Франк Хърбърт
Дюн (13)

„В онзи първи ден, когато Муад’Диб минаваше по улиците със своето семейство, някои от хората, застанали край пътя, си спомниха за легендите и предсказанието и се осмелиха да извикат: «Махди!»^* Ала техният вик бе по-скоро въпрос, отколкото радостен възглас, защото засега те можеха само да се надяват, че за него е предречено да бъде Лизан-ал-гаиб^* — Гласът от външния свят. Вниманието им бе насочено и към майката, тъй като бяха научили, че е бин-джезъритска възпитаница, и за тях бе ясно, че тя ще е другият Глас от външния свят.“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Дукът намери Туфир Хауът сам в ъгловата стая, към която го упъти един от стражите. В съседната стая се вдигаше шум — инсталираха свързочни съоръжения, но тази стая бе сравнително тиха. Дукът се огледа, щом Хауът стана от маса, осеяна с книжа. Стените на стаята бяха зелени и освен масата в нея имаше три суспенсорни стола, от които набързо бе махнато „Х“-то на харконите и оголеното място приличаше на кръпка.

— Столовете са свободно висящи, но напълно безопасни — рече Хауът. — Къде е Пол, ваше величество?

— Оставих го в заседателната зала. Надявам се, че ще си почине, щом не съм там да го разсейвам.

Хауът кимна, отиде до вратата на съседната стая и я затвори, за да не се чува съскането на електрическите искри.

— Туфир — започна Лито. — Интересуват ме императорските и харконските запаси от подправка.

— Господарю!

Дукът присви устни.

— Складовете лесно могат да бъдат унищожени. — Той вдигна ръка, тъй като Хауът понечи да заговори. — Не мисли за запасите на императора — той тайно би се зарадвал, ако харконите понесат финансово сътресение. А как ще протестира баронът за унищожаването на нещо, за което той не може да признае открито, че притежава?

Хауът поклати глава.

— Почти не разполагаме със свободни хора, ваше величество.

— Вземете няколко от хората на Айдахо. А може и на някои от свободните да им допадне такова извънпланетно пътешествие. Едно внезапно нападение срещу Гайъди Прайм — подобна диверсия има своите тактически предимства, Туфир.

— Ваша воля, господарю. — Хауът се извърна настрани и дукът забеляза признаци на нервност у стария човек; помисли си „Вероятно подозира, че не му се доверявам. Сигурно знае, че имам поверителни съобщения за предатели. Да, най-добре ще е незабавно да успокоя страховете му.“

— Туфир — започна той, — тъй като ти си един от малцината, на които мога напълно да се доверя, има още един въпрос, който се нуждае от разискване. И на двама ни е известно, че непрекъснато трябва да бдим, за да не позволяваме на предатели да проникнат сред нас… ала аз имам две нови съобщения.

Хауът се обърна и се втренчи в него.

И Лито повтори разказаното от Пол.

Вместо да предизвикат пълното съсредоточаване на ментата, съобщенията само усилиха възбудата на Хауът.

Лито се вгледа в стареца и след малко каза:

— Ти премълчаваш нещо, стари друже. Трябваше да се досетя — беше толкова нервен по време на заседанието на щаба. Какво ли би могло да е толкова страшно, че да не го кажеш пред всички?

Обагрените от сафо устни се превърнаха в строга права черта, в която се врязваха ситни бръчици. Останаха си все така упорито свити и набръчкани, когато той заговори:

— Господарю, не знам точно как да подема този разговор.

— Ние сме си казвали един на друг най-различни неприятни неща, Туфир. Знаеш, че с мен можеш да водиш всякакъв разговор.

Хауът продължаваше да го гледа втренчено и да си мисли: „Ето такъв го харесвам най-много. Ето това е човекът на честта, който заслужава цялата ми преданост и старание. Защо трябва да го наранявам?“

— Е? — запита Лито.

Хауът сви рамене.

— Става въпрос за едно късче от бележка. Взехме го от един харконски куриер. Бележката е била предназначена за някакъв агент на име Пардий. Имаме основание да смятаме, че Пардий е важна личност в подмолната дейност на харконите тук. Бележката е нещо, което би могло да се окаже много важно или изобщо да не е важно. Значението й може да се тълкува по различни начини.

— И какво толкова неудобно за казване има в тази бележка?

— Късче от бележка, господарю. Беше направена върху минимичен филм^*, към който бе прикрепена обичайната капсула за унищожаване. Спряхме действието на киселината малко преди пълното изличаване и така спасихме само малък откъс от текста. Откъсът обаче е изключително показателен.

— Така ли?

Хауът потърка устни.

— В него пише: „… ито никога няма да заподозре, а когато ударът върху него се стовари от любима ръка, самата мисъл чия е тази ръка ще е достатъчна, за да го унищожи.“ Бележката носеше личния печат на барона и аз установих, че не е подправен.

— Подозрението ти е очевидно — рече дукът с неочаквано студен тон.

— По-скоро бих си отсякъл ръцете, отколкото да ви засегна — рече Хауът. — Господарю, а какво, ако…

— Лейди Джесика — рече Лито и почувствува как пламва от гняв. — Не успяхте ли да изтръгнете фактите от този Пардий?

— За жалост Пардий не бе вече между живите, когато заловихме куриера. А съм сигурен, че куриерът не е знаел какво носи.

— Ясно.

Лито поклати глава, мислейки си: „Каква коварна работа. В това не може да има и капка истина. Аз познавам жена си.“

— Господарю, ако…

— Не! — изрева дукът. — Тук има грешка, която…

— Не можем да пренебрегваме фактите, господарю.

— Тя е с мен от шестнадесет години! Имало е безброй възможности за… Лично ти проучи училището и жената!

Хауът заговори с горчивина:

— Известно е, че някои неща ми убягват.

— Казвам ти, че е невъзможно! Харконите искат да унищожат родословието на атреидите — следователно и Пол. Те веднъж вече се опитаха. Би ли могла една жена да заговорничи срещу собствения си син?

— Може би тя не заговорничи срещу собствения си син. А вчерашното покушение би могло да е само комедия.

— Не е възможно да е комедия.

— Ваше величество, тя няма право да знае своя произход, но какво ли, ако го знае? Какво ли, ако е останала сираче, да кажем, че е осиротяла по вина на някой атреид?

— Тогава щеше да действува много отдавна. Отрова в питието ми… Кама през нощта. Кой би имал по-удобна възможност?

— Харконите възнамеряват да ви унищожат, господарю. Тяхното намерение не е просто да ви убият. Канли има толкова много разновидности. Техният замисъл може да се окаже произведение на изкуството в областта на отмъщението.

Раменете на дука тежко се отпуснаха. Той притвори очи — изглеждаше остарял и уморен. „Не може да бъде“ — помисли си той. — „Тази жена ми разкри душата си.“

— Има ли по-коварен начин да ме унищожат от този да сеят съмнения за жена, която обичам? — попита той.

— Това си помислих и аз — рече Хауът. — И все пак…

Дукът отвори очи и се вгледа в Хауът: „Нека си подозира“ — си помисли. — „Подозрението е негов занаят, не мой. Може би, ако си дам вид, че съм повярвал на това, някой ще стане по-непредпазлив.“

— Какво предлагаш? — попита шепнешком Лито.

— Засега постоянно наблюдение, господарю. Тя трябва да бъде наблюдавана по всяко време. Ще се погрижа това да се прави дискретно. Айдахо е най-подходящ за тази работа. Вероятно след седмица ще можем да го отзовем. Има един момък, когото обучаваме в ескадрона на Айдахо и който може да се окаже най-подходящ, за да отиде при свободните като негов заместник. Има дарба за дипломат.

— Не излагай на опасност вече установените ни отношения със свободните.

— В никакъв случай, ваше величество.

— А какво ще стане с Пол?

— Вероятно бихме могли да уведомим д-р Юи.

Лито обърна гръб на Хауът.

— Оставям тази работа в твои ръце.

— Ще действувам благоразумно, господарю.

„Поне на това мога да разчитам“ — помисли си Лито. И каза:

— Ще се поразходя. Ако ти потрябвам, ще съм тук наблизо. Стражата може да…

— Господарю, преди да си тръгнете, трябва да прочетете една видеопластина. Тя представлява предварителен и обобщен анализ на религията на свободните. Сигурно ще си спомните, че ме помолихте да ви докладвам за нея.

Дукът се спря и заговори, без да се обръща:

— Това не може ли да почака?

— Разбира се, господарю. Но нали вие ме запитахте какво крещят. Викаха: „Махди!“^* Те отправяха този вик към младия господар, когато…

— Към Пол ли?

— Да, господарю. Тук съществува легенда-прорицание, че при тях ще дойде вожд, рожба на бин-джезъритка, който ще ги поведе към истинската свобода. Легендата се придържа към познатото клише на предсказанията.

— И те смятат, че Пол е този… този…

— Те само се надяват, господарю — Хауът протегна ръка с капсулата на видеопластината.

Дукът я взе и я пъхна в джоба си.

— Ще я погледна по-късно.

— Разбира се, господарю.

— Сега имам нужда само от време за… размисъл.

— Да, господарю.

Дукът въздъхна дълбоко и излезе от стаята. Той зави надясно по коридора и тръгна да се разхожда с ръце на кръста, без да обръща внимание откъде минава. Нижеха се коридори и стълбища, балкони и зали… хора, които отдаваха чест и му правеха път.

След известно време той се върна в заседателната зала — завари я тъмна: Пол спеше върху масата, завит с плаща на някой от стражите и с войнишка торбичка-несесер за възглавница. Като стъпваше безшумно, дукът прекоси по дължина стаята и излезе на балкона, който гледаше към космодрума. Войникът, застанал на пост в ъгъла на балкона, разпозна дука на бледото отражение на светлините от космодрума и застана мирно.

— Свободно — измърмори дукът. Той се облегна на студения метал на балконския парапет.

Над пустинната долина се бе спуснала обичайната тишина преди зазоряване. Той погледна към небето. Точно над главата му звездите приличаха на пайети по шал, разстлан върху синьо-черен фон. Ниско на южния хоризонт втората нощна луна^* надничаше през облаци от прах — луна-неверник, която го гледаше със скептична светлина.

Докато дукът съзерцаваше всичко това, луната се потопи зад скалите на Защитната стена, покри ги със захарна глазура и сред внезапния непрогледен мрак той усети хлад. Потрепера.

Обзе го гняв.

„В последно време харконите ми пречат, безмилостно ме преследват и ме тормозят“ — помисли си той. — „Те са купчинки оборска тор с умове на военни полицаи. Ще се защитавам!“ — После си каза с известна тъга: — „Трябва да управлявам с очи и нокти, така както ястребът управлява сред по-малките птици.“ Ръката му несъзнателно докосна емблемата с ястреба върху туниката.

На изток нощта премина в ажур от лъчезарно сиво, а после в мекото сияние на морска раковина, която замъгли звездите. И тогава настъпи продължителното тържествено сипване на зората, която нахлу през разкъсания хоризонт…

Сцената бе толкова красива, че погълна цялото му внимание.

„Някои неща надминават себе си“ — помисли си той.

Никога не беше си представял, че тук може да срещне такава красота — този раздран червен хоризонт и скалите в пурпур и охра. Отвъд космодрума, където леката нощна роса бе вляла живот в набъбналите семена на Аракис, той видя огромни петна от червени цветове, през които минаваше ярка лилава нишка… като гигантски отпечатъци на ходила.

— Какво красиво утро, ваше величество — рече войникът.

— Да, наистина.

Дукът кимна и си помисли: Вероятно човек би могъл постепенно и да свикне с тази планета. Вероятно тя би могла да стане добра родина на моя син.

Тогава той съзря човешките фигури, които се движеха сред цветните полета и размахваха някакви странни, подобни на коси уреди — събирачи на роса. Водата тук бе толкова скъпоценна, че дори росата трябваше да се събира.

А би могло да се окаже и омразно място — рече си дукът.