Франк Хърбърт
Дюн (12)

„Над изхода на аракийския космодрум, изсечен грубо, сякаш с изхабен резец, се четеше надпис, който Муад’Диб щеше да повтаря многократно. Той го забеляза още в тази първа нощ на Аракис, когато го доведоха в командния пост на дука, за да участвува в първото заседание на пълния състав на бащиния си щаб. Думите от надписа представляваха молба към онези, които си заминаваха от Аракис, ала те придобиха мрачен смисъл за едно момче, което току-що се бе изплъзнало от срещата си със смъртта. Те гласяха: «О, ти, който знаеш колко страдаме ние тук, не ни забравяй в молитвите си!»“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

— Цялата теория на войната е изчислен риск — рече дукът, — но когато става въпрос да рискуваш собственото си семейство, елементът изчисление преминава в… други неща.

Той разбираше, че не смогва да прикрие както трябва гнева си, обърна се и закрачи покрай дългата маса — стигна до края й и пак се върна.

Дукът и Пол бяха сами в заседателната зала на космодрума. Залата бе празна и кънтяща, единствените мебели в нея бяха дълга маса, заобиколена от старомодни трикраки столове, дъска с географска карта и прожектор в единия край. Пол седна близо до картата. Беше разказал на баща си за случилото се с ловеца преследвач и му бе докладвал, че го заплашва предател.

Дукът застана срещу Пол и тежко удари по масата. „А Хауът ми каза, че замъкът е безопасен.“

Пол заговори припряно:

— Аз също се ядосах… в началото. И упрекнах Хауът. Ала заплахата дойде извън замъка. Тя беше проста, умно замислена и точна. И би успяла, ако не беше наученото от теб и от много други… включително и от Хауът.

— Да не би да го защитаваш? — попита дукът.

— Да.

— Той остарява. Това е. Би трябвало да е…

— Той е мъдър с богатия си опит — рече Пол. — Колко грешки на Хауът можеш да изброиш?

— Би трябвало аз да го защитавам — рече дукът, — не ти.

Пол се усмихна.

Лито седна начело на масата и постави ръка върху ръката на сина си.

— Напоследък ти… възмъжа, синко. — Той отдръпна ръката си. — Това ме радва. — Усмихна се в отговор на сина си. — Хауът сам ще се накаже. Той ще стовари върху себе си много повече гняв, отколкото ние двамата с теб бихме могли да излеем отгоре му.

Пол впери поглед към потъмнелите прозорци зад картата и се взря в нощния мрак. Светлините на залата се отразяваха в балконската преграда. Той забеляза някакво движение и различи фигурата на патрул в атреидска униформа. Пол погледна назад към бялата стена зад баща си, после надолу към лъскавата повърхност на масата, където видя собствените си ръце, стиснати в юмруци.

Вратата срещу дука се отвори шумно. През нея влезе Туфир Хауът, по-състарен и посърнал откогато и да било, мина покрай масата и застана мирно с лице към Лито.

— Господарю — започна той, вперил поглед в една точка над главата на Лито, — току-що научавам как съм ви подвел. Това налага необходимостта да си подам остав…

— О, сядай бързо и престани да се правиш на глупак — рече дукът. Той посочи към стола срещу Пол. — Ако си допуснал грешка, то тя е в подценяването на харконите. Техните прости умове са измислили и проста хитрост. Докато ние не очаквахме прости хитрости. А синът ми положи доста усилия да изтъкне пред мен, че се е справил с всичко това главно благодарение на твоето обучение. Там си успял. — Той потупа облегалката на празния стол. — Хайде, сядай!

Хауът се тръшна на стола.

— Но…

— Повече не желая да слушам нищо по този въпрос — рече дукът. — Случаят е приключен. Имаме по-належаща работа. Къде са другите?

— Помолих ги да почакат навън, докато аз…

— Повикай ги да влязат.

Хауът се вгледа внимателно в очите на Лито.

— Ваше величество, аз…

— Много добре знам кои са верните ми приятели, Туфир — рече дукът. — Повикай хората да влязат.

Хауът преглътна.

— Незабавно, господарю. — Той се завъртя на стола и се провикна към отворената врата: — Гърни, доведи ги.

Халик въведе в залата строените в редица мъже — щабните офицери с неумолимо сериозен вид, следвани от по-младите помощници и специалисти — сред тях се долавяше нетърпение. Краткотраен шум от тътрене на крака огласи стаята, докато мъжете заемаха местата си. Около масата се разнесе лек мирис на рачаг.

— За онези, които желаят, има кафе — рече дукът. Той огледа внимателно хората, като си мислеше: „Добър екип са. При подобен род война човек би могъл да попадне и на много по-лош.“ Изчака да донесат кафето от съседната стая и да го сервират и забеляза умората по някои лица.

После постави маската си на спокойна деловитост, изправи се и с леко почукване с пръст по масата ги призова към внимание.

— И така, господа — започна той, — нашата цивилизация, изглежда, дотолкова е привикнала към нашествието, че не сме в състояние да изпълним една най-обикновена заповед на императора, без да се обадят изневиделица старите привички.

Около масата се разнесе сдържан смях и Пол осъзна, че баща му бе казал най-подходящите думи с най-подходящия тон, за да повдигне настроението в залата. Дори загатнатата умора в гласа му бе точно отмерена.

— Смятам, че първо можем да научим дали Туфир има да добави нещо към доклада си за свободните — рече дукът. — Туфир?

Хауът вдигна поглед.

— Бих искал да засегна някои икономически въпроси след общия си доклад, ваше величество, ала вече мога да кажа, че все повече и повече се убеждавам, че свободните са съюзници, от които се нуждаем. Сега те изчакват да разберат дали могат да ни се доверят, но отношението им изглежда твърде искрено. Изпратиха ни подарък — влагосъхраняващи костюми, тяхно собствено производство, и… географски карти на някои пустинни области около крепости, изоставени от харконите. — Той сведе очи към масата. — Сведенията от разузнаването им се оказаха напълно достоверни и ни оказаха съществена помощ във взаимоотношенията с Арбитъра на промяната. Изпратили са ни и някои второстепенни неща — накити за лейди Джесика, подправка, напитки, бонбони и лечебни средства. Тъкмо сега моите хора обработват пратката. Видно е обаче, че няма измама.

— Ти като че ли харесваш тези хора, Туфир? — запита един мъж от другия край на масата.

Хауът се обърна, за да застане с лице към питащия.

— Дънкан Айдахо твърди, че са достойни за възхищение.

Пол погледна баща си, после пак Хауът и се осмели да зададе въпрос:

— Имаш ли някакви нови данни за числеността на свободните?

Хауът погледна Пол.

— Ако се съди по преработката на хранителни продукти и по някои други данни, Айдахо преценява, че посетеният от него пещерен комплекс се състои общо от около десет хиляди души. Техният вожд заявил, че управлява заслон^* от две хиляди домакинства. Имаме основание да смятаме, че съществуват изключително много такива общности. Както изглежда, всички те служат на някой си Лайът.

— Това е нещо ново — отбеляза дукът.

— Може и да греша, ваше величество. Има неща, които ни карат да мислим, че този Лайът може и да е местно божество.

Още един човек от другия край на масата се окашля и запита:

— Сигурно ли е, че имат вземане-даване с контрабандистите?

— Керван на контрабандистите, натоварен с тежък товар подправка, е напуснал заслона, докато Айдахо се е намирал там. Използували са товарни животни и са дали да се разбере, че им предстои осемнадесетдневно пътуване.

— Излиза — рече дукът, — че през този смутен период контрабандистите са удвоили своите операции. Това заслужава да се обмисли внимателно. Не бива да обръщаме чак толкова голямо внимание на няколко фрегати без разрешително, които дълбаят по нашата планета — тях винаги ги е имало. Ала и да ги оставим изцяло извън нашия контрол — също няма да е правилно.

— Да не би да имате някакъв план, ваше величество? — запита Хауът.

Дукът погледна Халик.

— Гърни, искам да оглавиш една делегация или мисия, ако предпочиташ, и да се свържеш с тези авантюристи. Предай им, че няма да обръщам внимание на операциите им, ако ми дават дукски десятък. Хауът е изчислил, че подкупите и допълнителните бойци, които са наемали за операциите си досега, са им стрували четири пъти по-скъпо.

— А какво ще стане, ако императорът подуши тази работа? — запита Халик. — Той е прекалено ревностен по отношение на своите печалби от „ЕМОП“, господарю.

Лито се усмихна.

— Ние ще внесем открито целия десятък на името на Шедъм IV и ще си го удържим законно от облаганите ни с данък разходи за издръжката. Нека тогава харконите ни излязат насреща. Освен това ще разорим още няколко от местните богаташи, които са се поохранили при режима на харконите. Край на подкупите!

Усмивка засия по лицето на Халик.

— Ех, господарю, какъв красив удар ниско долу. Да можех само да зърна изражението на барона, когато научи за това.

Дукът се обърна към Хауът.

— Туфир, ти достави ли онези счетоводни книги, които бе споменал, че можеш да купиш?

— Да, господарю. Дори вече се проучват най-подробно. Аз обаче ги прегледах бегло и мога да ви дам първия приблизителен резултат.

— Да го чуем тогава!

— Харконите са изкарвали оттук по десет милиарда солария на всеки триста и тридесет стандартни дни.

Около масата се разнесе безмълвен ропот. Даже и по-младите помощници, у които се съзираше известна досада, сега се изпънаха по местата си и си размениха изумени погледи.

Халик измърмори:

— „Защо те ще смучат от изобилието на моретата и от съкровищата, скрити в пясъка“.

— И така, господа — рече Лито, — има ли някой тук дотолкова наивен, за да вярва, че харконите безропотно са си стегнали багажа и са изоставили всичко това само защото императорът е заповядал така?

Всички заклатиха глави, изразявайки шепнешком съгласието си.

— Принудени сме обаче да приемем, че е така — каза Лито. Той се обърна към Хауът. — Тук ще е уместно да докладваш за съоръженията. Колко пустинохода^*, комбайни^* и помощен инвентар са ни оставени?

— Пълно оборудване, както се посочва в имперския опис, проверен от Арбитъра на промяната, господарю — отвърна Хауът. Той направи знак с ръка на един помощник да му подаде някаква папка, постави я отпреде си на масата и я разтвори. — Те обаче са пропуснали да отбележат, че едва половината от пустиноходите^* са изправни, че само около една трета от тях имат транспортьори^*, които да ги пренасят по въздуха до находищата с подправката, че всяка машина, оставена ни от харконите, е готова да се сгромоляса или да се разпадне на части. Ще имаме голям късмет, ако успеем да пуснем в действие половината от съоръженията, и още по-голям, ако след шест месеца една четвърт от тях все още са в изправност.

— Почти както и очаквахме — отбеляза Лито. — Какъв е точният брой на основните съоръжения?

Хауът погледна в папката си.

— Около хиляда деветстотин и тридесет комбайна^*, които ще могат да бъдат изпратени на работа след няколко дни. Около шест хиляди двеста и петдесет орнитоптера за проучване, разузнаване и метеорологични наблюдения и транспортьори — малко под хиляда.

— Няма ли да е по-евтино, ако възобновим преговорите със Сдружението да ни разреши да пуснем в орбита една фрегата като спътников метеорологичен център? — попита Халик.

Дукът погледна към Хауът.

— Няма ли нищо ново по този въпрос, а, Туфир?

— Засега трябва да търсим други възможности — отвърна Хауът. — Представителят на Сдружението даже не благоволи да преговаря с нас. Той просто ми разясни — като ментат на ментат, — че цената не е по нашите възможности и че положението няма да се промени, колкото и да ни пораснат възможностите. Нашата задача, преди да подновим отново преговорите си с него, е да установим защо.

Един от помощниците на Халик, седнал по-надалеч, се завъртя в стола си и каза рязко:

— В това няма никаква справедливост!

— Справедливост ли? — дукът погледна към него. — Кой моли за справедливост? Ние създаваме наша собствена справедливост. Създаваме я тук, на Аракис — за да победим или да умрем. Съжалявате ли, че сте свързали съдбата си с нас, господине?

Помощникът втренчи поглед в дука и после отговори:

— Не, ваше величество. Дори да бяхте отхвърлили този най-богат източник на доходи в нашата вселена… аз пак щях да ви последвам. Простете избухването ми, но… — той сви рамене. — Сигурно всеки от нас понякога изпитва мъка.

— Мъката я разбирам — рече дукът. — Ала нека не роптаем за справедливост, докато имаме мишци и свободата да ги използуваме. Има ли още някой сред вас, който да таи у себе си мъка? Ако има, пуснете я на свобода. На този съвет всеки може да каже каквото си мисли.

Халик се размърда и заговори:

— Според мен това, което ни измъчва, ваше величество, е, че не пристигнаха никакви доброволци от другите Велики династии. Те ви наричат „Лито Справедливия“ и обещават вечно приятелство, ала само докато това не им струва нищо.

— Те все още не знаят кой ще спечели тази схватка — рече дукът. — Повечето от династиите се замогнаха, поемайки само нищожен брой рискове. Човек не може да ги осъжда за това — може само да ги презира. — Той погледна към Хауът. — Ние обсъждахме въпроса със съоръженията. Би ли показал със солидопрожектора някои машини, за да запознаеш хората с тях?

Хауът кимна на един помощник и посочи с ръка към прожектора.

Върху повърхността на масата, на около една трета от дължината й до мястото на дука, се появи триизмерно изображение от солидопрожектор^*. Някои от насядалите по-далеч хора станаха прави, за да го виждат по-добре.

Пол се наведе напред, впил поглед в машината.

Сведена към мащаба на миниатюрните човешки фигурки, застанали около нея, машината бе дълга около сто и двадесет метра и широка около четиридесет. По същество продълговато, подобно на стоножка тяло, което се движеше на отделни широки гъсенични ленти.

— Това е комбайн — обясни Хауът. — За тази прожекция избрахме един, който е в добро състояние. Има обаче едно съоръжение с екваторна поточна линия, което е пристигнало с първия екип от имперски еколози и все още действува… макар че не знам как… нито защо.

— Ако става въпрос за съоръжението, което наричат „Старата Мария“, то става само за музея — обади се един помощник. — Според мен харконите са го държали като обект за изправителен труд — заплаха, висяща над главите на техните работници. „Кротувай или ще те изпратим на «Старата Мария»!“

Около масата се разнесе смях.

Пол не участвуваше в шегите — вниманието му бе погълнато от прожекцията и от въпроса, който изпълваше съзнанието му. Той посочи изображението върху масата и каза:

— Туфир, а има ли толкова големи пясъчни червеи, че да могат да погълнат цялата тази машина?

На масата се възцари внезапна тишина. Дукът проклинаше под мустак, но после си помисли: „Не, те трябва да се изправят с лице към тукашната действителност.“

— Навътре в пустинята съществуват червеи, които могат да глътнат наведнъж целия този комбайн — отвърна Хауът. — По-насам, близо до Защитната стена, където се копае повечето от подправката, има много червеи, които биха могли да парализират работата на този комбайн и да го излапат на почивки.

— Защо не им направим защитни полета? — запита Пол.

— Според доклада на Айдахо — продължи Хауът — защитните полета са опасни в пустинята. Едно защитно поле с размери за човешко тяло би повикало всеки червей в радиус от неколкостотин метра. Оказва се, че от защитното поле червеите изпадат в убийствена ярост. По този въпрос имаме уверенията на свободните и няма основание да се съмняваме в тях. Айдахо не е забелязал никакви следи от защитни съоръжения в заслона.

— Съвсем никакви ли? — попита Пол.

— Би било твърде трудно да се скрие подобно нещо сред няколко хиляди души — отвърна Хауът. — Айдахо е имал свободен достъп до всяко кътче на заслона. Той не е видял нито защитни полета, нито никакви признаци за използуването им.

— Това е загадка — обади се дукът.

— Естествено харконите широко са използували тук защитни полета — рече Хауът. — Имали са ремонтни работилници във всяко гарнизонно селище и счетоводните им данни показват големи разходи за подмяна на полета и отделни части.

— Дали свободните знаят как да неутрализират защитните полета? — запита Пол.

— Едва ли — отвърна Хауът. — Теоретически, разбира се, е възможно — статичен противоположен заряд, голям колкото едно графство, би свършил работа, но никой досега не е успял да проведе този опит.

— Щяхме отдавна да научим за това — рече Халик. — Контрабандистите поддържат тесни връзки със свободните и щяха да се сдобият с такъв уред, ако той съществуваше. И нищо нямаше да им попречи да търгуват с него из космоса.

— Не ми харесва такъв важен въпрос да няма отговор — рече Лито. — Туфир, искам да дадеш спешно предимство на разрешаването на този въпрос.

— Ние вече работим върху него, господарю. — Той се окашля. — Ъъ, Айдахо наистина каза нещо: каза, че човек не може да изтълкува погрешно отношението на свободните към защитните полета. Те ги намирали твърде забавни.

Дукът се намръщи и добави:

— Въпросът, който обсъждаме сега, са съоръженията за добиването на подправката.

Хауът махна с ръка към помощника си и посочи прожектора.

Солидоизображението на комбайна бе заменено със снимката на крилато съоръжение — сравнени с тази машина, застаналите около нея човешки фигурки изглеждаха нищожни.

— Това е транспортьор — обясни Хауът. — По същество представлява огромен орнитоптер, чиято единствена функция е да пренася комбайна до богати на подправка пясъци и при появата на пясъчен червей да спаси комбайна. Червеите винаги се появяват. Изобщо добиването на подправката е процес на промъкване и измъкване с колкото е възможно по-голяма плячка.

— Това отлично приляга на морала на харконите — рече дукът.

Смехът избухна незабавно и гръмогласно. Един орнитоптер смени солидоизображението на транспортьора.

— Тези орнитоптери са сравнително традиционен модел — обясни Хауът. — Някои по-значими подобрения им дават възможност за по-широк обсег. Допълнителни грижи бяха положени за уплътняването на по-важните места против пясък и прах. Само един от около тридесет разполага със защита — вероятно с отпадането на теглото на защитния генератор се постига по-голям обсег.

— Не ми харесва това отбягване на защитните полета — измърмори дукът. И си помисли: „Дали в това не се крие тайната на харконите? Означава ли това, че ако всичко се обърне срещу нас, ние няма да можем да избягаме с фрегати, снабдени със защита?“ Той рязко тръсна глава, за да пропъди подобни мисли, и каза: — Нека минем към приблизителната обща калкулация. На колко ще възлиза нашата печалба?

Хауът прелисти две страници от тетрадката си.

— След като определихме размера на разходите за ремонт и производствени съоръжения, ние направихме първоначалната калкулация на производствените разходи. Тя се основава, естествено, на занижена сума от чиста, сигурна, минимална печалба. — Той затвори очи в ментатски полутранс и заговори: — При харконите разходите по поддръжката и заплатите са представлявали четиринадесет процента. Трябва да се радваме, ако успеем да ги задържим първоначално на тридесет процента. Като се приспаднат разходите по нови вложения и нарастване на производството, включително отчисленията за „ЕМОП“ и внесените разходи, нашата минимална печалба ще възлиза едва на шест-седем процента, докато успеем да подменим износените съоръжения. Едва тогава ще сме в състояние да я увеличим до дванадесет-петнадесет процента, каквато и следва да бъде. — Той отвори очи. — Освен ако господарят не желае да възприеме методите на харконите.

— Ние работим за създаването на богата и постоянна планетарна база — отвърна дукът. — Трябва да полагаме грижи повечето от хората да са доволни, особено свободните.

— Най-вече свободните — съгласи се Хауът.

— Силата ни на Каладън — започна дукът — зависеше от нашата морска и въздушна мощ. Тук трябва да развием нещо, което бих нарекъл пустинна мощ. Тя може и да включва въздушната ни мощ, но е възможно и да не я включва. Искам да ви обърна внимание върху липсата на защита при орнитоптерите. — Той поклати глава. — Харконите разчитаха на сменен персонал от други планети за най-важните си дейности. А ние не смеем. Във всяко попълнение ще има определен брой провокатори.

— Тогава ще трябва да се задоволим с много по-малка печалба и ниски добиви — рече Хауът. — Нашето производство през първите два сезона ще бъде с една трета по-ниско от средното производство на харконите.

— Ето — рече дукът, — точно както и очаквахме. Ще трябва да действуваме бързо със свободните. Искам пет пълни батальона от свободни преди първата финансова ревизия на „ЕМОП“.

— Времето не е много, ваше величество — обади се Хауът.

— Както ни е добре известно, ние нямаме много време. При първа възможност те ще нахлуят тук със сардукари, преоблечени като харкони. Според теб колко войска ще докарат, Туфир?

— Общо четири-пет батальона, ваше величество. Не повече — при тези цени на Сдружението на превоз на войски.

— Петте батальона свободни плюс нашите собствени войски ще трябва да стигнат. Нека накараме няколко пленени сардукари да помаршируват пред Съвета на Ландсрада и нещата ще се променят — независимо дали ще имаме, или няма да имаме печалба.

— Ще направим всичко възможно, ваше величество.

Пол погледна към баща си, после отново към Хауът, внезапно осъзнал напредналата възраст на ментата и това, че е служил на три поколения атреиди. Остарял. Това личеше по влажния блясък на кафявите очи, по бузите, набраздени и опърлени от екзотични слънца, по прегърбените рамене и по тънките устни, обагрени в рубиненочервено от сока сафо^*.

„Толкова много неща зависят от един стар човек“ — помисли си Пол.

— Понастоящем ние се намираме в договорна война^* — рече дукът, — ала тя все още не се е разгърнала напълно. Туфир, какво е състоянието на харконския апарат тук?

— Премахнахме двеста петдесет и девет от най-важните им хора, господарю. Остават не повече от три харконски бойни групи — може би общо стотина души.

— Тези харконски изчадия, които премахнахте, притежаваха ли някакви имоти?

— Повечето бяха доста заможни, господарю — от прослойката на предприемачите.

— Искам да съчините писмени клетви за вярност към феодала, скрепени с подписа на всеки един от тях — рече дукът. — Да се депозира по един екземпляр при Арбитъра на промяната. Ще заемем законното становище, че са положили лъжлива клетва за вярност към феодала. Конфискувайте имуществото им, вземете им всичко, изгонете семействата им, смъкнете им кожата. Погрижете се короната да получи своите десет процента. Всичко трябва да е напълно законно.

Туфир се усмихна, разкривайки под карминовите си устни обагрени в червено зъби.

— Ход, достоен за негово величество дядо ви, господарю. Срамувам се, че пръв не се досетих за него.

Отсреща Халик се намръщи и с изненада забеляза намръщеното изражение на Пол. Останалите се усмихваха и кимаха.

„Това е неправилно“ — мислеше си Пол. — „То само ще принуди другите да се бият още по-ожесточено. Те няма да спечелят нищо, ако се предадат.“

Той познаваше истинската същност на канли, в която нямаше никакви ограничения, но това бе такъв ход, който можеше да ги унищожи дори и след като им донесеше победа.

— „Бил съм чужденец в чужда земя“ — цитира Халик.

Пол се вгледа в него и позна цитата от ОКБ, като се питаше: „Дали и Гърни не иска да се сложи край на непочтените интриги?“

Дукът се втренчи в мрака навън, после пак извърна поглед към Халик.

— Гърни, колко от онези пустинници успя да убедиш да останат при нас?

— Общо двеста осемдесет и шест, ваше величество. Ако питате мен, трябва да ги приберем и да се смятаме за щастливци. Всички те са от полезните категории работници.

— Само толкова ли? — дукът сви устни и каза: — Е, добре, предай на…

Прекъсна го някаква разправия на вратата. Дънкан Айдахо успя да влезе въпреки стражите отвън, обходи по дължина масата и се наведе над ухото на дука.

Лито му направи знак да се отдръпне и каза:

— Говори високо, Дънкан. Виждаш, че това е стратегическо заседание на щаба.

Пол заоглежда Айдахо, като отбеляза котешките му движения и бързия му рефлекс, който го правеше такъв учител по оръжейно майсторство, с когото бе трудно да се съревноваваш. Мургавото кръгло лице на Айдахо се обърна към Пол — очите на свикнал с тъмнината човек не показаха с нищо, че са го познали, ала Пол видя, че под маската му на спокойствие се таеше възбуда.

Айдахо огледа насядалите около масата и каза:

— Заловихме въоръжен отряд от преоблечени като свободни харконски наемници. Свободните сами изпратиха до нас куриер, за да ни предупредят за вероломната банда. При нападението обаче открихме, че харконите са устроили засада на куриера и са го ранили зле. Поведохме го насам, за да го лекуват нашите лекари, но по пътя той умря. Разбрах колко зле е човекът и се спрях да направя каквото мога. Изненадах го тъкмо когато правеше опит да хвърли нещо. — Айдахо сведе поглед към Лито. — Нож, господарю, нож, какъвто никога не сте виждали.

— Кристален нож ли? — попита някой.

— Няма никакво съмнение — отвърна Айдахо. — Млечнобял и сякаш светещ със своя собствена светлина. — Той бръкна под туниката си и извади ножница с подаваща се от нея обточена с черен ръб дръжка.

— Не вади острието от ножницата му.

Гласът долетя от разтворената врата в другия край на залата — глас гръмлив и вълнуващ, който накара всички да млъкнат и да се заоглеждат.

На вратата, препречена от кръстосаните мечове на стражите, бе застанала висока, облечена в дълга роба фигура. Леката светлокафява роба покриваше напълно човека, като оставаше само една пролука между качулката и черното покривало на лицето, разкриващо изцяло сини очи без никаква следа от бяло в тях.

— Разрешете му да влезе — прошепна Айдахо.

— Пуснете този човек — нареди дукът.

Стражите се поколебаха, после свалиха мечовете си. Мъжът влезе тържествено в залата и застана срещу дука.

— Това е Стилгар, вождът на заслона, който посетих, вождът на онези, които ни предупредиха за вероломната банда — обясни Айдахо.

— Добре дошъл, господине — рече Лито. — А защо не трябва да вадим от ножницата това острие?

Стилгар погледна към Айдахо и заговори:

— Ти видя колко чистота и почит има в нашите обичаи. На теб ще позволя да видиш острието на човека, към когото си се отнесъл приятелски. — Погледът му обходи останалите в залата. — Ала аз не познавам тези другите. Ще им позволиш ли да осквернят едно честно оръжие?

— Аз съм дук Лито — рече дукът. — Ще ми позволите ли да видя този нож?

— Ще ви позволя да си извоювате правото да го извадите от ножницата — отвърна Стилгар и тъй като около масата се надигна ропот на възмущение, той вдигна мършава жилеста ръка. — Напомням ви, че това е нож на човек, който се е отнесъл приятелски към вас.

Сред настъпилото мълчание Пол огледа внимателно този човек, долавяйки силата, която се излъчваше от него. Той бе вожд — вожд на свободните.

Един мъж срещу Пол, седнал към средата на масата, измърмори:

— Кой е той, че да ни казва какви права имаме ние на Аракис?

— Беше казано, че дук Лито Атреидски управлява със съгласието на управляваните — отвърна свободният. — И така, аз трябва да ви кажа какъв е обичаят при нас: върху онези, които са видели кристалния нож, пада известна отговорност. — Той хвърли мрачен поглед към Айдахо. — Те стават наши. Те не могат никога да напуснат Аракис без наше съгласие.

Халик и някои други понечиха да станат, по лицата им се четеше гняв. Халик каза:

— Дук Лито определя дали…

— Моля, изчакайте — намеси се Лито и самата мекота на гласа му ги възпря. Това не бива да разваля дисциплината — помисли си той. После се обърна към свободния: — Господине, аз зачитам й уважавам личното достойнство на всеки човек, който уважава моето достойнство. Аз наистина съм ви задължен. Ала винаги плащам дълговете си. Щом вашият обичай повелява този нож да остане в ножницата, тогава това е заповед, дадена от мен. А ако има друг някакъв начин, по който бихме могли да почетем човека, загинал, за да ни помогне, трябва само да го назовете.

Свободният втренчи поглед в Лито, после бавно смъкна покривалото от лицето си, откривайки остър нос и месести устни сред лъскава черна брада. Без да бърза, той се наведе над масата и се изплю върху полираната повърхност.

И понеже мъжете около масата понечиха да скочат на крака, гласът на Айдахо прогърмя из залата.

— Стойте!

Айдахо заговори сред внезапната тягостна тишина:

— Благодарим ти, Стилгар, че ни даряваш с влагата на тялото си. Приемаме този дар в онзи смисъл, в който ни се дава. — И Айдахо се изплю върху масата пред дука.

Той прошепна на дука:

— Спомнете си колко е драгоценна водата тук, ваше величество. Това бе проява на уважение.

Лито се облегна назад в креслото си, срещна погледа на Пол — на лицето на сина му имаше унила усмивка — и усети как напрежението около масата постепенно отслабна, щом хората проумяха станалото.

Свободният погледна към Айдахо и каза:

— Ти се представи добре в моя заслон, Дънкан Айдахо. С крепостна зависимост ли е свързана верността ти към твоя дук?

— Моли ме да постъпя на служба при него, ваше величество — обясни Айдахо.

— Ще приеме ли да си верен на двама господари? — попита Лито.

— Да не би да желаете да отида с него, ваше величество?

— Искам ти сам да вземеш решение по този въпрос — отвърна Лито, ала не успя да прикрие настоятелността в гласа си.

Айдахо измери с поглед свободния.

— Би ли ме взел при тези условия, Стилгар? Ще има случаи, когато ще трябва да се връщам, за да служа на моя дук.

— Ти се биеш добре и направи всичко възможно за нашия приятел — отвърна Стилгар. Той погледна към Лито. — Нека бъде така: мъжът Айдахо запазва кристалния нож, който се намира у него, в знак на своята вярност към нас. Айдахо трябва да бъде пречистен, естествено, за да се спазят правилата. Но това може да се направи. Той ще бъде едновременно и свободен, и войник на атреидите. Вече съществува подобен случай — Лайът служи на двама господари.

— Дънкан? — обади се Лито.

— Разбирам, ваше величество — отвърна Айдахо.

— В такъв случай въпросът е решен — каза Лито.

— Твоята вода е наша, Дънкан Айдахо — рече Стилгар. — Останките на нашия приятел остават при твоя дук. Неговата вода принадлежи на атреидите. Тя е връзката помежду ни.

Лито въздъхна, погледна към Хауът и срещна погледа на стария ментат. Хауът кимна, по изражението му личеше, че е доволен.

— Ще почакам долу — рече Стилгар, — докато Айдахо си вземе сбогом със своите приятели. Нашият починал приятел се казваше Турок. Спомнете си това, когато дойде време да освободите неговия дух. Вие сте приятели на Турок.

Стилгар понечи да си тръгне.

— Няма ли да поостанете малко? — попита Лито. Свободният се обърна и постави с привичен жест покривалото на лицето си, като нагласи нещо под него. Преди покривалото да застане на мястото си, Пол зърна нещо подобно на тънка тръбичка.

— Има ли някакви причини да оставам? — запита свободният.

— Ще ви окажем почести — отвърна дукът.

— Честта изисква от мен да бъда скоро на друго място — рече свободният. — Той хвърли още един поглед към Айдахо, обърна се и като мина покрай стражата на вратата, излезе навън.

— Ако и другите свободни са като него, добре ще си сътрудничим — рече Лито.

Айдахо заговори сдържано:

— Той е типичен представител на свободните, ваше величество.

— Ясно ли ти е какво ще трябва да правиш, Дънкан?

— Ще бъда вашият посланик при свободните, ваше величество.

— От теб зависи много, Дънкан. Ще ни трябват най-малко пет батальона от тези хора, преди сардукарите да връхлетят върху нас.

— За това ще се наложи да се поработи, ваше величество. Свободните са твърде независими хора. — Айдахо се подвоуми и добави: — И, ваше величество, има още едно нещо. Единият от наемниците, които съборихме, се опитваше да измъкне този нож от нашия мъртъв другар — свободния. Наемникът твърдеше, че харконите са обявили награда от един милион солария за онзи, който донесе един-единствен кристален нож.

Брадичката на Лито се вирна нагоре в знак на явна почуда.

— Защо ли толкова им е притрябвал един нож?

— Острието се прави от зъб на пясъчен червей. Този нож е знакът на свободните, ваше величество. С него синеокият човек може да проникне във всеки заслон на тази планета. Мен например ще ме разпитват, ако не ме познават. Аз не приличам на свободен, но…

— Пайтър дьо Врие — рече дукът.

— Дяволски коварен човек, господарю — обади се Хауът.

Айдахо пъхна ножницата с острието под туниката си.

— Пази този нож — каза дукът.

— Ясно, господарю. — Той потупа лекичко предавателя върху чантичката на колана си. — Ще докладвам колкото е възможно по-скоро. Туфир има кода ми за повикване. Използувайте бойния език. — Той отдаде чест, завъртя се и побърза да догони свободния.

Чуха как стъпките му прокънтяха по коридора.

Лито и Хауът си размениха поглед, пълен с разбиране. Те се усмихнаха.

— Имаме много работа, ваше величество — обади се Халик.

— И аз ви откъсвам от вашата работа — рече Лито.

— Трябва да докладвам за първоначалните бази — рече Хауът. — Или някой друг път да докладвам, ваше величество?

— Много ли време ще отнеме?

— Съвсем малко. Сред свободните се говори, че тук, на Аракис, по времето на Пустинната ботаническа опитна станция са били построени над двеста от тези първоначални бази. Предполага се, че всички те са били изоставени, но има данни, че преди да бъдат изоставени, са били затворени херметически.

— Може би в тях има някакви съоръжения? — попита дукът.

— Според докладите на Дънкан има.

— Къде се намират тези бази? — запита Халик.

— Отговорът на този въпрос — отвърна Хауът — е неизменното: „Лайът знае.“

— Бог знае — измърмори Лито.

— Може би не, ваше величество — рече Хауът. — Вие чухте, че този Стилгар употреби същото име. Дали нямаше предвид жив човек?

— Служел на двама господари — обади се Халик. — Звучи ми като религиозен цитат.

— А ти би трябвало да го знаеш — рече дукът. Халик се усмихна.

— Този Арбитър на промяната — започна Лито, — имперският еколог Кайнс… Дали той няма да знае къде се намират тези бази?

— Ваше величество, — предупреди Хауът, — този Кайнс е имперски служител.

— Само че сега се намира твърде далеч от императора — отвърна Лито. — Искам тези бази. Те сигурно са заредени с материали, които можем да спасим от унищожение и да използуваме за ремонт на нашите работни машини.

— Ваше величество — обади се Хауът, — тези бази са все още законно владение на негово височество.

— Природата тук е достатъчно жестока, за да разруши всяко нещо — отвърна дукът. — Ние винаги можем да стоварим вината върху нея. Намерете този Кайнс и открийте поне дали базите съществуват.

— Ще бъде опасно да ги присвоим — рече Хауът. — Дънкан бе категоричен по един въпрос: тези бази или представата за тях имат някакво скрито значение за свободните. Ако им ги отнемем, свободните може и да охладнеят към нас.

Пол огледа лицата на мъжете наоколо и забеляза колко напрегнато следят всяка дума. Изглеждаха дълбоко обезпокоени от становището на баща му.

— Послушай го, татко — рече тихо Пол. — Той говори истината.

— Ваше величество — рече Хауът, — тези бази биха могли да ни доставят материал за ремонта на всяко едно от оставените ни съоръжения и въпреки това да останат недостижими за нас поради стратегически причини. Ще бъде прибързано да действуваме, без да разполагаме с повече сведения. Този Кайнс има арбитражна власт, дадена му от империята. Не бива да забравяме това. А и свободните му се подчиняват.

— Тогава постъпете предпазливо. Искам само да науча дали тези бази съществуват.

— Както наредите, ваше величество — Хауът се облегна и сведе поглед.

— Добре тогава — заговори дукът. — Ние знаем какво ни предстои — работа. Подготвени сме за нея. Имаме известен опит в нея. Знаем какви са наградите и алтернативите са достатъчно ясни. Всички вие имате поставени задачи. — Той погледна към Халик. — Гърни, погрижи се първо да се уреди въпросът с контрабандистите.

— „И ще отида при онези бунтари, що живеят в безводната пустош“ — произнесе напевно Гърни.

— Някой ден ще хвана този човек без цитат и тогава ще бъде като гол — рече дукът.

Около масата се разнесе смях, но Пол долови напрежението в него.

Дукът се обърна към Хауът.

— Организирай на този етаж още един команден пост за наблюдение и свръзка, Туфир. Като привършиш, искам да те видя.

Хауът се изправи и се огледа, сякаш търсеше подкрепа. После се обърна и поведе върволицата навън. Другите се размърдаха припряно, като тътреха столовете си по пода и се скупчваха в малки разтревожени групички.

„Накрая се получи бъркотия“ — помисли си Пол, вперил поглед в гърбовете на последните излизащи мъже. Винаги досега съвещанията на щаба бяха завършвали в хапливо настроение. А това сякаш едва-едва креташе, като че ли измъчвано от собствените си несъответствия, че и със спор за капак.

За пръв път Пол си позволи да се замисли за реалната възможност от поражение — не си мислеше за нея от страх или заради предупрежденията от рода на онова на старата света майка, а изправяйки се с лице срещу нея поради своята собствена преценка на положението.

„Баща ми е отчаян“ — помисли си той. — „Нещата изобщо не вървят добре за нас.“

А Хауът — Пол си спомни как се бе държал старият ментат по време на съвещанието — с ловки увъртания и признаци на безпокойство.

Хауът бе дълбоко разтревожен от нещо.

— Най-добре остани тук до сутринта, синко — рече дукът. — Така и така скоро ще съмне. Ще съобщя на майка ти. — Той се изправи на крака — бавно и вдървено. — Защо не събереш няколко стола заедно и не се опънеш върху тях да поспиш малко?

— Аз не съм уморен, сър.

— Както желаеш.

Дукът кръстоса ръце отзад на кръста си и закрачи нагоре-надолу покрай масата.

„Като животно, уловено в клетка“ — помисли си Пол.

— Ще обсъдите ли с Туфир възможността за предателя? — попита Пол.

Дукът застана срещу сина си и заговори, вперил поглед в тъмните прозорци:

— Ние сме разисквали тази възможност много пъти.

— Старицата говореше толкова уверено — рече Пол. — А и съобщението, което мама…

— Взети са предпазни мерки — прекъсна го дукът. Той се огледа из залата и Пол прочете в очите на баща си безпокойството на преследвания.

— Ти остани тук. Има някои неща във връзка с командните постове, които искам да обсъдя с Туфир. — Той се обърна и излезе от залата, кимайки рязко на стражите на входа.

Пол вторачи поглед в мястото, където бе стоял баща му. Мястото бе празно още преди дукът да напусне залата. И той си спомни предупреждението на старицата „… но за баща ти — не можем да направим нищо.“