Франк Хърбърт
Дюн (28)

„Ние дойдохме от Каладън — планета рай за нашата раса. На Каладън не беше потребно да създаваме рай за тялото и рай за душата — та нали виждахме действителността, която ни заобикаляше. И цената, която платихме, бе цената, която хората винаги са плащали, за да получат рая в този живот — станахме мекушави, загубихме своя живец, своята якост, сила и пъргавина.“

Из „Муад’Диб: Разговори“ от принцеса Ирулан

— Значи ти си славният Гърни Халик — рече мъжът.

Халик стоеше прав сред овалната пещера, която служеше за канцелария, и се взираше в седналия пред него зад едно метално писалище контрабандист. Мъжът бе облечен в широките роби на свободните, но очите му не бяха изцяло сини, което показваше, че менюто му включва и храни от други планети. Канцеларията бе копие на командната кабина на капитан от космическа фрегата — комуникационни съоръжения и видеоекрани заедно с табла за дистанционно насочване на оръжията и стрелбата опасваха тридесетградусовата дъга на стената, докато писалището бе направено като издатина в стената — естествено продължение на останалата част от извивката.

— Аз съм Стейбън Тюйк, синът на Есмър Тюйк — заговори контрабандистът.

— Тогава ти си човекът, комуто дължа благодарност за оказаната ни помощ — рече Халик.

— Оо, признателност значи — каза контрабандистът. — Сядай!

От стената близо до екраните изскочи като в самолет сгъваемо столче и Халик се отпусна върху него с въздишка, усещайки изтощението си. Сега успя да види собственото си отражение върху някаква черна повърхност встрани от контрабандиста и се намръщи при вида на следите от умора върху грапавото си лице. Белегът от мастилена лоза^* по ръба на долната челюст се набърчи при тази гримаса.

Халик отвърна поглед от отражението си и го впери в Тюйк. Сега забеляза наследствените черти — гъстите, бухлати вежди на бащата и сякаш изсечените от камък скули и нос.

— Твоите хора ми казаха, че баща ти е мъртъв, убит от харконите — рече Халик.

— От харконите или от някой предател сред вашите хора — отвърна Тюйк.

Гняв надви част от умората на Халик. Той се изопна и каза:

— Можеш ли да назовеш предателя?

— Не сме сигурни.

— Туфир Хауът подозираше лейди Джесика.

— Ааа, бин-джезъритската вещица… може би. Но Хауът сега е пленник на харконите.

— Чух — Халик си пое дълбоко въздух. — Оказва се, че ни предстои да поубием още доста хора.

— Ние няма да предприемем нищо, с което да привлечем вниманието върху себе си — рече Тюйк.

Халик настръхна.

— Но…

— Ти и онези твои воини, които спасихме, можете да намерите убежище при нас — прекъсна го Тюйк. — Говориш за благодарност. Много добре, тогава отработете дълга си към нас. Винаги могат да ни влязат в работа добри воини. Но ще ви унищожим незабавно и без да ни мигне окото, ако предприемете и най-малкото открито действие срещу харконите.

— Но нали те убиха баща ти, човече!

— Възможно е. Но дори и така да е, ще ти кажа отговора на моя баща към онези, които действуват, без да мислят: „И камъкът е тежък, и пясъкът тежи, но гневът на глупака тежи дваж повече.“

— Да не искаш да кажеш, че трябва да стоим със скръстени ръце, а? — попита презрително Халик.

— Не си ме чул да казвам такова нещо. Казах само, че ще защитавам нашия договор със Сдружението. Сдружението изисква от нас да играем благоразумно играта. Има и други начини да се унищожи един неприятел.

— Виж ти!

— Виж ти я! Ако си си наумил да дириш вещицата, заповядай! Но те предупреждавам, че може би много си закъснял… а и във всеки случай ние се съмняваме, че тя е именно човекът, който ти трябва.

— Хауът твърде рядко допускаше грешки.

— Той се остави да попадне в ръцете на харконите.

— Да не би според теб той да е предателят?

Тюйк сви рамене.

— Спорен въпрос. Според нас вещицата е мъртва. Поне така смятат харконите.

— Ти май знаеш много неща за харконите.

— Догадки и предположения… слухове и подозрения.

— Ние сме седемдесет и четирима — рече Халик. — Ако сериозно искате да се присъединим към вас, трябва да сте сигурни, че нашият дук е мъртъв.

— Видели са трупа му.

— А момчето, младият господар Пол, също ли е убит? — Халик се опита да преглътне, но откри, че някакви буца е затъкнала гърлото му.

— Според последните сведения, които получихме, той е загинал заедно с майка си при буря в пустинята. Вероятно дори и костите им никога няма да бъдат намерени.

— Значи тогава и вещицата е мъртва… всички са мъртви.

Тюйк кимна.

— А Рабан Звяра, поне така се говори, ще поеме още веднъж властта тук, на Дюн — рече той.

— Граф Рабан Ланкивилски ли?

— Да.

На Халик му бе потребно малко време, за да задуши изблика на гняв, който заплашваше да го завладее. Той заговори на пресекулки:

— Аз имам лични сметки с Рабан. Трябва да се разплатя с него за живота на мои близки… — Той потри белега на долната си челюст — … и за това…

— Човек не залага всичко, за да уреди преждевременно някакви си сметки — рече Тюйк. Той се навъси и се загледа как потръпват мускулите по долната челюст на Халик и как внезапно се присвиха очите под оределите му клепки.

— Добре… добре — Халик пое дълбоко въздух.

— Ти и твоите воини можете да отработите цената на превоза от Аракис до някоя друга планета, като постъпите на служба при нас. Има много места, които…

— Аз освобождавам моите войници от всякакви задължения към мен — те могат сами да направят своя избор. Но щом Рабан е тук — аз оставам.

— С това войнствено настроение не съм сигурен дали ние ще поискаме да останеш.

Халик изгледа остро контрабандиста.

— Ти се съмняваш в моята дума?

— Неее…

— Вие ме спасихте от харконите. По същата причина бях предан и на дук Лито. Ще остана на Аракис — при вас… или при свободните.

— Дали една мисъл е изказана с думи или не, тя е нещо реално и притежава сила — рече Тюйк. — Но може да ти се види, че при свободните нишката между живота и смъртта е твърде тънка и къса.

Халик затвори за миг очи, като усети, че го надвива умората.

— „Къде е онзи бог, що ни водеше из пустошта и бездните?“ — промълви той.

— Напредвай бавно и денят на твоето отмъщение ще настъпи — каза Тюйк. — Бързането е измислено от дявола. Овладей мъката си — ние знаем как да я разпръснем — от три неща се отпуска сърцето: водата, зелената трева и женската красота.

Халик отвори очи.

— Аз бих предпочел кръвта на Рабан Харконен да се плиска в нозете ми. — Той се втренчи в Тюйк. — И според теб този ден ще дойде, така ли?

— Твърде малко ме засяга как ще посрещнеш утрешния ден, Гърни Халик. Мога само да ти помогна да посрещнеш днешния.

— В такъв случай ще приема тази помощ и ще остана до идването на деня, в който ще ми кажеш да отмъстя за баща ти и за всички останали, които…

— Чуй ме, боецо — прекъсна го Тюйк. Той се приведе напред, главата му хлътна между раменете, а очите му се взряха напрегнато. Лицето на контрабандиста внезапно заприлича на потъмнял от времето камък. — Водата на моя баща — това е нещо, за което аз сам, със собствения си меч, ще се разплатя.

Халик отвърна на погледа на Тюйк. В този миг контрабандистът му напомняше за дук Лито — сърцат предводител, уверен в собственото си становище и в собствения си път. Приличаше на дука… отпреди идването на Аракис.

— Искаш ли да имаш меча ми до своя? — попита Халик.

Тюйк се облегна назад, отпусна се и заразглежда мълчаливо Халик.

— Наистина ли ме смяташ за боец? — упорствуваше Халик.

— Ти си единственият от лейтенантите на дука, който се спаси — отвърна Тюйк. — Вашият противник бе непобедим, но въпреки това вие се вчепкахте в него… Победихте го така, както ние побеждаваме Аракис.

— Е, и?

— Нас едва ни търпят тук, Гърни Халик! — рече Тюйк. — Аракис е наш враг.

— Да побеждаваме враговете си един по един, така ли?

— Точно така.

— Такива ли са разбиранията и на свободните?

— Може би.

— Каза, че може би животът при свободните ще ми се стори много тежък. Те живеят в пустинята, на открито, заради това ли?

— Кой може да каже къде живеят свободните? За нас Централното плато е ничия земя. Но ми се иска да поговорим повечко за…

— Научих, че корабите на Сдружението, които превозват мелиндж, рядко прелитат навътре в пустинята — прекъсна го Халик. — Но се носят слухове, че ако човек знае накъде точно да гледа, тук-там може да зърне островчета зеленина.

— Слухове! — рече презрително Тюйк. — Да не ти се прииска сега да избираш между мен и свободните? Ние имаме режим за безопасност, разполагаме със собствен заслон, изсечен в скалите, и със собствени тайни басейни. Ние водим живот на цивилизовани хора. Свободните са няколко парцаливи шайки, които използуваме като търсачи на мелиндж.

— Но те могат да убиват харкони!

— А искаш ли да узнаеш резултата от това? Ето, дори сега ги преследват като животни — с лазестрели, защото не разполагат със защитни пояси. Подложени са на изтребление. Защо ли? Ами защото са убивали харкони.

— А дали наистина са убивали харкони?

— Какво имат предвид?

— Не си ли чувал, че може да е имало сардукари с харконите?

— И това са слухове.

— Ами погромът? Това не е в стила на харконите. Един погром е разорителен.

— Вярвам само на видяното от собствените ми очи — рече Тюйк. — Избирай, боецо. Аз или свободните. Ще ти обещая убежище и възможност да източиш кръвта, за която и двамата копнеем. Бъди убеден в това. Свободните ще ти предложат единствено живота на преследвания от теб.

Халик се колебаеше, долавяйки мъдрост и благоразположение в думите на Тюйк, но въпреки това го безпокоеше нещо, което не можеше да обясни.

— Довери се на собствените си способности — рече Тюйк. — Чии бяха решенията, които преведоха войската ти през битката? Твои. Решавай!

— Така да бъде — каза Халик. — Дукът и неговият син наистина ли са мъртви?

— Така смятат харконите. А когато се отнася до такива въпроси, аз съм склонен да вярвам на харконите. — Мрачна усмивка се плъзна по устните на Тюйк. — Това обаче е единственото нещо, за което им вярвам.

— Така да бъде тогава — повтори Халик. Той направи традиционния жест — протегна напред дясната си ръка с длан, обърната нагоре, и прилепен отгоре й свит палец. — Обричам ти меча си.

— Приемам.

— Искаш ли да склоня и войниците си?

— Наистина ли ще ги оставиш да решават сами?

— Те ме следваха досега, но повечето от тях са родени на Каладън. Аракис не оправда очакванията им. Тук те загубиха всичко освен живота си. Предпочитам сега сами да решат.

— Сега не е време за огъване — рече Тюйк. — Нали са те следвали дотук?

— Имаш нужда от тях, така ли?

— Винаги могат да ни бъдат от полза опитни бойци… А в тези времена — повече отвсякога.

— Ти прие моя меч. Искаш ли да ги склоня да останат?

— Мисля, че те ще те последват, Гърни Халик. Можем само да се надяваме.

— Наистина. В такъв случай мога ли да реша сам как да постъпя?

— Можеш.

Халик се надигна от сгъваемото столче и почувствува колко много му отне от и без туй изчерпаните сили това незначително усилие.

— На първо време ще се погрижа за настаняването и доброто им физическо състояние — каза той.

— Обърни се към моя интендант — рече Тюйк. — Нарича се Дриск. Предай му, че съм наредил да получите всичко, от което имате нужда. Аз лично ще се присъединя към вас малко по-късно. Преди това ще трябва да се погрижа за няколко кораба с мелиндж.

— Сполуката не забравя никого — рече Халик.

— Наистина никого — повтори Тюйк. — Несполуката е рядко явление в нашата работа.

Халик кимна, дочу леко шумолене и усети как въздухът се раздвижи, когато зад гърба му се отвори херметическа врата. Той се обърна, мушна се през нея и излезе от канцеларията.

Озова се в сборната зала, през която го бяха превели с войниците му адютантите на Тюйк. Това бе продълговато, сравнително тясно помещение, с изсечени в самата скала гладки стени, които издаваха, че за оформянето им са били използувани горелки с лъчеви резци. Таванът бе достатъчно висок, за да продължи естествената подпорна извивка на скалата и за да позволява разместването на вътрешните въздушни пластове. Стойки за оръжие и шкафове опасваха стените.

Халик отбеляза с нотка на гордост, че онези от войниците му, които все още имаха сили да стоят на краката си, стояха прави — за тях не съществуваше отдих поради умора или разгром. Сред тях сновяха лекарите на контрабандистите и обслужваха болните. В дъното вляво бяха събрани няколко тежко ранени на носилки — всеки от тях имаше атреид за придружител.

Така бяха обучавани атреидите: „За своето милеем!“ — Халик си помисли, че този девиз се бе загнездил в тях като сърцевина от тукашна скала.

Единият от подпоручиците пристъпи напред, като извади деветструнния балисет^* на Халик от калъфа му.

Мъжът отдаде рязко чест и каза:

— Сър, според лекарите за Матай вече няма никаква надежда. Тук няма банки с кости и органи за присаждане. Разполагат само с възможностите на полева болница. Според тях Матай няма да го бъде, а той има една молба към вас.

— Каква молба?

Подпоручикът протегна балисета напред.

— Матай моли за една песен, с които да посрещне по-леко смъртта, сър. Казва, че вие знаете тази песен… доста често ви е молил да му я свирите. — Подпоручикът преглътна. — Казва се „Моята любима“, сър. Ако не…

— Знам я! — Халик пое балисета и издърпа перцето, затъкнато в струните близо до горната част на грифа. Той изтръгна тих акорд от инструмента и откри, че някой вече го беше настроил. В очите му пареше, ала той пропъди чувствата — запристъпя напред, като свиреше мелодията и се мъчеше насила да се усмихне.

Неколцина от войниците и лекар контрабандист се бяха навели над една от носилките. Някой от мъжете запя тихо още щом Халик се приближи, улавяйки такта с лекотата на човек, дълго общувал с тази песен.

Моята любима стои на прозореца.

Изкривени бръчки по квадратното стъкло.

С вдигнати ръце нагоре… отпуснати… скръстени…

На фона на залеза, червен и надиплен.

Елате при мен…

Елате при мен, топли ръце на моята мила.

За мен…

За мен са топлите ръце на моята мила…

Певецът млъкна, протегна бинтованата си ръка и затвори клепачите на човека в носилката.

Халик изтръгна последен тих акорд от балисета и си помисли: „Вече сме седемдесет и трима!“