Франк Хърбърт
Дюн (18)

„Водиш ли борба със сънищата?

Сражаваш ли се със сенките?

Движиш ли се като насън?

Времето изтече.

Животът ти е отнет с коварство.

Ти се бавеше с дребни неща.

Жертва на своето безразсъдство.“

„Панихида за Джеймис на Погребалното поле“ из „Песните на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Лито стоеше във фоайето на своя замък и разглеждаше внимателно някаква бележка на светлината на единична суспенсорна лампа. До зазоряване оставаха още няколко часа и той усети умората си. Пратеник на свободните току-що бе предал тази бележка на външната стража точно когато дукът пристигна от командния пост.

Бележката гласеше: „Димен стълб през деня, огнен стълб през нощта.“

Подпис нямаше.

„Какво ли означава това?“ — чудеше се той.

Пратеникът си бе тръгнал, без да изчака отговор и преди да успеят да го разпитат. Бе се прокраднал в нощния мрак като някаква безплътна сянка.

Лито пъхна листчето в един джоб на туниката си с намерението да го покаже по-късно на Хауът. Той отметна кичур коса от челото си и пое дълбоко въздух. Въздействието на хапчетата против умора започваше да отслабва. Бяха изминали вече два дълги дни от официалната вечеря, а той още отпреди нея не беше спал.

Като капак на всички неприятности от военен характер бе това тревожно съвещание с Хауът и доклада за срещата му с Джесика.

„Дали да събудя Джесика?“ — питаше се той. — „Няма причина да продължавам да играя с нея на котка и мишка. Или има?“

„Дявол да го вземе този Дънкан Айдахо!“

Той поклати глава. „Не, не Дънкан. Аз сгреших, че още от самото начало не споделих всичко с Джесика. Трябва да го сторя сега, преди бедата да е станала по-голяма!“

От това решение му стана по-добре и той забърза от фоайето през голямата зала и оттам по коридорите към семейното крило.

На завоя, където коридорите се разделяха и едното отклонение водеше към помещенията за прислугата, той се спря. Някъде от тази посока се дочу странно стенание. Лито посегна с лявата си ръка към копчето върху защитния пояс и с дясната измъкна кинжала. Ножът вдъхваше чувство на увереност. От странния звук го бяха побили тръпки.

Дукът тръгна безшумно, като проклинаше слабото осветление. Най-малките суспенсорни лампи бяха разположени на около осем метра една от друга и бяха включени на най-слабата си степен. Мрачните каменни стени поглъщаха светлината.

Някакво петно с неясни очертания изникна от мрака върху пода.

Лито се поколеба, за малко не включи защитното поле, ала се отказа, защото това щеше да ограничи движенията му, слуха му… и защото заловената пратка лазестрели го бе изпълнила със съмнения.

Той тихомълком се приближи към сивото петно и видя, че това е човешка фигура — някакъв мъж лежеше с лице към каменния под. Лито го обърна с крак по гръб, с готов за схватка нож, и се наведе да разгледа лицето му на бледата светлина. Беше контрабандистът Тюйк, с мокро петно на гърдите. Мъртвите очи се взираха с празен поглед. Лито попипа петното — топло.

„Как е могъл този човек да умре тук?“ — запита се Лито. — „Кой ли го е убил?“

Тук стенанието се чуваше по-ясно. То идеше откъм страничния коридор към централното помещение, където бе инсталиран главният защитен генератор в замъка.

С ръка върху копчето на пояса и готов кинжал дукът заобиколи трупа, промъкна се по коридора и надзърна иззад ъгъла към помещението със защитния генератор. Още едно петно се бе проснало на пода на няколко стъпки от него и той отведнъж разбра, че това е източникът на стенанията. Призракът запълзя към него, мъчително бавно, като се задъхваше и стенеше.

Лито преодоля внезапния пристъп на страх, тръгна по коридора и приклекна до пълзящата фигура. Това бе Мейпс — икономката на свободните — с разрошена коса и раздърпано облекло. Матово тъмно петно се спускаше от гърба към подмишницата й. Той докосна рамото й и тя се привдигна на лакти, обърнала към него глава, за да го вижда, с премрежен и пуст поглед.

— Виждам ви — изстена тежко тя. — Убиха… стражата… изпрати… доведат… Тюйк… спасение… господарката… вие… вие… тук… не… — Тя се сгромоляса ничком и главата й тупна върху каменния под.

Лито потърси да напипа пулс по слепоочията. Пулс нямаше. Той погледна петното — тя бе прободена в гърба. От кого ли? Мислите му препускаха. Дали тя не искаше да каже, че някой е убил стражите? А Тюйк — да не би Джесика да е изпратила да го повикат? Защо?

Той понечи да се изправи. Някакво шесто чувство го предупреди. Стрелна ръка към копчето на защитното поле — много късно. Вцепеняващ удар отблъсна ръката му встрани. Той усети болка и видя, че от ръкава му стърчи стреличка, почувствува как парализата плъзва нагоре по ръката. Струваше му огромно усилие да повдигне глава и да погледне по коридора.

В отворената врата на помещението с генератора стоеше Юи. По лицето му хвърляше жълта светлина единична, по-ярка суспенсорна лампа, увиснала над вратата. В помещението зад него цареше тишина — никакъв звук от генераторите.

„Юи!“ — помисли си Лито. — „Той е изключил генераторите на замъка! Сега сме без никаква защита!“

Юи закрачи към него, слагайки в джоба си миниатюрен стреломет.

Лито откри, че все още е в състояние да говори, и промълви:

— Юи! Как? — След това парализата стигна до краката му и той се свлече на пода с гръб, опрян о каменната стена.

Лицето на Юи имаше тъжно изражение, когато той се наведе и пипна челото на Лито. Дукът откри, че усеща докосването, ала то бе далечно и… притъпено.

— Наркотикът по върха на стреличката е селективен — обясни Юи. — Вие можете да говорите, ала не ви препоръчвам да го правите. — Той огледа залата и отново се наведе над Лито, извади стреличката и я захвърли настрани. Стрелата издрънча на каменния под, но звукът бе слаб и далечен за слуха на дука.

„Невъзможно е да е Юи“ — помисли си Лито. — „У него е заложена повелята.“

— Как? — прошепна Лито.

— Съжалявам, скъпи ми господарю, но съществуват неща, които са много по-важни от това — той докосна диамантената татуировка на челото си. — Самият аз намирам, че е много странно — да, пълно незачитане на моето трескаво съзнание, — но имам желание да убия човек. Да, аз наистина желая това. И нищо няма да ме спре да го сторя.

Той сведе очи към дука.

— О, не вас, скъпи ми господарю. Барон Харконен. Имам желание да убия барона.

— Бар… он Хар…

— Моля ви, не говорете, бедни ми господарю. Вие нямате много време. Помните ли онзи изкуствен зъб, който поставих в устата ви след падането при Наркал — този зъб трябва да се смени. След малко ще изгубите съзнание и аз ще ви сменя този зъб. — Той разтвори пръсти и се загледа в нещо върху дланта си. Точно копие — на капсулата в кухината е дадена безупречна форма на нерв. Ще убегне на обичайните детектори дори при по-щателен оглед. Но ако стиснете здраво зъба, обвивката му ще се разчупи. Тогава, ако издишате рязко, ще изпълните въздуха около себе си със силно отровен смъртоносен газ.

Лито вдигна поглед към Юи, той забеляза лудост в очите му — по челото и брадичката му се стичаше пот.

— Вие и бездруго сте мъртъв, бедни ми господарю — рече Юи. — Но вие ще се приближите до барона, преди да умрете. Той ще повярва, че вие сте достатъчно замаян от опиатите, за да направите предсмъртен опит да го нападнете. А вие наистина ще сте упоен и вързан. Ала нападението може да вземе най-причудливи форми. И вие ще си спомните за зъба. За зъба, дук Лито Атреидски. Ще си спомните за зъба.

Старият лекар се навеждаше все по-близо и по-близо, докато пред погледа на Лито останаха само лицето и увисналите му мустаци.

— За зъба — измърмори Юи.

— Защо? — прошепна Лито.

Юи приклекна на едно коляно до него.

— Сключил съм една дяволска сделка с барона. И трябва да се убедя, че той е изпълнил своята част от нея. Като го видя, ще разбера. Щом зърна барона, обезателно ще разбера. Ала изобщо няма да бъда допуснат при него без цената. Вие сте цената, мой бедни господарю. А аз ще разбера, щом го видя. Бедната ми Уана ме научи на много неща и едното от тях е при голямо напрежение да долавям със сигурност истината. Не мога винаги да го правя, ала зърна ли барона, на часа ще разбера със сигурност.

Лито се опита да огледа зъба в ръката на Юи. Струваше му се, че всичко това става в някакъв кошмар — не можеше да е действителност.

Моравите устни на Юи се изкривиха в гримаса.

— Мен няма да ме пуснат достатъчно близо до барона, иначе аз сам бих го направил. Не. Аз ще бъда спрян на безопасно разстояние. Но вие… да, ето! Вие, моето прекрасно оръжие! Той ще иска да ви види отблизо — да злорадствува над вас и да се поперчи.

Лито откри, че е почти хипнотизиран от един мускул от ляво на челюстта на Юи. Мускулът изпъкваше, щом докторът заговаряше.

Юи се наведе по-близо.

— И вие, мой скъпи господарю, мой безценни господарю, вие трябва да си спомните за този зъб. — Той вдигна зъба между палеца и показалеца си. — Той ще бъде единственият ви изход!

Устните на Лито бавно се раздвижиха и той каза:

— Отказвам.

— Оо, не. Не бива да ми отказвате. Защото в замяна на тази малка услуга аз, ще направя нещо за вас. Ще спася сина ви и жена ви. Никой друг не може да го направи. Те могат да бъдат скрити на такова място, където никой харкон не може да ги пипне.

— Как… ще ги спасиш? — прошепна Лито.

— Като инсценирам, че са мъртви, и ги укрия при хора, които вадят нож само като чуят името на харконите, които мразят харконите дотолкова, че изгарят стола, на който е седял харкон, и посипват със сол земята, по която е газел харкон — той докосна долната челюст на Лито. — Усещате ли нещо в челюстта си?

Дукът установи, че не може да отговори. Той усети леко подръпване и видя как ръката на Юи се вдигна с дукския пръстен с герба.

— За Пол — рече Юи. — След малко ще изпаднете в безсъзнание. Сбогом, бедни ми господарю. Когато се видим следващия път, няма да имаме време за разговор.

Хладни тръпки плъзнаха от челюстта на Лито към страните му. Мрачната зала се смали колкото върха на игла, в чийто център се намираха моравите устни на Юи.

— Спомнете си за зъба! — просъска Юи. — За зъба!