Франк Хърбърт
Дюн (23)

„Когато моят баща падишах-императорът узна за смъртта на дук Лито и как точно бе умрял, той бе обзет от такава ярост, в каквато никога дотогава не го бяхме виждали да изпада. Той прокле майка ми и натрапената му спогодба, принудила го да постави бин-джезъритка^[1] на престола. Прокле Сдружението^* и злия стар барон. Прокле всеки, който му се изпречи пред погледа — не пропусна дори и мен и заяви, че съм вещица като всички останали. А когато се опитах да го успокоя, обяснявайки му, че всичко това е било направено съгласно един прастар закон за самосъхранение, на който са служили вярно и най-древните владетели, той ми се озъби и ме попита дали не го смятам за страхопъзльо. Тогава открих, че тази негова ярост е породена не от скръб по покойния дук, а от това, какво означава тази смърт за всички членове на кралското семейство. Като се връщам мислено към това събитие, все ми се струва, че може и у баща ми да се е таило някакво прозрение, тъй като е сигурно, че неговото родословие и родословието на Муад’Диб^* водят началото си от едни и същи предци!“

Из „В моя бащин замък“ от принцеса Ирулан

— А сега един Харконен ще убие барон Харконен — прошепна Пол. Беше се пробудил малко преди мръкване и сега седеше в здрача на пода на херметически затворената влагосъхраняваща палатка^*. Дочу как майка му, която спеше до насрещната стена, се размърда.

Пол се вгледа в детектора на пода, като изучаваше в мрака осветените от фосфорни тръбички циферблати.

— Скоро ще мръкне — обади се майка му. — Защо не вдигнеш транспарантите на палатката?

Тогава Пол осъзна, че от известно време дишането й бе станало по-различно и че тя бе лежала мълчаливо в тъмнината, докато не се убеди, че той се е събудил.

— Вдигането на транспарантите няма да помогне — отвърна той. — Имаше буря. Палатката е засипана с пясък. След малко ще прокопая път до повърхността.

— Още ли няма вест от Дънкан?

— Не, няма.

Пол потърка разсеяно дукския пръстен на палеца си и внезапен прилив на гняв срещу самата същност на тази планета, спомогнала за убийството на баща му, го накара да се разтрепери.

— Чух как започна бурята — рече Джесика.

Неуместно подхвърлените думи му помогнаха да възстанови в известна степен самообладанието си. Мислите му се съсредоточиха върху бурята, тъй като той бе видял през прозрачната стена на влагосъхраняващата палатка как бе започнала — из басейна^* бяха закръжили студени песъчинки, а после пясъчни стълбове и вихрушки бяха набраздили небето. Пол бе вдигнал очи към острия връх на една скала и бе видял как под напора на вихъра той се бе превърнал в нисък жълтеникав клин. Пясъкът, нахлул в басейна им, бе обагрил небето в ръждивокафяво и засипвайки палатката им, бе препречил пътя на светлината.

Подпорите на палатката проскърцаха, щом поеха тежестта, последва тишина, нарушавана единствено от приглушеното свистене на пясъчния им шнорхел^*, който вкарваше въздух от повърхността.

— Опитай пак с приемника — предложи Джесика.

— Няма смисъл — отвърна той. Напипа тръбичката на влагосъхраняващия костюм в закопчалката на врата си, всмукна възтопла глътка течност и си помисли, че именно тук започва истинският му живот на Аракис — да живее от течност, преработена от собственото му дихание и тяло. Водата беше блудкава и безвкусна, но накваси гърлото му.

Джесика чу, че Пол пие, почувствува собствения си гладък влагосъхраняващ костюм, опнал се по тялото й, ала отказа да допусне мисълта, че е жадна. Това би означавало да осъзнае напълно потребностите на Аракис^*, където трябваше да пестят и най-оскъдните капчици влага, да събират броените капки в джобните резервоари^* на палатката и да се скъпят за всяко пропиляно дихание, непоело по функционалната тръбичка^*.

Беше много по-лесно да се потопи отново в съня.

Но в този следобеден унес бе сънувала някакъв сън, при спомена за който потрепера. Беше подлагала трепетно шепи под пясъчната струя, където бе изписано едно име: дук Лито Атреидски. Пясъкът размазваше името и тя бе посегнала да го напише отново, ала първата буква се бе запълнила, преди да се появи последната.

Нищо не можеше да възпре пясъка.

Сънят й се превърна в ридание, все по-силно и по-силно. Нелепо ридание — частица от съзнанието й бе разпознало в това стенание нейния собствен глас, когато бе невръстно дете, още почти бебе. Някаква жена, която паметта не виждаше ясно, си отиваше.

„Моята незнайна майка“ — помисли си Джесика. — „Бин-джезъритката, която ме е родила и дала на сестрите, защото така й е било заповядано да постъпи. Дали охотно се е отървала от харконското дете?“

— Уязвимото им място е подправката и там трябва да нанесем удара — заговори Пол.

„Как може да мисли за нападение в такова време?“ — запита се тя.

— Та това е цяла планета, претъпкана с подправка — рече Джесика. — Как би могъл да им нанесеш удара именно там?

Усети, че Пол се размърда, и дочу как той влачи вързопа им по пода на палатката.

— На Каладън^* имаше морска и въздушна мощ — отвърна той. — Тук има пустинна мощ. Разковничето са свободните^*.

Гласът му идваше откъм херметическия отвор на палатката. Благодарение на бин-джезъритското си обучение^* тя долови в него някаква смътна ненавист към самата нея.

„Цял живот са го учили да мрази харконите“ — рече си тя. — „А сега открива, че е харкон… и то по моя вина. Колко малко ме познава! Аз бях единствената жена в живота на моя дук. До такава степен приех начина на живот и достойнствата му, че погазих повелите на «Бин Джезърит»^*.“

Осветителната пластина в палатката оживя под ръката на Пол и изпълни мрака със зеленикаво сияние. Пол се приведе над херметическия отвор — качулката на влагосъхраняващия му костюм бе нагласена за излизане в откритата пустиня, челото му бе покрито, филтърът за уста стоеше на мястото си, беше поставил и запушалките за нос^*. Виждаха се само черните му очи — тясна ивица от лицето, която се обърна само веднъж към нея и се извърна настрани.

— Приготви се за излизане — рече той с приглушен от филтъра глас.

Джесика смъкна филтъра върху устата си и се зае да поставя качулката, докато наблюдаваше как Пол се справя с херметическия отвор.

Пясъкът започна да стърже още щом разгърна отвора и в палатката нахлу вълна песъчинки, преди Пол да успее да ги обездвижи със статичния уплътнител. В стената се образува пролука веднага щом уредът сгъсти песъчинките в плътна маса. Той се провря навън и Джесика проследи със слуха си как се изкачва към повърхността.

„Какво ли ще намерим там?“ — питаше се тя. — „Харконски войски и сардукари^* — това са опасностите, които можем да очакваме. А тези, за които нищо не знаем?“

Тя се замисли за уплътнителя и за другите необикновени инструменти във вързопа. Изведнъж всеки един от тях застана в мислите й като предвещание за тайнствени опасности. Тогава усети как горещ повей от пустинната повърхност погали страните й, там, където те не бяха закрити от филтъра.

— Подай вързопа — това бе гласът на Пол, тих и напрегнат.

Тя изпълни нареждането и чу как водата в контейнерите^* се разбълбука, щом повлече вързопа по пода. Сетне погледна нагоре и видя Пол на фона на звездите.

— Насам — рече той, протегна ръка и издърпа вързопа на повърхността.

Сега тя виждаше само кръг от звезди. Приличаха на светещи остриета на мечове, насочени към нея. Водопад от метеорити набразди нейното късче нощно небе. Стори й се, че тези метеорити са някакво предупреждение, петна на тигър, светещи дъски на ковчег, от които кръвта й се смразяваше. Усети ледения дъх на наградата, обявена за главите им.

— Побързай — рече Пол. — Искам да прибера палатката.

Струйка пясък, посипала се от повърхността, докосна леко лявата й длан. „Колко ли песъчинки може да задържи една длан?“ — запита се тя.

— Да ти помогна ли? — попита Пол.

— Не.

Тя преглътна с пресъхнало гърло, провря се през пролуката и усети как статично уплътненият пясък заскърца под дланите й. Пол се пресегна и я прихвана под мишницата. Джесика застана до него на едно обляно от звездна светлина островче сред пустинята и се огледа наоколо. Пясъкът почти бе засипал техния басейн, като бе оставил само излинял пръстен от заобикалящите го скали. Тя продължи да изследва непрогледния мрак с обучените си сетива.

Крясъци на дребни животни. Птици. Свличащи се пясъци и сподавен шум от движещите се в тях животинки.

Пол сви палатката и я издърпа през пролуката.

Звездната светлина прогонваше нощта дотолкова, та да вдъхне заплаха във всяка сянка. Тя се вгледа в черните сенки.

„Черното е сляп спомен“ — помисли си Джесика. — „Напрягаш слух за тропота на стадото, за виковете на онези, които са преследвали предците ни в миналото, толкова далечно, че само първичните човешки клетки пазят спомена. Ушите виждат. Ноздрите виждат.“ След малко Пол застана до нея и заговори:

— Дънкан ми каза, че ако го заловят, ще може да издържи… до това време. Вече трябва да се махаме оттук. — Той нарами вързопа, отправи се към полузасипания ръб на басейна и се покачи на една площадка, от която се виждаше откритата пустиня.

Джесика го последва машинално, като отбеляза, че сега вече изцяло живее в орбитата на своя син.

„Защото сега моята скръб е по-тежка от пясъците на моретата“ — помисли си тя. — „Този свят ми отне всичко, освен най-древното предназначение: живота, който принадлежи на утрешния ден. Сега вече живея за моя млад дук и за още неродената си дъщеря.“

Когато се изкачи и застана до Пол, тя почувствува как пясъкът повлича нозете й.

Пол погледна на север, отвъд скалната верига, и започна внимателно да изучава една далечна стръмна канара. В профил скалата приличаше на древен линеен морски кораб, очертан от звезди. Невидима вълна надигаше издължения му корпус с цяла плетеница от антени и мачти, със стройни комини и издадена назад кърма.

Над силуета избухна оранжев пламък и светла ивица от ослепително пурпурно се стрелна надолу към пламъка.

Още една пурпурна ивица!

Още един лумнал оранжев пламък!

Картината наподобяваше древна морска битка с оръдеен обстрел и гледката ги омагьоса.

— Огнени стълбове!^* — прошепна Пол.

Над далечната скала се надигна обръч от червени точици. Пурпурни ивици замрежиха небето.

— Следи от реактивни двигатели и лазестрели^* — рече Джесика.

Ръждивочервената първа луна^* на Аракис изгря на хоризонта вляво и те видяха въздушния коридор на бурята — оживяла ивица над пустинята.

— Сигурно са харконски топтери^*, които ни търсят — рече Пол. — Начинът, по който претърсват пустинята… сякаш искат да са сигурни, че ще унищожат всичко, което им се изпречи на пътя… така, както се унищожава гнездо на оси.

— Или гнездо на атреиди — рече Джесика.

— Трябва да потърсим укритие — каза Пол. — Ще тръгнем на юг и ще се придържаме близо до скалите. Ако ни заловят на откритото… — Той се обърна, за да закрепи вързопа на раменете си. — Те убиват всичко, което се движи.

Пол направи крачка върху площадката: в този миг чу приглушеното свистене на пикиращ самолет и видя тъмните сенки на орнитоптери^* над главите им.