Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„И Муад’Диб застана пред тях и им рече:

«Макар че смятаме пленницата за загинала, тя продължава да живее. Защото ние двамата с нея имаме един корен и говорим с един глас. Да, благодарение на мен нейният поглед достига чак до долината на незнайното.»“

Из „Пробуждането на Аракис“ от принцеса Ирулан

Със забит в земята поглед барон Харконен стоеше пред императорската зала за аудиенции, овалния селамлик*, в гигантската шатра на падишах-императора. Баронът крадешком огледа залата с металните стени и нейните обитатели — нукери*, пажове, стража, отряд дворцови сардукари, строени покрай стените, застанали „свободно“ под окървавените и дрипави пленени знамена, които бяха единствената украса в помещението.

Вдясно се разнесоха гласове, които прокънтяха по някакъв висок коридор:

— Сторете път! Сторете път за кралската особа!

Следван от своята свита, падишах-императорът Шедъм IV влезе в залата за аудиенции. Без да обръща внимание на барона, без привидно да обръща внимание на някого в залата, той изчака прав, докато му донесат трона.

На барона му беше ясно, че не може да пренебрегне кралската особа, и се вгледа в императора за някакъв знак или намек за целта на тази аудиенция. Императорът бе заел самоуверена поза — стройна и елегантна фигура в сива сардукарска униформа, извезана със сребро и злато. Изпитото му лице и суров поглед напомниха на барона за покойния дук Лито. Същата прилика с хищна птица. Само че косата на императора бе червеникава, не черна, и тази коса бе почти скрита под абаносово-черния шлем на бурсег с имперския златен лъв върху гребена му.

Пажовете донесоха трона. Той представляваше масивно кресло, издълбано от единичен къс полупрозрачен синьозеленикав хагалски* кварц, изпъстрен с огнено-оранжеви жилки. Поставиха го върху един подиум, на който императорът се покачи и се настани в трона.

Някаква старица, облечена в черна роба, с качулка, прихлупена чак до веждите, се отдели от императорската свита и зае позиция зад трона, като положи мършава ръка върху кварцовата облегалка. Лицето, което се мярна изпод качулката, бе като карикатура на вещица — изпити страни и хлътнали очи, въздълъг нос и кожа, осеяна с червеникави жилчици.

Щом я видя, баронът се овладя и престана да трепери. Присъствието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, императорската жрица на истината, издаваше важността на тази аудиенция. Баронът отмести поглед от нея и потърси с очи някакъв знак сред свитата. Видя двама агенти на Сдружението — единият висок и дебел, другия нисък и дебел — и двамата с кротки сиви очи. А сред лакеите беше една от дъщерите на императора — принцеса Ирулан, за която се говореше, че е посветена в най-съкровените тънкости на бин-джезъритското обучение, предопределена да стане света майка. Бе стройна, светлокоса, с красиво изваяно лице и зелени очи и погледът й ту го заобикаляше, ту го пронизваше.

— Драги ми бароне!

Императорът бе благоволил да го забележи. Гласът му бе баритонов и изключително властен. От нотките в този глас баронът разбра, че преди да започне, аудиенцията бе вече завършила.

Баронът се поклони ниско, пристъпи и застана на допустимото разстояние — десет крачки от подиума.

— Отзовах се на повикването ви, ваше височество.

— Повикване! — изкудкудяка старата вещица.

— Моля те, света майко! — сгълча я императорът, но се усмихна на смущението на барона и рече: — Най-напред ще ми кажете, бароне, къде изпратихте своя любимец Туфир Хауът.

Баронът погледна наляво, после надясно и мислено се изруга, че беше дошъл без охраната си, макар че хората му едва ли щяха да са от голяма полза срещу сардукарите. И все пак…

— И така? — започна императорът.

— Вече пет дни, откакто замина, ваше височество. — Баронът стрелна с очи двамата агенти от Сдружението и отново погледна към императора. — Трябваше да кацне в една база на контрабандистите и да се опита да проникне в лагера на онзи фанатик от свободните, онзи Муад’Диб.

— Забележително! — възкликна императорът.

Вещицата потупа с ръка, подобна на ястребов нокът, императора по рамото. Тя се приведе напред и зашепна нещо в ухото му.

Императорът кимна и каза:

— Пет дни, бароне. Кажете ми: защо не се тревожите за това негово отсъствие?

— Но аз наистина се тревожа, ваше височество!

Императорът не сваляше очи от него, изчакваше. Светата майка нададе кудкудякащ смях.

— Искам да кажа, ваше височество — продължи баронът, — че и бездруго Хауът само след още няколко часа ще умре. — И той обясни за импрегниращата отрова и необходимостта от противоотрова.

— Колко умно от ваша страна, бароне! — възкликна императорът. — А къде са вашите племенници Рабан и младият Фейд-Рота?

— Времето се влошава, ваше височество. Изпратих ги да огледат нашия периметър, за да не би свободните да нападнат под прикритието на пясъчната буря.

— Периметър! — каза императорът. Изстреля тази дума, сякаш тя се бе надиплила в устата му. — Бурята едва ли ще вилнее дълго в басейна, а тази сган от свободни няма да посмее да нападне, щом аз съм тук с пет легиона сардукари.

— Разбира се, ваше височество! — рече баронът. — Но не бива да се порицава една грешка, породена от предпазливост.

— Ааа! — рече императорът. — Порицание, така ли? Значи не бива да говоря колко време ми е отнела тази аракийска глупост? Нито за печалбите на компанията „ЕМОП“, които се стичат от тази миша дупка? Нито за задълженията си в двора и за държавните дела, чието изпълнение забавих и дори отложих заради тази глупост тук?

Баронът сведе поглед, уплашен от императорския гняв. Безпокоеше го несигурното му положение тук — сам и зависим от Великото споразумение и правилото диктум фамилия* на Великите династии. „Дали не е решил да ме премахне?“ — запита се баронът. — „Не би могъл! Не и сега, когато другите Велики династии чакат там горе и копнеят и за най-малкия повод да спечелят нещичко от тази бъркотия на Аракис.“

— Взехте ли заложници? — попита императорът.

— Безполезно е, ваше височество — отвърна баронът. — Тези смахнати свободни извършват погребална церемония за всеки пленник и се държат така, сякаш той вече е мъртъв.

— И така? — попита императорът.

И баронът зачака, като се озърташе наляво и надясно към металните стени на селамлика, и се замисли за чудовищната шатра от ветметал*, която ги заобикаляше. Тя бе символ на такова несметно богатство, че изпълни със страхопочитание дори и него самия. „Води със себе си пажове“ — рече си мислено баронът, — „ненужни дворцови лакеи, жените си заедно с техните придружителки, фризьорки, моделиери, всичко… цялата орда паразити от императорския двор. И тук те всички раболепничат, лукаво заговорничат и «делят несгодите» с императора… и са тук, за да наблюдават как веднъж завинаги той ще сложи край на тази неприятна история, за да пишат епиграми за битките и да венцеславят ранените.“

— Навярно никога не сте се и постарали да вземете такива заложници, от които наистина да има полза — рече императорът.

„Той знае нещо“ — помисли си баронът. Страхът заседна като камък в стомаха му, макар че точно сега почти не можеше да понася мисълта за ядене. И все пак това усещане приличаше на глад и той на няколко пътя се размърда в портативните си суспенсори, като понечи да заповяда да му донесат храна. Но тук нямаше кой да се отзове на повикването му.

— Имате ли изобщо представа кой може да е този Муад’Диб? — попита императорът.

— Сигурно ще е някой от тяхната ума* — отговори баронът. — Фанатик от свободните, някакъв религиозен авантюрист. Такива редовно избуяват по периферията на цивилизацията. Това е известно на ваше височество.

Императорът погледна към своята жрица на истината и отново насочи навъсения си поглед към барона.

— И това ли е всичко, което знаете за този Муад’Диб?

— Някакъв смахнат тип — отговори баронът. — Но всички свободни са леко смахнати.

— Смахнат ли?

— Неговите воини крещят името му, когато се хвърлят в боя. Жените ни замерват със своите бебета и сами се нанизват на мечовете ни, за да разчистят пътека на мъжете си, които да ни нападнат. У тях няма никакво… никакво… приличие!

— Значи положението е толкова лошо! — измърмори императорът и подигравателните нотки в гласа му не убегнаха на барона. — Кажете ми, драги бароне, проучвали ли сте южните полярни райони на Аракис?

Баронът вдигна очи и се вгледа в императора, поразен от смяната на темата.

— Ами… как да ви кажа, ваше височество, целият този район е непригоден за живот, открит за бурите и червеите. В тези ширини дори няма и находища на подправка.

— И не сте ли получавали сведения от разузнавателните лихтери, че там се появяват ивици зеленина?

— Подобни сведения винаги са постъпвали. Някои от тях бяха проверени… доста отдавна. Бяха забелязани някакви растения. Загубихме много топтери. Проверката ни излезе доста скъпа, ваше височество. Това е район, в които хората не могат да оцеляват за дълго.

— И така — рече императорът. Той щракна с пръсти и отляво зад трона се отвори някаква врата. През нея влязоха двама сардукари — те водеха едно момиченце, което вероятно бе на четири години. То бе загърнато с черно наметало с отметната назад качулка, разкриваща катарамите на влагосъхраняващ костюм, които висяха свободно около шията му. Очите на момиченцето бяха сини, като у свободните, и се взираха от пухкавото кръгло личице. Видимо детето изобщо не се страхуваше, а нещо в погледа му накара барона да се почувствува неловко, без да може да обясни причината за това.

Дори старата бин-джезъритска жрица на истината се отдръпна назад, щом детето мина покрай нея, и направи заклинателен знак подире му. Старата вещица очевидно бе потресена от присъствието на това дете.

Императорът се окашля, преди да заговори, но детето го изпревари и се обади с тъничко гласче, на което се разбираше всичко, въпреки че все още се промъкваха следи от неясен детски говор.

— Ето го и него! — рече момиченцето и пристъпи напред към ръба на подиума. — Не представлява много весела гледка, нали — един изплашен старец, твърде грохнал, за да си носи собственото тегло без помощта на суспенсори.

Това изявление от устата на едно дете бе толкова поразяващо, че баронът зяпна в него, неспособен да пророни и дума въпреки гнева си. „Дали не е джудже?“ — запита се той.

— Драги ми бароне — рече императорът, — запознайте се със сестрата на Муад’Диб.

— Сес… — Баронът отмести поглед към императора. — Нищо не разбирам.

— И аз понякога допускам грешки, породени от предпазливост — каза императорът. — Беше ми докладвано, че във вашите непригодни за живот южни полярни райони са забелязани следи от човешка дейност.

— Но това е невъзможно! — възрази баронът. — Червеите… та там има пясък направо до…

— Изглежда, тези хора умеят да избягват червеите — прекъсна го императорът.

Детето седна на подиума близо до трона и започна да си люлее краката. От начина, по който преценяваше всичко около себе си, лъхаше изключителна увереност. Баронът прикова очи в люлеещите се крачета — виждаше как те надигат черната роба и как под нея се мяркат сандалите.

— За съжаление — продължи императорът — аз изпратих само пет десантни катера с малък боен отряд, който да вземе пленници за разпит. Едва успяхме да се измъкнем с трима пленника и един катер. Представяте ли си, бароне, моите сардукари бяха почти разбити от въоръжен отряд, съставен предимно от жени, деца и старци. Това дете командваше една от нападащите групи.

— Виждате ли, ваше височество! — възкликна баронът. — Виждате ли какви хора са те!

— Аз се оставих да ме заловят! — обади се детето. — Нямах никакво желание да застана пред брат ми и да му съобщя, че синът му е убит.

— Едва шепа от нашите хора успяха да се измъкнат — рече императорът. — Да се измъкнат! Чувате ли?

— И те нямаше да се измъкнат — каза детето, — ако не бяха пламъците.

— Моите сардукари използуваха реактивните горелки на борда на катера като огнепръскачки — рече императорът. — Отчаян ход, но единствен той им помогна да се измъкнат с тримата си пленника. Отбележете си това, драги ми бароне: сардукари, принудени от жени, деца и старци да отстъпят в безредие.

— Трябва да ги нападнем с всички налични сили — заговори с рязък глас баронът. — Трябва да изтребим до крак тези…

— Замълчете! — изръмжа императорът, като се изтегли напред и седна почти на ръба на трона си. — Престанете да оскърбявате моята интелигентност. Изправили сте се тук с глупашкия си наивен вид и…

— Ваше височество! — обади се старата жрица на истината.

Той й махна с ръка да замълчи.

— Твърдите, че не знаете нищо за дейността, която установихме, нито за боевите качества на тези изключителни хора! — Императорът почти се надигна от трона си. — За какъв ме вземате, бароне?

Баронът отстъпи две крачки назад, като си мислеше: „Виновен е Рабан. Той ми скрои всичко това. Рабан ми е…“

— И този съшит с бели конци спор с дук Лито! — просъска императорът и се отпусна назад в трона си. — Колко красиво и ловко го разрешихте, бароне!

— Ваше височество — започна умолително баронът, — какво се…

— Замълчете!

Старата бин-джезъритка сложи ръка на рамото на императора и се наведе ниско, за да му прошепне нещо в ухото.

Седналото върху подиума дете спря да си люлее краката и каза:

— Уплаши го още малко, Шедъм. Това не би трябвало да ме радва, но чувствувам как не мога да скрия удоволствието си.

— Замълчи, дете — рече императорът. Той се наведе напред, сложи длан на главата на момиченцето и изгледа барона.

— Възможно ли е, бароне? Дали може да сте наистина толкова глуповат, колкото смята моята жрица на истината? Наистина ли не можете да познаете това дете, дъщерята на вашия съюзник дук Лито Атреидски?

— Моят баща никога не му е бил съюзник! — отсече детето. — Баща ми е мъртъв, а този стар харконски звяр изобщо не ме е виждал досега.

Баронът се изпули втрещено. Когато си възвърна способността да говори, успя да изломоти само дрезгаво:

— Коя?

— Аз съм Алая, дъщерята на дук Лито и лейди Джесика, сестрата на дук Пол Муад’Диб — отговори детето. Тя се отблъсна с ръце от подиума и скочи на пода на залата за аудиенции. — Брат ми обеща да набучи главата ти на флагщока на своето бойно знаме и според мен сигурно ще го направи.

— Замълчи, дете — рече императорът и подпрял с длан брадичката си, се отпусна в трона си, като оглеждаше внимателно барона.

— Аз не се подчинявам на заповедите на императора — рече Алая. Тя се обърна, вдигна очи към светата майка и продължи: — Тя знае.

Императорът погледна към жрицата на истината.

— Какво иска да каже това дете?

— Това дете е чудовище! — отвърна старицата. — Неговата майка заслужава наказание, по-жестоко от всички познати на историята. Смърт! Ала тя не може да настъпи така бързо нито за това дете, нито за онази, която е дала живот на това изчадие! — Старицата посочи с пръст към Алая. — Излез от мислите ми!

— Телепатия ли? — прошепна императорът. Той отново погледна към Алая. — Велика майко!

— Вие не разбирате, ваше височество — каза старицата. — Това не е телепатия. Тя се е загнездила в мислите ми. Тя е като онези другите, които са живели преди мен, онези, които ми прехвърлиха своята памет. И не иска да излезе от съзнанието ми. Тя няма право да е там, но е!

— За кои други става въпрос? — попита императорът. — Що за глупости?

Старицата се изопна и отпусна протегнатата напред ръка.

— Много се разприказвах, но остава фактът, че това дете, което съвсем не е дете, трябва да бъде унищожено. Отдавна ни предупреждаваха, че може да се пръкне такова изчадие, и как да предотвратим раждането му, но една от нас ни предаде.

— Какви ги дрънкаш, старо? — рече Алая. — Нямаш и представа как се случи всичко, а въпреки това дърдориш като глупачка. — Алая затвори очи, пое дълбоко въздух и го задържа в дробовете си.

Старата майка изстена и потрепери.

Алая отвори очи.

— Ето така се случи — каза тя. — Космическа катастрофа… в която и ти изигра своята роля.

Светата майка простря и двете си ръце напред, като изтласкваше с длани въздуха към Алая.

— Какво става тук? — попита императорът. — Дете, ти наистина ли можеш да предаваш мислите си в съзнанието на друг човек?

— Нещата изобщо не стоят така — отвърна Алая. — Значи щом не съм родена като вас, не мога и да мисля като вас, така ли?

— Убийте я — промълви старицата и за опора впи пръсти в облегалката на трона. — Убийте я! — Хлътналите старчески очи мятаха искри към Алая.

— Замълчи! — рече императорът и се вгледа в Алая. — Дете, можеш ли да влезеш във връзка с брат си?

— Брат ми знае, че се намирам тук — отговори Алая.

— Можеш ли да му съобщиш да се предаде, ако иска в замяна да пощадя живота ти?

Усмивката, която му отправи Алая, беше самата невинност.

— Няма да направя това — рече тя. Баронът залитна напред и застана до Алая.

— Ваше височество — заговори той умолително. — Нищичко не съм знаел за…

— Ако ме прекъснете още веднъж, бароне — каза императорът — ще загубите способността си да прекъсвате когото и да било… и то завинаги. Той не отместваше очи от Алая, като я изучаваше внимателно изпод притворените си клепачи. — Няма да го направиш, така ли? А можеш ли да прочетеш какво си мисля да направя, в случай че не ми се подчиниш?

— Вече казах, че не мога да чета чужди мисли — отвърна тя, — но човек няма нужда от телепатични способности, за да отгатне намеренията ти.

Императорът се навъси.

— Дете, вашето дело е безнадеждно. Трябва само да прегрупирам войските си, за да превърна тази планета в…

— Не е толкова просто — прекъсна го Алая. Тя погледна към двамата агенти на Сдружението. — Попитай тях.

— Глупаво е човек да се противопоставя на желанията ми — рече императорът. — На мен не би трябвало да ми се отказва и най-дребната услуга.

— Брат ми вече идва насам — каза Алая. — Дори и един император може да трепери пред Муад’Диб, защото той притежава силата на праведния и небесата са благосклонни към него.

Императорът скочи на крака.

— Този цирк продължи достатъчно дълго. Аз ще победя твоя брат и тази планета и ще ги направя на пух…

Стените на залата запукаха и затрепераха. Зад трона, там, където гигантската шатра бе скачена с императорския кораб, неочаквано се посипа пясък. Внезапното настръхване на кожата показваше, че бяха включили защитата на доста обширна площ.

— Нали ти казах — рече Алая. — Ето че брат ми пристигна.

Допрял ръка до дясното си ухо, императорът застана пред трона си, където серво-предавателят докладваше за положението. Баронът се оттегли две крачки зад Алая. Сардукарите пъргаво заемаха позиции пред вратите.

— Ще се оттеглим в космоса и ще прегрупираме силите си — рече императорът. — Бароне, моите извинения. Тези безумци ни атакуват под прикритието на бурята. В такъв случай ще им покажем какво представлява императорският гняв. — Той посочи към Алая: — Предайте тялото й на бурята.

Докато той говореше, Алая отстъпваше назад, преструвайки се на ужасена.

— Нека бурята вземе онова, което успее да грабне — изпищя тя и полетя назад право в ръцете на барона.

— Улових я, ваше височество! — извика баронът. — Да й светя ли маслото сегаааа! — Той я захвърли на пода и улови лявата си ръка.

— Съжалявам, дядо! — каза Алая. — Ти се сблъска с атреидския гом джабър. — Тя се изправи на крака и от ръката й падна черна игла.

Баронът се олюля назад. Очите му се изблещиха, когато видяха червената раничка на лявата му длан.

— Ти… ти… — Той се олюля в суспенсорите — омекнала грамада плът, повдигната от суспенсорите на няколко инча от пода, с клюмнала глава и увиснала долна челюст.

— Тези хора са безумци! — озъби се императорът. — Бързо! Качвайте се на кораба! Ще очистим тази планета от всякакви…

От стената вляво на императора заизскачаха искри. После от нея се отдели ослепително кълбо, което, щом се докосна до металния под, започна да пука. Из селамлика се разнесе мирис от изгоряла инсталация.

— Защитата! — изкрещя един от сардукарските офицери. — Външната защита е разрушена! Те…

Думите му бяха погълнати от грохота на метал, тъй като корпусът на кораба, точно зад гърба на императора, потрепера и се разлюля.

— Разбиха предната част на кораба! — извика някой.

Из залата се стелеха облаци прах. Като се измъкна изпод прикритието си, Алая скочи на крака и се втурна към външната врата.

Императорът се завъртя и махна на хората си да влязат през един авариен вход, който се отвори в корпуса на кораба, точно зад трона. После даде знак с ръка на един сардукарски офицер, който се движеше стремително през облаците прах.

— Тук ще бъде нашата отбранителна позиция! — разпореди императорът.

Още един удар разтърси шатрата. В отдалечения край на залата се разтвориха с трясък двойните врати и през тях нахлуха облаци прах и далечни крясъци. От време на време на светлината се мяркаше дребна, облечена в черно фигурка — Алая, която тичаше насам-натам, за да намери нож и съгласно наученото при свободните да доубива ранените харкони и сардукари. С оръжия, приготвени за стрелба, дворцовите сардукари се хвърляха през зелено-жълтата мъгла към аварийния вход, като образуваха арка, за да прикрият отстъплението на императора.

— Пазете се, ваше височество! — извика един сардукарски офицер. — Скрийте се в кораба.

Императорът обаче сега стоеше сам на своя подиум, като сочеше към вратите. На това място се бе изкъртила около четиридесетметрова секция от шатрата и вратите на селамлика се отвориха за носещия се из въздуха пясък. Над външния свят бе увиснал огромен пясъчен облак, от който пукаха светкавици, а сред мъглявината се съзираха и искрите от късото съединение между защитните полета и заряда на бурята. В басейна кипеше битка — сражаваха се сардукари срещу мъже, облечени в роби, които сякаш излизаха от самата буря.

Тази гледка обаче бе само като рамка на онова, към което сочеше императорската десница.

От пясъчния облак се изсипаха лъскави силуети, огромни, извисили се нагоре сводове с гигантски кристални спици под тях, всеки от които придоби очертанията на зейналата паст на пясъчни червеи, подредени в цяла грамадна стена — по гърба на всеки от тях се бе покачил отряд на свободните, които идваха към полесражението. С развети от вятъра роби и сред свистенето на червеите те се врязаха в мелето на боя.

Свободните продължиха да напредват към гигантската шатра на императора, докато дворцовите сардукари за пръв път в своята история изпитаха страхопочитание при такава яростна атака, каквато умовете им се затрудняваха да приемат.

Но мъжете, които скачаха от гърбовете на червеите, бяха бойци и остриетата, заблестели на зловещата жълтеникава светлина, бяха нещо, с което сардукарите бяха добре обучени да се справят. Противниците се вкопчиха един в друг, докато един сардукар от охраната натика императора обратно в кораба, уплътни вратата след него и се приготви да умре пред тази врата като част от защитното поле на императора.

Сред относителната тишина вътре в кораба, която действуваше като шок, императорът се вгледа в широко отворените очи на хората от своята свита, забеляза най-голямата си дъщеря с алените петна на възбудата по страните си, старата жрица на истината, застанала като черна сянка с ниско прихлупената си качулка и най-накрая откри лицата, които търсеше — двамата агенти на Сдружението. Те носеха сивите, лишени от всякаква украса дрехи на космическото Сдружение, които сякаш хармонираха със спокойствието, което бяха успели да запазят въпреки кипящите наоколо им страсти.

По-високият от двамата обаче бе покрил с длан лявото си око. Докато императорът го наблюдаваше, някой блъсна лакътя на агента и отместилата се длан откри окото му. Агентът бе загубил едната от маскировъчните си контактни лещи и незащитеното око бе изцяло синьо, дотолкова наситено синьо, че изглеждаше почти черно.

По-ниският от двамата си проби път с лакти, застана на крачка от императора и каза:

— Нямаме представа как ще свърши всичко това.

А по-високият му другар, който отново бе закрил с длан окото си, добави със сдържан тон:

— Но това сигурно не знае и самият Муад’Диб.

Тези думи извадиха императора от неговия унес. Той с видимо усилие овладя презрението си, защото простодушният фокус на един навигатор от Сдружението не можеше да обхване основната възможност и да види непосредственото бъдеще там, долу, в басейна. Зачуди се дали тези двамата бяха дотолкова зависими от своята общност, че бяха изгубили способността си да служат с очите и разума си.

— Света майко! — рече императорът. — Трябва да съставим план.

Тя отметна качулката от лицето си и с немигащи очи срещна погледа му. В погледа, който си размениха, имаше пълно разбирателство. И за двамата бе ясно, че им остава само едно оръжие: предателството.

— Повикайте граф Фенринг от покоите му — каза светата майка.

Падишах-императорът кимна и махна с ръка към един от адютантите си да изпълни заповедта.