Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Следователно тази религиозна адаптация на свободните е източникът на онова, което ние днес познаваме като «Стълбовете на Вселената», чиито тафуиди* са сред нас с всичките свои поличби, доказателства и прорицания. Те ни разкриват загадъчното претопяване на Аракийн, чиято изключителна красота е представена от вълнуваща музика, изградена въз основа на старинните форми, която обаче носи белега на новото пробуждане. Има ли човек, който да е слушал «Химна на стареца» и да не е бил дълбоко трогнат?

Влачех нозе из пустинята,

чийто мираж трептеше като светило.

Ненаситен за слава и опасности,

аз обходих хоризонтите на Ал-Килаб.

Наблюдавах как времето срива планини,

докато ме търси и жадува за мен.

И видях стремителния полет на врабците,

по-храбри от нападащия вълк.

Те накацаха по дървото на моята младост.

Чух ятото да пърха сред клоните ми

и бях в плен на техните клюнове и нокти.“

Из „Пробуждането на Аракийн“ от принцеса Ирулан

Мъжът пропълзя по гребена на дюната. Той бе малка прашинка, уловена в лъчите на обедното слънце. Беше загърнат само с парцали от пустинно наметало и слънцето пърлеше прозиращата през дупките кожа. Качулката на наметалото бе откъсната, но той си бе намотал чалма от парче плат. Изпод чалмата стърчаха кичури сплъстена коса с пясъчен цвят, такива бяха и брадата, и рунтавите му вежди. Под изцяло сините му очи надолу по бузите се виждаха остатъци от черна боя. Сплъстената ивичка по мустаците и брадата му показваше откъде бе минавала функционалната тръбичка на влагосъхраняващия костюм от носа към джобните резервоари.

Мъжът превали наполовина гребена на дюната и простря ръце с дланите надолу върху гладката й повърхност. По гърба, ръцете и краката му имаше засъхнала кръв. По раните бе полепнал жълтосив пясък. С усилие пъхна ръце под тялото си, отблъсна се и като се олюляваше, се изправи на крака. Дори и в това почти произволно действие се долавяше следа от някогашна плавност в движенията.

— Аз съм Лайът-Кайнс — заговори той, обръщайки се към пустия хоризонт и гласът му бе само дрезгаво жалко подобие на силата, която бе притежавал. — Аз съм планетологът на негово императорско височество, — прошепна той. — Планетарният еколог на Аракис. Аз съм стопанинът на тази земя.

Залитна и се търкулна по набитата повърхност на наветрената страна. Ръцете му се забиха немощно в пясъка.

„Аз съм стопанинът на тези пясъци“ — помисли си той.

Съзнаваше, че говори в полуунес, че трябва да се зарие в пясъка, да намери относително по-хладния долен пласт и да се провре под него. Обонянието му вече долавяше сладникавия мирис на естери, идващи от мехура с предходна каша*, образувал се някъде отдолу под тези пясъци. Опасността, която произтичаше от този факт, му беше известна много по-добре, отколкото на всеки друг свободен. Щом се усещаше мирисът на кашата, това означаваше, че насъбралите се дълбоко под пясъка газове са вече близко до взривоопасното си налягане. Трябваше да се маха оттук.

Ръцете му започнаха немощно да дращят по повърхността на дюната.

Една мисъл, ясна и отчетлива, изпълни съзнанието му: „Истинската топлота на една планета се крие в нейния пейзаж, в това как ние участвуваме в основния стълб на цивилизацията — земеделието.“

И си помисли колко необикновено е, че съзнанието, насочвано продължително време по едно и също русло, не може да излезе извън това единствено русло. Харконските войници го бяха захвърлили тук без вода и без влагосъхраняващ костюм, като си правеха сметка, че ако не го погуби пустинята, то някой червей ще стори това. Бяха решили, че е забавно да го захвърлят тук жив, за да умре от бавна смърт от невидимите ръце на своята планета.

На харконите винаги им е било трудно да убиват свободни — помисли си той. — Ние не умираме лесно. Би трябвало вече да съм мъртъв… Скоро ще съм мъртъв… но до края ще бъда еколог.

— Най-висшата функция на екологията е да изучава последиците.

Гласът го разтърси, защото разпозна чий е и защото знаеше, че притежателят му е мъртъв. Това бе гласът на баща му, който преди него бе планетолог на Аракис — отдавна починалият му баща, умрял при срутването в Пластър Бейсин.

— Май здравата си я загазил, синко — рече баща му. — Би трябвало да знаеш какви ще са последиците, ако се опиташ да помогнеш на сина на този дук.

„Бълнувам“ — помисли си Кайнс.

Гласът като че ли идваше отдясно. Пясъкът ожули лицето му, когато се обърна натам — не се виждаше нищо друго, освен лъкатушещият гребен на дюната, който танцуваше със злите духове на зноя под палещите лъчи на слънцето.

— Колкото повече живот има в една система, толкова повече подходящи места за живот има в нея — заговори баща му. И гласът сега идваше ту отляво, ту зад гърба му.

„Защо ли непрекъснато обикаля?“ — запита се Кайнс. — „Дали защото не иска да го виждам?“

— Животът увеличава възможностите на заобикалящата го среда, за да може тя да го поддържа — продължи баща му. — Животът допринася за по-голямото изобилие от необходимите хранителни продукти. Той осигурява с допълнителна енергия системата посредством огромния химически взаимообмен между отделните животни.

„Защо непрекъснато ми повтаря едно и също?“ — попита се Кайнс. — „Тези неща ми бяха известни още преди да навърша десет години.“

Пустинни ястреби, месоядни птици, както и повечето от дивите животни в пустинята закръжиха над него. Кайнс видя колко близо до ръката му прелетя сянка и се напрегна да извие още малко глава встрани, за да погледне нагоре. Птиците тъмнееха като неясно петно върху сребристосиньото небе — като сажди, литнали високо, високо над него.

— Ние се интересуваме от по-мащабни въпроси. Човек не може да очертае с прави линии въпросите, които засягат цяла една планета. Планетологията като наука не борави с шаблони.

„Какво се опитва да ми каже?“ — питаше се Кайнс. — „Дали има някоя последица, която съм пропуснал да забележа?“

Той отново се отпусна тежко с полуизвърнато лице върху горещия пясък и подуши миризмата на опърлена скала под газовете на предходната каша. От някакво кътче на съзнанието му изплува мисълта: „Птиците, които кръжат над мен, са хищници. Може би някои от моите свободни ще ги забележат и ще дойдат насам да разузнаят.“

— За един действуващ планетолог най-важните инструменти са човешките същества — продължи бащата. — Трябва да възпитаваш у хората екологична грамотност. Ето защо създадох тази съвършено нова форма на екологична система.

„Повтаря неща, които ми е казвал, докато бях още дете“ — помисли си Кайнс.

Стана му хладно, но онова кътче на съзнанието му се обади отново: „Слънчевите лъчи падат отвесно. Нямаш влагосъхраняващ костюм и ти е горещо. Слънцето изсмуква влагата от тялото ти.“

Пръстите му немощно се забиха в пясъка. „Не ми оставиха дори влагосъхраняващ костюм!“

— Наличието на влага във въздуха спомага за предотвратяването на прекалено бързото изпаряване на влагата от живите организми — рече баща му.

„Защо непрекъснато повтаря очевидни неща?“ — питаше се Кайнс.

Опита се да мисли за влагата във въздуха — ето тази дюна е покрита с трева… някъде надолу шурти открита вода, дълъг, пълен с вода канал прекосява пустинята и от двете му страни растат дървета… Никога не бе виждал открити водни басейни освен в илюстрациите на книгите. Открити водни басейни… вода за напояване… припомни си, че за един хектар земя по време на растежа са необходими пет хиляди кубически метра вода.

— Нашата първа задача на Аракис — продължи баща му — е създаването на тревни области. Ще започнем с тези мутирали мизерни тревни площи. Когато разполагаме с достатъчно влага от тревните области, ние ще преминем към създаването на горски участъци, след това към няколко открити водни басейна — първоначално неголеми, разположени по трасетата на преобладаващите ветрове, с ветрокапани* по тези трасета, които да улавят откраднатото от вятъра. Трябва да създадем истински влажен вятър сироко, но въпреки това никога не ще успеем да се отървем от необходимостта от ветрокапани.

„Винаги ме е поучавал“ — помисли си Кайнс. — „Защо ли не млъкне? Не вижда ли, че умирам?“

— И ти ще умреш — продължи баща му, — ако не се махнеш от мехура, който точно сега се образува дълбоко под теб. Той е вече там и на теб това ти е известно. Надушваш газовете на предходната каша. Известно ти е, че малките вестители* вече започват да отделят в кашата част от водата си.

Мисълта за тази вода, която се намираше някъде долу, под него, бе влудяваща. Той си я представи, изолирана сред пластове шуплеста скала от жилавите малки вестители — полурастения, полуживотни, и тънкия процеп, през който се стичаше хладна струя от кристална, пречиста, живителна вода в…

Предходната каша!

Той пое въздух, усещайки противната сладникава миризма. Тя бе станала вече много по-наситена, отколкото преди малко.

Кайнс се надигна на колене и дочу зловещ писък на птица и учестен плясък на криле.

„Това е пустиня, пълна с подправка“ — мислеше си той. — „Би трябвало дори и по пладне наоколо да има свободни. Те сигурно ще забележат птиците и ще дойдат да разузнаят какво става.“

— Движението из околната среда е необходимост за животинските форми на живот — поде бащата. — Чергарските племена следват същата потребност. Линиите на движението се приспособяват към физическите нужди от вода, храна и минерали. Ние вече трябва да започнем да контролираме това движение, да го регулираме в зависимост от нашите цели.

— Млъкни, старче! — промълви Кайнс.

— Трябва да направим на Аракис такова нещо, каквото никога досега не е правено за никоя планета — продължи баща му. — За да преобразим водния кръговрат и построим качествено нова среда, ние трябва да използуваме човека като градивна екологична сила — да вкореним приспособени земни форми на живот: тук едно растение, там — животно, другаде — човек.

— Млъкни! — изграчи Кайнс.

— И именно линиите на движението ни дадоха първата нишка за връзката между червеите и подправката — продължи баща му.

„Червей“ — рече си Кайнс с внезапна надежда. — „Щом изригне мехурът, сигурно ще дойде вестител. Но аз нямам куки. Как мога да се покача върху голям вестител без куки?“

Той усети как безизходицата изцеди и последните капчици останала му сила. Водата бе толкова наблизо — само на стотина метра под него, ще дойде сигурно и червей, но нямаше как да го спре на равното и да го използува.

Кайнс заби лице в пясъка, като отново легна в плитката вдлъбнатина, очертана от тялото му. Пясъкът опари лявата му буза, но усещането бе някак си притъпено.

— Околната среда на Аракийн се вписва в еволюционната спирала на местните форми на живот — рече баща му. — Чудно колко малко хора откъсват поглед от подправката, и то за по-дълго време, за да забележат с удивление почти идеалното равновесие между азота, кислорода и въглеродния двуокис, което се поддържа тук въпреки отсъствието на обширни растителни участъци. Енергийният баланс на тази планета предстои да бъде забелязан и изследван — неумолим процес, но въпреки това процес. Какво, празнина ли има в него? Тогава тази празнина е изпълнена с нещо. Науката се изгражда от толкова много неща, които стават очевидни, след като се обяснят. Аз например знаех, че малкият вестител се намира там, дълбоко в пясъка, много преди изобщо да го видя.

— Моля те, татко, престани да ме поучаваш — прошепна Кайнс.

Един ястреб кацна на пясъка, близо до протегнатата му ръка. Кайнс видя как птицата прибра криле и наклони глава, за да го разгледа. Той събра сила и й изкряска, за да я прогони. Птицата отскочи на две крачки, но продължи да го гледа.

— Винаги досега хората и техните творения са били болест по лицата на своите планети — продължи баща му. — Природата е склонна да се отплати за болестите, да ги премести или изолира, да ги включи в системата както намери за добре.

Ястребът наведе глава, разпери криле и отново ги изопна. После насочи вниманието си към протегнатата ръка.

Кайнс откри, че вече няма нужната сила, за да му изкряска.

— Тук, на Аракис, историческата система за взаимно ограбване и насилствено изтръгване се прекъсва — рече баща му. — Човек не може вечно да граби нещата, които му трябват, без да мисли за онези, които ще дойдат след него. Физическите качества на една планета са записани в нейната икономическа и политическа характеристика. Тази характеристика е пред нас, а нашата посока е ясна.

„Не престава да ме поучава“ — помисли си Кайнс. — „Поучения, поучения и пак поучения — цял живот поучения.“

Ястребът с подскок се приближи с една стъпка към простряната ръка на Кайнс и завъртя глава първо в едната посока, после в другата, за да огледа незащитената плът.

— Аракис е планета с една-единствена растителна култура — продължи баща му. — Една-единствена култура. Тя поддържа управляващата класа, която живее така, както всички управляващи класи са живели откакто свят светува — живее на гърба на получовешки маси от полуроби, които се прехранват от трохите. Именно тези маси и тези трохи привличат нашето внимание. Те са много по-ценни, отколкото някой някога е предполагал.

— Не те слушам, татко — прошепна Кайнс. — Махай се!

И си помисли: Сигурно някои от моите свободни са наблизо. Те непременно ще забележат кръжащите птици. Те непременно ще дойдат да разузнаят, па макар и само да проверят дали тук няма някаква влага.

— Масите на Аракис ще знаят, че ние работим, за да има в изобилие вода за земята — продължи баща му. — Повечето от тях, естествено, ще имат полумистично обяснение за това, как смятаме да постигнем целта си. Мнозина, които нямат представа колко убийствени са цените на Сдружението, може и да помислят, че ще докараме вода от някоя друга богата на влага планета. Нека вярват в нас, пък да си мислят каквото си искат!

„След малко ще стана и ще му кажа какво си мисля за него“ — рече си Кайнс. — „Взел да ме поучава, когато трябва да ми помогне.“

С още един подскок птицата се приближи до протегнатата ръка на Кайнс. Други два ястреба се понесоха надолу към пясъка.

— Религията и законът сред тези маси трябва да бъдат едни за всички — рече баща му. — Непокорството трябва да се смята за грях и да изисква религиозни наказания. От това ще има двойна полза — хем повече покорство, хем повече храброст. Ние трябва да зависим не толкова от храбростта на отделните личности, колкото от храбростта на цялото население.

„Къде ли е моето население сега, когато имам най-голяма нужда от него?“ — попита се мислено Кайнс.

Той събра всичките си сили и премести ръката си на няколко сантиметра към най-близкия ястреб. Птицата отскочи назад към събратята си и всички те застанаха нащрек, готови за полет.

— Нашата програма ще постигне мащабите на едно природно явление — рече баща му. — Животът на една планета е широк и сложно изтъкан плат. Промените в растителния и животинския свят ще се определят първоначално от суровите физически сили, които направляваме. Когато обаче те се утвърдят, нашите промени ще се превърнат в пълноправни водещи влияния и тогава ние ще трябва да се занимаваме и с тях. Хубаво запомни обаче, че на нас ни е необходимо да овладеем само три процента от енергийната повърхност — само три процента, за да превърнем цялата структура в наша самоиздържаща се система.

„Защо не ми помогнеш?“ — питаше се Кайнс. — „Все едно и също: когато най-много ми трябваш, ти ме изоставяш.“ — Искаше да обърне глава, да отправи поглед натам, откъдето идваше гласът на баща му, да зърне стареца. Мускулите му отказаха да му се подчинят.

Кайнс видя, че ястребът се раздвижи. Той се приближи до ръката му с предпазлива стъпка, и то именно когато неговите събратя изчакваха с присмехулно равнодушие. Птицата спря само на един подскок разстояние от ръката му.

Съзнанието на Кайнс напълно се проясни. Най-неочаквано той съзря такава възможност за Аракис, каквато неговият баща никога не бе съзирал. Тази нова пътека го засипа с възможности.

— Няма по-ужасно нещастие за един народ от това да попадне в ръцете на герой — рече баща му.

„Чете мислите ми!“ — каза си Кайнс. — „Е… нека ги чете!“

„Съобщенията са вече разпратени по моите заслони“ — помисли си той. — „Нищо не може да ги спре. Ако синът на дука е жив, те ще го намерят и ще го закрилят, така както съм заповядал. Може би ще изоставят жената, неговата майка, но ще спасят момчето.“

Ястребът подскочи пак и едва не докосна ръката му. Птицата изви глава, за да огледа просналата се човешка плът. Внезапно застана нащрек, изопна шия и със самотен крясък се хвърли във въздуха и отлетя нагоре, повел събратята си.

„Пристигнаха!“ — помисли си Кайнс. — „Моите свободни ме откриха!“

После чу тътнежа на пясъците.

Всеки свободен познаваше този звук и можеше незабавно да го различи измежду звуците, които издаваха червеите или другите обитатели на пустинята. Някъде дълбоко под него предходната каша бе събрала от малките вестители достатъчно вода и органично вещество и бе достигнала критичната точка на неудържимото си набъбване. Дълбоко в пясъка се бе образувал исполински мехур от въглероден двуокис, който сега се надигаше нагоре с невероятен „заряд“ и с пясъчен въртоп в средата си. Той щеше да размени онова, което се бе образувало дълбоко в пясъците, срещу онова, което се намираше на повърхността.

Ястребите закръжиха отгоре, оплаквайки с крясъци своето безсилие. Те разбираха какво ще се случи. Всяко създание на пустинята би разбрало.

„И аз съм създание на пустинята“ — помисли си Кайнс. — „Виждаш ли ме, татко? Аз съм създание на пустинята.“

Той почувствува как мехурът го издигна нагоре, усети как се разпуква, как го грабва пясъчният въртоп и го повлича надолу към хладния мрак. За миг усещането за прохлада и влага му се стори благословено успокоение. И тъй като неговата планета го погубваше, на Кайнс му хрумна, че баща му и всички останали учени допускаха грешка и че най-постоянните принципи на вселената бяха случайността и грешката.

Дори и ястребите биха приели тази истина.