Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Всяко нещо има своя собствена композиция, която е част от нашата вселена. Тя притежава симетрия, изящество и прелест — ще забележите, че това са качествата, които истинският художник улавя. Ще я откриете в редуването на годишните времена, в начина, по който пясъкът се свлича по хребета, в китните клони на креозотовия храст или в разположението на листата му. Ние се опитваме да възпроизведем тази композиция в нашия живот и в нашето общество, като търсим ритмите, стъпките и формите, които ободряват духа. Въпреки това е възможно и в пълното съвършенство да се съзре опасност. Ясно е, че съвършената композиция има своя собствена устойчивост. При такова съвършенство всички неща вървят към гибел.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Пол Муад’Диб си припомни, че бе имало някакво ястие с тежък аромат на мелиндж. Той се вкопчи здраво в този спомен, защото той му служеше за опорна точка и защото от тази удобна позиция можеше да си каже, че всичко случило се непосредствено след това е било сън.

„Аз съм арена на събития“ — рече си мислено той. — „Аз съм жертва на несъвършеното вътрешно зрение, на родовото съзнание и неговото ужасно предназначение.“

И въпреки това не можеше да се отърси от страха, че някак си бе надхвърлил и себе си, че бе изгубил ориентацията си във времето, така че минало, бъдеще и настояще изцяло се бяха слели в едно и вече не можеха да се различат. Това бе някаква зрителна умора и Пол знаеше, че тя бе дошла от постоянната потребност да се запази видяното в бъдещето като своеобразна памет, която сама по себе си принадлежеше към миналото.

„Чани ми приготви това ястие“ — помисли си той.

Да, но Чани беше далече на юг — в недружелюбната пустиня с палещото слънце, скрита на безопасно място в един от неговите заслони-укрепления, с техния син Лито II.

А не предстоеше ли това да се случи?

„Не“, успокои се той, „защото неговата сестра, Алая Необикновената, бе заминала за там заедно с майка им и с Чани на носилката на светата майка, прикрепена върху гърба на опитомен творец-вестител — пътешествие на юг на разстояние двадесет кречетала.“

Той се плашеше от мисълта да язди тези гигантски червеи, като се питаше. — „Или може би Алая все още не е родена?“

„Аз бях на рация*“ — припомни си Пол. — „Извършихме този набег, за да извлечем водата на нашите покойници в Аракийн. И аз намерих в пепелта на погребалната клада останките на моя баща. Поставих черепа на баща си в светилище, в една скална могила на свободните, с изглед към прохода Харг.“

Или това още не се е случило?

„Моите рани са истински“ — рече си Пол. — „Белезите ми са истински. Светилището с черепа на баща ми е истинско.“

Все още като насън Пол си припомни, че Хара, жената на Джеймс, бе нахълтала веднъж при него, за да му каже, че в коридора на заслона е станал бой. Това се бе случило в стария заслон, преди жените и децата да бъдат изпратени далече на юг. Хара се бе изправила на входа към вътрешната стая — черните криле на косата й бяха привързани отзад с верижка, на която бяха нанизани водни жетони. Бе дръпнала завесите на стаята и му бе казала, че току-що Чани е убила някого.

„Това наистина се случи“ — рече си мислено Пол. — „Това бе действителност, а не рожба на разместванията във времето.“

Пол си припомни, че се бе втурнал навън и че бе намерил Чани, застанала под жълтите глобуси в коридора, облечена в блестяща, увита около тялото й дреха, с отметната назад качулка, а по лицето й на елф се четеше напрежение. Тя тъкмо прибираше в канията си кристалния нож. По коридора бързешком се отдалечаваше групичка хора, понесла някакъв товар.

И Пол си спомни, че си каза: „Винаги усещаш кога носят труп!“

Водните жетони на Чани, които тя носеше открито в заслона, нанизани на връвчица около шията, звъннаха, когато се обърна към него.

— Какво има, Чани? — попита той.

— Изпратих на онзи свят едного, който искаше да те предизвика на двубой, Усул.

— И ти ли го уби?

— Да. Но май трябваше да го оставя на Хара.

И Пол си припомни как при тези думи по лицата на заобиколилите ги хора бе преминало одобрение. Дори Хара се беше засмяла.

— Но той е дошъл да предизвика мен.

— Но нали ти самият ме обучаваше в чудноватото бойно изкуство, Усул.

— Разбира се! Но ти не биваше…

— Аз съм родена в пустинята, Усул. И умея да си служа с кристален нож.

Той сподави гнева си и се опита да говори разумно:

— Всичко това може да е истина, Чани, но…

— Аз не съм вече дете, което на светлината на суспенсорното фенерче лови скорпиони в заслона, Усул. Аз не си правя шегички.

Пол се втренчи в нея, изненадан от странната свирепост, прикрита зад нехайното й поведение.

— Той бе недостоен, Усул — продължи Чани. — Не бих нарушила твоето съзерцание заради такива като него.

Тя се приближи, като го гледаше с крайчето на очите си и сниши дотолкова глас, та да може да я чува само той:

— И освен това, любими, когато се разнесе мълвата, че мъжете, които те предизвикват на двубой, могат да се озоват срещу мен и да умрат от позорна смърт от ръката на жената на Муад’Диб, броят на желаещите да те предизвикват ще намалее.

„Да“ — рече си Пол, — „това със сигурност се случи. Това бе минало-истина.“ И броят на желаещите да опитат новия меч на Муад’Диб катастрофално спадна.

Някъде в света-извън-съня нещо леко се раздвижи — чу се крясък на нощна птица.

„Сънувам“ — успокояваше се Пол. — „Това е от ястието с подправката.“

И все пак в душата му се прокрадваше чувството, че е изоставен. Запита се дали е възможно неговият дух-ру* да се е промъкнал някак си в света, където според свободните той трябваше да се радва на истинското си съществуване, в света на алам-ал-митал, света на образите, онова метафизическо царство без каквито и да било физически ограничения. И той изпита страх при мисълта за подобен свят, защото премахването на всички ограничения означава премахването на всички опорни точки. Той не можеше да се ориентира сред царството на един мит, нито пък да каже: „Аз съм аз, защото съм тук.“

Веднъж майка му бе казала: „Хората, поне някои от тях, се различават по това как мислят за теб.“

„Трябва да се събудя от този сън“ — рече си Пол. — „Защото това се бе случило“ — тези думи бяха изречени от майка му, лейди Джесика, която сега бе светата майка на свободните, тези думи бяха преминали през действителността.

Пол знаеше, че Джесика се боеше от религиозните взаимоотношения между него и свободните. Не й допадаше това, че хората както от заслоните, така и от грейбъна говореха за Пол като за някакво божество. И тя тръгваше да разпитва сред племената или разпращаше своите сайядини на разузнаване, като събираше отговорите им и умуваше над тях.

Беше му цитирала някаква бин-джезъритска поговорка: „Когато религията и политиката се возят в една и съща колесница, конниците смятат, че нищо не може да им се изпречи на пътя. Те започват да препускат стремглаво — все по-бързо и по-бързо, и по-бързо. От главата им изхвръква всякаква мисъл за препятствия и забравят, че когато човек препуска слепешком, той съзира пропастта едва когато е вече твърде късно.“

Пол си припомни, че седеше в покоите на майка си, във вътрешната стая, притулена от тъмни завеси, чиято лицева страна бе изпъстрена с гоблени от митологията на свободните. Седеше и я слушаше, отбелязвайки как тя непрекъснато го следи с поглед, дори когато очите й бяха сведени надолу. По овалното й лице и в ъгълчетата на устните се бяха врязали нови бръчици, но косата й все още имаше цвета на излъскан до блясък бронз. Раздалечените зелени очи обаче бяха изчезнали в синьото на наситения с мелиндж организъм.

— Свободните имат проста и удобна религия — рече той.

— Нищо свързано с религията не е просто — предупреди го тя.

Но като виждаше мрачното бъдеще, което продължаваше да ги заплашва, Пол почувствува, че го обзема гняв. Едва успя да каже само:

— Религията обединява нашите сили. Тя е нашето тайнство.

— Очевидно е, че тази атмосфера, това безразсъдство се създава от теб — обвини го тя. — Ти непрекъснато им втълпяваш идеите си.

— Самата ти си ме учила така — рече Пол.

Но тъкмо този ден Джесика преливаше от твърдения и доводи. Това бе денят на церемонията по кръщавката на малкия Лито. Пол бе подразбрал някои от причините за желанието й да се препира. Тя така и не успя да приеме връзката му с Чани — „прибързания брак на младостта“. Но Чани бе родила син на атреидите и се оказа, че Джесика не е в състояние да отхвърли детето и майката.

Най-сетне втренченият му поглед я пораздвижи и тя каза:

— Ти ме смяташ за майка чудовище.

— Нищо подобно.

— Виждам как ме гледаш, когато съм със сестра ти. Но ти не разбираш какво се случи с нея.

— Известно ми е защо Алая е по-различна — рече той. — Тя не беше още родена, беше още частица от теб, когато ти превърна Водата на живота. Тя…

— Нищо не ти е известно!

И Пол, оказал се внезапно неспособен да изрази онова, което знаеше от бъдещето, успя да каже единствено:

— Не те смятам за майка чудовище.

Тя забеляза страданието му и каза:

— Има нещо важно, синко.

— Да?

— Аз наистина обичам тази твоя Чани. Приемам я.

Пол си каза, че това бе нещо истинско. Това не беше несъвършеното видение, което се променяше от изкривяванията, причинени от раждането на самото време.

Тази увереност му даде нова опорна точка. Откъслечни епизоди от сигурна действителност започнаха да се потапят в унеса му и да проникват в съзнанието му. Изведнъж осъзна, че се намира в някакъв хайрег*, лагер в пустинята. Чани бе опънала влагосъхраняващата им палатка върху най-ситния пясък, за да им е меко. Това би могло да означава само едно нещо — Чани бе някъде наблизо — Чани, неговата душа, Чани, неговата сихайя, чиста като извора на пустинята, Чани, завърнала се от далечния юг.

Ето сега той си припомни как тя му пееше някаква пустинна песен, преди да заспи.

Душа моя,

недей да търсиш рая тази нощ,

и аз се заклевам в Шай-хулуд,

че ще отидеш там,

покорил се на моята любов.

И му беше изпяла и песента на пътника, която влюбените си пееха в пустинята — нейният ритъм бе като прегръдката на дюните, в които затъваха нозете:

Разкажи ми за своите очи,

а аз ще ти разкажа за сърцето ти.

Разкажи ми за своите нозе,

а аз ще ти разкажа за ръцете ти.

Разкажи ми как заспиваш,

а аз ще ти разкажа как се будиш.

Разкажи ми за желанията си,

а аз ще ти разкажа за потребите ти.

Той бе дочул, че в друга палатка някой подрънква на балисет. И тогава си спомни за Гърни Халик. Подсети го познатият инструмент и той се замисли за Гърни, чието лице бе зърнал сред шайка от контрабандисти — Гърни обаче не го бе забелязал, а и не би трябвало да го забележи или да узнае за него, за да не би това да насочи непредпазливо харконите към сина на дук Лито, когото бяха убили.

Но стилът на свирача в нощта, характерният танц на пръстите по струните на балисета подсказаха отново на Пол, че това е истински музикант. Свиреше Чат, Бързият скок, капитанът на федейкините*, предводителят на отряда, който охраняваше Муад’Диб.

„Намираме се в пустинята“ — припомни си Пол. — „Намираме се в централното плато, извън обсега на харконските патрули. Аз съм тук, защото трябва да обходя пустинята, да примамя творец-вестител и да се покатеря отгоре му с помощта на собствената си ловкост, за да стана истински свободен.“

И сега той усети пистолета маула в пояса си, както и кристалния нож. Почувствува тишината, която го обгръщаше.

Това бе онази особена тишина, която предхождаше утрото, когато нощните птици изчезваха, а дневните същества все още не бяха известили на своя враг, слънцето, че са вече будни.

— Ще трябва да препускаш из пустинята на дневна светлина, за да види и разбере Шай-хулуд, че не изпитваш никакъв страх — беше казал Стилгар. — Ето защо ще обърнем обратно времето си и тази нощ ще легнем да спим.

Пол тихичко приседна в постелята, като усещаше недобре прилепналия по тялото си влагосъхраняващ костюм, както и мрака в палатката. Движеше се съвсем тихо, но въпреки това Чани го чу.

Тя се обади като сянка от сумрака на палатката:

— Още не се е разсъмнало добре, любими.

— Сихайя — рече той, а в гласа му се прокрадна смях.

— Наричаш ме свой извор сред пустинята — каза тя, — но днес аз ще бъда твоят остен. Аз съм онази сайядина, която ще трябва да следи дали се съблюдават правилата на обреда.

Той се зае да пристяга катарамите на влагосъхраняващия си костюм.

— Веднъж ти ми цитира един пасаж от „Китаб-ал-ибар“ — рече той. — Ето какво ми каза: „Жената е твоето поле; върви тогава на полето си и го обработвай.“

— Аз съм майката на първородния ти син — съгласи се тя.

Той я видя в дрезгавината — повтаряше неговите движения и стягаше влагосъхраняващия си костюм за излизане в откритата пустиня.

— Трябва да си починеш колкото се може по-добре — рече тя.

Той долови обичта й към него и заговори, като я кореше нежно:

— Сайядината по Надзора не бива да предпазва или предупреждава кандидата.

Чани прекоси палатката, застана до него и докосна с длан страната му.

— Днес аз съм едновременно сайядина по Надзора и съпруга.

— Трябваше да натовариш с това задължение друга сайядина — рече й Пол.

— Очакването е винаги неприятно — каза тя. — Предпочитам да съм до теб.

Преди да дръпне покривалото над лицето си, той целуна дланта й, после се обърна и открехна херметическия отвор на палатката. Въздухът, който нахлу при тях, съдържаше хладна оскъдна влага, която щеше да донесе капчици роса на разсъмване. С него влезе и миризмата на предходна каша, кашата, която бяха открили в североизточна посока и която им подсказа, че тук наоколо трябва да има творец-вестител.

Пол се промъкна през херметическия отвор, стъпи на пясъка и се протегна, за да отърси съня от мускулите си. Бледа сребристозелена светлина обагри хоризонта на изток. В здрача палатките на хората от отряда приличаха на лъжливи дюни. Той забеляза раздвижване наляво — стражата — и разбра, че са го видели.

Те познаваха опасността, която го очакваше днес. Всеки свободен се бе сблъсквал с нея. Бяха му разрешили тези последни няколко мига уединение сега, за да може да се съсредоточи.

„Това трябва да стане днес“ — помисли си Пол.

Припомни си за мощта, която придоби въпреки погрома, за старите хора, които изпращаха при него синовете си, за да ги обучава в чудноватото бойно изкуство, старите хора, които сега го изслушваха на съветите и изпълняваха плановете му, за мъжете, които се завръщаха, за да му отправят най-драгоценна похвала за свободните: „Твоят план успя, Муад’Диб!“

При все това дори най-посредствените и най-незначителните воини на свободните можеха да вършат нещо, което той никога не бе вършил. И Пол разбираше, че предводителството му страда от този факт, че навсякъде знаеха за това различие между него и останалите свободни.

Той не бе яздил пясъчен червей.

О, той се беше качвал на гърба му заедно с другите по време на тренировъчни походи и набези, но все още не бе направил своето собствено пътуване. А докато го стореше, този свят щеше да бъде ограничен от умението на другите. Никой истински свободен не би допуснал такова нещо. Докато не извършеше сам това, дори необятната южна зона — районът, който се намираше на около двадесет кречетала отвъд платото — щеше да бъде недостъпна за него, освен ако не заповядаше да му донесат носилка и да язди като света майка или като болен или ранен.

Възвърна си паметта за борбата, която бе водил през нощта с вътрешното си зрение. И тук съзря странна зависимост — надмогнеше ли червея, властта му щеше да се заздрави, а надмогнеше ли вътрешното си око — това криеше своя собствена мяра за власт. Но зад тези две възможности се простираше неясният свят на Великия смут, където цялата вселена изглеждаше объркана.

Преследваха го различията при възприемането му на вселената — точността мереше сили с неточността. Той видя всичко това ir sito[1].

И все пак, когато настоящето се зароди, когато се сблъска с трудностите на действителността, то поведе свой собствен самостоятелен живот и се движеше успоредно със своите собствени неуловими различия. Ужасното предназначение оставаше. Родовото съзнание оставаше. А над всичко това се задаваха легионите, кръвожадни и свирепи.

Чани излезе и отиде при него. Тя притискаше лакти до тялото си и го гледаше с крайчеца на окото си — по същия начин го гледаше и когато се мъчеше да отгатне настроението му.

— Разкажи ми отново за водите на своята родна планета, Усул — помоли тя.

Пол разбра, че се опитва да го разсее, да освободи разума му от напрежението преди смъртоносното изпитание. Разсъмваше и той забеляза, че някои от неговите федейкини вече прибират палатките.

— Предпочитам ти да ми разкажеш за заслона и за нашия син — отвърна той. — Нашият Лито все още ли е слабостта на майка ми?

— Както и на Алая — отвърна Чани. — И колко бързо расте! Ще стане голям мъж.

— Как е на юг? — попита той.

— Когато обяздиш твореца-вестител, сам ще видиш.

— Но аз бих искал първо да го видя с твоите очи.

— Разтърсващо самотно е — каза тя.

Той докосна с пръсти низонито* на челото й там, където то се подаваше изпод качулката на влагосъхраняващия костюм.

— Защо не ти се разказва за заслона?

— Вече ти разказах за него. Без мъжете заслонът е много самотно място. Той е място за труд. Работим в работилниците и в разсадниците. Трябва да се правят оръжия, да се поставят стълбове, за да предвиждаме времето, както и да събираме мелиндж за подкупи. Трябва да се засаждат дюните, за да растат и да се задържат на едно място. Трябва да произвеждаме тъкани и килими и да зареждаме енергийни капсули. Трябва да обучаваме децата, за да не се загуби никога силата на племето.

— Значи ли това, че в заслона няма нищо приятно? — попита той.

— Приятни са децата. Спазваме обичаите. Имаме достатъчно храна. Понякога някоя от нас може да дойде на север, за да се събере с мъжа си. Животът трябва да продължава.

— Сестра ми, Алая… хората приемат ли я вече?

Чани се обърна към него. Очите й го пронизаха на светлината на настъпващия ден.

— Това е въпрос, който ще трябва да обсъдим друг път, любими.

— Нека го обсъдим сега.

— Трябва да запазиш силите си за изпитанието — рече тя.

Пол долови колебанието в гласа й и разбра, че е засегнал чувствителна струна.

— Непознатото носи своите собствени тревоги — рече той.

След малко тя кимна и каза:

— Все още… съществуват недоразумения, породени от необикновеността на Алая. Жените се боят, защото все пак тя е дете, кажи-речи още бебе, а вече говори… за неща, които са известни само на възрастните. Те не проумяват… промяната, настъпила в утробата, след която Алая е станала… различна.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита той. И си помисли: „Имах видения, в които над Алая бе надвиснала беда.“

Чани погледна към заревото на изгрева.

— Някои от жените се съюзиха, за да се оплачат на светата майка. Поискаха от нея да прогони демона, вселил се в дъщеря й. Те цитираха свещените книги: „Не допускайте сред нас да живее вещица!“

— А какво им отговори майка ми?

— Каза им какво гласи законът и ги отпрати засрамени. Ето какво им каза: „Ако Алая подбужда бедата, то грешката тогава е на предводителите, че не са успели да предвидят и предотвратят тази беда.“ И се помъчи да им обясни как промяната бе подействувала на Алая в утробата. Жените обаче се ядосаха, защото ги бяха засрамили. Тръгнаха си, роптаейки.

„Заради Алая ще стане някаква беда“ — помисли си Пол.

Вятърът, понесъл прозрачни песъчинки, погали лицето му там, където не бе закрито, и той усети благоуханието на предходна каша.

— Ел-Сайял*, пясъчният дъжд, който довежда утрото — промълви Пол.

Пол обходи с поглед сивите пясъци на пустинния пейзаж, този безмилостен пейзаж и пясъците, потънали в собствените си очертания. Яростна светкавица разсече един тъмен ъгъл на юг — знак, че там някъде бурята струпва статичното си напрежение. Дълго след това се разнесе тътенът на гръмотевицата.

— Гласът, който разхубавява земята — обади се Чани.

Повечето от федейкините вече заизлизаха от палатките си. Караулите се завръщаха от постовете край бивака. Работата наоколо вървеше гладко, по установения от древни времена ред, който не се нуждаеше от заповеди.

„Давай колкото се може по-малко заповеди“ — беше казал баща му веднъж… много отдавна. — „Дадеш ли веднъж заповед на някои свой подчинен, после винаги ще трябва да го правиш.“

Свободните знаеха по инстинкт това правило. Вододелецът на отряда поде сутрешната песен, но сега прибави към нея и обредния зов за посвещението на нов пясъчен ездач*.

— Светът е пепелище — пееше мъжът и ридаещият му глас се носеше над дюните. — Кой може да прогони ангела на смъртта? Онова, що Шай-хулуд е повелил — то трябва да стане.

Пол се заслуша и разпозна, че това бяха думите, с които започваше и предсмъртната песен на неговите федейкини — думите, които тези безстрашни воини изричаха, когато се хвърляха в битката.

„Дали днес тук няма да се издигне скално светилище, което да отбележи угасването на още една душа?“ — запита се Пол. — „Дали за в бъдеще свободните няма да спират тук, за да прибави всеки от тях по още един камък на могилата и да спомене Муад’Диб, загинал на това място?“

Знаеше, че това бе една от възможностите днес, вероятност по пътеките на бъдещето, които излизаха от този отрязък от време и пространство. Неясното видение го измъчваше. Колкото повече се съпротивляваше на ужасното си предназначение и се бореше срещу похода на легионите, толкова по-объркани ставаха епизодите, които виждаше в бъдещето. Цялото му бъдеще се превръщаше в някаква река, която се спускаше с грохот към бездната — към зловещия отрязък от време, отвъд който всичко чезнеше в мъгла и облаци.

— Стилгар се задава — рече Чани. — Трябва да застана по-далеч от теб, любими. Сега ще трябва да се превърна в сайядина по Надзора и да следя за съблюдаването на обреда, за да бъде отразен правдиво в Летописите. — Вдигна очи към него и сдържаността й отстъпи за миг, но тя веднага си възвърна самообладанието. — Когато всичко свърши, ще ти приготвя закуската със собствените си ръце — рече тя. И се обърна настрани.

Стилгар крачеше към него по ситния пясък и вдигаше малки облачета прах. Почернените му хлътнали очи упорито не сваляха неукротимия си поглед от Пол. Черната брада, която се подаваше над маската на влагосъхраняващия костюм, и очертанията на острите скули биха могли, въпреки движението си, да са изсечени от тукашните скали.

Стилгар носеше знамето на Пол — зелено-черното знаме с поставена във флагщока функционална тръбичка, което на тази планета се бе превърнало вече в легенда. Изпълнен донякъде с гордост от това, Пол си помисли: Не мога да направя и най-обикновеното нещо, без то да се превърне в легенда. Ще отбележат в Летописите как съм се разделил с Чани, как съм поздравил Стилгар — всяко движение, което ще направя днес. И да живея, и да умра — от всичко ще направят легенда. Не, не бива да умирам. Тогава всичко ще остане легенда и нищо няма да може да възпре легионите.

Стилгар заби флагщока в пясъка до Пол и отпусна ръце. Изцяло сините очи останаха все така вторачени и напрегнати. А Пол си помисли как и собствените му очи придобиват същата окраска от подправката.

— Отказват ни правото на свещеното поклонение! — изрече Стилгар с обредна тържественост. Пол отговори както го бе научила Чани:

— Кой може да откаже на един свободен правото да върви или язди накъдето пожелае?

— Аз съм наиб* — отговори Стилгар — и никога няма да ме пленят жив. Аз съм единият крак на смъртоносния триножник, които ще унищожи нашите врагове.

Обгърна ги мълчание.

Пол погледна към останалите свободни, разпръснали се по пясъка зад Стилгар, и забеляза как стоят неподвижно в тази минута за лична молитва. И си помисли, че тези свободни бяха народ, смисълът на чийто живот бе да убиват, цял един народ, който бе преживял всеки свой ден с ярост и болка, без нито веднъж да се замислят с какво биха могли да ги заменят — с изключение на мечтата, която им бе вдъхнал преди смъртта си Лайът-Кайнс.

— Къде е онзи бог, който ни преведе през пустошта и бездните? — попита Стилгар.

— Той е винаги с нас — отвърнаха хорово свободните.

Стилгар изправи рамене, пристъпи по-близо до Пол и сниши глас:

— А сега запомни какво ще ти кажа. Направи го просто и точно — без никакви ефектни номера. Ние, свободните, обяздваме твореца-вестител на дванадесетгодишна възраст. Ти си прехвърлил с шест години тази възраст, а и не си свикнал още от рождение с нашия живот. Няма нужда да смайваш никого с храбростта си. Ние знаем, че си храбър. Трябва само да повикаш твореца-вестител и да го обяздиш.

— Ще запомня! — рече Пол.

— Постарай се да го направиш както съм те учил. Няма да ти позволя да ме посрамиш.

Стилгар извади изпод робата си пластмасов прът, дълъг около метър. В единия край той бе заострен, а към другия бе завързано с пружина кречетало.

— Сам измайсторих това кречетало. Не е лошо. Вземи го.

Щом пое пръта, Пол усети затоплената гладка повърхност на пластмасата.

— Куките ти са у Шишакли — продължи Стилгар. — Ще ти ги даде, когато се изкачиш ей на онази дюна. — Той посочи надясно. — Извикай голям вестител, Усул. Покажи ни как стават тези неща!

Пол отбеляза тона на Стилгар — едновременно тържествен и приятелски загрижен.

В този миг сякаш с един скок слънцето се появи на хоризонта. Небето стана сребристосиво-синьо, което бе знак, че дори за Аракис денят щеше да бъде изключително горещ и сух.

— Настана времето на палещия ден — рече Стилгар и гласът му бе вече напълно тържествен. — Тръгвай, Усул, яхни вестителя и обходи пясъците като истински предводител.

Пол отдаде чест на зелено-черното знаме — той забеляза как бе увиснало знамето сега, след като утринният ветрец бе утихнал. Обърна се към дюната, посочена от Стилгар — мръсножълтеникавокафяв склон с ченгелообразно било. Повечето от воините от отряда вече се придвижваха в противоположна посока, като изкачваха другата дюна, която им бе дала завет за бивака.

На пътеката остана само един облечен в роба мъж: Шишакли, командир на взвод федейкини — в пролуката между качулката на влагосъхраняващия костюм и покривалото за лице се виждаха само дръпнатите му полегати очи.

Щом Пол се приближи, Шишакли му подаде две тънки колкото камшик пръчки. Бяха дълги по около метър и половина — в единия им край проблясваха куки от пластостомана, а в другия куките бяха по-груби, за да могат да се улавят по-здраво.

Пол взе и двете в лявата си ръка, така както го изискваше обичаят.

— Това са собствените ми куки — рече Шишакли с дрезгав глас. — Винаги са успявали.

Пол кимна, като запази необходимото мълчание, мина покрай мъжа и тръгна по склона на дюната. Стигна до билото и обърна поглед назад — видя воините от отряда с развети роби, накацали като орляк насекоми. Сега стоеше сам на пясъчния хребет и пред него бе единствено хоризонтът — замрял и безжизнен. Избраната от Стилгар дюна беше удобна — бе по-висока от другите и осигуряваше по-обширно зрително поле.

Пол се наведе и заби кречеталото дълбоко в наветрената страна на дюната, където пясъкът бе сбит и щеше да осигури най-добър резонанс за звука. После, докато преповтаряше уроците и най-съществените изисквания на изпитанието, което му предстоеше. Пол усети, че се колебае. Освободеше ли езичето, кречеталото щеше да започне да изпраща своите призиви. И тогава някой исполински червей — творец-вестител, щеше да ги чуе през пясъците и да дойде при него. Пол знаеше, че с помощта на тънките като камшик пръчки с куките щеше да успее да се покатери върху високия лъкатушещ гръб на червея. Защото, докато предният ръб на някой от пръстенните сегменти на червея се държи отворен с помощта на кука и открива достъп на стържещия пясък към по-чувствителните вътрешни тъкани, вестителят нямаше да се оттегли под повърхността на пустинята. Гигантското му тяло щеше да пълзи отгоре по пясъка, за да отдалечи колкото може повече отворения сегмент от повърхността на пустинята.

„Аз съм пясъчен ездач“ — рече си Пол.

Той погледна към куките в лявата си ръка и си помисли, че ще трябва само да премести тези куки по извивката на исполинската страна на туловището, за да накара вестителя да се придвижи напред или да завие, направлявайки го както си пожелае. Бе виждал как става това. При един краткотраен учебен поход му бяха помогнали да се изкатери върху червей. Плененият творец-вестител би могъл да се язди, докато не легне изтощен и неподвижен върху пясъка, и тогава трябва да се повика нов.

Пол знаеше, че ако преодолее това изпитание, щеше да получи правото да отиде далеч на юг, на разстояние двадесет кречетала, за да си почине и се възстанови — на юг, където сред новите оазиси и заслони бяха скрити от погрома жените и семействата.

Той вдигна глава и погледна на юг, припомни си, че при това изпитание не се знаеше колко голям ще е призоваваният от пустошта див червей и че онзи, който го призоваваше, участвуваше за пръв път в такова изпитание.

„Трябва да прецениш внимателно големината на приближаващия се вестител — му бе обяснил Стилгар. — Трябва да застанеш достатъчно близо, за да се изкачиш на гърба му, докато минава, но не и толкова близо, че да те погълне.“

Взел внезапно решение, Пол освободи езичето на кречеталото. То започна да се върти и призивът му прокънтя през пясъците — едно отмерено „трак… трак… трак…“

Той се изправи — заоглежда хоризонта, припомняйки си думите на Стилгар: „Огледай внимателно дирята на приближаването. Запомни, че червеят рядко идва при кречетало, без да направи ясна диря. Едновременно се ослушвай непрекъснато. Често човек може да го чуе, преди да го види.“

И предупредителните думи на Чани, прошепнати през нощта, когато страхът й за него бе надвил, сега изпълниха съзнанието му: „Заемеш ли позиция край пътеката на вестителя, трябва да останеш напълно неподвижен. Трябва да се превърнеш в ивица пясък. Да се скриеш под наметката си и да се преобразиш на мъничка дюна.“

Той бавно огледа хоризонта, като се ослушваше и диреше признаци, така както го бяха учили.

Далечното свистене, наподобяващо шепота на пясъците, се разнесе от югоизток. На фона на утринната светлина той съзря в далечината очертанието на дирята на червея и осъзна, че никога дотогава не бе нито виждал, нито чувал за червей с такива огромни размери. Изглежда бе дълъг около два километра, а пясъчната вълна от вирнатата му глава бе голяма колкото приближаваща се планина.

„Такова нещо не съм виждал ни насън, ни наяве“ — предупреди сам себе си Пол. Той побърза да пресече дирята на червея, за да заеме позиция, завладян изцяло от връхлитащите потребности на този миг.

Бележки

[1] На същото място (лат.). Б.пр.