Франк Хърбърт
Дюн (11)

„Говори се, че дук Лито се е заблудил за опасностите на Аракис и че е влязъл непредпазливо в капана. Няма ли да е по-правдоподобно, ако предположим, че тъй като е живял твърде дълго редом с една изключителна опасност, той не е дооценил нарастването на тази опасност? А дали не е възможно той съзнателно да се е принесъл в жертва, за да може синът му да се радва на по-добър живот. Всички данни сочат, че дукът е бил човек, който не се е оставял лесно да го измамят.“

Из „Муад’Диб, семейни бележки“, от принцеса Ирулан

Дук Лито Атреидски се облегна на парапета на контролната кула в космодрума край Аракийн. Първата нощна луна^*, сплескана сребърна монета, вече се беше издигнала високо над южния хоризонт. Отдолу под нея назъбените скали на Защитната стена проблясваха като пресъхнала захарна глазура, гледана през облаци от прах. Отляво сред мъглата премигваха светлините на Аракийн — жълти… бели… сини.

Той си мислеше за листовките, които бяха вече разлепени по всички населени кътчета на планетата, с подписа му под следното съобщение: „Нашият върховен падишах-император ме натовари да поема владението на тази планета и да сложа край на всички спорове.“

Ритуалното спазване на благоприличието в това начинание го изпълни с чувство на самота. Кого щеше да измами този ненужен бюрократизъм? Не и свободните, разбира се. Нито Малките династии^*, които контролират вътрешната търговия на Аракис… и бяха, кажи-речи, до последния човек оръдия на харконите.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син!“

Трудно сдържаше гнева си.

Той съзря светлините на идващо откъм Аракийн към космодрума превозно средство. Надяваше се това да е патрулът и колата, които водеха Пол. Закъснението го безпокоеше, макар и да знаеше, че е продиктувано от предпазливост от страна на поручика на Хауът.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

Той тръсна глава да пропъди гневните си мисли и обърна поглед към космодрума, по чиито очертания като монолитни часови стояха на пост пет от неговите фрегати.

„По-добре закъснение от предпазливост, отколкото…“

Припомни си, че поручикът бе способен човек. Човек, който несъмнено щеше да напредне, напълно предан.

„Нашият върховен падишах-император…“

Ако хората от този западнал гарнизонен град можеха само да зърнат личното послание на императора до неговия „благороден дук“… презрителните намеци за забулените мъже и жени: „… но какво друго може да се очаква от варвари, чиято най-съкровена мечта е да живеят извън определената от закона сигурност на кастовата система?“

В този миг дукът почувствува, че най-съкровената му мечта е да премахне всякакви класови деления и никога повече да не помисли за този ужасен закон. През облаците прах той вдигна очи нагоре, към немигащите звезди, и си помисли: „Около една от тези малки светлинки кръжи Каладън… но аз никога вече няма да видя своята родина.“ Копнежът по Каладън го прободе като остра болка в гърдите. Почувствува, че тази болка не се породи вътре в него, а дойде при него от Каладън. Той не можеше да си наложи да нарече тази безводна пустош Аракис своя родина и се съмняваше дали изобщо някога ще може.

„Трябва да прикривам чувствата си“ — помисли си той. — „Заради момчето. Ако Пол някога трябва да има родина — това ще е неговата родина. Аз може да мисля за Аракис и като за преизподня, в която съм пристигнал преди смъртта си, ала той трябва да открие онова, което ще го вдъхновява. Все нещо трябва да открие.“

Обзе го вълна от самосъжаление, на часа презряна и отхвърлена, и кой знае защо си спомни два реда от стихотворение, което Гърни Халик често си повтаряше…

Дробовете ми вкусват въздуха на времето,

понесено над падащи пясъци…

„Да, тук Гърни ще намери изобилие от падащи пясъци“, помисли си дукът. Централните необработени земи отвъд онези скали, покрити от луната със захарна глазура, бяха пустиня — голи скали, дюни и навян от вятъра прах, ненанесена на никоя карта безводна пустош, по чиято периферия, а може би и навътре в нея тук-там бяха разпръснати селища на свободните. Ако нещо можеше да осигури бъдеще за атреидската династия, това бяха свободните.

Освен ако харконите не бяха успели да заразят и тях със своите отровни замисли.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

Една метална ракета мина съвсем близо до кулата и разтърси парапета под ръцете му. Предпазните капаци се спуснаха пред него и закриха гледката.

„Пристига совалка“ — помисли си. — „Време е да сляза и да се заловя за работа.“ Той се обърна към стълбището зад гърба си и заслиза надолу, към голямата сборна зала, като се стараеше да запази спокойствие и да си сложи необходимата маска за предстоящата среща.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

Когато той пристигна, войниците вече нахлуваха от космодрума в жълтата куполовидна зала. Те носеха преметнати през рамо космически торби и крещяха и вдигаха олелия като ученици, връщащи се от ваканция.

— Ей! Усещаш ли това под копитата си? Това е гравитация, човече! С колко ли „G“ ни дърпа към себе си тази планета! Май с множко! Според книгата девет десети „G“.

Кръстосаният огън на изстрелваните думи изпълни голямата зала.

— Видя ли хубаво тази дупка при кацането? Къде ли е онази плячка, която трябваше да заварим на планетата?

— Харконите са я отмъкнали със себе си.

— На мен ми дай горещ душ и мека постеля!

— Не си ли разбрал, глупако? Тук няма душове. Ще си триеш задните части с пясък.

— Ей! Престанете! Дукът!

През входа на стълбището дукът влезе във внезапно притихналата зала.

Гърни Халик застана начело на тълпата, преметнал торба през рамо и хванал в другата грифа на девет-струнния си балисет. Ръцете му имаха дълги пръсти с големи палци, които с неуловимите си движения изтръгваха толкова нежна музика от балисета.

Дукът наблюдаваше Халик, любуваше се на този грозноват мъжага, забеляза присвитите му очи, в които пробляскваше безжалостно разбиране. Ето един човек, живеещ извън кастовата система, но спазващ всички нейни предписания. Как го беше нарекъл Пол? „Гърни храбрият!“

Рядката русолява коса на Халик прикриваше оголените места по темето му. Широката му уста бе изкривена в насмешлива усмивка, а белегът от камшика от мастилена лоза, разсякъл ръба на долната му челюст, сякаш водеше свой собствен живот. Той се приближи до дук Лито и се поклони.

— Гърни — каза Лито.

— Господарю — той посочи с балисета към мъжете в залата. — Това са последните. Предпочитах да пристигна с първата партида, но…

— И за теб ще се намерят харкони — успокои го дукът. — Да се отдръпнем настрани, Гърни, някъде, където може да поговорим.

— На вашите заповеди, господарю.

Докато хората пъплеха неспокойно из голямата зала, те влязоха в една ниша близо до монетния автомат за вода. Халик захвърли торбата си в един ъгъл, ала не изпусна от ръка балисета.

— Колко души можеш да дадеш на Хауът? — попита дукът.

— Неприятности ли има Туфир, ваше величество?

— Изгубил е само двама агенти, но хората му, които пристигнаха най-напред, ни очертаха отлично цялостната организация на харконите тук. Ако действуваме бързо, можем да спечелим мярка за сигурност, пространството за дишане, което ни е потребно. Иска да му отделиш колкото може повече хора — воини, които няма да се уплашат, ако се наложи да поработят с кинжала.

— Мога да му отделя триста от най-добрите си хора — рече Халик. — Къде да му ги изпратя?

— При главния вход. Там чака агент на Хауът, за да ги поеме.

— Веднага ли да се заема с това, ваше величество?

— След малко. Имаме още един въпрос. Комендантът на космодрума ще задържи совалката до разсъмване под някакъв предлог. Линейният кораб на Сдружението, който ни доведе, продължава по своя работа, а совалката ще трябва да осъществи връзка с един товарен кораб, за да предаде товар подправка.

— Наша подправка ли, господарю?

— Наша. Ала совалката ще трябва да вземе и някои от търсачите на подправка, които са служили при стария режим. Те предпочетоха да си заминат след промяната на владението и Арбитърът на промяната разреши правото на избор. Това са ценни работници, Гърни, някъде около осемстотин. Преди заминаването на совалката ще трябва да убедиш някои от тези хора да постъпят на работа при нас.

— Доколко да е силно убеждението, ваше величество?

— Искам доброволното им сътрудничество, Гърни. Тези хора притежават опит и умения, които са ми необходими. Обстоятелството, че си заминават, предполага, че те не са част от харконската машина. Хауът допуска, че сред тях може и да има прикрити и неколцина калпави, ала на него навсякъде му се привиждат призраци.

— Навремето Туфир разкри някои много интересни призраци, господарю.

— Има обаче и такива, които не разкри. Според мен прикриването на агенти в тази заминаваща тълпа би означавало прекалено голямо въображение за харконите.

— Възможно е, ваше величество. Къде са тези хора?

— На по-долното ниво, в една чакалня. Предлагам да слезеш долу, да им изсвириш една-две мелодии на балисета, за да се поразнежат, и тогава да започнеш атаката. Можеш да предложиш ръководни длъжности на онези, които правят уговорки. Предложи двадесет процента по-високи надници, отколкото онези, които са получавали при харконите.

— Само толкова ли, ваше величество? Знам, че харконите плащат по таблица. А за хора, които са сложили последната заплата в джоба си и вече са обладани от пътешественическата страст… хъм, ваше величество, двадесет процента едва ли ще им се сторят достатъчно примамливи, за да останат.

Лито заговори с нетърпелив тон:

— Тогава в някои отделни случаи можеш да действуваш по свое лично усмотрение. Запомни само, че хазната не е бездънна. Където можеш, задръж на двадесет процента. Необходими са ни преди всичко оператори^*, метеоролози^* и пустинници^* — всички, които имат опит в работа на открито в пустинята.

— Разбирам, ваше величество. „И ще дойдат те всички за буйство: и източният вятър ще опърли лицата им, и те ще научат за пленничеството на пясъка.“

— Много трогателен цитат — отбеляза дукът. — Предай воините си на някой поручик. Накарай го да проведе кратък инструктаж за спазването на водния режим и после да настани хората за през нощта в казармите до космодрума. Служителите от космодрума ще ги упътват. И не забравяй хората за Хауът.

— Триста от най-добрите ми воини, ваше величество. — Той вдигна космическата си торба. — Къде да ви докладвам, като привърша с моите домашни задания?

— Уредих тук една заседателна зала, на най-горния етаж. Там ще заседава щабът. Искам да уточним нов планетарен ред на разпръскване, при който бронираните отделения ще излитат първи.

Халик се спря тъкмо когато се канеше да тръгва, и улови погледа на Лито:

— И такива ли неприятности очаквате, господарю? Стори ми се, че тук има Арбитър на промяната.

— Очаквам и открита, и тайна схватка — отвърна дукът. — Много кръв ще се пролее тук, преди да приключим.

— „И водата, която черпиш от реката, ще се превърне в кръв върху сухата земя“ — цитира Гърни.

Дукът въздъхна.

— Връщай се бързо, Гърни.

— Добре, господарю. — Белегът от бича се накъдри от усмивката му. — „Виж, като диво магаре в пустинята хуквам по своята работа!“

Той се обърна, закрачи към средата на залата, поспря се да даде заповедите си и бързо продължи пътя си през тълпата.

Лито поклати глава по посока на отдалечаващата се фигура. Халик непрекъснато го изумяваше — глава, пълна с песни, цитати и цветисти изрази… и сърце на воин, когато се налагаше да се разправя с харконите.

След малко Лито тръгна бавно през залата към асансьора и прие почестите със сдържано махване с ръка. Разпозна един служител от пропагандния корпус и се спря да му предаде съобщение, което можеше да бъде изпратено до хората по съответните канали: на онези, които бяха довели съпругите си, да се извести, че жените са в безопасност, и къде могат да ги намерят; на останалите да се съобщи, че населението тук се слави с това, че жените са повече от мъжете.

Дукът потупа по ръката човека от пропагандния корпус — сигнал, че това съобщение има предимство пред всички останали и трябва да се предаде незабавно, и после продължи пътя си през залата. Той кимаше на войниците, усмихваше се и разменяше любезности с нисшите офицерски чинове.

„Командирът винаги трябва да изглежда уверен“ — мислеше си той. — „Цялото това доверие да лежи на плещите ти, докато седиш на опасния трон и изобщо да не показваш чувствата си.“

Отдъхна си с облекчение, когато асансьорът го погълна, и вече можеше да се обърне и да застане с лице срещу бездушните врати.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“