Франк Хърбърт
Дюн (27)

„На петнадесет години той вече бе усвоил изкуството да мълчи.“

Из „История на детството на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Докато Пол боравеше с лостовете на топтера, той осъзна, че отделя вплелите се вихри и че мисленето му, по-могъщо от това на ментат, прави съждения въз основата дори на най-незначителни данни. Той долавяше пясъчни фронтове, огромни вълни, преплитащи се пориви и отделни вихрушки. Вътре в кабината, осветявана само от зеленото сияние на скалите от командното табло, цареше безпорядък. Жълтеникавите пясъчни вихри отвън трудно се различаваха, но вътрешното му зрение започна да вижда през тази завеса.

„Трябва да намеря подходящата вихрушка“ — помисли си той.

От известно време усещаше, че яростта на стихията намалява, но въпреки това тя продължаваше да ги люлее. Изчака да се приближи друга вихрушка.

Тя започна като рязко надигнала се огромна вълна, която разтърси целия кораб. Пол не се поддаде на страха и направи вираж наляво.

Джесика наблюдаваше маневрата по висотомера във формата на кълбо.

— Пол! — изпищя тя.

Вихрушката ги подметна, завъртя и преобърна. Тя издигна нагоре топтера като кораб, понесен върху талазите на гейзер, и го изстреля навън от пясъчната пелена — крилата точица в сърцевината на пясъчните вихри, осветена от втората луна.

Пол погледна надолу и видя жълтеникавия стълб горещ вятър, изхвърлил ги нагоре, видя и стихващата буря, която отминаваше като пресъхнала река през пустинята — лунносребриста стихия, която се смаляваше все повече и повече там, някъде долу, докато те продължаваха да летят, носени от течението.

— Измъкнахме се от бурята — прошепна Джесика. Като оглеждаше внимателно нощното небе, Пол отдалечи самолета от пясъчните облаци и започна да пикира.

— Изплъзнахме им се — рече Пол.

Джесика усети как сърцето й силно заби. Помъчи се да запази спокойствие и погледна надолу към утихващата буря. Усетът за време й подсказваше, че се бяха носили с развилнелите се природни стихии почти четири часа, но едно кътче в съзнанието й изчисляваше продължителността на полета им на цял един живот.

„Беше като в молитвата“ — помисли си тя. — „Изправихме се с лице срещу бурята и тя не оказа никаква съпротива. Бурята мина през нас и около нас. Тя отмина, а ние останахме.“

— Не ми харесват крилете — чува се някакъв шум — заговори Пол. — Сигурно горе сме получили повреда.

Уловил с ръце лостовете, той усещаше дрезгавия шум на неизправните криле. Бяха се измъкнали от бурята, ала не и дотолкова, че да се разкрие пълната картина на видението от бъдещето. Все пак обаче се бяха отървали и тръпнейки. Пол почувствува, че се намира на прага на апокалипсиса.

Той потрепера.

Усещането беше магнетично и ужасяващо и той откри, че го измъчва въпросът, какво бе породило тези трескави мисли. Причината отчасти се криеше в обилното количество подправка в храната му на Аракис. Но си помисли, че това донякъде можеше да се дължи и на молитвата — сякаш думите й съдържаха някаква своя вътрешна сила.

„Не бива да се страхувам…“

Причина и следствие: той бе жив въпреки злите сили и му се стори, че е застанал на ръба на прозрението, което не би могъл да постигне без вълшебството на молитвата.

В паметта му изплуваха думи от Оранжевата католическа библия^*: „Какви сетива ни липсват, че не можем да виждаме и да чуваме друг един свят, който ни заобикаля?“

— Наоколо има само скали! — рече Джесика.

Пол съсредоточи вниманието си върху приземяването на топтера и разтърси глава, за да прогони мислите си. Погледна нататък, където бе посочила майка му, и видя извисяващите се очертания на скалите, които се чернееха отпред и надясно върху пясъка. Усети някакво въздушно течение около глезените си и валма прах из кабината. Някъде в корпуса имаше пробойна — още едно дело на бурята.

— Най-добре ще е да кацнеш на пясъка — обади се Джесика. — Крилете може и да откажат да се опънат изцяло при спиране.

Той кимна напред по посока на скалния хребет, затрупан от навят пясък и облян в лунна светлина, който се извисяваше над дюните.

— Ще се приземим близо до онези скали. Провери си предпазните ремъци!

Тя се подчини, като си мислеше: „Имаме вода и влагосъхраняващи костюми. Ако успеем да намерим храна, можем да преживеем дълго в пустинята. Нали тук живеят свободните. Каквото могат те, това можем и ние.“

— В мига, в който кацнем, ще побегнеш към онези скали — рече Пол. — Аз ще взема вързопа.

— Да побягна към… — Тя млъкна и кимна. — Червеите.

— Нашите приятели червеите — поправи я той. — Те ще погълнат топтера ни. На мястото, където сме кацнали, няма да остане и следа.

„Колко рационално е мисленето му!“ — каза си тя. Те се спущаха все по-надолу и по-надолу. Стори им се, че полетът им става стремителен — изникнаха размазани очертания на дюни и скали, които се издигаха като острови. Топтерът леко се наклони, докосна върха на една дюна, прелетя над някаква пясъчна падинка и докосна друга дюна.

„По този начин убива скоростта“ — рече си Джесика и си позволи да се възхити на умението му.

— Пристегни ремъците! — предупреди я Пол. Той натисна лоста за спиране, първоначално лекичко, а после все по-силно и по-силно. Усети как крилете загребаха въздух и как се размахаха все по-бързо и по-бързо. Вятърът виеше в бясно въртящите се перки.

Неочаквано, като само потрепна леко за предупреждение, лявото крило, повредено от бурята, се обърна нагоре, после навътре и се удари в обшивката на топтера. Като зави наляво, самолетът се плъзна по гребена на една дюна. Претърколи се странично и сред рукналия пясък заби нос в съседната дюна. Топтерът застана неподвижно, катурнат върху страната със счупеното крило — дясното крило сочеше към небето.

Пол рязко отметна предпазните си ремъци, отхвърли се нагоре, прескочи майка си и със сила отвори вратата. В кабината нахлу пясък, който донесе сухия мирис на обгорен кремък. Той грабна вързопа от багажника и видя, че майка му се е освободила от ремъците. Тя се покатери по дясната предна седалка и оттам стъпи върху металната обшивка на корпуса. Като повлече вързопа за ремъците. Пол я последва.

— Бягай! — заповяда той.

Пол посочи нагоре към върха на дюната и отвъд нея, където се виждаше скален стълб, подкопан от пясъчните вихри.

Джесика скочи от топтера и се затича нагоре, като се катереше и подхлъзваше по стръмната дюна. Тя чуваше зад гърба си задъханото дишане на Пол. Излазиха по пясъчния хребет, който се виеше към скалите.

— Следвай билото на хребета — разпореди Пол. — Така ще се движим по-бързо.

Те с мъка си проправяха път към скалите, краката им затъваха в пясъка.

Нов шум привлече вниманието им — нещо като приглушен шепот, съскане и стържене.

— Червей! — рече Пол. Шумът се усили.

— По-бързо! — изпъшка Пол.

Най-близката ивица чакъл, която се спускаше като бряг сред пясъците, се намираше вече на не повече от десетина метра пред тях, когато дочуха зад гърба си скърцане и грохот на метал.

Пол улови вързопа за ремъците и го прехвърли на дясното си рамо. Като бягаше, вързопът го удряше по хълбока. С другата си ръка сграбчи майка си. Те продължиха да се катерят с мъка към извисяващата се скала, нагоре, по една осеяна с камъни площадка и по някакъв криволичещ, издълбан от ветровете улей. Дишаха на пресекулки, с пресъхнали гърла.

— Не мога да бягам повече — задъхано рече Джесика.

Пол се спря, пъхна я в една теснина между скалите, обърна се и огледа надолу пустинята. Успоредно на техния скален остров, само на километър разстояние, се плъзгаше огромен подвижен хълм — сгрените от лунната светлина дипли, пясъчни вълни и ями почти се изравниха с тях. Полегналите по пътя им дюни се набръчкаха. До мястото, където бяха оставили повредения си орнитоптер, за миг се появи издутина.

Там, откъдето бе минал червеят, не остана и следа от самолета.

Подвижният хълм се отправи към откритата пустиня и пое обратно по собствената си диря.

— По-голям е от кораб на Сдружението — прошепна Пол. — Бяха ми казали, че навътре в пустинята червеите стават огромни, но не можех да си представя… точно колко са огромни.

— Нито пък аз — промълви Джесика. Червеят още веднъж свърна от скалите и вече бързешком, с лъкатушеща диря се понесе към хоризонта. Те стояха заслушани, докато шумът от движението му не се стопи сред тихия шепот на пясъка наоколо.

Пол си пое дълбоко въздух, вдигна очи към стръмната канара и изрече цитат от „Китаб-ал-ибар“^*:

— „Пътувай нощем, а денем почивай на дебела сянка.“ — Погледна майка си. — До разсъмване все още разполагаме с няколко часа. Ще можеш ли да вървиш?

— След мъничко.

Пол закрачи към покритата с чакъл площадка, нарами вързопа и пристегна ремъците. Постоя така известно време с паракомпас^* в ръце.

— Когато можеш — рече той. Тя се отблъсна от скалата, усещайки как силата й се възвръща.

— Накъде?

— Накъдето води билото на този хребет — посочи той.

— Навътре в пустинята — рече тя.

— Пустинята на свободните — прошепна Пол.

И млъкна, разтърсен от спомена за скалистите зъбери от видението от бъдещето, явило му се на Каладън. Тогава бе зърнал тази пустиня. Само че разположението на скалите бе съвсем различно — като оптически образ, изчезнал в съзнанието и стопил се в паметта му, който сега, проектиран върху истинската сцена на действието, не се получаваше идеално точен. Там той се задаваше от друг някакъв ъгъл, докато сега стоеше неподвижен.

„Във видението, което имах, Айдахо беше с нас“ — припомни си той. — „А сега Айдахо е мъртъв.“

— Виждаш ли път, по който да тръгнем? — попита Джесика, изтълкувала погрешно колебанието му.

— Не — отвърна Пол. — Но във всеки случай ще тръгнем.

Той намести по-здраво вързопа върху плещите си и пое нагоре по един улей, който пясъкът бе издълбал в скалата. Улея водеше към сгряно от луната високо скално плато със стъпаловидни хълмчета, което се простирате на юг.

Пол се отправи към близкия хълм и се изкатери с мъка по него. Джесика го последва.

Не след дълго тя отбеляза, че техният преход вече зависеше изцяло от даденостите и особеностите на пустинята, която ги заобикаляше — пясъчните насипи между скалите, които забавяха крачките им, издълбаните от пясъка чукари, които режеха ръцете: препятствията, които ги принуждаваха да вземат решение: да се изкатерят или да заобиколят? Теренът налагаше свой собствен ритъм. Разговаряха само при необходимост, и то с глас одрезгавял от усилията.

— Тук стъпвай внимателно — от пясъка канарата е станала хлъзгава.

— Внимавай да не си удариш главата в тази издатина!

— Не се изкачвай на този гребен — луната ни огрява в гръб и всяко наше движение може да се проследи.

Пол спря на едно закътано място и опря вързопа на тясна канара.

Джесика се облегна до него, благодарна за минутата отдих. Тя чу как Пол всмукна от функционалната тръбичка на костюма си и сама отпи от преработената вода. На вкус бе възсолена и тя си припомни водите на Каладън — висок фонтан, който описваше дъга в небето, такова изобилие от влага, че самата вода оставаше незабелязана… виждаха се само очертанията на струите, отражението или ромонът им, когато Джесика се поспираше наблизо.

„Да поспрем“ — мислеше си тя. — „Да си починем… истински да си починем.“

Хрумна й, че милосърдие означава да спреш, та дори само за миг. Там, където спирането не беше възможно, там нямаше и милосърдие.

Пол се отблъсна от канарата, обърна се и се изкатери по една наклонена площадка. Джесика го последва с въздишка.

Спуснаха се надолу и се озоваха върху пясъчен насип, който заобикаляше огромна отвесна скала. Отново почувствуваха неравния ритъм при прекосяването на този разнороден терен.

Джесика долови, че нощта отстъпва пред властта на различните по големина късчета скала и пясък под нозете и ръцете им — заоблени каменни блокове или едър чакъл, ситно надробена скала или едрозърнест пясък, обикновен пясък или ситен пясък, прах или най-фини прашинки.

Прашинките задръстваха филтрите и се налагаше да ги продухват. По чакъла и едрия пясък, посипали скалната повърхност, непредпазливия можеше да се подхлъзне. Скалните късове режеха.

А нозете им затъваха във вездесъщите пясъчни ивици.

Пол се спря рязко на една скална издатина и улови майка си, която залитна към него.

Той сочеше наляво и като проследи с поглед ръката му, тя видя, че се бяха изправили на върха на един зъбер, а на около двеста метра под тях като вкаменен океан се простираше пустинята. Океанът се разстилаше пред тях с посребрени от луната талази — ъгловати сенки, които се стопяваха в малки вълни, а в далечината се извисяваха наново в сивкавите неясни очертания на друг хребет.

— Откритата пустиня — рече тя.

— Доста широк участък за прекосяване — допълни Пол с глас, приглушен от филтъра.

Джесика се огледа наляво, после надясно — надолу се виждате само пясък.

Пол се загледа пред себе си в движението на сенките на лунната светлина.

— Широк е три-четири километра — добави той.

— А червеи? — попита майка му.

— Сигурно има.

Тя се съсредоточи върху умората и болката в мускулите си, която притъпяваше сетивата й.

— Ще спрем ли да похапнем? — попита Джесика.

Пол се освободи от ремъците на вързопа, приседна и облегна гръб о него. Джесика го хвана за рамото и се отпусна на скалата до него. Усети, че щом се настани, Пол се обърна и затършува из вързопа.

— Вземи — рече той.

Ръцете му, които при допира с нейните й се сториха сухи, пъхнаха в дланта й две енергийни капсули.

Тя ги глътна неохотно с малко вода от тръбичката на влагосъхраняващия си костюм.

— Изпий си всичката вода! — рече Пол. — Аксиома: „Най-подходящото място да съхраниш водата си е собственото ти тяло. Тя ще подхранва енергията ти. Ще бъдеш по-силен. Имай доверие в своя влагосъхраняващ костюм.“

Тя се подчини, пресуши джобните си резервоари и почувствува как силата й се възвръща. После си помисли колко спокойно бе тук сега, тъй както бяха уморени, и си спомни, че някога бе чувала певеца воин Гърни Халик да казва: „По-добре къшей сух хляб, изяден на спокойствие, отколкото замък, пълен с жертви и разпри.“

Джесика повтори тези думи на Пол.

— Такъв беше Гърни! — рече той.

Тя долови нотките в гласа му — все едно че Пол говореше за покойник, и си помисли: „И наистина горкичкият Гърни може и да е мъртъв. Атреидските воини бяха или избити, или пленени, или се лутаха като тях, изгубени сред безводната пустош.“

— Гърни винаги имаше подходящ цитат — рече Пол — Дори и сега го чувам: „И аз ще пресуша реките и ще предам земята в ръцете на злодеите, и ще вдигна ръката на чужденците, за да превърна земята и всичко връз нея в пустиня!“

Джесика притвори очи, трогната едва ли не до сълзи от въодушевлението в гласа на сина си. След малко Пол попита:

— А ти как се… чувствуваш?

Тя разбра, че този въпрос се отнасяше до нейната бременност, и отвърна:

— Сестра ти ще се роди едва след много месеци. Все още се чувствувам… в добра форма.

И си помисли: „Колко делово разговарям със собствения си син!“ — а после, тъй като бин-джезъритските методи изискваха да се издирва обяснение на подобно необичайно поведение, тя потърси и откри източника на тази деловитост: „Аз се страхувам от сина си, боя се от неговата чудатост, боя се от това, което може да види в бъдещето ни, от това, което може би ще ми каже.“

Пол прихлупи качулката над очите си и се заслуша в тайнствените звуци на нощта. В гърдите му се бе стаило неговото собствено мълчание. Засърбя го носът. Той го потърка с пръсти, свали филтъра и вниманието му бе привлечено от натрапчивия мирис на канела.

— Тук наоколо има находище на мелиндж — рече той.

Лек ветрец погали страните на Пол и надипли гънките на наметката му. Ала този вятър не предвещаваше буря — Пол вече можеше да долови разликата.

— Скоро ще съмне.

Джесика кимна.

— Трябва да има начин да се прекоси безопасно този открит пясъчен участък — каза Пол. — Щом свободните могат.

— А червеите?

— Ако поставим кречетало^* от нашия несесер^* някъде отзад сред скалите — заговори Пол, — това за известно време ще отвлече вниманието на червея.

Тя се загледа в обляната в лунна светлина ивица пясък, която ги разделяше от насрещния хребет.

— А дали това време ще стигне за четири километра?

— Може би. Ами ако шумът от стъпките ни, докато прекосяваме участъка, наподобява естествените звуци на пустинята, онези, които не привличат червеите…

Пол заоглежда открития участък, като ровеше из паметта си за онова, което бе видял в бъдещето, и размишляваше върху загадъчните намеци за кречетала и вестителни куки^* в наръчника от несесера, оказал се във вързопа, приготвен за бягството им. Озадачи го, че при мисълта за червеите усеща само, че го пронизва ужас. Знаеше, сякаш това се спотайваше някъде в периферното му мислене, че червеите трябва да се уважават и че от тях не бива да се бои… освен… ако…

Той разтърси глава.

— В шума от стъпките ни не трябва да има ритъм — рече Джесика.

— Какво? О, да. Ако вървим с неравномерни стъпки… сигурно самият пясък вдига понякога шум при свличането си. Червеите не могат да проследяват всеки звук. Трябва обаче да сме напълно отпочинали, преди да опитаме.

Той погледна към отсрещната скална стена, отчитайки хода на времето по отвесните лунни сенки, които играеха по нея.

— До един час ще съмне.

— Къде ще прекараме деня? — попита тя.

Пол се обърна наляво и посочи.

— Ето там отзад, на север, при онези скали. Сигурно забелязваш, че са изсечени от ветровете и че това е наветрената им стена. А сигурно ще има и цепнатини, и при това дълбоки.

— Няма ли да е най-добре да тръгваме? — попита тя.

Той стана и й помогна да се изправи на крака.

— Не си ли уморена за спускане? Преди да си устроим бивак, искам да се доближим колкото е възможно повече до дъното на басейна.

— Достатъчно си починах. — Тя му кимна да тръгва.

Той се поколеба, после вдигна вързопа, нарами го и тръгна по хребета.

„Ако имахме суспенсори“ — мислеше си Джесика, — „тогава спускането ни надолу щеше да е съвсем проста работа. Но може би и суспенсорите са нещо, което трябва да се избягва в откритата пустиня. Може би и те, както и защитните полета, привличат червеите.“

Стигнаха до низ от пясъчни насипи, които слизаха надолу, а отвъд тях се виждаше пролом, чиито ръбове, очертани от лунната светлина, водеха към открития участък.

Пол вървеше първи, като крачеше с предпазлива, но същевременно и бърза стъпка, защото бе очевидно, че луната скоро ще се скрие. Пътят им се виеше надолу, към един свят с все по-плътни и по-плътни сенки. Скалните очертания наоколо вече се извисяваха до звездите. При ръба на един сивкав пясъчен сипей, който пълзеше надолу в мрака, проломът се стесняваше едва до десетина метра.

— Ще можем ли да се спуснем? — прошепна Джесика.

— Струва ми се, че ще можем.

Той опипа повърхността с крак.

— Можем да се плъзнем надолу — рече той. — Аз ще се спусна пръв. Ти ще изчакаш, докато ме чуеш, че съм спрял.

— Внимателно — каза тя.

Той стъпи на сипея и се плъзна по меката му повърхност, докато стигна до една почти равна площадка от сбит пясък. Това място бе закътано сред скалите стени. Чу как зад гърба му се свлече пясък. Опита се да зърне в мрака горния ръб на склона и пясъчната лавина едва не го помете. Всичко утихна.

— Майко? — извика Пол. Отговор нямаше.

— Майко?

Той захвърли вързопа и се закатери нагоре по сипея — лазеше, ровеше в пясъка и загребваше с ръце от него като полудял.

— Майко! — изхриптя той. — Майко, къде си?

Връхлетя го нова пясъчна лавина, която го засипа до хълбок.

С усилие се изтръгна от прегръдките й. „Била е повлечена от пясъчната лавина“ — помисли си той. — „И сега е затрупана. Трябва да запазя спокойствие и внимателно да обмисля нещата. Тя няма да се задуши веднага. Ще изпадне временно в бинду^*, за да намали потребностите си от кислород. Тя знае, че аз ще копая и ще я намеря.“

С помощта на бин-джезъритските методи, на които го бе обучавала майка му, Пол усмири ожесточеното туптене на сърцето си и превърна съзнанието си в чиста плочка за писане, върху която можеха да се отразят изминалите няколко мига. Паметта му възпроизведе всяко отделно движение и всяка струйка от пясъчната лавина, и то с внушителност, която контрастираше с частиците от секундата, необходими в действителност за пълното възпроизвеждане на случилото се.

Не след дълго Пол отново се катереше нагоре по склона, опипвайки пътя си предпазливо, докато откри стената на пролома и някаква издатина в скалата. Започна да копае, като отхвърляше пясъка предпазливо, за да не предизвика нова лавина. Ръцете му напипаха парче плат. Той го проследи и намери лакът. Внимателно тръгна по него и откопа лицето й.

— Чуваш ли ме? — попита той. Никакъв отговор.

Започна да копае още по-бързо и изрови раменете й. Тялото й бе отпуснато, но той долови бавните удари на сърцето.

„Изпаднала е в бинду!“ — рече си той.

Пол разрина пясъка до кръста й, преметна ръцете й върху раменете си и я задърпа надолу по сипея — отпървом бавно, после все по-бързо и по-бързо, усещайки как пясъкът горе поддава. Той я теглеше все по-ожесточено, задъхваше се от напрежението и отчаяно се стремеше да запази равновесие. Успя да стъпи върху покритото със сбит пясък най-ниско ниво на пролома, преметна я на рамо и залитайки, се втурна в лудешки бяг точно когато целият пясъчен насип се свлече с грохот, чието ехо бе подето и усилено от скалните стени.

Той спря в края на пролома, там, откъдето на тридесетина метра надолу пред погледа му се разстилаха строените като в редица дюни на пустинята. Нежно я положи на пясъка и промълви думата, която трябваше да я извади от това й състояние на бинду.

Джесика дойде на себе си бавно, като все по-дълбоко и по-дълбоко поемаше въздух.

— Знаех, че ще ме намериш — прошепна тя.

Той се обърна и погледна назад към пролома.

— Може би щеше да е по-благородно, ако не те бях намерил.

— Пол!

— Изгубих вързопа — рече той. — Сега лежи затрупан най-малко под… сто тона пясък.

— С всичките неща?

— С резервната вода, влагосъхраняващата палатка, с най-важните неща. — Попипа джоба си. — У мен остана паракомпасът. — Затършува из платнения си пояс. — Нож и бинокъл. Можем хубавичко да огледаме мястото, където ще умрем.

В този миг слънцето изгря на хоризонта, някъде вляво, отвъд края на пролома. Лъчите му обагриха пясъка в откритата пустиня. Из скривалищата си сред скалите певците от птичия хор подеха своите песни.

Но Джесика виждаше само отчаянието, изписано по лицето на Пол. Тя придаде на гласа си презрителна нотка и рече:

— Така ли са те учили?

— Не разбираш ли? — попита той. — Всичко, което ни е нужно, за да оцелеем, остана под пясъка.

— Но нали намери мен — рече тя и сега гласът й бе гальовен и убедителен.

Пол приклекна.

Не след дълго той вдигна очи към пролома, към новообразувания сипей, като го оглеждате внимателно и отбелязваше доколко рохкав е пясъкът.

— Ако успеем да обездвижим един малък участък от този сипей и горния пласт на изкопа, който ще направим в пясъка, може би ще успеем да се доберем до вързопа. Това би могло да стане с вода, но ние не разполагаме с достатъчно, защото… — Той замълча и продължи: — Пяна.

Джесика не помръдваше, за да не прекъсне бурния поток на мислите му.

Пол се вгледа в откритите дюни — търсеше не само с очи, а и с ноздри, откри посоката и после прикова погледа си върху тъмна ивица пясък точно под тях.

— Подправката! — рече той. — Тя има висока алкалност. А разполагаме и с паракомпас. Неговият енергиен пакет е киселинно-алкален.

Както бе седнала, Джесика се облегна назад. Пол не й обърна внимание, скочи на крака и заслиза по сбитата от вятъра повърхност на сипея, който се спущаше от края на пролома към дъното на басейна.

Джесика го наблюдавате как върви — походката му бе неравномерна — стъпка… пауза, стъпка-стъпка… плъзгане… пауза…

В походката му нямаше ритъм, който би могъл да уведоми някой червей злодей, че тук се движи нещо, което не принадлежи към обитателите на пустинята.

Пол стигна до находището на мелиндж, пъхна една буца подправка в гънка на наметката си и се върна към пролома. Изсипа подправката върху пясъка пред Джесика, приклекна и с помощта на острието на ножа си започна да разглобява паракомпаса. Циферблатът се отдели. Пол развърза пояса си, нареди върху него частите на компаса и извади енергийния пакет. После извади механизма на компаса и от уреда остана само една празна изтърбушена кутийка.

— Ще ти трябва вода — обади се Джесика.

Пол взе функционалната тръбичка от врата си, напълни устата си с вода и я изпразни в кутийката.

„Ако опитът не успее, това е похабяване на вода“ — помисли си Джесика. — „Ала тогава няма да има вече никакво значение.“

Пол разтвори с ножа енергийния пакет и изсипа кристалите му във водата. Те започнаха полека-лека да отделят пяна и паднаха на дъното.

Погледът на Джесика улови някакво движение над главите им. Вдигна очи и видя ястреби, накацали по ръба на пролома. Бяха втренчили очи надолу, към откритата вода.

Велика майко! — помисли си тя. — Усещат водата дори от разстояние!

Пол бе поставил отново капака на паракомпаса, като бе махнал винта за затваряне, който откриваше малък отвор към течността. Като взе преправения уред в една ръка и малко от подправката в другата. Пол се заизкачва отново по сипея, като оглеждаше внимателно горния му слой. Без пояса, който го пристягаше, робата му леко се издуваше. Той се изкачи донякъде, като затъваше в ручеи от пясък и вдигаше облачета прах.

След малко се спря, напъха щипка от подправката в паракомпаса и разклати кутийката.

От отвора, оттам, където бе стоял винтът, започна да блика зелена пяна. Пол я насочи към повърхността на сипея, направи малък насип и започна да изгребва с нозе пясъка под струята, която същевременно обездвижваше издълбаното място с още пяна.

Джесика се придвижи към него и се провикна:

— Мога ли да ти помогна?

— Изкачи се при мен и копай — отвърна той. — Трябва да изкопаем около три метра. Потребни са внимание и точност. — Докато говореше, пяната престана да излиза от уреда.

— Бързо! — рече Пол. — Не се знае колко време пяната ще задържи пясъка.

Джесика се покатери до Пол, а той пъхна още една щипка от подправката в отвора и разклати кутийката на паракомпаса. Пяната отново започна да излиза от отвора.

Щом Пол насочи струята на пяната, Джесика започна да копае с ръце, като изтикваше пясъка надолу по сипея.

— На каква дълбочина? — попита задъхано тя.

— Около три метра — отвърна той. — При това мога да определя мястото само приблизително. Може би ще се наложи да разширим изкопа. — Той отстъпи крачка встрани и затъна в рохкав пясък. — Трябва да копаеш под наклон. Не бива да копаеш право надолу.

Джесика се подчини.

Копаеха бавно надолу, стигнаха дори до дъното на басейна, но въпреки това от вързопа нямаше и следа.

„Дали не съм сбъркал в изчисленията?“ — попита се мислено Пол. — „Аз съм онзи, който поначало се поддаде на паниката и допусна тази грешка. Дали това не е притъпило способностите ми?“

Той погледна към паракомпаса. От киселината бе останало по-малко от петдесетина грама.

Джесика се изправи в изкопа и прекара оцапана с пяна ръка по страните си. Очите й срещнаха очите на Пол.

— Горният пласт — рече Пол. — Много внимателно. — Той добави в кутийката още една щипка от подправката и насочи струйката пяна близо до ръцете на Джесика, която започна да копае отвесно в най-горния скосен пласт на изкопа. На второто загребване ръцете и напипаха нещо твърдо. Бавно откопа ремък с пластмасова катарама.

— Не пипай повече — рече Пол почти шепнешком. — Пяната ни свърши.

Уловила с една ръка ремъка, Джесика вдигна очи към Пол.

Пол захвърли празния паракомпас към дъното на басейна и рече:

— Подай ми другата си ръка. Сега слушай внимателно. Ще те издърпам надолу по сипея. Не пускай ремъка. От върха едва ли ще се срути още пясък. Пластовете на насипа се слегнаха. Ще пазя само да не се затрупа главата ти. Ако изкопът се запълни, ще те откопая и ще измъкнем вързопа.

— Ясно — каза тя.

— Готова ли си?

— Готова съм. — Тя впи пръсти в ремъка. С рязко движение Пол я изтегли наполовина от изкопа, като държеше главата й нагоре, тъй като обездвиженото с пяна място поддаде и пясъкът се свлече в ямата. След като пластовете поулегнаха. Джесика се оказа затрупана до кръста — лявата й ръка до рамото остана под пясъка, а брадичката и бе потърсила убежище в една от гънките на наметката на Пол. Рамото я болеше от тежестта на пясъка.

— Не съм пуснала ремъка — каза тя. Пол бавно зарови ръка близо до тялото й и напипа ремъка.

— А сега дружно двамата! — извика той. — Тегли равномерно! Не бива да скъсаме ремъка.

Докато теглеха вързопа нагоре, в изкопа се свлече още пясък. Щом ремъкът се показа на повърхността, Пол спря да дърпа и изрови майка си от пясъка. После започнаха заедно да теглят вързопа надолу по сипея, докато го издърпаха от изкопа.

Няколко минути по-късно те стояха на дъното на пролома с вързопа помежду си.

Пол погледна майка си. По лицето и робата й имаше пяна. Там, където тя бе изсъхнала, по тялото й бе полепнал пясък. Все едно че я бяха замеряли с топки от мокър зелен пясък.

— Цялата си изплескана — каза той.

— И ти не си по-красива гледка — отвърна тя.

Започнаха да се смеят, после станаха сериозни.

— Това не трябваше да се случва — рече Пол. — Проявих небрежност.

Тя сви рамене, усещайки как полепналият пясък се посипва от робата й.

— Ще опъна палатката — рече той. — Най-добре свали тази роба и я изтърси. — Той взе вързопа и се отдалечи.

Джесика кимна, почувствувала се внезапно твърде уморена, за да отговори.

— В скалата има дупки от скоби — обади се Пол. — Преди нас някой е станувал тук.

„Защо не?“ — помисли си тя, докато чистеше робата си. Мястото бе удобно, разположено навътре сред канарите, с изглед към друг хребет, отдалечен на около четири километра, достатъчно високо, за да се избегнат червеите, но и достатъчно близко за отправна точка при пресичането на открития участък.

Тя се обърна и видя, че Пол е разпънал палатката, чиито опнати от скобите куполовидни сводове се сливаха със скалните стени на пролома. Пол мина покрай нея и вдигна бинокъла до очите си. Завъртя припряно копчето за регулиране на вътрешното налягане, нагласи на фокус маслените лещи, насочени към отсрещните скали, и в светлината на утринното слънце вдигна златиста прашна диря през открития участък.

Джесика наблюдаваше как той оглежда внимателно загадъчния пейзаж и как очите му разучават пясъчните реки и каньони.

— Ей там виждам някакво растение! — възкликна той.

Джесика намери резервния бинокъл във вързопа до палатката и застана до Пол.

— Ей там — рече той, като държеше бинокъла с една ръка, а с другата показваше.

Тя погледна към посоченото място.

— Сагуаро — каза Джесика. — Хилаво растение.

— Може би наблизо живеят хора — рече Пол.

— Биха могли да бъдат и останките на някоя ботаническа опитна станция — предупреди тя.

— Това място е твърде навътре на юг в пустинята — рече той. Свали бинокъла, потри с пръсти мястото под филтровата преграда, като почувствува колко пресъхнали и напукани са устните му и усети прашния вкус на жаждата в устата си. После добави: — Има вид на място, обитавано от свободни.

— Сигурни ли сме, че свободните ще ни посрещнат дружелюбно? — попита Джесика.

— Кайнс обеща, че те ще ни помогнат.

„Ала у хората от пустинята има отчаяние“ — помисли си тя. — „Самата аз днес почувствувах това. Хора, които са отчаяни, биха могли да ни убият заради нашата вода.“

Тя притвори очи и на фона на тази пустош в паметта й изплува сцена от Каладън. Отдавна, още преди да се роди Пол, тя и дук Лито бяха предприели на Каладън ваканционно пътуване с орнитоптер. Бяха летели над южните джунгли, над гъсто обраслите, плющящи от вятъра тръстики и оризищата в делтите. А сред зеленината бяха съзрели проточилите се в нишки мравки — тълпи от хора, които носеха своите товари върху суспенсорни носилки. А сред ширналия се наблизо морски простор се белееха венчелистчетата на триъгълните платна на тримараните.

Всичко това бе изгубено.

Джесика отвори очи към замрялата пустиня и към надигащата се топлина на деня. Въздухът над открития участък бе вече започнал да потрепва от неуморимите зли духове на зноя. Отсрещните скали се виждаха размазани, сякаш гледани през евтино стъкло.

Свличащите се пясъци спуснаха за миг своята завеса върху открития край на пролома. Пясъкът изсвистя надолу, откъртен от полъха на утринния ветрец и от ястребите, които започнаха да отлитат от върха на канарата. Пясъчната лавина отмина, а Джесика продължаваше да чува свистенето на пясъка. То ставаше все по-натрапчиво — звук, който, чут веднъж, никога не се забравя.

— Червей! — прошепна Пол.

Червеят пристигна отдясно с небрежна царственост, която не можеше да бъде пренебрегната. Лъкатушеща могила от изкопан пясък пресече дюните там, докъдето стигаше погледът. Могилата набъбна в предната си част, сетне се сгромоляса като огромна морска вълна. После отмина, поела наляво. Грохотът намаля и заглъхна.

— Виждал съм космически фрегати, които са по-малки — прошепна Пол.

Джесика кимна и продължи да се взира в пустинята. Там, откъдето бе минал червеят, бе останала обещаваща лъжливи надежди клисура. Тя се проточваше мъчително безкрайна отпреде им, зовяща отвъд дъговидната, успоредната на хоризонта диря.

— Като си отпочинем — заговори Джесика, — ще трябва да продължим с твоите уроци.

Пол сподави внезапния си изблик на гняв и каза:

— Майко, не смяташ ли, че бихме могли да минем и без…

— Днес ти се поддаде на паника — прекъсна го тя. — Ти познаваш своя мисловен процес и бинду-нерватура^* вероятно по-добре, отколкото аз познавам своите, ала има още много, което трябва да научиш за своята телесна прана-мускулатура^*. Човешкото тяло има понякога свои самостоятелни реакции, Пол, и аз мога да ти разкажа за тях. Ти трябва да се научиш да владееш всеки мускул, всяка фибра от своето тяло. Трябва да преговориш уроците за ръцете. Ще започнем с мускулите на пръстите, сухожилията на дланите и чувствителността на върховете на пръстите. — Тя се извърна. — А сега влез в палатката.

Той сви пръстите на лявата си ръка, като наблюдаваше как майка му влиза пълзешком през херметическия отвор на палатката и разбираше, че не ще може да я отклони от това решение… че ще трябва да се съгласи.

„Независимо какво ми е сторено, аз съм бил съпричастен“ — помисли си той.

Преговор на уроците за ръцете!

Той погледна ръката си. Колко незначителна изглеждаше тя, съпоставена с такива същества като този червей.