Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (62)

62

„Из Кошерния наръчник: Много поуки можем да извлечем като сравняваме социалното поведение на насекомите и еволюцията на социалното поведение в дивото общество на Външните. Така черпейки от опита на другите, ние ще бъдем първите в историята на тази планета, които сами ще моделират своето бъдеще“.

Джанвърт беше в кабината на издигащия се асансьор, в компанията на две жени и двама мъже. Появата му очевидно беше разтревожила четиримата, но Джанвърт го отдаде на раната на лицето си. Достатъчен беше един красноречив жест с оръжието и четиримата млъкнаха, но Джанвърт остана със странното впечатление, че по-скоро жестът, отколкото самото оръжие бяха предизвикали желания ефект. За да провери това хрумване Джанвърт пъхна пистолета под мишница и завъртя ръка пред най-близкия от четиримата, сякаш искаше да му каже: обърни се и ме остави на мира. Мъжът се завъртя, даде знак на останалите и те последваха примера му.

Вече знаеше как да борави с асансьора. Достатъчно беше да пристъпи към вратата и кабината сама забавяше. Изглежда на входа беше монтиран някакъв датчик, чрез който се управляваше движението.

Една от жените се извърна, погледна го и кимна към сивата стена между етажите. Последна спирка? Останалите приближиха дружно вратата. Джанвърт се приготви да се присъедини към тях, стиснал чуждото оръжие в лявата си ръка. В същия миг отворът се показа. Кабината забави, Джанвърт мярна цяла редица боси крака и два парализатора, насочени надолу.

Джанвърт натисна спусъка на своя парализатор и го завъртя встрани, към разширяващия се отвор. Лъчът удари с периферията си и съседите му по кабина. Джанвърт прескочи скупчилите се отвън тела и като косеше всичко наоколо се затича надясно в тунела.

Още не беше се отдалечил, когато чу зад гърба си някакъв отвратителен хрущящ звук. Обърна се, без да забавя крачка. Един от доскорошните му съседи в кабината се бе строполил насред отвора и идващата отдолу кабина бе изхвърлила главата му сред локва тъмна кръв.

Джанвърт продължи напред, изненадан, че не беше почувствал нищо. Абсолютно нищо. В момента на разчленяването тялото вече е било мъртво, поразено от парализатора. Какво значение имаше по-нататъшната му участ. Абсолютно никакво.

Джанвърт продължи в тунела, като си разчистваше пътя с къси откоси. Зад следващия ъгъл се натъкна на още една струпала се пред входа на асансьора група зяпачи. Покоси ги, но зад тях право към него тичаше нова група и до ушите му стигна бръмченето на техните оръжия. За щастие бяха далеч извън обсега на действие. Джанвърт вдигна пистолета, изпразни пълнителя в групата, скочи в следващата кабина, изкачи два етажа и нахлу в поредния тунел, чийто вход се оказа неохраняван.

Джанвърт побягна право напред, свърна в първата изпречила се пресечка, затича нагоре по страничната рампа и спря пред една от вратите в стената. Оказа се, че води към хидропонната градина, където прибирането на реколтата беше в разгара си. Джанвърт мярна познатата купчина домати и запрати празният пистолет към един от работниците, който тичаше крещейки неразбрано право към него. Няколко касетки се преобърнаха, доматите се разпиляха по пода, краката му бяха изпръскани със сок и той едва не се подхлъзна. Гърдите му горяха, гърлото му беше съвсем пресъхнало, всеки момент можеше да се строполи.

Все пак продължи напред, към поредицата от отвори в насрещната стена на хидропонната зала. Бяха някъде на височината на кръста и по всичко изглеждаше, че през тях се подаваше готовата продукция. Имаше няколко почти пълни касетки с ягоди, малко необичайни на вид зелени краставици, фасул…

Конвейерна система!

Джанвърт спря и се огледа. Не се виждаше никаква врата — само отворите в стената. Зад тях беше конвейерът, с няколко празни касетки отгоре. Монтиран беше в шахта, чиято ширина бе почти колкото на касетките. Дали ще успее да се промъкне там? Касетките се носеха със застрашителна скорост. Шумът от развълнувани гласове в тунела зад него нарастваше. Нима имаше някакъв избор? Пътят назад беше отрязан.

Джанвърт събра сетни сили, отстъпи няколко крачки и изчака да се появи поредната празна касетка. Веднага след като входът на шахтата се освободи той се хвърли напред. В мига, когато главата му премина отвора конвейерът забави ход. Джанвърт се сви на топка, лявото му рамо одра болезнено стената, Джанвърт се завъртя рязко и се огледа.

Конвейерът се движеше в тясна и дълга шахта между сиви на цвят стени, осветен единствено през отворите за подаване на касетки. Пред и зад него бяха подредени многобройни касетки, шахтата беше изпълнена с неприятната миризма на вкиснати плодове и зеленчуци. Отворите се редяха край него, през един от тях надникна изплашено женско лице, зърна го и се отдръпна. Джанвърт се надигна и впери поглед напред, опитвайки се да разбере какво има в другия край на конвейера. Ами ако завършва с някаква раздробяваща машина? Дали в другия край беше сортировъчно, хладилници или поредния конвейер?

Постепенно светлината над него започна да се усилва, придружена с нарастващия тътен на машини, от който шумът и потракването на конвейера се изгуби. Светлината идваше все по-близко… все по-близко — Джанвърт се напрегна, но така и не успя да реагира, когато конвейера се наклони рязко и го изсипа в метален контейнер, пълен догоре с жълтеникави моркови.

Джанвърт вкопчи отчаяно пръсти в ръба на контейнера, изправи се и се озова в просторно и запрашено хале, претъпкано с контейнери и многобройни товарни работници, които прехвърляха готовата продукция в нещо, подобно на хранилки за животни.

Не повече от шест фута деляха Джанвърт от пода. Той скочи, подхлъзна се и се сблъска с някаква жена, която тикаше пълния контейнер към най-близкото хранилка. От удара жената се строполи назад. Джанвърт стреля в нея с парализатора, за да й попречи да стане, затича се в прохода, подхлъзна се и се пързулна. Пътеката беше покрита със смачкани домати, утъпкани от често минаващите отгоре им колички с контейнери.

Джанвърт премина покрай поредната група работници, но и те, също като него, бяха изпръскани от главата до петите и изглежда не му обърнаха внимание. В мига, когато дръпна вратата, отгоре му се стовари струя ледена вода. Джанвърт пое задъхано въздух, зашляпа по мокрия под, хвърляйки пръски наоколо и когато стигна далечния край на помещението беше съвсем чист. Следваше дълъг, потънал в сумрак тунел. Вода шуртеше от него, стичаше се от оръжието и се събираше в локвички на пода.

Джанвърт погледна наляво, там тунелът се разклоняваше на няколко по-малки коридора, мяркаха се отделни минувачи, но никой не проявяваше интерес към него. Вдясно пък имаше вита стълба, също като онази долу при реката. Стълбата се губеше в тавана и това беше неговата посока. Джанвърт изтича при стълбата, сграбчи перилата и пое нагоре като се придръпваше с ръце. Устата му беше увиснала от изтощение и шока на ледената баня.

Когато наближаваше петата поред площадка видя над себе си чифт боси крака. Стреля право нагоре с парализатора, без да спира изкачването и продължи да натиска спусъка. На платформата, където стълбата свършваше, лежаха пет тела. Прескочи ги и огледа вратата отвъд тях. Приличаше по-скоро на капак, с панти от вътрешната страна и здраво резе. Джанвърт дръпна резето, пантите изскърцаха пронизително, вратата се открехна и през отвора провиснаха коренища. На обратната й страна беше прикрепен масивен дънер, който с отварянето бе полегнал встрани. Джанвърт се промуши в отвора, изправи се и над главата му блеснаха звезди, а вратата изскърца отново и се хлопна. Дънерът тупна на мястото си, прикривайки почти безшумно тайния вход.

Джанвърт трепереше в хладния нощен въздух.

Изминаха няколко минути преди да осъзнае напълно, че се е измъкнал от къщата на ужасите, от гигантския човешки кошер — творение на Хелстрьом. Той погледна нагоре, към звездите. Нямаше никакво съмнение — беше навън. Но къде? Почти невъзможно беше да се ориентира по звездите. В далечината, точно пред себе си, виждаше тъмните върхове на дървета. Опипа с ръка дънера, под който бе замаскиран тайният изход. Дървото беше грапаво и съвсем истинско. Очите му постепенно привикваха с мрака, а мисълта, че е на свобода, пробуждаше нови, неподозирани източници на енергия. Небето вляво беше озарено от слабо сияние и той предположи, че Фостървил е в тази посока. Опита се да си спомни на какво разстояние се намираше. Десет мили? Беше твърде изтощен за да ги измине. Пък и беше съвсем бос. Районът наоколо приличаше на затревен полегат хълм.

Тялото му беше почти изсъхнало, но въпреки това той продължаваше да трепери. Знаеше, че не бива да се бави прекалено дълго. Скоро щяха да открият телата зад него. Малко след това хрътките на Хелстрьом ще са по петите му. Най-важното сега беше да се отдалечи от маскирания изход, да се скрие в мрака. Да открие своите и да им разкаже за онова, което беше видял.

Като се ориентираше по сиянието в небето, Джанвърт тръгна надолу по хълма. В дясната си ръка стискаше плененото оръжие на противника. Този предмет щеше да бъде единственото доказателство за верността на неговия разказ. Една малка демонстрация срещу което и да било опитно животно и всякакво съмнение щеше да изчезне.

Почвата под краката му беше твърда, нерядко настъпваше остри камъчета. Джанвърт се спъна, изгуби равновесие и се стовари върху изгнила дървена ограда, зад която се виеше тесен, прашен път.

Надигна се и огледа, доколкото можа, пътя на лунна светлина. Спускаше се наляво, горе-долу в посока към Фостървил. Закрачи натам, като се олюляваше несигурно и дишаше шумно. Твърде уморен беше, за да се движи безшумно. Пътят се спусна в тясно дере и Джанвърт изгуби звездите от погледа си, но ги видя отново, когато изкачи отсрещния склон.

Прах се вдигаше изпод краката му и дразнеше гърлото му. Отдясно полъхваше лек ветрец. Пътят отново се спусна в дере, изви и потъна в малка гъста горичка. В тъмнината Джанвърт пропусна завоя, хлътна в тревата и ритна с босия си крак един дънер. Изсъска ядно, коленичи и притисна с пръсти удареното място, за да подтисне болката. Докато се навеждаше, за миг нещо блесна точно пред него. Действайки по-скоро по рефлекс, Джанвърт вдигна парализатора, насочи го към светлината и стреля — един къс откос.

Светлината изчезна.

Изправи се и се придвижи пипнешком напред, без да изпуска оръжието. Ръката му се оказа твърде високо, за да опре в препятствието и той се удари в нещо твърдо и метално, а оръжието изтрополи по хладната повърхност, приличаща на покрив на кола.

Кола!

Джанвърт отстъпи назад, одраска лакътя си на покрива, сетне все така пипнешком заобиколи купето. Когато стигна прозореца, той се наведе и долови мириса на цигари. Помъчи се да надникне, но вътре в салона беше прекалено тъмно. Чуваше се някакво ритмично похъркване. Джанвърт сграбчи дръжката, дръпна рязко вратата и се облещи на блесналата светлина в купето. Отпред се въргаляха в безсъзнание двама мъже, облечени със строги официални костюми. Между пръстите на шофьора блещукаше цигара, под която в крачола на панталона бавно прогаряше дупка. Джанвърт измъкна цигарата, пусна я в праха и я стъпка с босото си ходило.

Именно светлината от цигарата бе привлякла вниманието му и го бе предизвикала да стреля. Значи оръжието не убиваше от разстояние. Стените също отслабваха ефекта му.

Джанвърт разтърси рамото на шофьора, но в отговор главата на мъжа клюмна надолу. И двамата бяха в безсъзнание. При разклащането сакото на шофьора се беше разтворило и отдолу се показа кожен кобур, в който беше затъкнат лъскав тежкокалибрен магнум. Джанвърт извади пистолета и едва тогава забеляза радиото под таблото.

Това не бяха хора на Хелстрьом! Това бяха ченгета!