Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974


По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му от Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Fan sites

Първа част
Дюн

„Началото е онова време, когато трябва да се положи най-усърдна грижа везните да са точни. Всяка сестра от «Бин Джезърит»[1] знае това. За да започнете изследването си върху житието на Муад’Диб*, първом трябва да се постараете да определите точно времето, през което е живял: роден е в 57-та година на падишах-император Шедъм IV. И най-прилежно трябва да се потрудите, за да установите коя е истинската родина на Муад’Диб: планетата Аракис*. Не се подвеждайте по обстоятелството, че е роден на Каладън* и че е прекарал там първите си петнадесет години, Аракис, планетата, известна като Дюн, става завинаги негова родина…“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Седмицата преди отпътуването им за Аракис, когато суетенето около последните приготовления бе стигнало почти до непоносимо безумство, някаква стара вещица дойде да посети майката на момчето Пол.

В замъка Каладън бе топла нощ и старинното грамадно каменно здание, което бе служило за дом на двадесет и шест поколения атреиди, имаше онзи злокобен вид, който придобиваше преди промяна на времето.

Преведоха старицата през страничния вход, по сводестата галерия покрай стаята на Пол и я допуснаха да надникне за миг и го огледа, както спеше в ложето си.

В сумрачната светлина на суспенсорната лампа*, намалена и спусната почти до пода, събуденото от сън момче съзря на вратата очертанията на едра жена, застанала една крачка пред майка му. Старицата приличаше на вещица — с коса като сплъстена паяжина, прихлупила навъсеното й лице и с искрящи като елмази очи.

— Не е ли дребен за възрастта си, Джесика? — попита старицата. Гласът й хриптеше и гъгнеше като разстроен балисет*.

Майката на Пол отвърна с мекия си контраалт:

— Известно е, че атреидите късно започват да растат на височина, ваша светост.

— Да, да. И аз така съм чувала — изхриптя старицата. — И все пак той е вече петнадесетгодишен.

— Да, ваша светост.

— Той е буден и ни слуша — рече старицата. — Лукав хитрушко — изкудкудяка тя. — Ала на кралската особа е потребно лукавство. И ако той наистина е Куизъц Хадерах*… тогава…

Под балдахина на ложето си Пол едва-едва бе повдигнал клепачи. Двете блестящи като у птица елипси — очите на старицата — сякаш се уголемиха и засияха, щом се впиха в неговите.

— Приятни сънища, лукави хитрушко — рече старата жена. — Утре ще се нуждаеш от всички свои способности, за да се срещнеш с моя гом джабър*.

И като избута майка му навън и хлопна силно вратата, тя изчезна.

Пол лежеше буден и се питаше: „Какво ли е това гом джабър?“

В цялата бъркотия през този период на промяна старицата бе най-необикновеното нещо, което бе виждал.

„Ваша светост!“

И как само наричаше майка му „Джесика“, сякаш бе най-обикновена слугиня, а не дама от „Бин Джезърит“, наложница на дук и майка на наследника му.

„Дали гом джабър не е нещо свързано с Аракис, което трябва да науча, преди да заминем за там?“ — питаше се той.

Повтори натъртено странните й думи: „Гом джабър… Куизъц Хадерах.“

Колко много неща трябваше да научи. Планетата Аракис ще е толкова по-различна от Каладън, че на Пол му се виеше свят от новите познания. Аракис — Дюн — Пустинната планета.

Туфир Хауът, бащиният му експерт по бойни изкуства, бе обяснил: техните смъртни врагове харконите бяха живели осемдесет години на Аракис, след което бяха получили планетата в ленно владение по договор с компанията „ЕМОП“*, за да добиват гериатричната подправка мелиндж*. Сега харконите си отиваха, за да бъдат сменени от династията на атреидите, които получаваха планетата в пълно феодално владение — безспорно победа за дук Лито. „Ала въпреки всичко, бе казал Хауът, това появяване на сцената крие огромна опасност, тъй като дук Лито е прочут сред Великите династии* на Ландсрада.“

„Прочутият човек пробужда завистта на «могъщите» бе казал Хауът.“

Аракис — Дюн — Пустинната планета.

Пол заспа и засънува някаква пещера в Аракийн*, видя се плътно обкръжен от мълчаливи хора, които се движеха на бледата светлина на мъждукащи светлинни глобуси. Там бе тържествено и тихо като в катедрала — той се заслуша в тихия ромон на вода — кап-кап-кап. И макар че продължаваше да сънува, съзнаваше, че при събуждането си щеше да си спомни съня. Той винаги си спомняше своите сънища-предвещания.

Сънят изчезна.

Полубуден, Пол почувствува топлината на ложето си — той размишляваше… размишляваше. Може би на раздяла не заслужаваше да се скърби за живота в замъка Каладън, без игри и другарчета-връстници. Неговият учител д-р Юи бе загатнал, че кастовата система* не се спазва толкова строго на Аракис. Планетата давала подслон на хора, населяващи периферията на пустинята, без каиди* и башари*, които да ги командуват — това били волните хора на пясъците, наричали ги „свободни“* и изобщо не фигурирали в статистическите данни от имперските преброявания.

Аракис — Дюн — Пустинната планета.

Като почувствува собствената си напрегнатост, Пол реши да упражни един от уроците за владеене на духа и тялото, които неговата майка му бе преподавала. Три бързи вдишвания събуждаха реакциите: той се гмурна в поток от блуждаещи мисли… съсредоточаване на мисълта… разширяване на аортата… изключване механизма на хаотичното мислене… овладяване на съзнанието… обогатената кръв бързо оросява претоварените области… човек не получава само по инстинкт храна — безопасност — свобода… животинското съзнание не се разпростира отвъд даденото време, нито пък стига до убеждението, че жертвите му могат да изчезнат като видове… животното руши, а не създава… животинските удоволствия остават близо до сетивните нива и не достигат до нивата на възприятието… човекът се нуждае от опорна решетка, през която да вижда своята вселена… съзнателно да се насочва мисълта — ето това образува твоята решетка… телесна цялост в резултат на притока от кръв според най-задълбоченото опознаване на клетъчните потребности… всички тела (клетки) същества са преходни… трябва да се стремиш към непреходност в…

Урокът продължаваше да тече по неизброимите пътеки на блуждаещите мисли на Пол.

Когато зората докосна с жълта светлина перваза на прозореца му, той я усети през спуснатите си клепачи, повдигна ги, дочу наново започналата суматоха и припряност из замъка и видя познатите изрисувани греди на тавана на спалнята си.

Вратата откъм коридора се открехна и майка му надзърна в стаята — тъмнобронзовата й на цвят коса бе вързана високо с черна панделка, овалното й лице бе непроницаемо, а зелените й очи се взираха тържествено.

— Вече си буден — рече тя. — Наспа ли се добре?

— Да.

Пол оглеждаше високата й фигура и усети едва доловимото нервно напрежение в раменете й, докато му избираше дрехи от закачалката в дрешника. Друг вероятно не би забелязал напрежението, ала тя го бе обучавала в подхода „Бин Джезърит“* — в наблюдателност и към най-незначителните неща. Тя се обърна, в ръката си държеше полуофициално сако. Над малкото джобче се виждаше червеният ястребов гребен на атреидите.

— Облечи се по-бързо — каза тя. — Светата майка те очаква.

— Сънувах я веднъж — рече Пол. — Коя е тя?

— Моя учителка от училището „Бин Джезърит“. Сега е императорската жрица на истината. Пол, и… — тя се поколеба. — Трябва да й разкажеш за сънищата си.

— Ще й разкажа. Тя ли е причината да спечелим Аракис?

— Ние не сме спечелили Аракис — Джесика леко изтръска от праха чифт панталони и ги окачи заедно със сакото върху стойката за дрехи до кревата му. — Не карай светата майка да чака.

Пол се надигна и обви коленете си с ръце.

— Какво е това гом джабър?

Обучението, което бе получил от нея, отново му даде възможност да открие почти недоловимото й колебание — предателско потрепване, което той определи като страх.

Джесика прекоси стаята към прозореца, дръпна широко драпираните завеси и впери поглед отвъд овощните градини край реката, към Маунт Сюби.

— Твърде скоро ще научиш за… гом джабъра — рече тя.

Той долови страха в гласа й и това го озадачи.

Джесика говореше, без да се обръща:

— Светата майка те чака в моята дневна. Моля те, побързай.

Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм седеше в покрито с гоблени кресло и наблюдаваше приближаването на майката и сина. Прозорците от двете й страни гледаха към широкия южен завой на реката и тучните нивя на семейното имение на атреидите, ала светата майка не обръщаше внимание на гледката. Тази сутрин годините й тежаха, а и настроението й бе доста мрачно. Винеше за това пътуването в космоса и общуването с онова отвратително Космическо сдружение и неговите потайни методи. Тук обаче имаше една задача, която изискваше личното участие на бин-джезъритка с вътрешен глас. Дори императорската Жрица на истината* не можа да се изплъзне от тази отговорност, когато повикът на дълга пристигна.

„Проклета да е тази Джесика!“ — мислеше си светата майка. — „Да беше ни родила момиче, както й бе заповядано!“

Джесика се спря на три крачки от креслото и направи лек реверанс — прекара нежно лявата си ръка по ръба на полата. Пол поздрави с онзи отсечен поклон, на който го бе научил учителят му по танци — поклонът, използван, „когато човек се двоуми какъв е рангът на другия“.

Нюансите в поздрава на Пол не убягнаха на светата майка. Тя каза:

— Той е предпазлив, Джесика.

Ръката на Джесика се вдигна към рамото на Пол и се впи там. Само за миг по дланта й премина страх. После се овладя.

„От какво ли се страхува?“ — недоумяваше Пол.

Само с един поглед старицата огледа внимателно Пол: овалът на лицето бе като у Джесика, ала челюстите бяха яки… косата: гарвановочерната коса на дука, но челото е на дядото по майчина линия, който не може да бъде назован, негов е и този остър, надменен нос; формата на откровено взиращите се зелени очи е на стария дук, дядото по бащина линия, който е покойник.

„Да, имаше такъв човек, който ценеше високо силата на дързостта — даже и в смъртта“ — помисли си светата майка.

— Учението е едно — рече тя, — основната черта в характера е друго. Ще видим. — Остарелите очи изгледаха неумолимо Джесика. — Остави ни. Заповядвам ти да се отдадеш на съзерцание.

Джесика сне ръка от рамото на Пол.

— Ваша светост, аз…

— Джесика, знаеш, че това трябва да стане.

Пол объркан вдигна очи към майка си.

Джесика се изопна.

— Да… разбира се.

Пол отново обърна погледа към светата майка. Вежливостта и явното страхопочитание на майка му към тази старица говореха за предпазливост. И все пак той изпита някакво гневно мрачно предчувствие, породено от страха, който долови, че се излъчва от майка му.

— Пол… — Джесика си пое дълбоко въздух — … изпитанието, на което ще те подложат… е важно за мен.

— Изпитание ли? — той вдигна очи към нея.

— Не забравяй, че си син на дук — продължи Джесика.

Тя се обърна и като прошумоля рязко с полата си, излезе от стаята. Вратата плътно се затвори след нея.

Сдържайки гнева си, Пол застана с лице срещу старата жена.

— Може ли така да се отпраща лейди Джесика — като че ли е някаква прислужница?

Усмивка заигра в ъгълчетата на сбръчканата старческа уста.

— Всъщност лейди Джесика беше моя прислужница в училище, момко, и то цели четиринадесет години. — Тя кимна. — И при това добра прислужница. А сега ти ела тук!

Тази заповед го грабна изведнъж. Пол откри, че се подчинява, преди да успее да размисли. „Въздействува ми с гласа*“, рече си той. Спря се по неин знак и застана до коленете й.

— Виждаш ли това? — попита тя. Изпод диплите на наметалото си измъкна зелен метален куб със страна от петнадесетина сантиметра. Обърна го и Пол видя, че едната му страна е отворена — черна и странно зловеща. В тази зейнала чернота изобщо не проникваше светлина.

— Пъхни дясната си ръка в отвора!

Страх прониза Пол. Той понечи да се отдръпне, но старицата заговори:

— Така ли се подчиняваш на майка си?

Той вдигна поглед и го впи в светлите птичи очи.

Бавно, чувствайки принудата, ала неспособен да й се противопостави, Пол пъхна ръка в отвора. Щом чернотата обви ръката му, първоначално усети студ, а после пръстите му се опряха о гладкия метал и почувствува боцкане, като че ли ръката му изтръпва.

Лицето на старицата придоби хищно изражение. Тя отдръпна дясната си ръка от куба и я протегна към шията на Пол. Мярна му се блясък на метал и той понечи да обърне лице в тази посока.

— Не мърдай! — озъби се тя.

„Отново използува гласа!“ Той пак обърна поглед към лицето й.

— Държа до шията ти моя гом джабър — заговори тя. — Гом джабърът — повелителят на смъртта. Той представлява игла, на чийто връх има капка отрова. А-ха! Не се дърпай или ще почувствуваш тази отрова!

Пол се опита да преглътне с пресъхнало гърло. Не бе в състояние да свали поглед от насеченото старческо лице, искрящите очи и белезникавите венци покрай сребристите метални зъби, които пробляскваха, щом тя заговореше.

— Един син на дук трябва да е запознат с отровите — рече тя. — Това е повелята на днешните нрави, нали така? Мъски* — отрова, която ще сипят в питието ти. Омъс* — отрова, която ще сложат в ястието ти. Бавнодействуващи и бързодействуващи и всички други помежду им. А ето и една нова отрова — гом джабър. Тя убива само животни.

Гордостта надви страха на Пол.

— Осмеляваш се да допускаш, че синът на един дук е животно? — попита той.

— Да речем, че допускам, че може и да си човек — отвърна тя. — Стой мирно! Предупреждавам те да не правиш опити да се дърпаш. Аз съм стара, ала ръката ми ще успее да забие тази игла във врата ти, преди да ми се изплъзнеш.

— Коя си ти? — прошепна той. — Как успя да измамиш майка ми да ме остави насаме с теб? Да не си от харконите?

— От харконите ли? И таз хубава, не съм! А сега замълчи! — Съсухрен пръст докосна шията му и той овладя машиналния подтик да се отдръпне.

— Добре — рече тя. — Ти издържа първото изпитание. А сега ето в какво се състои втората му част: Ако си издърпаш ръката от кутийката — ще умреш. Това е единственото условие. Държиш ли си ръката в кутийката — ще живееш. Извадиш ли я — ще умреш.

— Ако извикам, само за секунди върху теб ще се нахвърлят слугите и тогава ти ще умреш.

— Майка ти, която охранява тази врата отвън, няма да ги пусне. Бъди уверен. Тя изтърпя това изпитание. Сега е твой ред. Чувствувай се поласкан. Ние рядко го прилагаме върху момчета.

Любопитството стопи донякъде страха на Пол и го направи поносим. В гласа на старата жена той долови истина — това не можеше да се отрече. Ако майка му наистина стоеше отвън на стража… ако това наистина бе изпитание… Ала каквото и да беше, той знаеше, че е сграбчен от него, че е уловен в капан от тази ръка до шията му: гом джабъра. Той си припомни отговора от молитвата срещу страх, както майка му го бе учила според бин-джезъритските обичаи.

„Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.“

Усети как спокойствието му се възвръща и каза:

— Хайде продължавай, старо!

— Стара! — озъби се тя. — У теб има храброст, това не може да се отрече. Добре, ще видим, господинчо. — Тя се приведе към него и гласът й се сниши почти до шепот. — Ще почувствуваш болка в ръката, пъхната в кутийката. Болка. Обаче! Измъкнеш ли си ръката, аз ще боцна вратлето ти с моя гом джабър — смъртта настъпва така бързо — все едно че се стоварва секирата на палача. Издърпаш ли си ръката, гом джабърът ще те погуби. Ясно ли е?

— Какво има в кутийката?

— Болка.

Пол почувствува как ръката му изтръпва по-силно и стисна здраво устни. „Как е възможно това да е изпитание?“ — зачуди се той. Изтръпването премина в сърбеж.

Старицата заговори:

— Чувал ли си за животни, които прегризват крака си, за да се освободят от капана? Това е животинска хитрост. Човекът би останал в капана, би изтърпял болката и би се престорил на умрял, за да убие, ако може, ловеца, заложил капана, и да премахне една опасност за себеподобните си.

Сърбежът прерасна в леко парене.

— Защо е необходимо да вършиш това? — попита той.

— За да установя дали си човек. Не говори!

Пол сви лявата си ръка в юмрук, щом палещата болка в другата му ръка се усили. Тя се усилваше бавно: изгаряше го… все по-силно… още по-силно. Почувствува как ноктите на свободната му ръка се впиват в дланта. Опита се да прегъне пръстите на парещата ръка, ала не успя да ги помръдне.

— Пари! — прошепна той.

— Мълчи!

Болката пулсираше нагоре по ръката му. По челото му изби пот. Всяка негова фибра крещеше да измъкне ръката си от този пламтящ капан… само че… близостта на гом джабъра. Без да обръща глава, той се опита да извърти очи, за да види ужасната игла, насочена към врата му. Усети, че диша на пресекулки, и се постара да забави дишането си, ала не успя.

Каква болка!

От неговия свят изчезна всичко освен ръката, потопена в страдание, докато старческото лице продължаваше да се взира в него от педя разстояние.

Устните му бяха дотолкова изпръхнали, че му бе трудно да ги отдели една от друга.

Тази пареща болка! Тази пареща болка!

Струваше му се, че кожата по тази изтерзана ръка се сбръчква почерняла и че месото се изпича и скапва, докато останат само овъглените кости.

Болката престана!

Сякаш завъртяха някакъв ключ и болката престана.

Пол почувствува как цялата му дясна ръка трепери и как тялото му се къпе в пот.

— Достатъчно! — измърмори старицата. — Няма друго дете, родено от жена, което да е изтърпяло толкова много. Сигурно ми се е искало да се провалиш. — Тя се облегна назад, като отстрани от врата му гом джабъра. — Извади ръката си от кутията, млади момко, и я погледни.

Той надви болезнените тръпки и се втренчи в непроницаемата празнота, където ръката му продължаваше да стои сякаш по своя собствена воля. Споменът за болката не му позволяваше да я помръдне. Разумът му подсказваше, че от кутийката ще извади едно обгоряло чуканче.

— Извади я! — озъби се тя.

Пол издърпа ръката си и впи в нея изумен поглед. Нямаше дори и белег. Нито следа от страдание върху плътта. Той вдигна нагоре ръката си, обърна я, сви пръсти.

— Болка, предизвикана по нервна индукция — обясни тя. — Действието й не може да навреди на човешките същества. Има обаче хора, които биха дали доста за тайната на тази кутийка. — Тя пъхна кутийката в диплите на наметалото си.

— Но болката… — започна той.

— Болката! — изсумтя презрително тя. — Човекът е в състояние да овладее всеки нерв от тялото си.

Пол усети, че лявата ръка го заболя, разпери присвитите си пръсти и видя четири кървави белега там, където ноктите се бяха забивали в дланта. Той отпусна ръка до тялото си и погледна старицата.

— Навремето така ли си постъпила и с майка ми?

— Пресявал ли си някога пясък през сито? — запита тя.

Шибащият като камшик въпрос заостри вниманието му. „Пясък през сито.“ Той кимна.

— Ние от „Бин Джезърит“ пресяваме хората, за да открием човеците.

Той повдигна дясната си ръка, извиквайки спомена за болката.

— И в това ли се състои цялата работа — в болката?

— Аз те наблюдавах, докато изпитваше болката, момко. Болката е само оста на изпитанието. Твоята майка ти е разказвала за методите ни на наблюдение. Забелязвам у теб следи от нейното обучение. Нашето изпитание е криза и наблюдение.

Пол долови искреността в гласа й и каза:

— Истина е.

Старицата се вгледа в него. „Той усеща истината! Възможно ли е това да е той? Възможно ли е наистина да е той?“ Тя потисна вълнението си, припомняйки си: „Надеждата заслепява наблюдението.“

— Усещаш ли кога хората са убедени в това, което говорят? — попита тя.

— Усещам.

В гласа му звънеше съзвучие от способности, потвърдени чрез двойното изпитание. Тя го долови и каза:

— Възможно е да си Куизъц Хадерах. Седни, малко братче, тук, в нозете ми.

— Предпочитам да постоя прав.

— Навремето майка ти седеше в нозете ми.

— Ние с майка ми сме различни.

— Май мъничко ни мразиш, а? — тя извърна поглед към вратата и извика: — Джесика!

Вратата рязко се отвори и Джесика пристъпи в стаята, като се взираше напрегнато. Напрежението й се стопи, щом зърна Пол. Дори леко се усмихна.

— Джесика, преставала ли си някога да ме мразиш? — попита старицата.

— Аз едновременно ви обичам и мразя — отвърна Джесика. — Омразата — тя е от болките, които никога не бива да забравям. Обичта…

— Точно това е най-главното — прекъсна я старицата, ала гласът й прозвуча гальовно. — Можеш вече да останеш, но няма да се обаждаш. Затвори сега тази врата и се погрижи никой да не ни безпокои.

Джесика влезе в стаята, затвори вратата и долепи гръб до нея. „Синът ми е жив“ — помисли си тя. — „Синът ми е жив и е… човек. Бях сигурна в това… но… той е жив. Сега и аз мога да продължавам да живея.“ Усещаше вратата зад гърба си корава и реална. Всеки предмет в стаята въздействуваше непосредствено и настойчиво върху сетивата й.

„Синът ми е жив.“

Пол погледна майка си. Тя каза истината. Искаше му се да се измъкне и сам да обмисли внимателно случилото се, но знаеше, че не може да напусне, без да бъде освободен. Старицата бе добила власт над него. Те говореха истината. Майка му бе преминала през това изпитание. То имаше заложено в себе си ужасно предназначение… болката и страхът бяха неописуеми. Пол имаше представа за ужасните предназначения. Почувствува, че самият той е заразен от ужасно предназначение. Все още обаче не знаеше какво бе то.

— Един ден, момко — заговори старицата, — и на теб може да ти се наложи да стоиш пред такава една врата. Необходимо е да имаш вярна преценка, за да го направиш.

Пол сведе очи към ръката, която бе изпитала болката, а после ги вдигна към светата майка. Нейният глас му звучеше по-различно от който и да било друг глас досега. Думите й се открояваха великолепно. В тях имаше живец. Струваше му се, че всеки въпрос, който би могъл да й зададе, ще донесе отговор, който би могъл да го изтръгне от тленния му живот и го въздигне към нещо по-възвишено.

— Защо подлагаш хората на това изпитание, доказващо дали са човешки същества?

— За да ви освободя.

— Да ни освободиш ли?

— Много отдавна човеците прехвърлили мисловния си процес върху машините с надежда че това ще ги освободи. Но това само позволило на други хора с машини да ги поробят.

— „И не сътворявай машина по подобие на човешкия разум!“ — цитира Пол.

— Точно така е казано в Оранжевата католическа библия* — отбеляза тя. — Ала онова, което би следвало да се напише в ОКБ, е: „И не създавай машини, които да подражават на човешкия разум.“ Обучавали ли са те в изкуството на ментат*?

— Изучавал съм го при Туфир Хауът.

— Великият бунт ни счупи патерицата и ние проходихме — продължи тя. — Той принуди човешкия ум да се развие; бяха основани училища, които да развиват човешките способности.

— Училищата „Бин Джезърит“ ли?

Тя кимна.

— От тези древни школи до наши дни са оцелели главно две: „Бин Джезърит“ и „Космическото сдружение“*. Сдружението според нас придава най-голямо значение на чистата математика. „Бин Джезърит“ изпълнява друга функция.

— Политическа — обади се Пол.

— Виж го ти! — възкликна старицата.

Тя отправи строг поглед към Джесика.

— Не съм му казвала нищо, ваша светост — рече Джесика.

Светата майка отново отправи очи към Пол.

— Ти стигна до този извод с помощта на невероятно малко следи — отбеляза тя. — Точно така, политическа. Първоначално училището „Бин Джезърит“ било ръководено от хора, които съзрели необходимостта от приемственост в човешките дела. Те осъзнали, че такава приемственост не би могла да се получи, ако не се отделят човешкият от животинския род — за целите на размножаването.

На Пол му се стори, че гласът на старицата внезапно изгуби особената си звучност. Той почувствува оскърбление срещу онова, което майка му наричаше негов „инстинкт за правдивост“. Не че светата майка го лъжеше. Тя очевидно бе убедена в това, което говореше. Това му чувство бе нещо по-дълбоко, нещо, свързано с неговото ужасно предназначение.

— Ала майка ми твърди, че много възпитаници на училищата „Бин Джезърит“ не познават своето родословие.

— Генетичните линии се съхраняват в нашите архиви — каза тя. — На майка ти е известно, че или тя е от бин-джезъритско потекло, или че нейното семейство е било само по себе си приемливо за нас.

— Тогава защо не е възможно да узнае кои са родителите й?

— Някои знаят… Мнозина не знаят. Могло е например да сме искали да я подготвим за близък родственик, за да създадем доминиращ белег в някоя генетична линия. Имаме множество причини.

Пол отново почувствува оскърбление срещу чувството си за правдивост.

— Поемате твърде голяма отговорност — рече той.

Светата майка се втренчи в него, питайки се: „Дали не долових упрек в гласа му?“

— Ние носим тежък товар — отвърна тя.

Пол усещаше как полека-лека се отърсва от вълнението, предизвикано от изпитанието. Като й отправи изучаващ поглед, той рече:

— Казваш, че може и да съм… Куизъц Хадерах. Какво е това — да не би да е гом джабър в човешки образ?

— Пол — обади се Джесика. — Не бива да държиш такъв тон на…

— Ще се справя с него, Джесика — намеси се старицата. — Виж, момко, чувал ли си за билката на жриците на истината?

— Човек я пие, за да изостри способността си да открива лъжата — отвърна той. — Мама ми е разказвала.

— Наблюдавал ли си някога транс на истината*?

Той поклати глава.

— Не съм!

— Билката е опасна, ала тя дава прозрение. Когато някоя жрица на истината е под въздействието на билката, тя може да надникне на много места в паметта си — на своята телесна памет. Ние надникваме в толкова много пътеки от миналото… ала само в женски пътеки. — В гласа й се прокраднаха тъжни нотки. — И все пак има едно място, където никоя жрица на истината не може да надникне. Това място не ни допуска, измъчва ни. Казано е, че един ден ще се появи мъж, който ще открие в осенението на билката своето вътрешно око. Той ще надникне там, където ние не можем — едновременно и в женското, и в мъжкото минало.

— Вашият Куизъц Хадерах ли?

— Да, онзи, който може да бъде едновременно на много места: Куизъц Хадерах. Много мъже са опитвали билката… твърде много, ала нито един не е успял.

— Опитвали са и са губели — всички ли?

— О, не! — тя поклати глава. — Опитвали са и са умирали.

Бележки

[1] Виж речника в края на книгата. Б.ред.