Франк Хърбърт
Дюн (22)

„О, морета на Каладън,

о, люде на дук Лито,

последната крепост на Лито падна,

падна завинаги…“

Из „Песните на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Пол почувствува, че цялото му минало, всичко, което бе преживял допреди тази нощ, се бе превърнало в струйка песъчинки в пясъчен часовник. Прегърнал колене, той седеше до майка си в една малка колибка, направена от въжета и пластмаса — влагосъхраняваща палатка. Бяха я намерили заедно с облеклото на свободните, което носеха сега, във вързопа, оставен в топтера.

Пол изобщо не се съмняваше кой бе оставил пустинния несесер^* и кой бе определил курса на топтера, който ги отнасяше в плен. Юи.

Предателят лекар ги бе изпратил право в ръцете на Дънкан Айдахо.

През прозрачната стена на влагосъхраняващата палатка Пол се загледа навън, в сгрените от луната скали, обкръжаващи мястото, където Айдахо ги беше скрил.

„Да се крия като дете, когато вече съм дук“ — мислеше си Пол. Почувствува как тази мисъл го подразни, ала не можеше да отрече мъдростта на постъпката им.

Тази нощ с възприятията му се беше случило нещо. Той видя с изострена яснота всяко обстоятелство и събитие около себе си. Усети, че не е в състояние да спре притока на данни и спокойната прецизност, с която всяка отделна информация се прибавяше към познанията му, а осмислянето й се съсредоточаваше в неговите възприятия. Това беше нещо повече от способностите на ментата.

Пол си припомни за онзи миг на безсилен гняв, когато непознатият топтер се бе спуснал в мрака върху тях и с писъка на вятъра в крилете си бе връхлетял над пустинята като гигантски ястреб. И именно тогава бе станало това нещо в главата на Пол. Топтерът бе намалил скоростта и бе направил завой над един пясъчен хребет към бягащите фигури — майка му и той. Пол си спомни как ги бе догонила миризмата на изгоряла сяра от триенето на спирачките на топтера по пясъка.

Той знаеше, че майка му се бе обърнала в очакване да види лазестрел в ръцете на харконски наемници, ала бе разпознала Дънкан Айдахо, който се бе подал от отворената врата на топтера и бе изкрещял:

— Побързайте! На юг от вас се задава диря на приближаването!

Ала преди да се обърне, Пол вече знаеше кой управлява топтера. Натрупването на съвсем незначителни подробности за начина, по който летеше топтерът, и за стремглавото му кацане — такива дреболии, които дори майка му не бе открила, беше подсказало на Пол кой точно седи на командния пулт.

В другия край на влагосъхраняващата палатка Джесика се размърда и каза:

— Може да има само едно обяснение. Харконите са държали в своя власт съпругата на Юи. Той мразеше харконите! Не е възможно да съм се лъгала в това. Ти прочете бележката му. Но защо той ни спаси от касапницата?

„Тя едва сега започва да проумява нещата, и то елементарно“ — рече си той. Тази мисъл го потресе. Пол бе разгадал този факт така, между другото, докато бе чел бележката, в която бе намерил загънат във вързопа дукския пръстен.

„Не се опитвайте да ми простите — бе написал Юи. — Вашата прошка не ми е нужна. Аз и без това нося достатъчно голям товар. Това, което правя, го правя без никаква корист или надежда, че някой ще може да ме разбере. Това е моето собствено последно изпитание — тахади-ал-бурхан^*. Предавам ви дукския пръстен на атреидите като залог, че пиша истината. Когато четете тази бележка, дук Лито ще е вече покойник. Почерпете утеха от уверенията ми, че той не е умрял сам, че човекът, когото мразим най-много, е умрял заедно с него.“

Бележката не носеше нито адрес, нито подпис, ала нямаше съмнение чий беше познатият почерк — на Юи.

Като си спомни за бележката, Пол изпита още веднъж трагедията на онзи миг — нещо остро и особено, което сякаш се случи извън неговия нов начин на възприятия. Той бе прочел, че баща му е починал, бе убеден в истинността на думите, но бе погледнал на тях като на обикновена нова информация, която трябваше да подреди в мислите си и да я използува.

„Аз обичах баща си“ — мислеше си Пол и бе сигурен в това. — „Би трябвало да скърбя за него. Би трябвало да почувствувам нещо.“

Ала не почувствува нищо, само си помисли: „Ето една важна информация.“

Тя бе само една от многото.

А междувременно мисълта му прибавяше нови впечатления, екстраполираше ги и ги изчисляваше.

Спомни си за думите на Халик: „Настроението е нещо, което ти трябва за коне или любов. Човек се бие, когато възникне необходимост — независимо от настроението.“

„Вероятно е точно така“ — рече си Пол. — „Ще скърбя за баща си по-късно… когато има време.“

Той обаче не почувствува никакво смущение в невъзмутимата си прецизност. Долови, че новите му възприятия са само начало, че те продължават да се множат. Обзе го чувството за ужасното предназначение, което за пръв път бе усетил по време на изпитанието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм. Дясната му ръка — ръката, която помнеше болката — изтръпна и запулсира.

„Това ли е то да бъдеш техният Куизъц Хадерах?“ — запита се Пол.

— По едно време си помислих, че Хауът отново ни е подвел — заговори Джесика. — Помислих си, че д-р Юи не е възпитаник на медицинското училище „Сук“.

— Той бе всичко онова, което мислехме че е… дори и повече — каза Пол. И си помисли: „Защо тя така бавно проумява нещата?“ После продължи: — Ако Айдахо не успее да се добере до Кайнс, тогава ние ще…

— Той не е единствената ни надежда — прекъсна го тя.

— Не това ми беше мисълта — рече той. Тя долови стоманените нотки в гласа му, както и заповедния тон и през сивия мрак на влагосъхраняващата палатка се загледа в него. Гледан през прозрачната стена на палатката, Пол се виждаше като силует на фона на осветените от луната скали.

— Сигурно са успели да избягат и други от бащините ти войници — рече тя. — Трябва наново да ги съберем и да намерим…

— Трябва да разчитаме единствено на себе си — прекъсна я той. — Нашата първа грижа е семейното ни атомно оръжие. Трябва да го приберем, преди харконите да го намерят.

— Малко вероятно е да го намерят — рече тя. — То е скрито много добре.

— Не бива да се разчита на случайността.

А тя си помисли: „Изнудване със семейното атомно оръжие като заплаха за планетата и нейната подправка — ето това има предвид той. Ала тогава ще може да се надява единствено на бягство като отцепник.“

Думите на майка му породиха нова върволица от мисли у Пол — грижата на дука за всички воини, които бяха загинали през тази нощ. „Хората са истинската мощ на една велика династия“ — помисли си Пол. И си припомни думите на Хауът: „Тъжно е да се разделяш с хора — планетата си остава само планета.“

— Те използуват сардукари — рече Джесика. — Трябва да изчакаме, докато се изтеглят сардукарите.

— Смятат, че са ни притиснали между пустинята и сардукарите — каза Пол. — Намерението им е да не оставят жив атреид — пълно изтребление. Не разчитай, че някой от нашите хора ще оцелее.

— Те не могат да продължават до безкрайност да излагат на показ участието на императора в цялата тази работа.

— Наистина ли?

— Някои от нашите хора сигурно ще успеят да се измъкнат.

— Така ли?

Джесика се извърна настрани, изплашена от скритата сила в гласа на сина си, в който се долавяше точната преценка на вероятностите. Тя осъзна, че неговият ум я беше изпреварил далече напред и че сега в някои отношения той разбира повече от нея. Тя бе помогнала в изграждането на този ум, който бе в основата на всичко това, но сега Джесика откри, че се страхува от него. Мислите й взеха друга насока, устремиха се към погубения живот на нейния дук и сълзи опариха очите й.

„Така е трябвало да стане, Лито“ — мислеше си тя. — „Време за обич и време за скръб.“ — Тя сложи ръка на корема си и вниманието й се съсредоточи върху зародиша в него.

„Аз нося в утробата си дъщерята на атреидите, която ми бе наредено да родя, ала светата майка допусна грешка: една дъщеря не би могла да спаси живота на моя Лито. Това дете е само късче живот, което сред обкръжението на смъртта протяга ръка към утрешния ден. Заченах по инстинкт, а не по принуда.“

— Опитай пак с приемника — обади се Пол.

„Умът продължава да работи независимо от опитите ни да го спрем“ — рече си тя.

Джесика намери миниатюрния приемник, който Айдахо им бе оставил, и го включи. Върху скалата на уреда блесна зелена светлинка. От говорителя се разнесе продължително пиукане. Тя намали звука и завъртя копчето на скалата. В палатката нахлу глас, който говореше на атреидския боен език.

— … обратно и да се прегрупират при хребета. Федор докладва, че в Картаг няма оцелели, а банката на Сдружението е ограбена.

„Картаг!“ — помисли си Джесика. — „Това бе развъдникът на харконите.“

— … те са сардукари — продължи гласът. — Отваряйте си очите за сардукари в атреидски униформи. Те са…

От говорителя се чу вик и настъпи мълчание.

— Опитай на друга честота — рече Пол.

— Разбираш ли какво означава това? — попита Джесика.

— Очаквах го. Искат Сдружението да обвини нас за ограбването на банката им. А ако Сдружението се опълчи срещу нас, ние ще сме уловени в капан на Аракис. Опитай на друга честота.

Тя премисляше думите му. „Очаквах това.“ Какво бе станало с него? Джесика бавно се върна към приемника. Докато въртеше копчето на скалата, доловиха ярост в няколко гласа, които предаваха на атреидски боен език:

— … отстъпваме…

— … опитайте да се прегрупирате при…

— … затрупани в пещерата в…

А не можеше да има съмнение в победоносното ликуване на харконския брътвеж, който се сипеше от другите станции. Резки заповеди, рапорти за бойни действия. Казаното бе недостатъчно за Джесика, за да запише и разкодира езика, но тонът бе очевиден.

Победа за харконите.

Пол разклати вързопа до себе си и чу как избълбука водата в двата контейнера^*. Той си пое дълбоко въздух и погледна нагоре през прозрачната стена на палатката към отвесната скала на фона на звездите. Лявата му ръка докосна херметическия отвор на палатката.

— Скоро ще се зазори — рече той. — През деня можем да чакаме Айдахо, ала няма да останем тук още една нощ. В пустинята човек трябва да пътува нощем, а да си почива на сянка през деня.

В мислите на Джесика се прокрадна изучавано правило: „Без влагосъхраняващ костюм човек, седнал на сянка в пустинята, се нуждае от пет литра вода на ден, за да поддържа телесното си тегло.“ Тя почувствува гладката мека кожа на влагосъхраняващия костюм по тялото си, като си мислеше колко много зависи сега животът им от това облекло.

— Тръгнем ли оттук, Айдахо няма да може да ни намери — рече тя.

— Има начини да накараш всеки един човек да проговори — каза той. — Ако Айдахо не се върне до разсъмване, трябва да допуснем възможността, че са го заловили. Колко време мислиш, че ще издържи?

Въпросът му не се нуждаеше от отговор и тя си замълча.

Пол вдигна капака на вързопа и извади миниатюрен наръчник със светеща пластинка и лупа. От страниците му заподскачаха зелени и оранжеви букви: контейнери, влагосъхраняваща палатка, функционални тръбички^*, пясъчен шнорхел^*, бинокъл, ремонтен набор^*, багрилен револвер^*, синко-карта^*, филтрови запушалки^*, паракомпас^*, вестителни куки^*, кречетала^*, несесер, сигнални ракети…

Толкова много неща за оцеляване в пустинята.

След малко той остави наръчника върху пода на палатката.

— А къде можем да отидем? — попита Джесика.

— Баща ми говореше за пустинна мощ — отвърна Пол. — Харконите не могат да управляват планетата без нея. Те никога не са управлявали, нито ще управляват тази планета. Дори и да разполагат с десет хиляди легиона сардукари.

— Пол, нямаш право да мислиш, че…

— Всички доказателства са в ръцете ни — рече той. — Тук именно, в тази палатка — самата тази палатка, вързопът и съдържанието му, както и тези влагосъхраняващи костюми. Знаем, че Сдружението иска чудовищни цени за метеорологичните спътници, знаем, че…

— Какво общо имат метеорологичните спътници с цялата тази работа? — прекъсна го тя. — Те изобщо не могат… — Тя млъкна.

Пол усети мисълта си пренапрегната, докато разчиташе нейните реакции и изчисляваше незначителните неща.

— Разбираш ли сега? — попита той. — Спътниците наблюдават повърхността на планетата. Във вътрешността на пустинята очевидно има неща, заради които са нежелателни честите проверки.

— Искаш да кажеш, че планетата се намира под контрола на самото Сдружение?

„Колко бе недосетлива!“

— Не! — отвърна той. — На свободните! Те плащат на Сдружението, за да не ги закачат, като си плащат с монета, напълно достъпна за всеки, който притежава пустинна мощ — подправката. Това е повече от приблизителен отговор. Това е категоричната линия на изчислението. Разчитай на нея.

— Пол — започна Джесика, — ти все още не си ментат и не можеш да знаеш със сигурност как…

— Аз никога няма да стана ментат — прекъсна я той. — Аз съм нещо друго… някакъв урод.

— Пол, как можеш да говориш такива…

— Остави ме на мира!

Той й обърна гръб и впери очи в мрака. „Защо не мога да скърбя?“ — питаше се той. Чувствуваше как всяка фибра от съществото му копнее за такова отприщване, ала той щеше да бъде завинаги лишен от него.

За пръв път Джесика долавяше в гласа на сина си толкова страдание. Прииска й се да протегне ръка към него, да го приласкае, да го утеши, да му помогне, но почувствува, че нищо не може да направи. Той трябваше сам да излезе от затруднението си.

Светещата пластинка на наръчника от вързопа, оставен помежду им на пода на палатката, привлече погледа й. Тя го вдигна, погледна форзаца и прочете: „Наръчник на «Дружелюбната пустиня», мястото пълно с живот. Тук ще намерите айата^* и бурхана^*. Повярвайте и Ал-лат^* няма никога да ви изгори.“

„Звучи като Ажарската книга“ — рече си тя, като си припомни за изучаването на Великите тайни. — „Дали на Аракис не е идвал манипулатор по религиите?“

Пол извади паракомпаса от вързопа, после го върна и каза:

— Като си помисли човек за всички тези най-различни изобретения на свободните. Те притежават ненадминато съвършенство. Признай това. Културата, създала тези предмети, разкрива мъдрост, каквато никой не подозира.

Все още разтревожена от резкостта в гласа му, Джесика колебливо се върна към книгата и разгледа илюстрацията на едно съзвездие от небето на Аракийн: Муад Диб — „Мишката“, и забеляза, че опашката сочеше на север.

В сумрака на палатката Пол се взираше в едва доловими движения на майка си, осветявани от пластината на наръчника. „Сега е време да изпълня желанието на баща си“ — помисли си той. — „Трябва сега да й предам съобщението, докато още има време за скръб. По-късно скръбта ще ни създаде неудобства.“ И той откри, че е потресен от тази хладнокръвна логика.

— Майко — рече той.

— Да?

Тя усети промяната в гласа му и от този тон я прониза ледена тръпка. Никога досега не бе чувала глас с такава пронизваща сила.

— Баща ми е мъртъв — рече той.

Тя издирваше у себе си фактите един по един — бин-джезъритския начин за преценка на информацията — и най-накрая се озова пред чувството на ужасна загуба.

Безсилна да говори, Джесика кимна.

— Преди време — продължи Пол — баща ми ме натовари да ти предам едно съобщение, ако се случи нещо с него. Опасяваше се, че може да си повярвала, че е загубил доверие в теб.

„Това ненужно подозрение“ — помисли си тя.

— Той искаше да узнаеш, че никога не те е подозирал — продължи Пол и обясни измамата на харконите като добави: — Искаше му се да узнаеш, че винаги те е обичал и ценял. Каза, че по-скоро би се усъмнил в себе си, отколкото в теб, и каза, че съжалявал само за едно нещо: че не те е направил своя дукеса.

Тя избърса сълзите, които се стичаха по страните й, и си помисли: „Какво глупаво пилеене на телесна влага!“ Но тя много добре разбираше какво представлява тази мисъл — само опит да замени скръбта с гняв. „Лито, мой Лито“ — мислеше си тя. — „Как жестоко постъпваме към онези, които обичаме!“ С рязко движение Джесика изгаси светлинната пластинка на малкия наръчник.

Разтърсиха я ридания.

Пол ги чу и усети празнота в гърдите си. „А аз не скърбя“ — рече си той. — „Защо? Защо?“ Това, че не може да скърби, му се стори ужасен недостатък.

„Време за победи и време за поражения“ — изрецитира на себе си Джесика този цитат от ОКБ — „Време за срещи и време за разлъки, време за обич и време за ненавист, време за война и време за мир.“

Умът на Пол продължаваше да работи със смразяваща точност. Той видя пътищата, които се разстилаха пред тях на тази враждебна планета. Той съсредоточи своите нови възприятия — видя ги като изчисления на най-вероятните бъдещи събития, ала примесени с още нещо — със загатната тайнственост — сякаш мислите му се потопиха в някакъв поток извън времето и събраха ветровете на бъдещето.

Неочаквано, сякаш след намирането на необходим ключ, мислите на Пол се изкачиха още на едно ниво по стълбата на възприятията му. Имаше чувството, че се е вкопчил в това ново ниво, че с мъка се удържа и че се взира наоколо. Струваше му се, че се намира в някаква сфера, кръстосана от пътища, които се разстилат във всички посоки, но това само се доближаваше до усещането.

Спомни си как веднъж бе видял понесена от вятъра тънка забрадка и сега изпита чувството, че бъдещето се извиваше по повърхност, вълнообразна и непостоянна като носената от вятъра забрадка.

Той видя хора.

Почувствува горещината и студа на неизброими вероятности. Узна имена и селища, изпита най-различни чувства, преглеждаше данни от безброй неизследвани пролуки. Имаше време да опитва, да оглежда и да вкусва, но не и време да моделира.

Това бе необятен спектър от възможности от най-далечното минало до най-далечното бъдеще — от най-вероятните до най-невероятните. Видя се как умира по безброй начини. Видя нови планети и нови култури.

И хора.

Хора.

Видя ги на гъсти тълпи, които не можеха да се преброят, но въпреки това той мислено ги преброи.

Видя дори представителите на Сдружението.

И си помисли: „Сдружението — ето един изход за нас — там моята чудатост ще бъде приета като познато скъпоценно нещо, а доставката на така необходимата подправка винаги ще бъде осигурена.“ Ала мисълта да прекара живота си на борда на свистящи кораби го ужаси. Макар че това бе изход. И като видя възможното бъдеще, в което имаше и представители на Сдружението, той разпозна своята собствена чудатост.

„Аз имам някакъв друг вид зрение. Виждам друго пространство с други пътища.“

Възприятията предадоха на Пол едновременно увереност и тревога — толкова много места в това необичайно пространство се потопиха или изчезнаха от погледа му.

Бързо, както и бе дошло, усещането му се изплъзна и той разбра, че цялото това преживяване бе продължило колкото един удар на сърцето.

И все пак неговите собствени лични възприятия бяха преобърнати и осветени по един чудовищен начин. Той се огледа наоколо.

Нощта все така обгръщаше влагосъхраняващата палатка, опъната сред заобиколеното от скали убежище. Майка му все така продължаваше да хлипа.

Той все така не изпитваше скръб… онази празнота, отделена някъде дълбоко в съзнанието му, продължаваше да работи със същото темпо — прехвърляше сведения, изчисляваше и подобно на ментат приготвяше отговори.

И сега той осъзна, че разполага с такова изобилие от информация, каквато малко умове са съхранявали.

От тази мисъл обаче празнотата в него не стана по-поносима. Почувствува, че нещо трябва да се пръсне. Имаше усещането, че в него е поставен да тиктака часовников механизъм за адска машина и че този механизъм продължава да работи независимо от това какво искаше Пол. Той регистрираше и най-незначителните нюанси в различията, които ги заобикаляха — лека промяна във влажността, слабо спадане на температурата, пълзенето на някакво насекомо по тавана на влагосъхраняващата палатка, тържественото приближаване на зората в осеяното със звезди късче небе, което се виждаше през прозрачната стена.

Празнотата стана непоносима. Това, че знаеше как е пуснат в действие часовниковият механизъм, не променяше нещата. Пол надзърна в собственото си минало и видя началото му — обучението, развиването на способностите му, напрежението на сложните дисциплини и дори старателното изучаване на Оранжевата католическа библия… и накрая обилна консумация на подправка. А можеше да погледне и напред — в най-ужасната посока — да види накъде водеше всичко това.

„Аз съм чудовище!“ — помисли си той. — „Урод!“

— Не! — каза гласно той. И повтори: — Не, не! НЕ!

Забеляза, че блъска с юмруци по пода на палатката. (Онази неумолима половина от съзнанието му регистрира този факт като интересна емоционална изява и я подаде за изчисление.)

— Пол?

Хванала ръцете му, до него стоеше майка му, лицето й — сиво петно — се взираше в него.

— Какво ти става. Пол?

— Ти тук! — възкликна Пол.

— Тук съм, Пол! — рече тя. — Всичко е наред.

— Какво си направила с мен? — попита той.

В изблик на прозрение тя долови корените на този въпрос и отговори:

— Дала съм ти живот.

Джесика инстинктивно разбра, че това е единственият отговор, който може да го успокои. Той почувствува ръцете й, които го прегръщаха, и съсредоточи погледа си върху неясните очертания на лицето й. Някои генетични белези в структурата на лицето й бяха забелязани по нов начин от възприятията му и данните бяха прибавени към останалите, за да се получи окончателен отговор.

— Пусни ме! — рече той.

Тя усети стоманените нотки в гласа му и се подчини.

— Ще ми кажеш ли какво става с тебе, Пол?

— Ти съзнаваше ли какво правиш, когато ме посвещаваше в обучението? — попита той.

„В този глас няма вече нищо детско“ — помисли си тя. И отговори:

— Като всяка една майка се надявах, че ще бъдеш… нещо повече от другите, по-различен.

— По-различен ли?

Тя долови мъката в гласа му и каза:

— Пол, аз…

— Ти не си искала син! — рече той. — Искала си Куизъц Хадерах! Искала си бин-джезъритски възпитаник от мъжки пол!

Мъката му я ужаси.

— Но, Пол…

— Взела ли си съгласието на баща ми по този въпрос?

Измъчвана от скорошната си рана, тя заговори тихо:

— Дори и да си Куизъц Хадерах, Пол, ти си взел черти както от баща си, така и от мен.

— Но не и обучението — рече той. — Не и нещата, които… пробуждат… спящия.

— Спящия ли?

— Те са тук — той докосна с ръка главата, а после и гърдите си. — У мен — те непрекъснато пресмятат и пресмятат, и пресмятат…

— Пол!

Тя бе доловила истерична нотка в гласа му.

— Изслушай ме — продължи той. — Ти искаше да разкажа на светата майка за сънищата си. А сега ме изслушай вместо нея. Току-що сънувах пробуждащ сън. И знаеш ли кое е причината?

— Трябва да се успокоиш — каза тя. — Ако има…

— Подправката — прекъсна я той. — Тя е навсякъде тук — във въздуха, почвата и храната. Гериатричната подправка. Тя е като наркотика на жрицата на истината. Тя е отрова!

Джесика се вцепени.

Гласът му се сниши и той повтори:

— Отрова — така коварна, така неуловима… така неизбежна. Тя дори няма да те убие, освен ако не престанеш да я вземаш. Ние можем да напуснем Аракис само ако отнесем със себе си част от Аракис. — Ужасната самоувереност в гласа му не търпеше никакво възражение.

— Ти и подправката — продължи Пол. — Подправката променя всеки, който я консумира в такива количества, но благодарение на теб аз мога да осмисля съзнателно промяната. Не се налага да я оставя в подсъзнанието си, където силата й може да изтлее. Аз я виждам.

— Пол, ти…

— Виждам я! — повтори той. Тя долови лудост в гласа му, но не знаеше какво да прави.

Пол обаче заговори отново и тя усети как той постепенно се овладява.

— Тук сме уловени в капан.

„Тук сме уловени в капан“ — съгласи се мислено тя.

И Джесика прие думите му за истина. Нито бин-джезъритският подход, нито хитрост или умение не можеше да ги освободи напълно от Аракис: човек се пристрастяваше към подправката. Организмът й узна този факт много преди съзнанието й да го прозре.

„Тук значи ще изживеем живота си“ — помисли си тя, — на тази планета-ад. Успеем ли да се изплъзнем на харконите, тя е готова да ни приеме. И моят път несъмнено ще е съдбата на кобила за разплод, която съхранява важна за бин-джезъритския клан родова линия.

— Трябва да ти разкажа за моя пробуждащ сън — рече Пол. (Сега в гласа му имаше ярост.) — За да съм сигурен, че ще повярваш на това, което ще чуеш, ще ти кажа първо, че ми е известно, че тук на Аракис ти ще родиш дъщеря, моята сестра.

Джесика опря ръце на пода и се отдръпна назад към меката стена на палатката, за да потисне уплахата си. Тя знаеше, че бременността й още не личи. Само нейното бин-джезъритско обучение й помагаше да разгадае първите, едва доловими сигнали на организма й и да узнае за зародиша само две-три седмици след зачеването му.

— Единствено за да служа — прошепна Джесика, вярна на бин-джезъритското мото: „Ние живеем единствено за да служим“.

— Ще намерим дом при свободните — рече Пол, — където вашата Мисионария протектива ни е подсигурила убежище.

„Те са проправили път за нас в пустинята“ — рече си Джесика. — „но откъде може да знае той за Мисионария протектива?“ — Откриваше, че й става все по-трудно да потисне своя ужас от съкрушителната чудатост на Пол.

Той огледа тъмната й сянка и благодарение на новите си възприятия забеляза страха й и всяка нейна реакция, сякаш бе сгряна от ослепителна светлина. Усети, че започна да му става жал за нея.

— Не мога да ти разкажа нещата, които ще се случат тук — започна той. — Не мога да ги разкажа и на себе си, макар че съм ги видял. Именно това чувство за бъдещност — но, изглежда, аз нямам власт над него. Събитието просто се случва. Непосредственото бъдеще… да кажем една година… Виждам нещо от него… път, широк като нашето централно авеню на Каладън. Някои места не се виждат… скрити са в сянка… като че ли пътят изчезва зад един хълм… (И Пол отново се сети за понесената от вятъра забрадка)… — ето има и разклонения…

Той млъкна, щом го изпълни споменът за видяното. Това не беше прорицателен сън или случка от живота му, която набъбваше като мехур… времето отстъпваше пред видяното.

Джесика намери ключа за осветлението на палатката и го завъртя.

Бледа зелена светлина пропъди сенките и разпръсна страха й. Тя разгледа лицето на Пол, очите му и вглъбения поглед. И се досети къде бе виждала и преди подобно изражение: на картините, изобразяващи бедствия — на лицата на децата, които гладуват или изпитват ужасно страдание. Очите му бяха като ями, устните — права линия, а страните хлътнали.

„Това е изражение на човек“ — помисли си тя, — „комуто е натрапено познанието за собствената му тленност.“

Той вече наистина не беше дете.

Скритият в думите му смисъл започваше да прониква в съзнанието й и измести всичко оттам — Пол виждаше в бъдещето, виждаше начин да се спасят.

— Има начин да се изплъзнем на харконите — рече тя.

— Харконите! — засмя се презрително той. — Изхвърли от мислите си тези духовно уродливи хора. — Той се вгледа в майка си, като изучаваше на зелената светлина овала на лицето й. Чертите й я издаваха.

Тя заговори:

— Нямаш право да наричаш хора онези, които…

— Не бъди толкова сигурна, че тук можеш да теглиш чертата — прекъсна я той. — Ние си носим миналото. А, майко моя, има едно нещо, което не ти е известно, но вече трябва да узнаеш — ние сме харкони.

Съзнанието й направи нещо ужасно — то се изключи, сякаш се нуждаеше от прекратяване на достъпа на всякакви усещания. Ала гласът на Пол продължаваше все така непреклонно:

— Следващия път, като намериш огледало, разгледай внимателно лицето си — виж сега моето. И ако не се правиш на сляпа, ще откриеш родовите белези. Погледни ръцете ми, виж конструкцията на костите ми. И ако тези белези не успеят да те убедят, тогава повярвай на думите ми. Аз пребродих бъдещето, прочетох написаното, видях мястото, разполагам с всички доказателства. Ние сме харкони.

— Клон… отцепник от династията ли? — попита тя. — Така ли е? Някой братовчед на харконите, който…

— Ти си дъщеря на барона — прекъсна я той. И видя как тя закри с ръце устата си. — На младини баронът си е доставял многобройни удоволствия и веднъж си е позволил да бъде прелъстен. Това обаче е станало заради генетичните цели на „Бин Джезърит“ и е бил прелъстен от една от вас, бин-джезъритките.

Тонът, с който той произнесе „вас“, я зашлеви като плесница. Но това само раздвижи мозъка й, накара го да заработи и тя не успя да отрече думите му. Сега толкова много неясни следи от миналото й се удължаваха и сливаха. Дъщерята, която „Бин Джезърит“ искаше — искаха я не за да сложат край на старата семейна вражда между атреиди и харкони, а за да се определи някой генетичен фактор по техните родови линии. Какъв ли? Тя слепешком търсеше отговора.

Пол заговори, сякаш бе надзърнал в мислите й:

— Те си помислиха, че се приближават към мен. Но аз не съм това, което очакват, и се появявам преждевременно. А на тях не им е известно това.

Джесика притисна ръце към устата си.

„Велика майко! — Той е Куизъц Хадерах!“

Тя се почувствува обезоръжена и разголена пред него, осъзнавайки, че Пол я гледа с очи, от които малко може да се скрие. И тя знаеше, че именно това е на дъното на нейния страх.

— Ти мислиш, че съм Куизъц Хадерах — рече той. — Изхвърли тази мисъл от главата си. Аз съм нещо неочаквано.

„Трябва да изпратя вест на едно от училищата ни. Индексът на размножаването^* може да каже какво се е случило.“

— Те ще научат за мен тогава, когато ще е твърде късно — рече той.

Джесика се помъчи да отклони вниманието му, отпусна ръце и каза:

— Ще се скрием при свободните, така ли?

— Свободните имат поговорка, която приписват на Стареца на пустинята — отвърна той. — В нея се казва: „Бъди готов да приемаш онова, което намираш.“

И си помисли: „Да, майко моя — при свободните. Очите ти ще станат сини. На изящния ти нос ще се появи мазол от филтровата тръбичка на влагосъхраняващия костюм… и ти ще родиш сестра ми: Света Алая, покровителката на ножа.“

— Щом не си Куизъц Хадерах — започна Джесика, — какво…

— Не е възможно да узнаеш — рече той. — Няма да го повярваш, докато не видиш.

И си помисли: „Аз съм зърно“. И изведнъж видя колко плодородна е почвата, в която бе попаднал, и това прозрение го изпълни с чувството за ужасното му предназначение. То запълзя из празнотата, като заплашваше да го задуши от скръб.

Той бе видял по пътя пред себе си две основни разклонения — на едното от тях заставаше с лице срещу злия стар барон и му казваше: „Здравей, дядо!“ Стана му противно само при мисълта за това разклонение и за нещата, които се намираха по него.

По другото разклонение имаше дълги неясни петна, над които стърчаха остри върхове на насилие. Бе видял войнствена религия, огън, който се разпростира из вселената, и атреидското знаме в зелено и черно, развяващо се начело на фанатични легиони, пияни от мелинджова напитка. Сред тях бяха Гърни Халик и още неколцина от приближените на баща му — жалка шепа хора — и всички бяха белязани с ястребовия символ на светилището с черепа на баща му.

— Не мога да тръгна по този път — изстена той. — Това именно искат старите бин-джезъритски вещици.

Той запази мълчание, разсъждаваше като зърно, каквото всъщност бе, разсъждаваше с родовото съзнание, което за пръв път бе изпитал като ужасно предназначение. Откри, че вече не е способен да мрази нито „Бин Джезърит“, нито императора, нито дори харконите. Всички те бяха увлечени от потребността на своя род да обновят разпръснатото му наследство, да пресекат, смесят и слеят своите кръвни линии в едно ново общо обединяване на гените. И родът знаеше само един сигурен път към това — древния път, изпитания и сигурен път, който помиташе всичко пред себе си: кръстоносния поход.

„В никакъв случай не мога да избера този път“ — помисли си той.

Ала Пол отново съзря с вътрешното си око светилището с бащиния си череп и насилието, в което бе забито зелено-черното знаме на атреидите.

Обезпокоена от мълчанието му, Джесика се окашля:

— В такъв случай… Свободните ще ни дадат ли убежище?

Той вдигна очи и през осветената в зелено палатка ги впери в наследствените патрициански черти на лицето й.

— Да — отговори той. — Това е единият от пътищата. — Той кимна. — Да. Те ще ме наричат Муад’Диб — „Човекът, който сочи пътя.“ Да… точно така ще ме наричат.

Пол притвори очи и си помисли: „А сега, татко, вече мога да скърбя за теб.“ И почувствува как сълзите потекоха по страните му.