Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Да се опитате да разберете Муад’Диб, без да познавате неговите смъртни врагове, харконите, е все едно да се опитате да видите истината, без да познавате лъжата. Все едно да видите светлината, без да познавате мрака. Това е невъзможно.“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Това беше релефен глобус на някакъв свят — една част от него бе забулена в сянка — и се въртеше тласкан от месестата ръка, по която проблясваха пръстени. Глобусът бе закрепен върху непретенциозна стойка на стената на една стая без прозорци, чиито останали стени бяха отрупани с най-различни пъстроцветни свитъци, видеокниги, магнетофонни и филмови ленти. Осветяваше се от златисти кълба, окачени сред подвижни суспенсорни полета.

В средата на стаята се намираше елипсовидно писалище, чийто плот бе направен от нефритоворозово вкаменено елаково дърво*. То бе заобиколено от суспенсорни кресла, две от които бяха заети. В едното седеше тъмнокос юноша на около шестнадесет години с кръгло лице и мрачен поглед. В другото се намираше слабоват нисък мъж с женствени черти на лицето.

И юношата, и мъжът бяха вперили поглед в глобуса и в полускрития в сянката човек, който го въртеше.

Близо до глобуса се разнесе злорад кикот. Сред кикота избоботи басов глас:

— Ето го, Пайтър — най-големият капан за хора, откакто свят светува. И дукът е на път да се напъха право в челюстите му. Не е ли великолепно това, което аз, барон Харконен, правя?

— Несъмнено, бароне — обади се мъжът. Теноровият му глас звучеше ласкаво и напевно.

Месестата ръка се спусна върху глобуса и спря въртенето му. Сега всички в стаята можеха да вперят очи в неподвижната повърхност и да видят, че това бе един от онези глобуси, правени за богати колекционери или планетарни губернатори на империята. В потвърждение на това глобусът носеше щемпела на имперските майстори занаятчии. Линиите на географската дължина и ширина бяха нанесени с тънка като косъм платинена нишка. За полярни шапки бяха инкрустирани най-прекрасни млечнобели диаманти.

Месестата ръка се раздвижи, търсейки подробностите по повърхността.

— Приканвам ви да се вгледате внимателно — избоботи басът. — Наблюдавай внимателно, Пайтър, а и ти, мой скъпи Фейд-Рота: от шестдесет градуса на север до седемдесет градуса на юг — ето тези изящни вълнички. А цвета им — не ви ли напомня за бонбони карамел му? И никъде не се вижда синевата на езера, реки или морета. Ами тези прекрасни полярни шапки — такива мънички! Би ли могъл някой да сбърка тази планета? Аракис! Наистина е неповторима. Великолепна сцена за неповторима победа.

По устните на Пайтър се плъзна усмивка.

— И само като си помисли човек, бароне, че падишах-императорът е убеден, че е дал на дука вашата планета на подправката. Колко трогателно.

— Това е нелепо твърдение — избоботи баронът. — Приказваш така, за да объркаш Фейд-Рота, но не е необходимо да объркваш моя племенник.

Юношата с мрачното изражение се размърда в креслото си и изглади една гънка по черното трико, с което бе облечен. Той изопна гръб, когато на вратата зад него се потропа.

Пайтър се измъкна от креслото си, отиде до вратата и я открехна достатъчно, за да поеме цилиндъра с посланието. После я затвори, разви свитъка и го зачете внимателно. Изкиска се. Пак се изкиска.

— Е? — попита баронът.

— Глупакът ни е отговорил, бароне.

— Имало ли е случай един атреид да отмине възможността за красива постъпка? — попита баронът. — Е, и какво пише?

— Той е изключително груб, бароне. Обръща се към вас с „Харконен“ — няма „Sire et cher cousin“[1], ни титла, нищо.

— Името си ми е добро — изръмжа баронът и от тона му пролича неговото нетърпение. — Какво пише скъпият Лито?

— Пише: „Предложението ви за среща не се приема. Често съм се сблъсквал с вашата подлост, която е известна на всички.“

— А по-нататък? — попита баронът.

— „Изкуството канли все още има почитатели в империята“ и се е подписал „Лито, дук на Аракис.“ — Пайтър започна да се смее. — На Аракис! Боже мой! Това е повече от забавно!

— Млъкни, Пайтър — каза баронът и смехът тутакси секна. — Канли*, така ли? — запита баронът. — Отмъщение, а? И е употребил чудесната старинна дума вендета, толкова богата на традиции, за да е сигурен, че ще разбера какво е искал да каже.

— Вие направихте миролюбивия жест — рече Пайтър. — Договореностите бяха спазени.

— За ментат говориш твърде много, Пайтър — рече баронът.

И си помисли: „Скоро ще трябва да го премахна. Той почти надживя своята полезност.“ Баронът впери поглед към своя ментат в другия край на стаята и видя онази негова особеност, която повечето хора забелязваха най-напред: очите — изцяло сини, премрежени цепнатини, очи, в които изобщо нямаше бяло.

По лицето на Пайтър пробягна усмивка. Все едно че някаква маска се усмихваше под две очи-кухини.

— Но, бароне! Никога отмъщението не е бивало по-красиво. Ето какво значи да направиш план с най-изтънчена подлост: да накараш дук Лито да смени Каладън за Дюн, и то без право на избор, защото такава е заповедта на императора. Колко остроумно от ваша страна!

— Сигурно са ти изпадали предните зъби, Пайтър — в гласа на барона се долавяха студени нотки.

— Но аз съм щастлив, бароне мой. Докато у вас… у вас се прокрадва завист.

— Пайтър!

— Даа, бароне! Не е ли жалко, че вие не успяхте сам да измислите този прелестен план?

— Някой ден ще се наложи да те удуша, Пайтър.

— Неминуемо, бароне. Enfin[2]. Ала доброто дело никога не пропада, нали така?

— Да не си дъвкал верит* или семута*, Пайтър?

— Истината, казана без страх, учудва барона — отбеляза Пайтър. Лицето му се сгърчи в смешно подобие на намръщена маска. — А-ха! Но знаете ли, бароне, че на мен като на ваш ментат ми е известно кога ще изпратите палача? Ще се въздържате дотогава, докато съм полезен. Ако го направите по-рано, ще бъде прахосничество, а и аз съм все още твърде полезен. Известно ми е какво сте научили на онази прекрасна планета Дюн — да не прахосвате. Така ли е, бароне?

Баронът продължаваше да гледа втренчено Пайтър. Фейд-Рота се въртеше в креслото си. „Какво са се запрепирали тези глупаци“ — мислеше си той. — „Чичо ми не може да разговаря със своя ментат, без да се заяжда. Да не би да си мислят, че нямам какво друго да правя освен да им слушам кавгите?“

— Фейд — заговори баронът, — когато те поканих да дойдеш тук, аз ти казах да слушаш и да се учиш. Учиш ли се?

— Да, чичо — гласът бе умерено раболепен.

— Понякога му се чудя на Пайтър — продължи баронът. — Аз причинявам страдание по необходимост, но той… Кълна се, че на него това определено му доставя удоволствие. Що се отнася до мен аз съм в състояние да изпитам съжаление към горкия дук Лито. Д-р Юи скоро ще започне да действува против него и това ще е краят на всички атреиди. Но, естествено, Лито ще узнае чия ръка е направлявала мекушавия доктор… а узнае ли това, ще бъде ужасно.

— Тогава защо не дадете указания на доктора тихомълком и сръчно да забие в гърба му някой кинжал? — попита Пайтър. — Говорите за съжаление, а…

— Дукът трябва да научи, че аз съм подготвил неговата гибел — прекъсна го баронът. — И останалите велики династии трябва да научат за това. То ще ги накара да се замислят. А аз ще спечеля още малко място за маневриране. Необходимостта е очевидна, но не е задължително да харесвам всичко това.

— Място за маневриране — подсмихна се Пайтър. — Императорът вече ви държи под око, бароне. Вие действувате твърде дръзко. Един ден императорът ще изпрати един-два легиона* от своите сардукари* тук, на Гайъди Прайм*, и това ще бъде краят на барон Харконен.

— На теб би ти харесало да видиш това, нали, Пайтър? — попита баронът. — Ще се радваш да видиш как корпусът на сардукарите оплячкосва градовете ми и разграбва този замък. Ти искрено ще се зарадваш на това.

— Нужно ли е баронът да пита? — прошепна Пайтър.

— Трябвало е да станеш башар на корпуса — рече баронът. — Ти твърде много се интересуваш от кръв и страдание. А аз може би избързах с обещанието си за плячката от Аракис.

Пайтър направи пет странно превзети стъпки из стаята и спря точно зад Фейд-Рота. Атмосферата стана напрегната и младежът вдигна към Пайтър очи с разтревожено свити вежди.

— Не си играй с Пайтър, бароне — рече Пайтър. — Вие ми обещахте лейди Джесика. Обещахте ми я на мен.

— За какво ти е, Пайтър? — попита баронът. — За страдание ли?

Пайтър го изгледа, като протакаше отговора. Фейд-Рота отмести суспенсорното си кресло на една страна.

— Чичо, необходимо ли е да остана? Казахте, че…

— Моят скъп Фейд-Рота става нетърпелив — каза баронът. Той се размърда сред сенките до глобуса. — Търпение, Фейд. — И той отново погледна към ментата. — А какво ще кажеш за дукчето, за детето Пол, драги ми Пайтър?

— Капанът ще ви го доведе, бароне — измърмори Пайтър.

— Не те питам за това — продължи баронът. — Сигурно си спомняш за твоето предсказание, че бин-джезъритската вещица ще роди момиче. Ти тогава сгреши, а, ментат?

— Аз не греша често, бароне — рече Пайтър и за пръв път в гласа му се долови страх. — Поне това ми признайте — аз не греша често. А и вие сам знаете, че в повечето случаи тези бин-джезъритки раждат дъщери. Дори съпругата на падишах-императора е народила само момичета.

— Чичо — обади се Фейд-Рота, — вие казахте, че тук ще има нещо важно, което аз ще трябва да…

— Чуйте племенника ми! — рече баронът. — Иска да владее моето баронство, а не може да владее себе си. — Баронът се размърда край глобуса — сянка сред сенки. — Е, добре тогава, Фейд-Рота Харконен, повиках те тук с надеждата да те науча на мъничко мъдрост. Ти наблюдава ли добричкия ни ментат? Сигурно си понаучил нещо от тази препирня.

— Но, чичо…

— Изключително способен ментат е този Пайтър, не смяташ ли така, Фейд?

— Да, но…

— А! Наистина има едно „но“! Но той консумира твърде много подправка, хрупка я като бонбони. Виж му очите. Ще кажеш, че идва направо от тръста за добив на подправката в Аракийн. Способен бил Пайтър, но той все още се вълнува и е избухлив. Способен бил Пайтър, но той все още допуска грешки.

Пайтър заговори приглушено и мрачно:

— За това ли ме повикахте тук, бароне, за да накърните с упреци моите способности?

— Да накърня твоите способности ли? Ти ме познаваш по-добре, Пайтър. Исках само моя племенник да разбере докъде се простират способностите на един ментат.

— Да не би вече да обучавате моя заместник? — запита Пайтър.

— Да те сменя с друг ли? Но, Пайтър, къде бих могъл да намеря друг ментат толкова коварен и зъл като теб?

— Там, където намерихте и мен, бароне.

— При това положение може и да се наложи — рече замислено баронът. — Напоследък изглеждаш нещо неуравновесен. И колко много подправка ядеш!

— Много ли са скъпи удоволствията ми, бароне? Имате ли нещо против тях?

— Драги ми Пайтър, твоите удоволствия са именно онова, което те обвързва към мен. Как мога да имам нещо против тях? Просто искам моят племенник да наблюдава тази сцена заради теб.

— В такъв случай аз съм изложен на показ — рече Пайтър. — Да потанцувам ли? Да демонстрирам ли различните си способности в чест на видния Фейд-Ро…

— Точно така — прекъсна го баронът. — Ти си изложен на показ. А сега млъкни. — Той впи поглед във Фейд-Рота и забеляза, че устните на племенника му — дебелите и сякаш нацупени устни, които бяха генетичен белег на харконите — се присвиха насмешливо. — Ето това представлява един ментат, Фейд. Той е обучен и пригоден да изпълнява известни задължения. Не трябва обаче да се пренебрегва фактът, че неговата обвивка също е човешко тяло. А това е сериозен недостатък. Понякога ми се струва, че със своите мислещи машини древните са били на прав път.

— В сравнение с мен те са били играчки — изръмжа Пайтър. — Даже вие самият, бароне, бихте могли да надвиете тези машинарийки.

— Възможно е — рече баронът. — Е, и така… — той пое дълбоко въздух и се уригна. — Сега, Пайтър, изложете пред моя племенник основните моменти от нашата кампания срещу династията на атреидите. Поемете функциите си на ментат, ако обичате.

— Бароне, предупредих ви да не доверявате тези сведения на толкова млад човек. Моите наблюдения върху…

— Това ще решавам аз — прекъсна го баронът. — Заповядвам ти, ментат! Изпълни една от многото си функции!

— Така да бъде — рече Пайтър. Той изопна тяло и зае някаква чудновата самонадеяна поза, сякаш това бе нова маска, ала този път тя покриваше цялото му тяло. — След няколко стандартни дни цялото домакинство на дук Лито ще се отправи за Аракис на борда на линеен кораб на Космическото сдружение. По-вероятно е Сдружението да ги стовари в град Аракийн, отколкото в нашия град Картаг. Туфир Хауът, ментат на дука, сигурно правилно е преценил, че Аракийн може да се отбранява по-лесно.

— Слушай внимателно, Фейд — обади се баронът. — Обърни внимание как плановете се вписват един в друг.

Фейд-Рота кимна, размишлявайки: „Това е вече нещо. Старото чудовище най-сетне ме посвещава в поверителни въпроси. Тогава сигурно наистина ме е определил за свой наследник.“

— Съществуват няколко успоредни възможности. Аз предполагам, че династията атреиди ще отиде на Аракис. Ние обаче не бива да пренебрегваме вероятността дукът да се е договорил със Сдружението да го закарат на безопасно място извън Системата. При подобни обстоятелства други династии са ставали отцепници, грабвали са фамилното атомно оръжие и защитните полета и са забягвали отвъд границата на империята.

— Дукът е прекалено горд, за да постъпи така — възрази баронът.

— Но тази вероятност съществува — каза Пайтър. — Крайният резултат обаче за нас остава същият.

— Не, няма да е същият! — изръмжа баронът. — Аз трябва да го убия и да прекъсна родословието му.

— Да стане отцепник е най-малката вероятност — каза Пайтър. — Съществуват някои подготвителни работи, които показват кога една династия е решила да стане отцепник. Дукът очевидно не предприема никоя от тях.

— И така — въздъхна баронът, — продължавай, Пайтър.

— В Аракийн — започна Пайтър — те ще се настанят в резиденцията, която в последно време служеше за дом на граф и лейди Фенринг.

— Посланикът в бандата на контрабандистите — изкиска се баронът.

— Къде е бил посланик? — попита Фейд-Рота.

— Чичо ви се шегува — отвърна Пайтър. — Той нарича граф Фенринг „Посланик в бандата на контрабандистите“, като намеква за интереса на падишах-императора към контрабандните операции на Аракис.

Фейд-Рота отправи объркан поглед към чичо си.

— Защо?

— Не ставай глупав, Фейд — сряза го баронът. — Докато Сдружението продължава да съществува, без да е под императорския контрол, как би могло да бъде другояче? Как иначе биха могли да пътуват шпионите и специалните пратеници?

От устата на Фейд-Рота се отрони едно беззвучно: „Ааа!“

— Вече сме организирали диверсии в резиденцията — продължи Пайтър. — Ще бъде извършен атентат срещу атреидския наследник — атентат, който може и да успее.

— Пайтър — избоботи баронът, — ти допускаше, че…

— Аз допускам, че могат да станат нещастни случаи — рече Пайтър. — А атентатът трябва да прилича именно на такъв.

— Ах, а младежът има такова прекрасно младо тяло — рече баронът. — Той, естествено, може да се окаже по-опасен от бащата… щом тази вещица, майка му, го обучава. Проклета жена! Ах, да, моля те, продължи, Пайтър.

— Хауът ще предположи, че сме му подхвърлили агент — рече Пайтър. — Най-подозрителен ще се окаже д-р Юи, който наистина е нашият агент. Хауът обаче е разузнал и е открил, че нашият доктор е възпитаник на медицинското училище „Сук“ и че в него е заложена имперската повеля* и по общото мнение е достатъчно безопасен да обслужва дори самия падишах-император. Имперската повеля се цени твърде високо. Смята се, че най-долният пласт на повелята може да се изличи само ако се убие човекът. Но както някой си бе казал навремето, ако на човек му се даде подходящ лост, той би могъл да отмести и планетата. Ние намерихме лоста и отместихме доктора.

— Как? — попита Фейд-Рота. Това му се стори привлекателна тема. Та нали всеки знаеше, че не може да се наруши имперската повеля!

— Друг път — отсече баронът. — Продължавай, Пайтър.

— Вместо Юи — рече Пайтър — ние ще подхвърлим на вниманието на Хауът твърде интересна подозрителна особа. Не друго, а дързостта на самата подозрителна особа ще привлече вниманието на Хауът върху нея.

— Върху нея ли? — запита Фейд-Рота.

— Върху самата лейди Джесика — отвърна баронът.

— Не е ли грандиозно? — попита Пайтър. — Мислите на Хауът ще бъдат дотолкова погълнати от този план, че това ще увреди неговите способности на ментат. Той дори може да направи опит да я убие. — Пайтър се навъси и продължи: — Ала не смятам, че ще успее да го стори.

— Не ти се иска да успее, а? — попита баронът.

— Не ме разсейвайте — отвърна Пайтър. — Докато Хауът се занимава с лейди Джесика, ние ще продължаваме да отклоняваме вниманието му с въстания в няколко гарнизонни градчета и други подобни. Въстанията ще бъдат потушени. Дукът трябва да повярва, че взема мярка за безопасност. И после, когато моментът назрее, ние ще дадем сигнал на Юи и ще нахлуем с нашата главна ударна сила… ъъ…

— Продължавай, разкажи му всичко докрай — обади се баронът.

— Ще нахлуем подсилени от два легиона сардукари, преоблечени в харконски униформи.

— Сардукари! — ахна Фейд-Рота. Мислите му се насочиха към ужасните имперски войски, безжалостните убийци, воините фанатици на падишах-императора.

— Виждаш ли как ти се доверявам, Фейд — каза баронът. — Нито думица за това не бива да стига до някоя друга велика династия, в противен случай Ландсрадът може да се обедини срещу имперската династия и тогава ще настъпи хаос.

— Най-главното в тази работа — започна Пайтър — е следното: тъй като династията на харконите ще бъде използвана да свърши мръсната имперска работа, ние печелим значително предимство. Естествено, това е опасно предимство, но ако се използва предпазливо, то ще ни донесе по-голямо богатство от богатството на която и да било друга династия в империята.

— Нямаш представа за какво огромно богатство става дума, Фейд — обади се баронът. — Пред него бледнеят и най-смелите ти мечти. Като начало ще получим неотменимо директорство в „ЕМОП“.

Фейд-Рота кимна. Причината беше богатството. „ЕМОП“ бе ключът към богатството — под властта на директорствата всяка благородна династия гребеше от хазната на тази компания каквото успееше. Тези директорства в „ЕМОП“ — те бяха реално доказателство за политическа власт в империята, те ръководеха механизма за разпределението на позициите в Ландсрада, когато великите династии уравновесяваха силите си с падишах-императора и неговите поддръжници.

— Дук Лито — рече Пайтър — може да направи опит да избяга при малобройната измет на свободните, обитаващи периферията на пустинята. Или може да изпрати семейството си на това въображаемо безопасно място. Ала тази пътечка е завардена от един от агентите на негово височество — планетарния еколог. Може би си го спомняте — Кайнс.

— Фейд го помни — рече баронът. — Продължавай нататък.

— Защо трябва да изплюя цялото камъче, бароне? — запита Пайтър.

— Продължавай нататък, заповядвам ти! — изръмжа баронът.

Пайтър сви рамене.

— Ако нещата вървят, както сме ги планирали — продължи той, — за една стандартна година династията Харконен ще притежава в подвладение Аракис. Вашият чичо ще бъде освободен от задължения в това владение. На Аракис ще управлява негов личен представител.

— Нови печалби! — обади се Фейд-Рота.

— Точно така! — потвърди баронът. И си помисли: „И това е справедливо. Ние сме тези, които опитомихме Аракис… освен неколцина свободни мелези, които се крият в покрайнините на пустинята, и малкото кротки контрабандисти, свързани с планетата едва ли не толкова здраво, колкото и местният тръст за добиване на подправката.“

— И великите династии ще узнаят, че баронът е унищожил атреидите — продължи Пайтър. — Те ще узнаят.

— Ще узнаят — повтори баронът.

— А най-прелестното е, че дукът също ще узнае. Той вече знае. Той вече усеща капана.

— Истина е, че дукът знае — рече баронът и в гласа му се долови тъжна нотка. — Той просто нямаше как да не узнае… което е още по-жалко.

Баронът се отдръпна от глобуса на Аракис. Щом излезе от сянката, фигурата му придоби очертания — огромна и невероятно дебела, с остроумно подчертани издутини под гънките на тъмното му наметало, показващи, че цялата тази тлъстина се подкрепя донякъде от портативни суспенсори, прикрепени към плътта му.

В действителност той може би тежеше двеста стандартни килограма, а краката му можеха да носят не повече от петдесет.

— Гладен съм — избоботи баронът, потри увисналата си устна с покритата с пръстени ръка и с очи, потънали в мас, погледна към Фейд-Рота. — Изпрати да донесат храна, скъпи мой. Ние ще се нахраним, преди да се оттеглим.

Бележки

[1] Господине и скъпи братовчеде (фр.). Б.р.

[2] Най-накрая (фр.). Б.пр.