Франк Хърбърт
Дюн (29)

„За много хора е трудно да разберат порядките в женското отделение на кралското семейство, но аз ще се опитам да ви помогна да надзърнете в него. Мисля, че баща ми имаше един-единствен истински приятел. Това бе граф Хейзимир Фенринг — генетичният евнух, един от най-страшните воини в империята. Един ден графът — подвижно и грозновато човече — доведе на баща ми нова робиня наложница и аз бях изпратена от майка си да разузная какво става. Всички ние шпионирахме нашия баща, като мярка за самосъхранение. Според споразумението между «Бин Джезърит» и Сдружението никоя от робините наложници, въпреки желанието на баща ми, не можеше да му роди кралски наследник, но интригите не спираха и бяха направо досадни със своето еднообразие. Майка ми, сестрите ми и аз бяхме станали много вещи в избягването на коварните оръдия на смъртта. Може би това, което ще кажа, ще прозвучи ужасно. Защото аз съвсем не съм сигурна, че баща ми няма участие във всичките тези покушения. Кралското семейство не е като другите. И ето че сега той имаше нова робиня наложница — червенокоса като баща ми, гъвкава и грациозна. Мускулите й бяха като на танцьорка и обучението й явно бе включвало изкуството да съблазнява. Баща ми дълго я разглежда, така както бе застанала необлечена пред него. Накрая той каза: «Прекалено красива е. Ще я запазим за подарък.» Нямате представа какво смайване предизвика в женското отделение тази му сдържаност. Коварството и самообладанието бяха в края на краищата най-ужасните заплахи за всички нас.“

Из „В моя бащин замък“ от принцеса Ирулан

Късно следобед Пол стоеше отвън пред палатката. Дълбокият пролом, в който бе разположен бивакът им, тънеше в плътна сянка. Той се загледа отвъд открития участък към далечния хребет, като се питаше дали вече трябва да събуди майка си, която още спеше в палатката.

Пред убежището им се диплеха гънките на дюните. Далеч от залязващото слънце те бързо хвърляха сенки, толкова черни, че приличаха на мигове от нощта.

„И това еднообразие на пейзажа!“

Разумът му потърси нещо, което да се извисява сред този пейзаж. Но нито сред размътения от жегата въздух, нито на хоризонта се мяркаше нещо с по-внушителен ръст — ни цвят, ни леко залюляла се клонка, която да покаже повея на ветреца… само дюни и онзи там далечен хребет под ослепителното сребристосиньо небе.

„А какво ли, ако там отсреща няма никаква изоставени опитна станция?“ — запита се той. — Какво ли, ако няма и свободни, и растенията, които се виждат, са там само по една случайност?

Вътре в палатката Джесика се събуди, обърна се по гръб и погледна през прозрачната стена към Пол. Той стоеше гърбом и нещо в неговата стойка й напомни за баща му. Усети как в гърдите й се надига мъка и се извърна настрани.

След малко прегледа закопчалките на влагосъхраняващия си костюм, освежи се с вода от джобните резервоари на палатката и се измъкна навън, за да се протегне и да прогони съня от мускулите си.

Пол заговори, без да се обръща:

— Установих, че тукашната тишина ми доставя огромно удоволствие.

„Как се приспособява съзнанието към обкръжаващата го среда“ — помисли си тя. И си припомни една бин-джезъритска аксиома: — „При бедствие съзнанието може да тръгне към една от двете крайности — към положителната или към отрицателната — в едната посока или в другата. Разглеждайте го като спектър, чиито крайни точки са безсъзнанието в отрицателния край и свръхнапрегнатото съзнание в положителния край. Посоката, която съзнанието ще поеме при бедствие, зависи до голяма степен от обучението.“

— Тук може да се живее приятно — рече Пол. Тя се опита да види пустинята с неговите очи, като се стараеше да обхване всички сурови дадености, приемани на тази планета за нещо обикновено, и като се питаше какви ли възможни пътища бе съзрял в бъдещето Пол. „Човек би могъл да живее тук и сам“ — помисли си тя. — „без да се страхува, че някой го дебне зад гърба, без да се бои от преследвача си.“

Тя пристъпи към Пол, вдигна бинокъла си, нагласи маслените лещи и заразглежда отвъдния хребет. „Да, сагуаро и други някакви покрити с иглички растения… и постеля от някаква опоскана тревица, която в сенките на залеза изглеждаше жълто-зелена.“

— Ще прибера палатката — каза Пол.

Джесика кимна, отправи се към отверстието на пролома, откъдето се откриваше по-широка гледка към пустинята, и обърна бинокъла наляво. Солни залежи с ръждивокафеникави ръбове се белееха насреща — бялнало се поле, и то не другаде, а там, където белотата означава смърт. Залежите обаче говореха друго: вода. Някога водата е заливала тази грейнала белота. Тя свали бинокъла, оправи наметката си и се вслуша за миг в шума от движенията на Пол.

Слънцето се снижи още повече. Върху солните залежи се стелеха сенки. Ивици от причудливи цветове се разпиляха по хоризонта на захождащото слънце. Багрите струяха през една просека в мрака и оцветяваха пясъка. Плъзнаха черни като въглени сенки и гъстият мрак на нощта погълна пустинята.

Звезди!

Тя вдигна поглед към тях, долавяйки движенията на Пол, който застана до нея. Пустинната нощ се устремяваше нагоре и пораждаше чувството, че може да се литне към звездите. Зноят на деня понамаля. Ветрец погали лицето й.

— Първата луна скоро ще изгрее — обади се Пол. — Вързопът е готов. Забих и кречеталото.

„В това проклето място можем спокойно да изчезнем завинаги“ — помисли си тя. — „И никой няма дори да узнае.“

Нощният вятър разпиляваше пясъчни струйки, които стържеха по лицето й, носейки дъх на канела: цял букет от аромати в нощта.

— Помириши само — рече Пол.

— Долавям аромата дори през филтъра — каза тя. — Разкош. Но можем ли да си купим с него вода? — Тя посочи отсрещната страна на басейна. — Отсреща не се виждат никакви изкуствени светлини.

— Свободните сигурно се крият в някой заслон отвъд онези скали — каза той.

Отдясно на хоризонта затрептя сребристо сияние — първата луна. Тя се появи пред погледите им — очертанията на човешки юмрук се различаваха ясно по повърхността й. Джесика заразглежда огрятата от светлината й сребърнобяла ивица пясък.

— Забих кречеталото в най-отдалечената част на пролома — рече Пол. — Щом запаля свещичката му, то ще ни осигури тридесет минути.

— Тридесет минути ли?

— Преди да започне да примамва някой… червей.

— О, аз съм готова за тръгване.

Той се стопи в мрака и тя го чу, че се връща назад към пролома.

„Нощта е тунел“ — помисли си тя, — „дупка в утрешния ден… ако изобщо ни е съдено да имаме утрешен ден.“ — Тя тръсна глава. — „Защо трябва да съм толкова черногледа? Учили са ме и на по-добри неща.“

Пол се върна, взе вързопа и поведе напред към първата ширнала се дюна, където спря и се заслуша, докато майка му идваше зад него. Той чу тихите й стъпки и лекото шумолене на отделните песъчинки — собствения правилник на пустинята, който сричаше своята мярка за безопасност.

— Стъпките ни трябва да са неравномерни — рече Пол и извика в съзнанието си спомена за мъже, които крачат по пясъка, както спомена от бъдещето, така и истинския спомен.

— Погледни ме как вървя аз — рече той. — Така вървят свободните по пясъка.

Той се покачи върху наветрената страна на дюната и тръгна по извивката й с провлачена стъпка.

Джесика наблюдаваше първите му десет стъпки и тръгна след него, като му подражаваше. Тя прозря смисъла на тази походка: стъпките им трябваше да наподобяват естественото движение на пясъците… и на вятъра. Ала мускулите се противяха на тази неестествена, неравномерна походка: стъпка… плъзгане… плъзгане… стъпка… стъпка… пауза… плъзгане… стъпка…

Времето се повлече покрай тях. Сякаш не напредваха нито крачка към скалистия хребет насреща. А канарите зад гърба им се извисяваха все така високо.

Трак! Трак! Трак! Трак!

Тракането идваше отзад, откъм скалите.

— Кречеталото! — прошепна Пол.

Тракането продължаваше и им беше трудно да не вървят в такт с него.

Трак! Трак! Трак! Трак!

Те крачеха сред огрения от луната басейн, огласян от това глухо потракване. Ту се изкачваха, ту слизаха по разстлалите се дюни: стъпка… плъзгане… пауза… стъпка. По ивица дребен чакъл, чиито търкалящи се камъчета подвеждаха нозете… плъзгане… пауза… пауза… стъпка.

А през цялото време слухът се напрягаше да долови онова особено свистене.

В началото, когато наистина се появи, свистенето бе толкова тихо, че бе заглушено от провлачените им стъпки. То обаче ставаше все по-силно и… и по-силно… и идваше откъм запад.

— Трак… трак… трак… трак… трак… — гърмеше кречеталото.

Свистенето прониза мрака зад гърба им. Без да спират, извърнаха глави и видяха могилата на приближаващия червей.

— Не се спирай! — прошепна Пол. — Не гледай назад!

Откъм сенките на скалите, които бяха напуснали, прогърмя дрезгав яростен рев. Беше смазващ като грохот на лавина.

— Не се спирай! — повтори Пол.

Той видя, че бяха стигнали до една неутрална точка, от която и двата скални хребета — и този пред тях, и този зад тях изглеждаха еднакво отдалечени.

Неистовият грохот зад гърба им огласяше нощта.

Те продължиха да вървят нататък, все по-нататък и по-нататък… Мускулите стигнаха до предела на механичната болка, който, изглежда, можеше да се изопва до безкрай, ала Пол забеляза, че приканващият хребет пред тях бе станал по-висок.

Джесика крачеше, неспособна да се съсредоточи, и съзнаваше, че единствено силата на волята я заставя да върви.

Пресъхналата уста й причиняваше болка, но шумът зад гърба им отнемаше всякаква надежда да поспре за глътка от джобните резервоари на влагосъхраняващия костюм.

— Трак… трак…

Неистовият грохот, който отново се разнесе откъм далечните канари, заглуши кречеталото.

Тишина.

— По-бързо! — прошепна Пол.

Тя кимна, макар и да знаеше, че той няма да види жеста, кимна от потребността това действие да докаже на нея самата, че е необходимо да изисква още от мускулите, които вече бяха стигнали до предела на възможностите си — неестественото движение…

Хребетът на спасението пред тях се извисяваше към звездите, но Пол видя една равна пясъчна площадка, която се простираше в основата му. Той стъпи отгоре й, олюля се от изтощение и възстанови равновесието си, като машинално се подпря с крак.

Кънтящ гръм разтърси пясъците наоколо.

Пол залитна две крачки настрани.

— Дум! Дум!

— Гърмящи пясъци^*! — промълви Джесика. Пол възвърна равновесието си. С един поглед обхвана пясъците наоколо и канарата, която бе сигурно на около двеста метра от тях.

Откъм гърба им той долови свистене — като вятър, като пресъхнал бързей.

— Бягай! — изпищя Джесика. — Бягай, Пол!

Те побягнаха.

Под нозете им гърмяха пясъците. После излязоха от тях и стъпиха върху чакъл. За известно време бягането донесе облекчение на мускулите, които боляха от необичайния неравномерен вървеж. Ето това действие сега можеше да се разбере. В него имаше ритъм. Краката им обаче затъваха в пясъка и чакъла. А оглушителното свистене от приближаването на червея тътнеше наоколо.

Джесика се строполи на колене. Мислете единствено за умората, за грохота и за ужаса.

Пол я изправи на крака.

Уловили се за ръце, те отново побягнаха.

Отпред в пясъка изникна тънък процеп. Отминаха го и видяха друг.

Съзнанието на Джесика успяваше да отбележи процепите едва като ги отминаваха.

Последва нов процеп — издълбана от ветровете повърхност, започнала от пукнатина в скалата.

Още един.

Скала!

Тя почувствува с нозете си сътресението от допира с неоказващата съпротива повърхност и твърдата настилка й вля нова сила.

Една дълбока пукнатина в скалата хвърляше отвесна сянка върху зъбера отсреща. Те дотичаха до нея и се навряха в тесния процеп.

Грохотът от прекосяването на червея секна зад гърба им.

Джесика и Пол се обърнаха и впериха очи в пустинята.

Там, където започваха дюните, може би на петдесетина метра от пясъка в подножието на една канара, от пустинята се надигна сребристосива издутина, от която заизскачаха потоци пясък и облаци прах и посипаха всичко наоколо. Издутината набъбна още повече и се превърна в исполинска, търсеща паст. Това бе кръгла черна яма с ръбове, които проблясваха на лунната светлина.

Устата се изви към тясната пролука, където Пол и Джесика се бяха скрили. В ноздрите ги удари мирис на канела. Лунната светлина проблясваше по кристалните зъби.

Огромната паст зашари нагоре-надолу.

Пол затаи дъх.

Джесика се сви, втренчила поглед в нея.

Беше й необходимо да се напрегне и съсредоточи цялото си бин-джезъритско обучение, за да потисне вековните ужаси, да надвие първобитния страх, който заплашваше да завладее разума й.

Пол почувствува у себе си някаква лекота. Преди миг-два бе преминал бариерата на времето и бе навлязъл в по-неизвестна територия. Усещаше мрака пред себе си, но вътрешното му око не съзираше нищо. Струваше му се, че бе направил стъпка, която го бе запратила в някакъв кладенец… или в браздата между две вълни, откъдето бъдещето не можеше да се види. Пейзажът бе претърпял дълбоки промени.

Вместо това усещане за време и мрак да го изплаши, то го застави да напрегне и останалите си сетива. Той откри, че запаметява всяка подробност от вида на това чудовище, което се надигна от пясъка, за да го търси. Устата му бе някъде около осемдесет метра в диаметър… кристални зъби, извити като остриета на кристални ножове^*, проблясваха по ръба й и този дъх на канела, тънкия мирис на алдехиди… киселини…

Като докосваше зъберите над главите им, червеят затули лунната светлина. В тясното скривалище се посипа дъжд от камъчета и пясък.

Пол избута майка си още по-навътре.

Канела.

Ароматът й изпълни въздуха наоколо.

„Какво общо има червеят с подправката мелиндж?“ — запита се той. И си припомни как Лайът-Кайнс бе смънкал нещо за някаква връзка между червея и подправката.

— Брууум!

Прозвуча като гръм, който идваше отдалеч, някъде отдясно.

И отново:

— Брууум!

Червеят се оттегли пак на пясъка и полегна за миг — кристалните му зъби хвърляха отблясъци.

— Трак! Трак! Трак! Трак! Трак!

„Още едно кречетало!“ — помисли си Пол.

Звукът отново идеше отдясно.

По тялото на червея премина тръпка. Той се оттегли още по-навътре в пясъка. Само горната извивка на хълма остана като половинка от отверстието на камбана, дирята на прохода се извисявате над дюните.

Пясъкът захрущя.

Чудовището се зарови по-дълбоко, като отстъпваше назад и завиваше. Превърна се в хълмче изкопан пясък, което криволичеше през една седловина в дюните.

Пол излезе от пукнатината и видя как пясъчната вълна се оттегля през откритата пустиня по посока на повика на новото кречетало.

Джесика го последва и се заслуша.

— Трак… трак… трак… трак… трак…

Не след дълго тракането спря.

Пол напипа функционалната тръбичка на костюма си и отпи от преработената вода.

Джесика съсредоточи вниманието си върху това му действие, ала умът й сякаш бе блокирал от изтощение и от въздействието на уплахата.

— Наистина ли се махна? — попита тя шепнешком.

— Някой го повика — отвърна Пол. — Свободните.

Тя почувствува, че се съвзема.

— Беше толкова грамаден!

— Но не и колкото онзи, дето глътна орнитоптера ни.

— Сигурен ли си, че го повикаха свободните?

— Използуваха кречетало.

— Откъде-накъде са искали да ни помогнат?

— Може би не са искали да ни помогнат. Може би просто повикаха червея.

— Но защо?

Отговорът се спотайваше в едно далечно кътче на съзнанието му, но отказваше да излезе оттам. Мяркаше му се, че това има нещо общо със сгъваемите скоби със зъбци в техния вързоп — „вестителните куки“.

— Защо им е притрябвало да викат червея? — попита Джесика.

Сянка на уплаха докосна съзнанието му и той си наложи да извие глава настрани и да вдигне очи нагоре към канарата.

— Най-добре ще е да намерим пътека нагоре, преди да съмне. — Той посочи с ръка. — Ето там има още от онези площадки, покрай които минахме.

Тя погледна накъдето сочеше ръката му и видя площадките — сякаш издялани от вихъра плочи, които лежаха в сянката на тясна пътечка, криволичеща високо нагоре из цепнатината.

— Те бележат пътека, която води нагоре по канарата — рече Пол. Намести вързопа на раменете си, отправи се към подножието на зъбера и се закатери нагоре.

Джесика изчака още малко, за да отдъхне и възстанови силите си, и го последва.

Изкачваха се нагоре, като следваха плочите, докато проломът не се превърна в тясна пътечка при отверстието на тъмна цепнатина.

Пол напъха глава, за да огледа мрачното място. Усещаше колко несигурно пристъпяха краката му по тясната пътечка, но си наложи да бъде предпазлив. Вътре цареше само мрак. Цепнатината се виеше нагоре и отверстието й гледаше към звездите. Наостри уши, но дочу единствено звуци, които не го изненадаха — тих ромон на песъчинки, жужукане на насекоми, ситнещи стъпки на някакво бягащо животинче. Той опипа с крак потъналата в мрак пътека и откри, че под ситния чакъл има скала. Много бавно, сантиметър по сантиметър, заобиколи издатината и даде знак на майка си да го последва. Улови единия край на широката й роба, за да й помогне на завоя.

Огледаха се на звездната светлина, чийто път се препречваше от две скални стени. Пол видя майка си, застанала до него като неясна сива сянка.

— Де да можехме да си светнем — прошепна той.

— Ние разполагаме и с други сетива освен с очите — рече тя.

Пол леко плъзна крак напред, прехвърли върху него тежестта си и като взе да опипва с другия крак, се натъкна на някакво препятствие. Повдигна крак, усети, че има стъпало, и стъпи отгоре му. Пресегна се назад, напипа рамото на майка си и подръпна робата й, за да го последва.

Още едно стъпало.

— Струва ми се, че такива стъпала има чак до върха — прошепна той.

„Ниски и равни стъпала“ — помисли си Джесика. — „Несъмнено изсечени от човек.“

Като напипваше с крак стъпалата, тя следваше сянката на Пол, която напредваше нагоре. Цепнатината се стесни дотолкова, че Джесика започна да допира с рамо стените й. Стъпалата свършиха до едно разсечено дефиле, дълго около двадесетина метра, което водеше към плитък, огрян от луната басейн.

Пол пристъпи по ръба на басейна и прошепна:

— Какво красиво място.

Застанала на крачка зад него, Джесика можеше само да съзерцава гледката в мълчаливо съгласие.

Въпреки умората, протритите от функционалните тръбички и запушалките за нос места, въпреки сърбежа от плътно прилепналия влагосъхраняващ костюм, въпреки страха и болезнения копнеж за отдих, красотата на този басейн изпълни душата й и я застави да поспре и да му се възхищава.

— Като страна от приказките — прошепна Пол.

Джесика кимна.

В далечината пред нея се разстилаше пустинна растителност — храсти, кактуси, туфи трева — и всички те потрепваха на лунната светлина. Стените на басейна отляво бяха черни, а отдясно — посребрени от луната.

— Това сигурно е владение на свободните — рече Пол.

— За да оцелеят толкова много растения, тук би трябвало да живеят някакви хора — съгласи се Джесика. Отви капачката на тръбичката към джобните резервоари и отпи — топла, леко парлива влага се стече по гърлото й. Забеляза колко освежително й подействува тя. Когато започна да завинтва отново капачката, се чу стържене на песъчинки.

Вниманието на Пол бе привлечено от някакво раздвижване вдясно и долу, по дъното на басейна, който се простираше в нозете им. Той се вгледа през тъмните храсти и бурени в клиновидното равно място, покрито с пясък и обляно от лунна светлина, от което се разнасяха най-различни шумове от топуркане на малки крачета.

— Мишки! — рече той тихо.

Топуркането се стопи и заглъхна в мрака. Нещо се стрелна беззвучно надолу и тупна сред мишките. Разнесе се тихичко цвъртене, плясък на криле и една призрачна сива птица прелетя над басейна, сграбчила малка черна сянка в ноктите си.

„Имахме нужда от такова напомняне“ — помисли си Джесика.

Пол продължаваше да оглежда басейна. Пое въздух и усети леко тръпчивия мирис на пелин, който изпълваше нощта. Хищната птица, мислено той я оприличаваше на тази пустиня, бе донесла тишина в басейна, толкова дълбока, че едва ли не се чуваше как синкавомлечната лунна светлина се процежда покрай застаналите на страж сагуаро и бодливи храсти. Сякаш тук светлината тихо припяваше и най-забележителното за Пол бе, че нейната песен бе по-хармонична от всяка друга музика във вселената.

— Най-добре ще е да намерим място да опънем палатката — рече той. — Утре можем да опитаме да намерим свободните, които…

— Повечето неканени гости са съжалявали, когато са намирали свободните!

Плътен мъжки глас, изговарящ отсечено думите, наруши тишината. Гласът идваше някъде отгоре и отдясно.

— Моля ви да не бягате, неканени гости — продължи гласът, щом Пол понечи да отстъпи към дефилето. — Побегнете ли, само ще похабите водата на вашето тяло.

„Нужни сме им заради водата на нашата плът“ — помисли си Джесика. Мускулите й се отърсиха от всякаква умора и се изопнаха в пълна готовност, без това външно да проличи. Тя точно определи мястото, откъдето идваше гласът, като си мислеше: „Колко безшумно се е промъкнал! Изобщо не го усетих!“ — И осъзна, че притежателят на гласа си бе позволил само едва доловими звуци, естествените звуци на пустинята.

Отляво, откъм ръба на басейна, се обади друг глас:

— Не се бави, Стил. Вземи им водата и да тръгваме. Няма много време до зазоряване.

На Пол, подготвен по-слабо от Джесика как да реагира при критични обстоятелства, му стана срамно, че бе настръхнал и се бе опитал да избяга и че поддал се на моментна паника, бе хвърлил петно върху своите способности. Сега насила си наложи онова, което Джесика го бе учила: отпускане, потапяне в привидно отпускане, а после рязко пълно напрягане на мускулите, с което може да се нанесе удар във всяка посока.

И въпреки това дълбоко в себе си той усети, че го пронизва страх, и се досети за причината. Бяха вървели слепешком — той не бе съзрял нищо в бъдещето… и се бяха оказали в плен на свободните, които единствено се интересуваха от водното съдържание на плътта на две незащитени тела.