Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Кое бе онова у лейди Джесика, което я подкрепяше по време на нейните изпитания? Размислете внимателно върху следната бин-джезъритска поговорка и може би ще разберете: «Всеки извървян докрая път не води абсолютно наникъде. Изкачете се мъничко нагоре по планината, колкото да се уверите, че е планина. От върха на планината вече не се вижда самата планина.»“

Из „Муад’Диб, семейни бележки“ от принцеса Ирулан

В края на южното крило Джесика откри спираловидна метална стълба, която водеше до овална врата. Тя огледа коридора и после пак вдигна очи към вратата.

„Овална!“ — учуди се тя. — „Каква необикновена форма за врата в замък.“

През прозорците под спираловидната стълба се виждаше огромното бяло слънце на Аракис, което клонеше към заник. Продълговати сенки се промъкваха по коридора. Тя отново насочи поглед към стълбата. Дрезгавата странична светлина осветяваше парченца засъхнала пръст върху металните решетки на стъпалата.

Джесика се хвана за парапета и се заизкачва нагоре. Той студенееше под плъзгащата се длан. Тя спря до вратата и забеляза, че на мястото на дръжката имаше само лека вдлъбнатина.

„Не е възможно да е индивидуална брава“ — рече си тя. — „Индивидуалната брава трябва да е пригодена за ръката на определен човек и за линиите на дланта му.“ — Ала приличаше на индивидуална брава. Както обаче бе разбрала в училище, всяка една индивидуална брава можеше да бъде отворена.

Джесика се извърна, погледна назад, за да се увери, че никой не я наблюдава, и постави длан във вдлъбнатината на вратата, но видя, че Мейпс се приближава към подножието на стълбата.

— В голямата зала има войници, които твърдят, че са изпратени от дука, за да вземат младия господар Пол — рече Мейпс. — Те носят дукския пръстен с печата, а и стражата ги разпозна. — Тя се вгледа във вратата зад Джесика.

„Разсъдлива жена е тази Мейпс“ — помисли си Джесика. — „Това е добър признак.“

— Той е в петата стая откъм този край на коридора, в малката спалня — рече Джесика. — Ако срещнеш трудности при събуждането му, повикай д-р Юи от съседната стая. На Пол може да му е необходима инжекция за събуждане.

Мейпс хвърли отново проницателен поглед към овалната врата и на Джесика й се стори, че в изражението й се мярна ненавист. Но преди да успее да попита за вратата и за онова, което се криеше зад нея, Мейпс вече се бе обърнала и завтекла обратно по коридора.

„Хауът потвърди безопасността на този замък“ — помисли си тя. — „Тук не може да има нищо, което да е толкова страшно.“

Джесика бутна вратата. Тя се отвори навътре и откри малка стая с още една овална врата насреща. На тази врата имаше колело вместо дръжка.

„Херметическа камера!“ — рече си Джесика. Тя сведе поглед и видя подпорка за врата, паднала на пода на малката стая. Подпорката носеше личния знак на Хауът. „Вратата е била подпряна, за да стои отворена“ — рече си тя. — „Сигурно някой случайно е съборил подпорката, без да разбере, че външната врата се затваря с индивидуална брава.“

Тя прекрачи ръба и влезе в малката стая.

„За какво ли може да е необходима херметическа камера в един замък?“ — запита се тя. И внезапно й хрумна за екзотични същества, затворени херметически при специален климат.

„Специален климат!“

Това би имало смисъл тук, на Аракис, където и най-устойчивите на суша растения трябва да бъдат поливани.

Вратата зад гърба й започна бавно да се затваря. Тя я задържа, отвори я и я подпря здраво с тоягата, оставена от Хауът. Джесика отново застана с лице към затегнатата с колело вътрешна врата, но този път видя едва забележим надпис, изсечен в метала над колелото. Тя разпозна галацийското писмо и зачете:

„О, човече! Ето една прекрасна частица от създаденото от твореца. Застани тогава пред него и се научи да обичаш съвършенството на своя върховен приятел!“

Джесика натисна с цялата си тежест колелото. То се завъртя наляво и вътрешната врата се отвори. Лек ветрец погали бузата й и разреши косата й. Тя усети, че въздухът се промени — стана по-влажен. Отвори широко вратата, надзърна и видя обилна зеленина, огряна от жълта слънчева светлина.

„Жълто слънце ли?“ — запита се тя. И се досети: „Филтърно стъкло!“ — прекрачи ръба и вратата зад гърба й се затвори.

— Оранжерия от влаголюбиви растения! — прошепна тя.

Навсякъде наоколо се виждаха посадени в саксии растения и ниски подрязани дръвчета. Разпозна мимоза, цъфнала дюля, сондаги*, нацъфтяла зелено пленисцента*, акарсо* със стъбла на бяло-зелени ивици… рози…

Даже и рози!

Наведе се да вдъхне аромата на един огромен розов цвят и се изправи да огледа стаята.

Отмерен шум прекъсна мислите й.

Джесика раздели гъсто оплелите се щръкнали листа и погледна към средата на стаята. Там се намираше нисък фонтан — малък, с къдрави ръбове. Отмереният шум идваше от стрелкащите и пречупващи се водни пръски, които ромоняха приглушено по металния басейн. Джесика направи упражнението за бързо проясняване на мисълта и започна методичен оглед на цялата стая. Оказа се, че тя бе около десетина квадратни метра. От това, че бе на едно ниво по-високо от останалите, и то в края на коридора, както и от някои незабележими различия в строежа, Джесика предположи, че стаята е била построена допълнително върху покрива на това крило дълго време след завършването на първоначалната сграда.

Тя се спря при южната стена на стаята, пред широката ивица филтърно стъкло, и се огледа. Всяка педя площ бе изпълнена с екзотични влаголюбиви растения. Нещо изшумоля сред зеленината. Тя настръхна, ала съзря обикновен сервок* с рамене маркучи. Едно от раменете се повдигна и разпръсна фини капчици влага, които полепнаха по страните й. Рамото се прибра и тя погледна към растението, което то бе напоило: австралийска папрат.

Навсякъде из стаята се лееше вода — и то на една планета, където водата бе най-скъпоценният сок на живота. Разточителството бе толкова явно и така я потресе, че тя вътрешно се вцепени.

Джесика погледна навън към пожълтялото от филтъра слънце. То бе слязло ниско върху назъбения хоризонт, над зъбери, които образуваха част от възвисяващата се грамадна скала, известна като Защитната стена.

„Филтърно стъкло“ — помисли си тя. — „за да стане светлината на бялото слънце по-мека и по-позната. Кой ли би могъл да построи подобно кътче? Лито ли? В негов стил е да ме изненада с такъв подарък, ала времето не би му стигнало. Освен това той бе зает с по-сериозни въпроси.“

Тя си припомни слуха, че много къщи в Аракийн се затварят с херметически врати и прозорци, за да се съхрани и възвърне влагата в сградата. Лито бе заявил, че пренебрегването на подобни предпазни мерки е преднамерена демонстрация на сила и богатство, тъй като замъкът бе уплътнен единствено против вездесъщия прах.

Тази стая обаче представляваше далеч по-крещяща демонстрация от липсата на хидравлични затвори върху външните врати. Тя прецени, че тази стая за удоволствия използува вода, достатъчна да поддържа хиляда души на Аракис — а може би дори и повече.

Джесика пристъпи покрай прозореца, като продължаваше да разглежда стаята. Редом с фонтана пред погледа й изникна висока колкото маса метална плоча и тя съзря отгоре й бял бележник и острие за писане, частично закрити от надвиснало над тях ветрилообразно листо. Отиде при масичката, забеляза върху нея знаците на Хауът за деня и зачете съобщението, написано в бележника.

„За лейди Джесика

Дано това кътче ви доставя такова удоволствие, каквото доставяше и на мен. Нека тази стая ви припомни един урок, който сме учили от едни и същи преподаватели: достъпността на желаното може да разглези човек. На тази пътека лежи опасност.

С най-добри пожелания,

МАРГО ЛЕЙДИ ФЕНРИНГ“

Джесика кимна, припомняйки си, че както й бе казал Лито, бившият пълномощник на императора тук е бил граф Фенринг. Ала така, както бе формулиран, тайният намек в бележката изискваше неотложно внимание, тъй като авторката бе също бин-джезъритска възпитаница.

Една горчива мисъл жегна Джесика: „Графът се бе оженил за своята лейди.“

И макар че тази мисъл продължаваше да тлее в съзнанието й, тя се наведе да търси скритото съобщение. То трябваше да е някъде наоколо. Откритата бележка съдържаше ключовия израз, който всяка бин-джезъритка, макар и необвързана с някаква училищна заповед, трябваше да съобщи на друга бин-джезъритка, щом така налагаха обстоятелствата: „На тази пътека лежи опасност.“

Джесика опипа гърба на бележката и потърка с пръсти повърхността й за шифровани точки. Нищо. Ръбът на бележника мина под търсещите й пръсти. Нищо. Тя остави бележника там, където го бе намерила — нещо я подтикваше да бърза.

Дали не е нещо, свързано с положението на бележника? — запита се тя.

Хауът обаче бе идвал вече в тази стая и несъмнено бе преместил бележника. Тя вдигна поглед към листото отгоре. Листото! Прекара пръст по гърба му, по ръба, по дръжката. Ето го! Пръстите й откриха едва доловимите зашифровани точици и разчетоха следното съобщение:

„Вашият син и вашият дук са в непосредствена опасност. Една спалня е предназначена да привлече сина ви. Харконите са заложили в нея смъртоносни капани по такъв начин, че да откриете всички с изключение на един, който може да се изплъзне при огледа.“ Джесика преодоля подтика да се втурне обратно при Пол. Трябваше да разчете цялото съобщение. Пръстите й препускаха по точиците. „Не ми е известно точно от какво естество е заплахата, но е свързана с някакво легло. Заплахата за вашия дук включва измяна на доверен приближен или на поручик. Харконите замислят да ви подарят на свой любимец. Доколкото ми е известно, тази оранжерия е безопасна. Простете, че не мога да ви съобщя повече. Източниците ми на информация са малобройни, тъй като моят граф не е на служба при Х. Пишещата набързо тези редове: М. Ф.“

Джесика захвърли листото, обърна се и се втурна към Пол. В този миг херметическата врата се отвори с трясък. Пол връхлетя със скок, сграбчил нещо в дясната си ръка, и затръшна вратата след себе си. Той забеляза майка си, промуши се към нея през листата, погледна към фонтана и пъхна под падащата вода ръката си заедно с онова, което тя стискаше.

— Пол! — Тя го сграбчи за рамото, впила поглед в ръката му. — Какво е това?

Той заговори с нехаен тон, ала тя долови напрежението, скрито в него.

— Ловец преследвач. Улових го в стаята си и му разбих носа, ала искам да съм сигурен. От водата би трябвало да направи късо съединение.

— Потопи го! — заповяда тя.

Той се подчини.

След малко Джесика каза:

— Извади ръката си. Остави това нещо под водата.

Той я извади, отърси я от водата и вторачи поглед в неподвижния метален къс във фонтана. Джесика отчупи стъблото на някакво растение и побутна смъртоносното парче метал.

Ловецът беше мъртъв.

Тя пусна стъблото във водата и погледна Пол. Погледът му изучаваше стаята с проницателна настойчивост, която тя разпозна — бин-джезъритския подход.

— Какви ли опасности крие тази стая! — рече той.

— Имам основание да вярвам, че е безопасна — каза тя.

„И моята стая трябваше да е безопасна. Хауът…“

— Това бе ловец преследвач — напомни му тя. — А това означава, че го е направил човек, който е бил вътре в замъка. Насочващите лъчи на преследвача имат ограничен обсег на действие. Може да е внесен тайно след огледа на Хауът.

Тя обаче си мислеше за съобщението върху листото „… измяна на доверен приближен или поручик“. Дано не е Хауът. Дано само не е Хауът.

— Хората на Хауът вече претърсват замъка — рече Пол. — Този преследвач едва не погуби възрастната жена, която дойде да ме събуди.

— Шейдаут Мейпс — каза Джесика, припомняйки си срещата при стълбата. — Баща ти е изпратил да те вземат за…

— Това може и да почака — прекъсна я Пол. — Какво те кара да мислиш, че тази стая е безопасна?

Тя кимна към бележката и му обясни.

Той леко се отпусна.

Ала Джесика продължаваше да е вътрешно напрегната и си мислеше: „Ловец преследвач! Милостива майко Космос!“ Наложи й се да призове всички свои способности, за да не се разтрепери.

Пол заговори с делови тон:

— Това, естествено, е работа на харконите. Ще се наложи да ги унищожим.

На херметическата врата се почука с условния знак на един от корпусите на Хауът.

— Влез — извика Пол.

Вратата широко се разтвори и един висок човек в атреидска униформа и с емблемата на Хауът върху кепето си влезе наведен.

— Ето ви и вас, сър — рече той. — Икономката каза, че ще ви намеря тук. — Той се огледа из стаята. — В килера открихме ниша във форма на пирамида и в нея заловихме човек. Намерихме при него командно табло за ловец преследвач.

— Искам да присъствувам на разпита — рече Джесика.

— Съжалявам, господарке. Объркахме работата при залавянето му. Той умря.

— Не открихте ли нещо, което да установява самоличността му? — запита тя.

— Все още нищо, господарке.

— Местен човек от Аракийн ли е? — попита Пол.

Джесика одобри с кимане уместния му въпрос.

— Прилича на местните хора — отвърна човекът. — Съдейки по външния му вид, той е бил поставен в нишата преди повече от месец, за да дочака нашето идване. Камъкът и мазилката на онова място, откъдето е влязъл в килера, бяха недокоснати вчера, когато оглеждахме замъка. Залагам честта си за това.

— Никой не оспорва вашата усърдност — обади се Джесика.

— Аз я оспорвам, господарке. При огледа трябваше да използуваме ултразвук.

— Предполагам, че сега правите именно това — рече Пол.

— Да, сър.

— Уведомете баща ми, че ще се забавим.

— Незабавно, сър. — Той погледна към Джесика. — Има заповед на Хауът в случаи като този младият господар да бъде охраняван на безопасно място. — Погледът му отново обходи стаята. — Какво ще кажете за тази стая?

— Имам основание да смятам, че е безопасна — отвърна тя. — Прегледали сме я и двамата с Хауът.

— В такъв случай тук отвън ще поставя стража, господарке, докато прегледаме още веднъж замъка. — Той се поклони, отдаде чест на Пол, докосвайки кепето си, излезе заднишком и затвори след себе си вратата.

Пол наруши внезапното мълчание:

— Не е ли по-добре ние сами да огледаме по-късно замъка? Твоите очи могат да съзрат неща, които биха убегнали на други.

— Това крило бе единственото място, което не бях прегледала — рече тя. — Отложих това за накрая, защото…

— Защото Хауът лично му бе отделил внимание — довърши той.

Тя му хвърли изпитателен поглед.

— Да не би да се съмняваш в Хауът? — запита тя.

— Не, но той старее… претоварен е. Бихме могли да снемем част от бремето му.

— Това само ще го засрами и ще навреди на неговата работоспособност — рече тя. — И мушичка няма да може да се промъкне в това крило, след като научи за станалото. Ще се засрами, че…

— Ние трябва да вземем наши собствени мерки — каза Пол.

— Хауът е служил с чест на три поколения атреиди — рече тя. — Той заслужава цялото уважение и доверие, които можем да му отдадем… и многократно повече.

Пол каза:

— Когато баща ми ти се ядоса за нещо, той те нарича „бин-джезъритка!“, сякаш това е някаква обидна дума.

— А с какво ядосвам баща ти?

— Когато спориш с него.

— Само че ти не си баща си, Пол.

А Пол си помисли: „Зная, че ще се разтревожи, но трябва да й съобщя това, което каза онази Мейпс, че има някакъв предател сред нас.“

— Какво криеш? — попита Джесика. — Това не е в характера ти, Пол.

Той сви рамене и повтори онова, което му бе казала в отплата Мейпс.

И Джесика си спомни за посланието върху листото. Внезапно взе решение, показа листото на Пол и му разказа за шифрованото съобщение.

— Баща ми трябва незабавно да научи за това — рече той. — Ще направя шифрована радиография на съобщението и ще му я изпратя.

— Не — възрази тя. — Ще изчакаш, докато го видиш насаме. За това трябва да узнаят колкото може по-малко хора.

— Да не искаш да кажеш, че не бива никому да имаме доверие?

— Съществува и друга възможност — рече тя. — Може би целта е била само да ни бъде предадено това съобщение. Хората, които ни го изпращат, може и да вярват в неговата истинност, ала може би единствената цел е била това съобщение да стигне до нас.

Изражението на Пол упорито си оставаше мрачно.

— Да сеят недоверие и подозрение в редовете ни и по този начин да отнемат от силата ни — рече той.

— Трябва да говориш насаме с баща си и да го предупредиш за тази възможност — продължи тя.

— Разбирам.

Джесика се обърна към широката ивица филтърно стъкло и се загледа на югозапад, където захождаше слънцето на Аракис — възжълто кълбо, увиснало ниско над скалите.

Пол също се обърна нататък и каза:

— И аз не вярвам да е Хауът. Възможно ли е да е Юи?

— Той не е нито поручик, нито приближен — отвърна тя. — А мога да те уверя, че с такава страст ненавижда харконите, с каквато ги ненавиждаме и ние.

Пол погледна към скалите и се замисли: Не е възможно да е и Гърни… нито Дънкан. Дали не е някой от поручиците? Невъзможно. Те са всички от семейства, които поколения наред са ни били предани — и то не без причина.

Джесика потри чело, усещайки собствената си умора. Толкова много опасности има тук! Тя погледна навън към пожълтелия от филтърното стъкло пейзаж и се зае да го изучава. Отвъд земите на дука се простираше склад за подправката, опасан с висока ограда, с подредени в редица силози, а покрая му, подобно на уплашени паяци, се издигаха като на кокили наблюдателници. Виждаха се най-малко двадесет склада със силози, които стигаха чак до скалите на Защитната стена — строени в редица силози изпъстряха цялата низина.

Филтрираното слънце бавно се потопи отвъд хоризонта. Изгряха звездите. Джесика забеляза една ярка звезда толкова ниско на хоризонта, че се виждаше как примигва ясно и отмерено — една пулсираща светлинка: так-так-так-так-так……

Пол се размърда в сумрачната стая.

Ала Джесика се съсредоточи върху тази единична ярка звезда, осъзнавайки, че тя се е спуснала твърде ниско и сигурно бе дошла от скалите на Защитната стена.

Някой сигнализираше!

Тя се опита да разчете съобщението, ала никога не бе изучавала подобен шифър.

В подножието на скалите изгряха още светлини: малки жълти точици, разпръснати върху фона на синкавия мрак. И една далечна светлинка отляво стана по-ярка и започна да примигва в отговор — тире, точка, примигване!

И изчезна.

Лъжливата звезда в скалите незабавно започна да мига.

Сигнали… те я изпълниха с лошо предчувствие.

„Защо трябваше да използуват светлинни сигнали от единия до другия край на низината“ — запита се тя. — „Защо не можеха да използуват съобщителната мрежа?“

Отговорът бе съвсем ясен. Мрежата сигурно вече се подслушваше от агентите на дук Лито. Светлинните сигнали можеха да означават само едно — тези съобщения се разменяха между негови врагове — между харконски агенти.

На вратата зад гърба им се почука и се чу гласът на служителя на Хауът:

— Всичко е чисто, сър… господарке. Време е да заведем младия господар при баща му.