Франк Хърбърт
Дюн (43)

„Когато закон и дълг, обединени от религията, се слеят в едно, човек никога не е в състояние да мисли изцяло за себе си. Тогава все нещо няма да му достига, за да бъде една цялостна личност.“

Из „Муад’Диб: Деветдесетте и девет чудеса на вселената“ от принцеса Ирулан

Комбайнът на контрабандистите с пренасящия го транспортьор и обръча от бръмчащи орнитоптери прелетяха над едно възвишение като рояк пчели, следващи царицата си. Пред рояка се простираше един от ниските скални хребети, които се издигаха сред пустинята като миниатюрни подобия на Защитната стена. Неотдавнашната буря бе помела и най-малката песъчинка по склоновете на хребета.

Гърни Халик се приведе напред в наблюдателната кабинка на комбайна, нагласи маслените лещи на бинокъла си и се зае внимателно да оглежда пейзажа. Отвъд хребета се виждаше тъмна ивица, която можеше да се окаже находище на мелиндж, и той даде съответния сигнал на един кръжащ наоколо орнитоптер, за да отиде и провери.

Топтерът махна с крила, за да потвърди, че е получил сигнала. Отдели се от ятото, стрелна се надолу към потъмнелия пясък и обиколи в кръг участъка със спуснати близо до повърхността детектори.

Почти веднага след това той се гмурна със свити криле и закръжи, с което съобщи на чакащия комбайн, че е намерена подправка.

Гърни прибра бинокъла в калъфа, убеден, че и другите са видели сигнала. Това място му харесваше. Хребетът осигуряваше известна защита. Намираха се доста навътре в пустинята, място твърде необичайно за засада… и все пак… Гърни сигнализира на единия от екипажите да направи няколко обиколки над хребета, но не на голяма височина, за да не ги засече отдалеч някой харконски детектор.

Съмняваше се обаче, че харконските патрули биха се осмелили да навлязат толкова навътре на юг. Това все пак бе територия на свободните.

Гърни провери оръжието си, проклинайки съдбата, която правеше безполезни защитните полета тук. Всяко нещо, което можеше да повика червей, трябваше обезателно да се избягва. Потри белега от мастилена лоза по долната си челюст, изучи с поглед обстановката и реши, че ще е по-безопасно, ако кацне и поведе през хребета един разузнавателен отряд. Да се тръгне пешком на оглед си оставаше най-сигурното средство. Човек трудно можеше да е прекалено внимателен, когато свободните и харконите се бяха вкопчили едни в други.

Тук повече го тревожеха свободните. Не им се свидеше да им продават всичката си подправка, щом бяха в състояние да си я платят, но ставаха същински дяволи, ако пристъпеха там, където им бе забранено да ходят. А напоследък така дяволски бяха захитрели.

Хитростта и ловкостта, които тези туземци проявяваха в боя, дразнеше Гърни Халик. Те показваха прекалено голяма изисканост в бойното изкуство, най-доброто, което някога бе срещал, а той бе обучаван от най-изкусните бойци във вселената и по-късно се бе калил в битките, където само неколцината най-доблестни бяха оцелявали.

Гърни отново обходи с поглед околността, като се питаше защо се чувствува така неспокоен. Може би за това бе виновен червеят, който видяха… но той мина от другата страна на хребета.

Една глава изникна в кабинката до Гърни — командирът на комбайна — едноок стар пират с буйна брада, със сините очи и млечнобелите зъби на човек, в чиято храна изобилствува мелиндж.

— Изглежда богато находище, сър — рече той. — Да кацаме ли?

— Спусни се в края на онзи хребет — нареди Гърни. — Аз ще сляза с войниците си. От онова място можете сами да стигнете до подправката. А ние ще огледаме онази канара.

— Слушам.

— В случай на беда — продължи Гърни — спасете комбайна. Ние ще излетим с топтерите.

Командирът на комбайна отдаде чест.

— Слушам, сър.

Той изчезна през люка.

Гърни отново огледа внимателно хоризонта. Трябваше да допусне възможността, че тук наоколо има свободни и че той нарушава границите им. Свободните го тревожеха със своята издръжливост и поведение, което не можеше да се предвиди. Много неща, свързани с този му занаят, го безпокояха, но отплатата бе пребогата. Безпокоеше го и обстоятелството, че не може да изпрати наблюдатели^* на по-голяма височина. А към безпокойството му се прибави и необходимостта да се спазва радиомълчание.

Комбайнът направи завой и започна да се снижава. Той леко се плъзна по сухия сипей в подножието на хребета. Гъсеничните вериги докоснаха пясъка.

Гърни отвори купола на наблюдателната кабинка и се освободи от предпазните колани. В мига, в който комбайнът кацна, той вече бе навън, затвори с трясък капака на кабинката зад гърба си и мина лазешком по предпазителя на гъсеничната верига, за да скочи върху пясъка отвъд защитната мрежа. Петимата войници от личната му охрана излязоха едновременно с него, като изскочиха от люка на носа. Други войници откачиха скобите на транспортьора. Той се издигна нагоре освободен и започна да лети ниско отгоре им в кръг.

Огромният комбайн потегли незабавно и се отдалечи от хребета по посока на тъмната пясъчна ивица с подправката.

Един топтер пикира наблизо, намали скоростта си и кацна. Последва го друг и още един. Те попълниха взвода на Гърни, после се издигнаха и започнаха да се реят над главите им.

Гърни опипа мускулите си под влагосъхраняващия костюм и се протегна. Нарочно не постави филтровата си маска, като по този начин губеше влага заради една по-належаща потребност — да не намалява силата на гласа си, ако се наложеше да дава заповеди. Той започна да се катери по скалите, като проверяваше терена: под нозете им — камъчета и едър пясък, из въздуха — аромат на подправка.

„Подходяща площадка за спомагателна база“ — помисли си Гърни. — „Може би ще е разумно да заровя тук малко припаси.“

Обърна се назад и видя как, докато го следваха, войниците му се разгръщаха. Добри войници бяха, дори и новите, които още не бе имал време да подложи на проверка. Наистина добри войници. Не бе нужно всеки път да им нарежда какво да правят. Никой не носеше защитен пояс. Сред тях нямаше страхливци, които да използуват защита навътре в пустинята, където някой червей можеше да усети защитното поле и да дойде да им ограби намерената подправка.

От това леко възвишение сред скалите Гърни виждаше ивицата с подправката на разстояние от около половин километър, както и комбайна, който, кажи-речи, бе вече до нея. Вдигна поглед към наблюдателите, като отбеляза височината на полета — не беше много голяма. Той кимна и се обърна, за да продължи да изкачва хребета.

В този миг скалният масив сякаш избухна.

Дванадесет гърмящи огнени дири литнаха нагоре към кръжащите наблюдатели и транспортьора. Откъм комбайна се разнесе трясък от разкъсан метал, а скалите около Гърни, загъмжаха от биещи се мъже с прихлупени качулки.

Гърни успя да си помисли: „Кълна се в рогата на Великата майка! Ракети! Те се осмеляват да използуват ракети!“

После се озова лице с лице срещу привел се ниско мъж с качулка, който държеше в готовност кристалния си нож. Горе в скалите отстрани дебнеха още двамина. Виждаше само очите на боеца пред себе си, които проблясваха между качулката и покривалото за лице на жълтокафявото пустинно наметало, но стойката и лекотата на движенията предупреждаваха, че насреща си има опитен боец. Очите бяха изцяло сини, като на свободните от най-дълбоката пустиня.

Без да сваля очи от ножа на другия, Гърни плъзна ръка към собствения си нож. Щом се осмеляваха да използуват ракети, те сигурно разполагаха и с други взривометни оръжия. Моментът изискваше изключителна предпазливост. Той можеше да отгатне само по звука, че вече най-малко четири-пет от неговите наблюдатели са свалени. Зад гърба му се чуваше сумтенето на сражаващите се воини.

Очите на застаналия срещу Гърни боец проследиха движението на ръката му към ножа и после се впиха в неговите.

— Остави ножа в канията, Гърни Халик! — рече мъжът.

Гърни се поколеба. Макар и да минаваше през филтъра на влагосъхраняващия костюм, този глас му се стори странно познат.

— Знаеш името ми? — запита той.

— Щом си с мен, нямаш нужда от нож, Гърни — отвърна мъжът. — Той изпъчи гърди и пъхна обратно кристалния нож в канията под робата си. — Заповядай на хората си да прекратят безсмислената съпротива.

Мъжът отметна назад качулката си и дръпна настрани филтъра.

Потресен от това, което видя, Гърни се вцепени.

Първоначално му хрумна мисълта, че пред него стои призракът на дук Лито Атреидски. Просветлението настъпи бавно.

— Пол! — прошепна той. — Наистина ли си ти, Пол?

— Нямаш ли вяра на собствените си очи? — попита Пол.

— Казаха, че си загинал — отвърна рязко Гърни. Той пристъпи половин крачка напред.

— Нареди на хората си да се предадат — заповяда Пол. Той махна с ръка към подножието на хребета.

Гърни се обърна неохотно, защото трябваше да свали поглед от Пол. Видя, че боят се водеше само на няколко места. Мъжете от пустинята като че ли бяха навсякъде. Комбайнът лежеше притихнал, а на покрива му бяха накацали свободни. Над главите им не кръжаха вече никакви топтери.

— Прекратете боя! — изрева Гърни. Той си пое дълбоко въздух и присви длани вместо мегафон. — Говори Гърни Халик! Прекратете боя!

Бавно и внимателно биещите се мъже се разделиха. Към него се обърнаха питащи очи.

— Това са приятели! — провикна се Гърни.

— Хубави приятели! — извика в отговор някой. — Половината от хората ни са избити.

— Станала е грешка — рече Гърни. — Не го слагайте в сметката!

Той се обърна към Пол и се загледа в изцяло сините очи на младежа.

По устните на Пол пробяга усмивка, но в изражението му имаше някаква строгост, която напомни на Гърни за стария дук, дядото на Пол. После той забеляза у Пол жилавата якост, каквато никога дотогава не бе виждана у нито един атреид — обветрена кожа, присвити очи и изпитателен поглед, който сякаш претегляше всичко, което му се изпречи.

— Казаха, че си загинал — повтори Гърни.

— И това май се оказа най-добрата закрила, щом ги е накарала да повярват — рече Пол.

Гърни прозря, че едва ли щеше да получи друго извинение за това, че е бил изоставен на собствената си съдба и че е бил принуден да повярва, че младият дук — неговият приятел, е бил загинал. После се запита дали е останало нещо от момчето, което бе познавал и обучавал в бойно майсторство.

Пол пристъпи крачка към Гърни и усети, че очите го засмъдяха.

— Гърни…

Сякаш всичко стана от само себе си и ето че сега те се прегръщаха и се тупаха един-другиго по гърбовете, усещайки твърдата плът, вдъхваща увереност.

— Ах ти, пале такова! Ах ти, пале такова! — повтаряше непрекъснато Гърни.

А Пол пригласяше:

— Гърни, приятелю! Гърни, приятелю!

След малко и двамата отстъпиха назад и се вгледаха в другия. Гърни си пое дълбоко въздух.

— Ето защо свободните са помъдрели толкова във военната тактика. Трябваше да се досетя. Те непрекъснато правят неща, които все едно аз съм замислил. Ако само знаех… — Той поклати глава. — Да ми беше изпратил само една думица, момко. Нищо не би ме възпряло. Щях да дойда тичешком и…

Прекъсна го погледът на Пол… суровият, преценяващ поглед.

Гърни въздъхна.

— Да, разбира се, щеше да има и такива, които да питат къде ли се е запътил тичешком Гърни Халик, а други нямаше да се задоволят само с въпроси. Щяха да тръгнат на лов за отговори.

Пол кимна и погледна застаналите около него в очакване свободни — забеляза любопитно-преценяващите погледи на федейкините. Отмести очи от охраната си и отново ги насочи към Гърни. Това, че беше намерил бившия си учител по фехтовка, го беше въодушевило.

Съзря в това благоприятна поличба, знак, че се бе изправил по пътеката на бъдещето там, където всичко вървеше добре.

„С Гърни от едната си страна…“

Пол плъзна поглед надолу по хребета, покрай федейкините и заразглежда групата на контрабандистите, които бяха дошли с Халик.

— На чия страна са войниците ти? — попита той.

— Всички са контрабандисти — отвърна Гърни — и са на страната на печалбата.

— В нашето начинание няма достатъчно печалби. — Каза Пол и улови едва забележимия сигнал, който Гърни му направи с пръстите на дясната си ръка — стария таен език на ръцете от тяхното минало. В групата на контрабандистите имаше хора, на които не можеше да се разчита.

Пол подръпна устните си, за да покаже, че е разбрал, и вдигна поглед към воините си, застанали на пост по скалите. Видя, че и Стилгар е там. Споменът за нерешения между него и Стилгар въпрос охлади част от въодушевлението му.

— Стилгар — рече той, — това е Гърни Халик, за когото си ме чувал да говоря. Това е бащиният ми майстор по бойни изкуства, един от моите учители по фехтовка, стар приятел. На него може да се разчита за всяко начинание.

— Разбирам — отвърна Стилгар. — Ти си неговият дук.

Пол се вгледа в мрачното лице отгоре, като се питаше какви ли бяха причините, подтикнали Стилгар да отговори именно така. „Неговият дук.“ В гласа на Стилгар се прокрадна особена, едва доловима нотка, сякаш той искаше да каже нещо друго. А това не беше в характера на Стилгар — вожд на свободните, човек, който винаги говореше онова, което му е на душата.

„Моят дук“ — възкликна мислено Гърни. Той изгледа още веднъж Пол. — „Да, със смъртта на Лито титлата се пада на Пол.“

Войната, която свободните водеха на Аракис, започна да придобива нови измерения в мислите на Гърни. „Моят дук!“ Едно замряло кътче вътре в него започна да оживява. Само част от съзнанието му се съсредоточи върху заповедта на Пол групата на контрабандистите да се разоръжи, докато не бъдат разпитани.

Мислите на Гърни се върнаха към заповедта, когато чу, че някои от хората му негодуват. Тръсна глава и се извърна.

— Вие глухи ли сте? — излая той. — Това е законният дук на Аракис. Изпълнявайте заповедите му!

Роптаейки, контрабандистите се подчиниха. Пол застана до Гърни и заговори тихо:

— Не очаквах от теб да се напъхаш в този капан, Гърни.

— Вече напълно се опомних — каза Гърни. — Бас хващам, че онзи участък с подправката не е нищо друго освен обикновен пясък — стръв, която да ни подмами.

— И това е бас, който ще спечелиш — рече Пол. Той погледна към мъжете, които хвърляха оръжието си.

— Сред твоите хора има ли още от воините на баща ми?

— Нито един. Съвсем оредяхме. Има няколко сред независимите търговци. Повечето дадоха всичките си печалби, за да се махнат от тази планета.

— Но ти остана.

— Останах.

— Сигурно защото Рабан е тук — каза Пол.

— Реших, че не ми е останало нищо друго освен отмъщението — отвърна Гърни.

Откъм върха на хребета се разнесе странно накъсан вик. Гърни вдигна поглед и видя, че един свободен размахва кърпата си.

— Приближава се червей — рече Пол. Той отиде до ръба на една скала, следван от Гърни, и се взря на югозапад. Някъде по средата на равнината се виждаше изровената от червея могила — забулена в прах следа, която вървеше направо през дюните с курс към хребета.

— Доста е голям — каза Пол.

Откъм комбайна долу се разнесе някакво бръмчене. Той се обърна като гигантски бръмбар върху гъсеничните си вериги и тромаво пое към скалите.

— Колко лошо, че не успяхме да спасим транспортьора — добави Пол.

Гърни се втренчи в него, после погледна назад към струйките дим и отломките, разпръснати сред пустинята там, където транспортьорът и орнитоптерите бяха свалени от ракетите на свободните. Изпита внезапна остра болка за загиналите воини… неговите воини… и каза:

— Баща ти щеше да е по-загрижен за хората, които не е успял да спаси.

Пол му хвърли строг поглед и сведе очи. След малко заговори:

— Те бяха твои приятели, Гърни. Разбирам. За нас обаче те бяха само нарушители на границите ни и можеха да видят неща, които не са за виждане. Трябва да разбереш това.

— Разбирам го много добре — отвърна Гърни. — А сега съм любопитен да видя онова, което не е за виждане.

Пол вдигна очи и видя старата и добре позната хищна усмивка на Гърни, както и набръчкания белег от мастилена лоза по долната му челюст.

Гърни кимна надолу, към пустинята. Свободните си шетаха спокойно във всички посоки. Учуди се, че видимо никой от тях не се тревожеше от приближаването на червея.

Откъм откритите дюни на мелинджовото находище-примамка се разнесе някакво тракане — гръмко тактуване, което те долавяха сякаш с нозете си. Гърни видя, че някои от свободните се разпръсват по пясъка и застават по пътя на червея.

Червеят връхлетя като огромна пясъчна риба, която надигна повърхността — пръстените му се вълнуваха и извиваха. След миг Гърни видя от своя наблюдателен пост как се обяздва червей — храбрият скок на първите мъже с куките, завоят на червея, това, как цяла тълпа мъже се покатериха отстрани по люспестата, блестяща извивка на огромното туловище.

— Ето това е едно от нещата, които не трябваше да виждаш — рече Пол.

— Носят се различни истории и слухове — каза Гърни. — Но на такова нещо трудно може да се повярва, без да се види. — Той поклати глава. — Вие използувате като ездитно животно съществото, от което всички хора на Аракис се боят.

— Ти чу, когато баща ми говореше за пустинна мощ — рече Пол. — Ето това е тя. Лицето на тази планета е наше. Никаква буря, никое животно или препятствие не могат да ни спрат.

„Да ни спрат!“ — помисли си Гърни. — „Той има предвид свободните. Говори за себе си, сякаш е един от тях.“ Гърни отново се вгледа в изцяло сините от подправката очи на Пол. Той знаеше, че неговите собствени очи имат подобен оттенък, но контрабандистите можеха да си доставят храна и от други планети, а и сред тях самите се забелязваха едва доловими оттенъци на този цвят, които говореха за различна кастова принадлежност. Кажеше ли се за някого, че го е „хванала здраво мелинджовата боя“, това означаваше, че е станал едва ли не туземец. И в тази приказка винаги се влагаше недоверие.

— По-рано в тези ширини не яздехме твореца-вестител на дневна светлина — заговори Пол. — Но на Рабан са му останали вече толкова малко орнитоптери, та той едва ли ще ги излага на опасност да търсят няколко точици сред пустинята. — Той погледна към Гърни. — Появата на вашия топтер тук бе за нас като удар.

„За нас… за нас…“

Гърни разтърси глава, за да прокуди подобни мисли.

— Едва ли бяхме за вас такъв удар, какъвто вие се оказахте за нас.

— Какво се говори за Рабан в синка и селата? — попита Пол.

— Говори се, че така са укрепили селищата в грейбъна, че вие изобщо не сте в състояние да им сторите никакво зло. Казват, че само щели да си седят вътре в укрепленията, докато вие се изтощавате с безсмислени нападения.

— С една дума — рече Пол, — станали са тромави.

— Докато вие можете да отидете където си поискате — каза Гърни.

— Това е тактика, която съм научил от теб — рече Пол. — Те загубиха инициативата, което означава, че са загубили войната.

Гърни се усмихна с вяла, разбираща усмивка.

— Нашият враг се намира точно там, където аз искам да бъде — продължи Пол. Той погледна към Гърни. — Е, Гърни, ще постъпиш ли на служба при мен, за да доведем докрай тази кампания?

— Да постъпя на служба ли? — Гърни втренчи поглед в него. — Господарю, та аз никога не съм напускал службата си при теб! Ти си този, който ме изостави… като позволи да те мисля за загинал. И оставен на течението, аз разчистих, доколкото можах, сметките си в очакване на онзи миг, в който ще мога да продам живота си на достойна цена — срещу смъртта на Рабан.

Пол замълча неловко.

Към тях по скалите се изкачваше някаква жена — очите й, които проблясваха между качулката на влагосъхраняващия костюм и покривалото за лицето, се стрелкаха ту към Пол, ту към неговия другар. Тя спря пред Пол. Гърни забеляза собственическото й отношение, видя я как застана плътно до Пол.

— Чани — заговори Пол, — това е Гърни Халик. Чувала си ме да говоря за него.

Тя погледна Халик, после отново Пол.

— Чувала съм.

— Накъде отидоха хората с вестителя? — запита Пол.

— Само го отклониха, за да ни дадат време да спасим съоръженията.

— Добре тогава… — Пол млъкна и подуши въздуха.

— Задава се буря — рече Чани.

Над главите им, откъм върха на хребета, се провикна нечий глас:

— Хей, вие там… идва буря!

Гърни забеляза раздвижване сред свободните — напрежение и припряност. Онова, което червеят не бе успял да предизвика, го постигна страхът от бурята. Комбайнът тромаво се придвижи до сипея под тях и сред скалите се отвори някакъв проход… после скалите се затвориха така плътно, че Гърни не успя да зърне прохода.

— Много ли такива скривалища имате? — попита той.

— Много пъти по много — отговори Пол и погледна Чани. — Намери Корба. Предай му, че Гърни ме е предупредил, че сред контрабандистите има хора, на които не трябва да се вярва.

Тя погледна най-напред Гърни, после отново Пол, кимна и заслиза надолу по скалите, подскачайки пъргаво като газела.

— Тя е твоята жена — рече Гърни.

— Майката на първородния ми син — каза Пол. — Сред атреидите има още един Лито.

При тази новина Гърни само ококори очи. С взискателен поглед Пол следеше действията около себе си. По южния небосклон вече преобладаваше ръждивокафявият цвят. Вихрите и поривите на вятъра го засипваха с пясък.

— Пристегни си костюма! — рече Пол. И сам пристегна маската и качулката около лицето си.

Гърни се подчини, благодарен, че отново диша с филтър.

Пол заговори с глас, приглушен от филтъра:

— На кого от групата ти не бива да се вярва, Гърни?

— На някои от новите попълнения — отвърна Гърни. — Те са инопланетяни… — Той се подвоуми, учудвайки се внезапно на себе си. „Инопланетяни.“ Думата така лесно се бе отронила от езика му.

— Да? — рече Пол.

— Не приличат на жадните за богатства типове, които обикновено попадат при нас — продължи Гърни. — Тези са по-издръжливи.

— Харконски шпиони ли са? — попита Пол.

— Според мен, господарю, не приличат на харкони. Подозирам че са хора на имперската разузнавателна служба. Нещо у тях навежда на мисълта за Салуса Секундус.

Пол му хвърли остър поглед.

— Сардукари?

Гърни сви рамене.

— Може и да са, но не им личи.

Пол кимна, като си мислеше с каква лекота Гърни отново бе заел мястото си на атреидски васал… само че с известна сдържаност… и разлика. Аракис бе променил и него.

Двамина свободни със спуснати ниско качулки изникнаха сред чакъла долу и започнаха да се катерят към тях. Единият бе преметнал през рамо обемист вързоп.

— Къде са хората ми сега? — попита Гърни.

— На сигурно място долу под нас — отвърна Пол. — Тук имаме пещера — Пещерата на птиците. След бурята ще решим какво да правим с тях.

Нечий глас отгоре се провикна:

— Муад’Диб!

Пол се обърна на повика и видя, че свободните от охраната сочат надолу към пещерата. Той даде знак, че е разбрал.

Гърни го разглеждаше с променено изражение.

— Ти ли си Муад’Диб? — попита той. — Ти ли са „волята-на-пустинята“?

— Това е името ми на свободен — отвърна Пол.

Гърни се извърна настрани, усети някакво мрачно предчувствие. Половината от хората му лежаха убити на пясъка, а другите бяха пленени. Не беше го грижа за новите попълнения, но сред останалите имаше свестни хора, приятели, хора, за които се чувствуваше отговорен.

„След бурята ще решим какво да правим с тях!“ Ето какво бе казал Пол, ето какво бе казал Муад’Диб. И Гърни си припомни историите, разказвани за Муад’Диб, Лизан-ал-Гаиб — как одрал кожата на един харконски офицер, за да я опъне на тъпана си, и как е заобиколен от кръвожадни федейкини, които се хвърлят в бой с песни на уста.

Муад’Диб!

Двамата свободни се изкатериха и пъргаво скочиха на един ръб срещу Муад’Диб. Смуглоликият заговори:

— Всичко е наред, Муад’Диб! А сега най-добре да слезем долу.

Гърни отбеляза тона на свободния — полузаповеден, полуумоляващ. Това бе мъжът, наричан Стилгар, друг герой от новите легенди на свободните.

Пол погледна към вързопа, който другият свободен носеше, и попита:

— Какво има в този вързоп, Корба?

— Намерихме го в комбайна — отговори Стилгар. — Носеше инициалите на този твой приятел и в него има балисет. Много пъти съм чувал да разправяш как достойно се е справял Гърни Халик с балисета.

Гърни огледа мъжа, който говореше — видя края на черната му брада над маската на влагосъхраняващия костюм, ястребовия поглед и изящния нос.

— Имаш другар, който умее да разсъждава, господарю — каза Гърни. — Благодаря, Стилгар.

Стилгар даде знак на спътника си да предаде вързопа на Гърни и рече:

— Благодари на дука, твоя господар. Неговата закрила ти осигури достъп сред нас.

Гърни пое вързопа, смутен от суровите нотки в този разговор. У човека насреща се усещаше нещо предизвикателно. Той се запита дали не е възможно този свободен да изпитва ревност. Дошъл някой си Гърни Халик, който познавал Пол още отпреди идването му на Аракис и се оказва, че с Пол го свързва другарство, до което Стилгар никога не можеше да получи достъп.

— Бих искал двамата да станете приятели — рече Пол.

— Стилгар, свободния, е известно име — заговори Гърни. — За мен ще бъде чест да имам за свой приятел всеки унищожител на харкони.

— Ще стиснеш ли ръката на моя приятел Гърни Халик, Стилгар? — попита Пол.

Стилгар бавно протегна ръка и стисна твърдата мазолеста длан на майстора на сабята.

— Малцина са онези, които не са чували името на Гърни Халик — рече той и пусна ръката му. После се обърна към Пол: — Бурята връхлита неудържимо.

— Тръгваме — рече Пол.

Стилгар се обърна и ги поведе надолу през скалите, по криволичеща пътека сред мрачна цепнатина, която ги отведе до ниския вход на някаква пещера. Воините побързаха да поставят уплътнението зад гърба им. Суспенсорните глобуси осветяваха широко помещение с куполовиден таван, с издигната от едната страна площадка и коридор, който водеше навътре.

Следван плътно от Гърни, Пол се изкачи на площадката и тръгна по коридора. Останалите се отклониха по друг коридор, който се намираше точно срещу входа. Пол мина през едно преддверие, а оттам в стая с тъмни виненочервени драперии по стените.

— Тук можем да се усамотим за малко. Останалите ще уважат моето…

Откъм външното помещение се разнесе тревожен удар на гонг, който бе последван от крясъци и звън на оръжие. Пол се обърна, втурна се към преддверието и оттам навън, към ръба на издадената над помещението площадка. Гърни го следваше неотклонно с изваден меч.

Долу, в средата на площадката, се бяха скупчили биещи се мъже. Пол постоя така за миг, преценявайки положението, като отделяше робите на свободните и техните пустинни наметала от дрехите на онези, с които се биеха. С помощта на усета да открива и най-неуловимите нишки, който майка му бе развила у него, той долови едно важно обстоятелство — свободните се сражаваха срещу хора, облечени в роби на контрабандисти, но тези контрабандисти се бяха скупчили в тройки и щом ги притиснеха, отстъпваха в триъгълник.

Този стил на ръкопашен бой бе характерен за имперските сардукари.

Един федейкин сред тълпата съзря Пол и бойният му вик прокънтя из помещението:

— Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!

Но и още един поглед бе засякъл Пол. Към него се стрелна черен нож. Пол избягна удара, чу как ножът издрънча о камъка зад гърба му и като погледна към Гърни, разбра, че той го е избил.

Сега триъгълните групички бяха принудени да отстъпят.

Гърни вдигна ножа към очите на Пол и посочи към тънката жълта ивичка с имперския цвят, гривата на златния лъв и многобройните очи по дръжката.

Несъмнено сардукари!

Пол пристъпи до самия край на площадката. Бяха останали само трима от сардукарите. Из помещението се валяха в безпорядък кървави купчини от сардукари и свободни.

— Спрете! — изкрещя Пол. — Дук Пол Атреидски ви заповядва да спрете!

Сражаващите се сепнаха и се подвоумиха.

— Хей, сардукари! — извика Пол на оцелялата групичка. — По чия заповед застрашавате властта на един законен дук? — И тъй като воините му започваха да се скупчват около сардукарите, той побърза да добави: — Спрете, казах!

Един от притиснатата в ъгъла тройка изпъчи гърди:

— Кой тук твърди, че сме сардукари? — попита.

Пол взе ножа от Гърни и го вдигна високо.

— Ето това тук доказва, че сте сардукари.

— Кой тогава твърди, че си законен дук? — попита мъжът.

Пол посочи към федейкините.

— Тези хора твърдят, че съм законен дук. Лично вашият собствен император даде Аракис на Атреидската династия. Атреидската династия съм аз.

Сардукарът млъкна, но не го свърташе на едно място.

Пол се вгледа в този човек — висок, с блудкава физиономия и белезникав белег, който пресичаше цялата половина на лявата му страна. Поведението му издаваше гняв и стъписване, но той бе запазил своето високомерие, без което един сардукар оставаше като разсъблечен и с което, макар и разголен, можеше да се яви като напълно облечен.

Пол хвърли поглед към един от своите лейтенанти и запита:

— Корба, как стана така, че тези хора се оказаха въоръжени?

— Задържали са у себе си ножове, скрити в хитро измислени джобове под влагосъхраняващите си костюми — отвърна лейтенантът.

Пол разгледа внимателно убитите и ранените и после отново погледна към лейтенанта. Думите бяха излишни. Лейтенантът сведе очи.

— Къде е Чани? — попита Пол и със затаен дъх зачака отговора.

— Стилгар я измъкна оттук. — Той кимна към другия коридор и се загледа в убитите и ранените. — Държа отговорен себе си за тази грешка, Муад’Диб.

— Колко сардукари имаше в групата, Гърни? — попита Пол.

— Десет.

Пол скочи леко долу, прекоси помещението и застана в обсега на ударите на сардукара, с когото бе разговарял.

По лицата на федейкините се изписа напрежение. Не им харесваше, че Пол се излага на такава опасност. Те бяха дали тържествен обет да го предпазват именно от това, тъй като свободните искаха да съхранят мъдростта на Муад’Диб.

Без да се обръща, Пол заговори на своя лейтенант:

— Какви са нашите загуби?

— Четирима ранени и двама убити, Муад’Диб.

Пол долови раздвижване сред сардукарите. Чани и Стилгар бяха застанали в началото на другия коридор, без да свалят поглед от чуждоземното бяло в очите на сардукаря, който бе разговарял с Пол.

— Хей ти, как се казваш? — попита Пол.

Мъжът се изопна и завъртя поглед наляво, после надясно.

— Не се опитвай да увърташ. За мен е ясно, че имате заповед да намерите и унищожите Муад’Диб. Сигурен съм, че не друг, а точно вие сте предложили да се търси мелиндж толкова навътре в пустинята.

Въздишката на Гърни зад гърба му предизвика бегла усмивка по устните на Пол.

Кръв нахлу в лицето на сардукара.

— Онова, което виждате пред себе си е нещо повече от Муад’Диб — продължи Пол. — Седмина от вашите са убити срещу двама наши. Трима за един. Никак не е зле за сражение срещу сардукари, е?

Мъжът пристъпи на пръсти, но се отдръпна назад, тъй като федейкините се втурнаха към него.

— Попитах те как се казваш — повтори Пол и реши коварно да му приложи гласа: — Кажи ми как се казваш!

— Капитан Аръмшъм, имперски сардукар! — рязко отговори мъжът. Челюстта му увисна. Той засрамено погледна Пол. Високомерието, с което бе презрял тази пещера, като бърлога на варвари, се изпари.

— Е, капитан Аръмшъм — рече Пол, — харконите биха заплатили прескъпо, за да научат това, което вече знаете. А императорът — какво ли не би дал той, за да узнае, че въпреки предателството му има оцелял жив атреид.

Капитанът погледна наляво и надясно към двамината воини, които му бяха останали. Пол едва ли не четеше мислите, които кръжаха из главата му. Сардукарите никога не се предаваха, но императорът трябваше да узнае за тази нова заплаха.

Като продължи да използува гласа. Пол изрече:

— Предай се, капитане!

Сардукарът от лявата страна на капитана скочи ненадейно към Пол, но срещна с гърди светкавичния удар на ножа на собствения си капитан. Със стърчащ от гърдите му нож той се строполи като дрипа.

Капитанът се изпречи пред единствения останал му другар.

— Тук аз решавам кое е най-полезно за негово височество! — рече той. — Ясно ли е?

Раменете на другия сардукар се изопнаха.

— Хвърли оръжието си! — заповяда капитанът.

Сардукарът се подчини.

Капитанът отново обърна поглед към Муад’Диб.

— Заради теб убих приятел — рече той. — Нека завинаги запомним това.

— Вие сте мои пленници — му каза Пол. — Сами се предадохте. Без значение е дали ще живеете, или ще умрете. — Той даде знак на стражата да отведе двамата сардукари и кимна на лейтенанта, който беше претърсил пленниците.

Стражата се приближи и бързешком отведе сардукарите.

Пол се наведе към лейтенанта.

— Муад’Диб — започна лейтенантът, — аз те подведох и…

— Подведох те аз, Корба — прекъсна го Пол. — Трябваше да те предупредя какво да търсиш. Запомни това за в бъдеще, когато претърсваш сардукари. Запомни също, че всеки от тях има по един или два изкуствени нокътя на краката си, от които, заедно с други укрити по тялото им неща, може да се направи сносен предавател. Имат и най-малко по един изкуствен зъб. Носят намотки от шигърова жица^* в косата си — толкова тънка, че човек едва ли може да я открие, но същевременно достатъчно яка, за да удуши някого и при това да му отреже главата. Трябва да ги огледаш най-внимателно, да ги изследваш с най-различни видове лъчи и да отрежеш всеки кичур косми по тялото им. И когато свършиш, трябва да си сигурен, че не си открил всичко.

Той вдигна поглед към Гърни, който се бе приближил, за да слуша.

— Тогава най-добре да ги убием — каза лейтенантът.

Пол поклати глава, като не сваляше поглед от Гърни.

— Не. Искам да избягат.

Гърни го погледна стреснато.

— Господарю… — пое си той дъх.

— Моля?

— Твоят лейтенант е прав. Убий незабавно тези пленници. Унищожи всички следи от тях! Ти посрами един имперски сардукар! Когато императорът узнае за това, той няма да има миг покой, докато не те изпече на бавен огън.

— Едва ли императорът може да има такава власт над мен — каза Пол. Той говореше бавно, сдържано. Докато бе гледал пред себе си този сардукар, у него бе станала някаква промяна. В главата му се бяха струпали куп решения. — Гърни — заговори той. — Навъртат ли се около Рабан много хора от Сдружението?

Гърчи се изопна и присви очи.

— От този въпрос нищо не…

— Да или не? — излая Пол.

— Аракис гъмжи от агенти на Сдружението. Те купуват мелиндж, сякаш тя е най-скъпоценното нещо в цялата вселена. Защо мислиш рискувахме да дойдем толкова навътре в…

— Подправката е наистина най-скъпоценното нещо в цялата вселена — прекъсна го Пол. — За тях обаче. — Той погледна към Стилгар и Чани, които сега прекосяваха помещението и идваха към него. — И с нея се разпореждаме ние, Гърни.

— Харконите се разпореждат с нея! — възрази Гърни.

— Онези, които могат да унищожат дадено нещо, нямат власт над него — отвърна Пол. Той даде знак, че не желае да чува повече забележки от Гърни, и кимна на Стилгар, който заедно с Чани застана пред него.

Пол взе в лявата си ръка ножа на сардукара и го подаде на Стилгар.

— Ти живееш за доброто на племето — заговори. — Би ли могъл да източиш кръвта на живота ми с този нож?

— За доброто на племето! — изръмжа Стилгар.

— Тогава използувай ножа — каза Пол.

— На двубой ли ме предизвикваш? — попита Стилгар.

— Ако те предизвиквах — отвърна Пол, — шах да застана тук без оръжие и да се оставя да ме убиеш.

Стилгар рязко си пое въздух.

— Усул! — рече Чани и погледна към Гърни, после отново към Пол.

Докато Стилгар продължаваше да премисля думите му. Пол заговори:

— Ти си Стилгар, борец. Но когато сардукарите започнаха да се бият тук, ти не застана начело на битката. Първата ти мисъл бе да запазиш Чани.

— Тя ми е племенница — каза Стилгар. — Ако съществува някакво съмнение, че твоите федейкини са се справили както трябва с тази сган…

— Защо помисли най-напред за Чани? — попита Пол.

— Не е точно така!

— Наистина ли?

— Заради теб! — призна си Стилгар.

— А мислиш ли, че би могъл да вдигнеш ръка срещу мен? — попита Пол.

Стилгар се разтрепери.

— Така повелява обичаят — промълви той.

— Обичаят повелява също да се убиват непознати пришълци, намерени в пустинята, и да се взема водата им като дар от Шай-хулуд — продължи Пол. — И въпреки това една нощ ти запази живота на двама чужденци — на майка ми и моя.

И тъй като Стилгар не каза нищо, а все така трепереше и гледаше към него. Пол продължи:

— Обичаите се менят, Стил. Сам ти ги промени.

Стилгар се вгледа в жълтата емблема върху ножа, който държеше.

— Когато стана дук в Аракийн с Чани до мен, смяташ ли, че ще разполагам с време да се занимавам с всяка подробност от управлението на Сийч Табър? — попита Пол. — Ти занимаваш ли се с вътрешните въпроси на всяко едно семейство?

Стилгар не откъсваше очи от ножа.

— Мислиш ли, че мога да пожелая да отрежа дясната си ръка? — попита Пол.

Стилгар бавно насочи поглед към него.

— Кажи де! — рече Пол. — Мислиш ли, че искам да лиша себе си и племето от твоята мъдрост и сила?

Стилгар отговори приглушено:

— Аз мога да убия онзи младеж от моето племе, чието име ми е известно, щом това е волята на Шай-хулуд. Но не мога да сторя зло на Лизан-ал-Гаиб. Ти знаеше това, когато ми даде този нож.

— Знаех го — съгласи се Пол.

Стилгар отвори длан. Ножът издрънча по каменния под.

— Обичаите се менят — каза той.

— Чани — рече Пол, — иди при майка ми и я изпрати тук, за да ни посъветва, ако се наложи да…

— Но нали каза, че ще тръгнем на юг! — възрази тя.

— Допуснах грешка — отвърна той. — Харконите не са на юг. Войната не е на юг.

Тя си пое дълбоко въздух, като прие нещата така, както една жена от пустинята приема всички потребности, свързани с този живот, осеян със смърт.

— Ще предадеш на майка ми съобщение, предназначено единствено за нейните уши — продължи Пол. — Предай й, че Стилгар ме признава за дук на Аракис и че трябва да се намери начин младите хора да приемат миролюбиво тази новина.

Чани погледна към Стилгар.

— Прави каквото ти казва — озъби се Стилгар. — И на двама ни е известно, че той щеше да ме надвие… а аз нямаше да мога и ръка да вдигна срещу него… за доброто на племето.

— Ще се върна с майка ти — каза Чани.

— Изпрати я сама — каза Пол. — Интуицията на Стилгар е била вярна. Аз съм по-силен, когато ти си в безопасност. Ще останеш в заслона.

Тя понечи да възрази, но преглътна думите.

— Сихайя! — назова я Пол с най-съкровеното име. После се извърна надясно и срещна втренчения поглед на Гърни.

Откакто Пол бе споменал за майка си, за Гърни Халик разговорът между Пол и Стилгар бе протекъл като в мъгла.

— Майка ти! — рече Гърни.

— Айдахо ни спаси в онази нощ на нападението — отвърна Пол, разстроен от раздялата с Чани. — Тъкмо сега ние…

— А Дънкан Айдахо, господарю? — попита Гърни.

— Той загина, подарявайки ни няколко минути, за да избягаме.

„Вещицата е жива!“ — помисли си Гърни. — „Онази, на която се заклех да отмъстя, е жива! А очевидно дук Пол дори не подозира що за чудовище го е родило! Злосторницата! Да предаде собствения му баща на харконите!“

Пол се затича и скочи на площадката. Обърна се назад, видя, че убитите и ранените са вече изнесени, и с тъга си помисли, че към легендата за Муад’Диб щеше да се прибави нова глава. „Аз дори не извадих ножа си, но за този ден ще се говори, че съм убил със собствената си ръка най-малко двадесет сардукари.“

Стилгар и Гърни последваха Пол. Гърни дори не усещаше земята под нозете си. Яростта бе изтласкала от мислите му пещерата и нейните суспенсорни глобуси.

„Значи вещицата е жива“ — рече си мислено той. — „Жива, докато онези, които предаде, са вече изтлели в самотните си гробове. Трябва да сторя тъй, че Пол да не узнае истината за нея, преди да съм я убил.“