царствената красота в династията на атреидите. Бе доволен, че Пол се отнася с уважение към нея.
— Къде е Пол? — попита той.
— Някъде из замъка — имат занимания с Юи.
— Сигурно в южното крило — рече той. — Стори ми се, че чух гласа на Юи, ала не можах да отделя време да погледна. — Той сведе колебливо очи към нея. — Дойдох само за да окача ключа от замъка Каладън в трапезарията.
Тя затаи дъх и потисна порива си да протегне ръка към него. Да окачи ключа — в това действие имаше нещо безвъзвратно. Ала нито сега бе времето, нито тук бе мястото за утешения.
— На влизане видях нашето знаме да се вее над замъка — рече тя.
Той погледна към портрета на баща си.
— Къде се канеше да окачиш това?
— Тук някъде.
— Не — думата прозвуча ясно и категорично подсказвайки й, че би могла да си послужи с хитрост, за да го убеди, но че откритият спор е безполезен. И все пак тя трябваше да направи опит, па макар този опит само да й напомняше, че не би могла да го надхитри.
— Господарю — започна, — ако само би…
— Отговорът остава не. За срам и позор аз задоволявам почти всички твои прищевки, но тази — не. Току-що идвам от трапезарията, където има…
— Господарю! Моля те…
— Изборът е между твоето храносмилане и моето фамилно достойнство, скъпа — рече той. — Тези неща ще стоят окачени в трапезарията.
Тя въздъхна.
— Да, господарю.
— Можеш отново да се върнеш към навика си да вечеряш, когато е възможно, в своите покои. Ще очаквам да заемаш мястото си само в официални случаи.
— Благодаря, господарю.
— И не се дръж така хладно и официално с мен! Бъди благодарна, че не се ожених за теб, скъпа. Тогава щеше да бъде твое задължение да сядаш на масата с мен при всяко ядене.
Тя се овладя да не трепне и кимна.
— Хауът вече инсталира над масата в трапезарията нашия собствен детектор на отрови — продължи той. — В твоята стая е поставен портативен.
— Ти си предвиждал това… разногласие — рече тя.
— Скъпа, аз мисля и за твоето удобство. Наел съм ти и прислуга. Местни жители са, но ги е подбрал Хауът — всичките са от свободните. Ще вършат работа, докато нашите хора се освободят от другите си задължения.
— Може ли изобщо някой от тази планета да бъде наистина надежден?
— Всеки, който мрази харконите. Може би ще пожелаеш да задържиш главната икономка: шейдаут* Мейпс?
— Шейдаут — повтори Джесика. — Това титла на свободните ли е?
— Обясниха ми, че означава „човек, който се гмурка в кладенец“ — тълкувание, което тук има някакво важно значение. Като икономка може и да не ти направи особено впечатление, макар че в доклада си Дънкан и Хауът много я хвалят. Сигурни са, че иска да служи… по-конкретно, че иска да служи на теб.
— На мен ли?
— Свободните са узнали, че си бин-джезъритска възпитаница — обясни той. — Тук се ширят легенди за „Бин Джезърит“.
„Мисионария протектива“ — помисли си Джесика. — „Никое място не може да им убегне.“
— Означава ли това, че Дънкан е успял? — попита тя. — Ще станат ли свободните наши съюзници?
— Още нищо не се знае — отвърна той. — Дънкан смята, че те искат да ни наблюдават за известно време. Те обаче са обещали да преустановят набезите си срещу нашите отдалечени селища по време на религиозните празници. Това е много по-значимо постижение, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Хауът ми разказа, че свободните са представлявали дълбоко забит трън в петата на харконите и че мащабите на техните опустошения са били грижливо пазени в тайна. Едва ли щеше да е от полза за императора да научи за некадърността на харконската войска.
— Икономка от свободните — размишляваше гласно Джесика, като се върна към въпроса за шейдаут Мейпс. — Очите й ще са до дъно сини.
— Не се оставяй да те подвежда видът на тези хора — рече той. — У тях има дълбока сила и здрава жизненост. Според мен те са именно онова, което ни е необходимо.
— Това е опасна игра — отбеляза тя.
— Хайде да не разискваме отново този въпрос — рече той.
Джесика се усмихна насила.
— Ние наистина сме обречени, в това няма съмнение. — Тя изпълни съкратеното упражнение за успокояване — две дълбоки вдишвания, ритуалната мисъл и после продължи: — Като разпределям стаите, имаш ли някакви по-особени изисквания какво да ти отделя?
— Трябва да ме научиш някой ден как постигаш това — рече той. — Как се отърсваш от грижите и се залавяш с практически дела. Това трябва да е бин-джезъритско умение.
— Това е женско умение — отвърна тя.
Дукът се усмихна.
— И така, разпределението на стаите: осигури ми просторна канцелария в съседство със спалното ми помещение. Тук ще има много повече писмена работа, отколкото на Каладън. Разбира се, и караулно помещение. Това ще е достатъчно. Не се тревожи за безопасността на замъка. Хората на Хауът са го прегледали основно.
— Сигурна съм в това.
Той погледна ръчния си часовник.
— И можеш да се погрижиш всички наши часовници да бъдат сверени по местното аракийско време. Възложил съм на един техник да свърши тази работа. Скоро ще дойде. — Дукът отмахна от челото й кичур коса — А сега трябва да се връщам на космодрума. Втората совалка с резервните членове на щаба ми ще кацне всяка минута.
— Не би ли могъл да ги посрещне Хауът, господарю? Ти имаш толкова уморен вид.
— Милият Туфир е зает дори повече от мен. Известно ти е, че тази планета гъмжи от харконски интриги. Освен това ще трябва да убеждавам някои от опитните търсачи на подправка да не заминават. Знаеш, че при промяната на владението те имат право на избор, а този планетолог, когото императорът и Ландсрада са назначили за арбитър на промяната, е неподкупен. Той разрешава правото на избор. Около осемстотин опитни работници чакат да излетят на борда на совалката с подправката, а наблизо стои в готовност товарен кораб на сдружението.
— Господарю… — тя се поколеба да продължи.
— Да?
— Няма да успея да го убедя да не се опитва да направи тази планета безопасна за нас — помисли си Джесика. — А и не мога да прилагам спрямо него моите хитрини.
— За колко часа ще наредите да се сервира вечерята? — попита тя.
„Не това се канеше да каже“ — помисли си той. — „Ааах, моя Джесика, как бих искал да сме някъде другаде, където и да е, само да сме далеч от тази ужасна планета — съвсем сами, ние двамата, без никакви грижи.“
— Ще вечерям в офицерската трапезария на космодрума — отвърна той. — Ще се прибера много късно. И… ъъ… ще изпратя караулна кола за Пол. Искам той да присъствува на стратегическото ни съвещание.
Окашля се, сякаш се канеше да каже още нещо, после без предупреждение се обърна и излезе навън към преддверието, където тя чу, че стовариха нова партида сандъци.
Гласът му, властен и надменен, с който винаги говореше на слугите, когато бързаше, се разнесе оттам:
— Лейди Джесика е в голямата зала. Иди незабавно при нея.
Входната врата се хлопна.
Джесика се извърна и застана с лице към портрета на бащата на Лито. Той бе нарисуван от известния художник Алби по времето, когато старият дук е бил на средна възраст. Беше нарисуван в костюм на матадор, с пурпурна къса пелерина, преметната върху лявата му ръка. Лицето младееше — едва ли бе по-сбръчкано от лицето на Лито сега, и имаше същите ястребови черти, същия мрачен, втренчен поглед. Тя притисна юмруци о хълбоците си и впи очи в портрета.
— Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си! — изрече шепнешком.
— Какви са заповедите ви, благородна?
Беше женски глас — тъничък и упорит. Джесика се обърна и видя някаква топчеста сивокоса жена в безформена широка, кафява като на робиня рокля. Жената бе толкова сбръчкана и изсушена на вид, колкото бе и всяка фигура от тълпата, която тази сутрин ги бе приветствувала по протежение на пътя от космодрума до замъка. Джесика си помисли, че всеки местен жител, когото бе виждала на тази планета, приличаше на сушена слива и бе недохранен. И въпреки това Лито бе казал, че те са силни и жизнени. А и тези очи, разбира се, тези езерца от най-наситено, най-тъмносиньо, без никакво бяло — потайни и загадъчни. Джесика насила отмести поглед.
Жената кимна вдървено и каза:
— Наричат ме шейдаут Мейпс, благородна. Какви са вашите заповеди?
— Можеш да се обръщаш към мен с „господарке“ — отговори Джесика. — Аз не съм от благороден произход. Аз съм наложницата на дук Лито.
Последва същото странно кимване и жената вдигна към Джесика поглед, в който се четеше лукав въпрос.
— В такъв случай има ли и съпруга?
— Няма и никога не е имало. Аз съм единствената… спътница на дука, майката на определения му наследник.
Дори и докато говореше, Джесика вътрешно се смееше на високомерието, вложено в думите й. „Какво бе казал свети Августин?“ — запита се тя. — „“Разумът заповядва на тялото и то му се подчинява. Разумът заповядва на себе си и среща отпор." Да, напоследък срещам все по-често отпор. Самата аз бих могла да прибегна до мълчаливо отстъпление."
Навън, откъм пътя, се разнесе необикновен вик. Викът се повтори: „Суу-суу-сук!“*, после „Икут-ей! Икут-ей!“* И отново: „Суу-суу-сук!“
— Що за вик е това? — попита Джесика. — Чух го на няколко пъти, докато пътувахме по улиците отзарана.
— Обикновен продавач на вода, господарко. Ала вие няма защо да се интересувате от такива като тях. Цистерната тук побира петдесет хиляди литра и се следи винаги да е пълна. — Тя сведе очи към полата си. — Ами да, господарко, на мен дори не ми се налага да нося тук моя влагосъхраняващ костюм. И въпреки това — изкикоти се тя — все още съм жива.
Джесика се подвоуми — искаше й се да поразпита тази жена, защото й бяха нужни някои сведения, за да се ориентира. Ала да се приведе в ред тази бъркотия в замъка бе по-наложително. И все пак мисълта, че водата е главният белег за богатство тук, й се стори обезпокоителна.
— Моят съпруг ми съобщи за вашата титла, шейдаут — рече Джесика. — Разпознах думата. Това е много древна дума.
— Тогава вие знаете древните езици, така ли? — попита Мейпс и зачака отговора със странна напрегнатост.
— Езиците са първото нещо, което се изучава в „Бин Джезърит“ — отвърна Джесика. — Аз знам ботани джиб* и чакобза*, всичките ловни езици.
Мейпс кимна.
— Точно така гласи легендата.
А Джесика се зачуди: „Защо ли разигравам това шарлатанство?“ Ала бин-джезъритските методи бяха непочтени и деспотични.
— Познавам Черните неща* и загадките на Великата майка* — продължи Джесика. Тя разчиташе по-очевидните знаци в реакциите и вида на Мейпс, онези незначителни неща, които я издаваха. — Мисесис преджия — рече тя на езика чакобза. — Андрал тре перал трада чик бускакри мисесис перакри…
Мейпс направи крачка назад, сякаш готова да побегне.
— Аз знам много неща — продължи Джесика. — Знам, че си раждала деца, че си загубила любими хора, че си се крила от страх и че си вършила насилие, но въпреки това ще вършиш още насилия. Аз знам много неща.
Мейпс заговори с нисък глас:
— Не исках да ви обидя, господарко.
— Ти споменаваш за легендата и търсиш отговори — рече Джесика. — Пази се от отговорите, които можеш да намериш. Знам, че си дошла подготвена за насилие с оръжие в елечето си.
— Господарке, аз…
— Съществува слаба вероятност да успееш да източиш кръвта на живота ми — рече Джесика, — ала вършейки това, ти ще причиниш повече разруха, отколкото и най-безумните ти страхове могат да си представят. Знаеш, че има и по-лоши неща от това да умреш — дори за цял един народ.
— Господарке! — започна умолително Мейпс — Тя сякаш се канеше да падне на колене. — Оръжието беше изпратено като дар за вас, ако докажете, че вие сте Очакваната.
— А със своята смърт трябва да докажа обратното — рече Джесика. Тя зачака с привидна отпуснатост, която правеше обучения в бин-джезъритските методи толкова страшен в битка.
„А сега да видим накъде клони решението“ — помисли си тя.
Мейпс бавно бръкна в деколтето на роклята си и извади потъмняла ножница. От нея се подаваше черна дръжка с дълбоки вдлъбнатини за пръстите. Тя хвана с една ръка ножницата, а с другата дръжката, изтегли млечнобяло острие и го вдигна нагоре. Острието сякаш светеше и блестеше със своя собствена светлина. Приличаше донякъде на кинжал — с два остри ръба и вероятно бе дълго двадесет сантиметра.
— Знаете ли какво е това, господарке? — попита Мейпс.
Джесика знаеше, че това може да бъде само едно нещо — митическият кристален нож* на Аракис, острието, което никога не бе напускало планетата и бе познато само по слухове и невероятни догадки.
— Това е кристален нож — отвърна тя.
— Не го казвайте така плахо — рече Мейпс. — Знаете ли какво означава!
И Джесика се замисли: В този въпрос имаше възбуда. Ето кое е накарало тази жена от свободните да постъпи на работа при мен — за да ми зададе именно този въпрос. Моят отговор би могъл да ускори насилието или… какво? Тя очаква отговор от мен: значението на един нож. Наричат я шейдаут на езика чакобза. Нож на чакобза означава „вестител на гибел“. Започва да става неспокойна. Трябва вече да отговоря. Забавянето е толкова опасно, колкото и погрешният отговор. Джесика каза:
— Той е вестител…
— Аяяя! — нададе вой Мейпс. В него имаше едновременно и мъка, и възторг. Тя така затрепери, че острието на ножа заизпраща искрящи отблясъци из цялата зала.
Джесика изчакваше настръхнала. Тя бе имала намерение да каже вестител на гибел и след това да добави древната дума, ала сега всяко нейно сетиво, цялото задълбочено обучение в бдителност, което открива значение и в най-невинното потрепване, я възпираше да продължи.
„Разковничето бе думата… вестител. Вестител ли? Вестител.“
Мейпс обаче държеше ножа така, сякаш бе готова да го използува.
— Да не би да си помисли — заговори Джесика, — че макар и веща в загадките на Великата майка, аз няма да познавам Вестителя?
Мейпс спусна надолу ножа.
— Господарке, когато човек е живял толкова дълго с прорицанието, мигът на апокалипсиса е сътресение за него.
Джесика се замисли за прорицанието — за шария* и за цялата паноплия профетикус, които Мисионария протектива на „Бин Джезърит“ бе посадила тук преди векове — чиито проповедници са несъмнено отдавна измрели, но постигнали целта си: внушаването на защитните легенди в съзнанието на тези хора за деня, когато може да потрябват на „Бин Джезърит“.
И така, този ден бе дошъл. Мейпс върна ножа в ножницата и каза:
— От неустойчивите остриета е, господарке. Дръжте го близо до тялото си. След повече от седмица далеч от човешка плът ножът започва да се разпада. Той е ваш, зъб от вестител*, ваш, докато сте жива.
Джесика протегна дясната си ръка и реши да опита една рискована хитрина.
— Мейпс, ти прибра острието в ножницата, без то да е оцапано с кръв.
Като изпъшка, Мейпс пусна ножницата с острието в ръката на Джесика и стенейки, разкъса кафявото елече:
— Вземете водата на моя живот!
Джесика издърпа острието от ножницата. Как само светеше то! Тя насочи върха към Мейпс и видя как страх, по-силен и от смъртен ужас, обзе жената.
Дали върхът не е отровен? — запита се Джесика. Тя изправи нагоре върха и с ръба на острието направи лека драскотина върху лявата гръд на Мейпс. Бликна кръв, която спря почти веднага. „Мигновено съсирване“ — помисли си Джесика. — „Дали не е влагоконсервираща мутация?“
Тя прибра острието в ножницата и каза:
— Закопчей си роклята, Мейпс!
Треперейки, Мейпс се подчини. Сините до дъно очи се впиха в Джесика.
— Вие сте наша — промълви тя. — Вие сте Очакваната.
В преддверието отново се разнесе шум от разтоварване. Мейпс бързо сграбчи ножницата с ножа и го скри в елечето на Джесика.
— Онзи, който види този нож, трябва да бъде пречистен или убит — изръмжа тя. — Това нали ви е известно, господарке?
„Вече ми е известно“ — помисли си Джесика.
Преносвачите си отидоха, без да се натрапват в голямата зала.
Мейпс се успокои и заговори:
— Непречистените, които са видели кристалния нож, могат и да не напуснат Аракис живи. Никога не забравяйте това, господарко. На вас ви е поверен кристален нож. — Тя си пое дълбоко въздух. — Сега вече нещата ще си тръгнат по реда. Те не бива да се пришпорват. — Тя огледа натрупаните сандъци и камарите багаж наоколо. — А докато му дойде времето, за нас тук има доста работа.
Джесика се поколеба.
„Нещата ще тръгнат по реда си.“ Това бе един от изтърканите лозунги от арсенала от заклинания на Мисионария протектива. „Пристигането на светата майка, за да ви спаси.“
„Но аз не съм света майка!“ — помисли си Джесика. И след това: „Какво са насадили тук? Това е наистина отвратителна планета!“
Мейпс попита с най-обикновен тон:
— Какво ще наредите да направя най-напред, господарке?
Инстинктът предупреди Джесика да запази същия нехаен тон.
— Онзи портрет на стария дук трябва да се закачи на една от стените в трапезарията. Главата на бика трябва да се постави на отсрещната стена.
Мейпс отиде до главата на бика.
— Какъв ли огромен звяр е бил, за да е имал такава глава — рече тя. И се наведе. — Ала първо ще трябва да почистя това, нали, господарке?
— Не.
— Но върху рогата му има спечена мръсотия.
— Това не е мръсотия, Мейпс. Това е кръвта на бащата на нашия дук. Тези рога са напръскани с прозрачен фиксаж само няколко часа, след като този звяр е убил стария дук.
Мейпс се изправи.
— А, така ли! — рече тя.
— Просто кръв — продължи Джесика. — И при това стара. Иди и намери някой да ти помогне да ги закачиш. Проклетите неща тежат.
— Да не си помислихте, че съм се разстроила при вида на кръвта? — попита Мейпс. — Аз съм дъщеря на пустинята и съм виждала твърде много кръв.
— Ясно ми е… че си виждала — рече Джесика.
— Случвало се е да виждам и от моята — рече Мейпс. — И то повечко, отколкото източихте с вашата жалка драскотина.
— Да не би да трябваше да те порежа по-дълбоко?
— О, не! Телесната вода е достатъчно оскъдна и без да се пръска разточително от нея из въздуха. Вие постъпихте правилно.
И Джесика, отбелязвайки думите и тона, схвана скрития по-дълбоко намек в израза „телесната вода“. Тя отново почувствува, че я потиска значението на водата на Аракис.
— На коя стена в трапезарията да окача тези красоти, господарке? — попита Мейпс.
„Колко е практична тази Мейпс!“ — помисли си Джесика и каза:
— Прецени сама, Мейпс. Всъщност няма кой знае какво значение.
— Както наредите, господарке. — Мейпс се наведе и започна да сваля опаковката и канапа от главата.
— Да убиеш стария дук, а? — изтананика тя.
— Да повикам ли някой работник да ти помогне? — запита Джесика.
— Ще се справя, господарке.
„Да, тя ще се справи“ — помисли си Джесика. — „Ето кое е характерното за това същество от свободните: настървението да се справи.“
Джесика усети хладната ножница на кристалния нож под елечето си и се замисли за далечния прицел на планирането на „Бин Джезърит“, което тук бе изковало още една брънка. Благодарение на това планиране тя бе оцеляла от смъртоносна криза. „Нещата не бива да се пришпорват“ — бе казала Мейпс. Ала въпреки това се налагаше темпо на стремително препускане към тази планета, което изпълваше Джесика с лошо предчувствие. И нито цялата подготвителна работа на Мисионария протектива, нито щателният оглед на Хауът на тази скална грамада с назъбени стени можеше да разпръсне това й чувство.
— Като свършиш с окачването на тези неща, започни да разопаковаш сандъците — нареди Джесика. — У единия от преносвачите в преддверието са всичките ключове и той знае къде трябва да се подредят нещата. Вземи от него ключовете и списъка. Ако има нещо неясно, аз ще бъда в южното крило.
— Както наредите, господарке — отвърна Мейпс. Джесика се обърна, като си мислеше: „Хауът може и да смята този замък за безопасен, ала в него има нещо нередно. Аз го усещам.“
Джесика изпита неотложна нужда да види сина си. Тя тръгна към сводестия вход, който водеше до галерията към трапезарията и семейните крила. Крачеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая почти затича.
Зад гърба й Мейпс спря да сваля опаковката от главата на бика и погледна към отдалечаващата се фигура.
— Тя наистина е Очакваната — промълви. — Горката.