Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (45)

45

„Из коментарите на Трьова Хелстрьом: Моделът, който трябва да следва Кошерът, докато се интегрира в обкръжаващия ни свят, може да се изрази като тесеракт — куб, проектиран в четири измерения. Нашият тесеракт е изграден от множество отделни елементи — подобно на мозайка — които не могат да бъдат разграничени и границите, между които, се размиват. По такъв начин, този модел ни дава убежище и насока в живота, позволява ни да се слеем с планетата и вселената над нея, ала същевременно да запазим своята самостоятелност. Никога не бива да забравяте, че нашият тесеракт се слива с другите системи по такъв сложен и многообразен начин, че не може да остане скрит завинаги. Пространствените ограничения, които ни налага Кошерът, са само временен етап от нашето развитие. Някой ден този етап ще бъде минало. В светлината на подобна перспектива, основната задача, стояща пред нашите водещи специалисти, е да съхранят способността на индивидите към адаптация. Нашата цел са не само други пространства, но и други времена.“

— Разговорът ми изглеждаше доста интересен, доколкото имах възможност да чуя от мястото си — каза Кловис Кар.

Линкълн Крафт я погледна през голямото, претрупано бюро. В ъгъла на прозореца, точно над главата й виждаше част от планината. Навън бе ранен следобед, от улицата и магазина се носеше обичайната за този час глъчка. Вляво, на стената бе залепен плакат, който даваше точни съвети, как да се предпазим от джебчии. Наближаваше три. Досега Крафт беше провел три телефонни разговора с участъка в Лейквю и след всеки му бяха нареждали да „чака на място“.

Кловис Кар беше настанила стройното си, гъвкаво тяло в креслото точно срещу него. Привидно детинското й личице се покриваше с бръчки всеки път, когато се замислеше. Беше се залепила за Крафт някъде към единадесет сутринта в мотела, където получиха някои сведения за смъртта на Перюджи от навъсен дребосък, представил се с краткото „Джанвърт“. Крафт почти веднага се досети, че Кловис Кар и Джанвърт са сътрудници и след това, мозайката започна да се подрежда от само себе си. Двамата очевидно бяха от групата на Перюджи. След като стигна до този извод, Крафт започна да играе крайно предпазливо, припомняйки си подозренията на Хелстрьом, за последните няколко нашественици в периметъра на Кошера. Тези двамата му нямаха доверие, осъзна не след дълго Крафт. Жената се беше залепила за него като пчела на мед.

Третият разговор с шериф Лепхъм от участъка в Лейквю разтревожи Крафт далеч повече дори от онзи ужасен ден, преди няколко години, когато в Кошера бяха прибрали едно избягало от къщи дете и родителите му прескочиха оградата и нахлуха в чифлика да го търсят. Все пак тогава се справиха доста бързо — просто съобщиха на изплашените до смърт родители, че дете с подобно описание е било прибрано от някаква разнебитена кола недалеч от мястото, където за последен път го бяха забелязали свидетелите.

Този път Лепхъм му нареди с нетърпящ възражение глас:

— Ще изчакаш в участъка, докато дойдат хората от ФБР. Ясно ли е, Линк? Въпросът е доста деликатен и касае взаимодействието между отделните организации. Това е положението, приятелю.

Крафт просто не знаеше какво да отговори. Би могъл да играе на обиден професионално (и да нанесе неприятен удар под пояса на шерифа, който никога не ще го забрави); да се направи на глупак, на невъзпитан и твърдоглав селяк; или пък да се представи за човек мъдър и разбиращ всичко от половин дума. Не знаеше коя от всички тези възможности ще му позволи да потърси най-доброто решение за спасяването на Кошера. В единия случай биха могли погрешно да го подценят, но той почти не се надяваше да са толкова наивни. В другия щеше да си изгради известна представа за ситуацията от онова, което избягваха да правят.

Като например, нито за миг не го оставяха сам.

Възпитан да защитава Кошера на всяка цена и при всякакви обстоятелства, сега Крафт чувстваше изтощение и отчаяние от собственото си безсилие, разяждащите го страхове подхранваха усещането за назряваща опасност и на всичко отгоре, трябваше на всяка цена да запази прикритието си. В края на краищата не предприе нищо — вслуша се в съвета на шериф Лепхъм и остана да чака хората от ФБР.

Жената отсреща го дразнеше. Докато стоеше при него, ослушвайки се, без да пропуска и най-малкото му движение, Крафт не можеше да се свърже с Хелстрьом. Усещаше, че е неспокоен и изглежда това я забавляваше. Сякаш Крафт не виждаше колко прозрачна е легендата й! Летовничка? Точно тази?

Кожата й беше зачервена от слънцето, изгоряла на места, очите й гледаха пронизващо и прямо, квадратната брадичка издаваше решителност, устата й беше тънка като цепка и нито веднъж не се усмихна. Крафт подозираше, че носи пистолет в голямата черна платнена чанта, която държеше в скута си. Имаше нещо в държанието й, което напомняше отдалеч моделите в телевизионните реклами — точни, целенасочени движения и някаква отвлеченост, зад която всъщност бе прикрита зорка бдителност. Тя беше една от онези слаби, почти изпити жени, които оставаха все така слаби и енергични до деня на смъртта си. Беше се облекла като за излет в планината — дочени панталони, блуза в съответстващ цвят и яке с медни копчета. Дрехите бяха съвсем нови, сякаш бяха подбрани от гардероба по списък. И най-вече — дрехите не бяха в нейния стил. Може би последният акорд на цялата тази дисхармония даваше синята кърпа, с която бе привързала черната си коса. Стискаше чантата си на пръв поглед небрежно, но същевременно готова за действие, като опитна полицейска служителка. Всеки път, когато поглеждаше към тази чанта, Крафт се изпълваше с увереност, че вътре има пистолет. Въпреки че не беше му показала никакви документи за самоличност, шериф Лепхъм знаеше името й още при първото обаждане и в отношението му към нея личеше уважението към човек от по-горна инстанция, при това, доста могъща инстанция.

— Това отново беше шерифът, нали? — попита го тя, като кимна към телефона на бюрото.

Тонът й беше нескрито надменен, но Кловис не се тревожеше от това. Никак не харесваше този дебелокож помощник-шериф, с месест нос и пухкави вежди и неприязънта й нарастваше, колкото повече се изпълваше с увереност, че той също носи вина за смъртта на колегите й, агенти. Имаше зачервено, селяшко лице, обветрено от живота на открито. Дори и това я дразнеше. Кловис предпочиташе нощния живот, баровете и всичко останало — също като Еди Джанвърт — и работата тук, в това затънтено провинциално градче, й се струваше крайно неприятна. Усещаше кожата на лицето си опъната и изгоряла от слънцето и това я дразнеше още повече.

— Шерифът беше — призна Крафт. Пък и защо да отрича? Отговорите му бяха свързани със задаваните въпроси, а те на свой ред сочеха право към шерифа: „Не, сър, хората от ФБР още не са се появили… Да, сър, стоях през цялото време в участъка.“

Кловис Кар подсмъркна.

— Нещо ново за смъртта на Перюджи? Някакви резултати от аутопсията?

Крафт се вгледа в лицето й. Имаше един момент, от разговора с шерифа, който подлежеше на внимателна преценка. Шерифът искаше — когато се появи групата от ФБР — Крафт да предаде на ръководителя й кратко съобщение. Ставаше дума за това, че главният прокурор все още нямаше ясно становище за това, дали разполагат с достатъчно улики за да започнат официално разследване. Крафт трябваше също така да уведоми ръководителя на групата от ФБР, че могат да продължат работата си, въз основа на предварителните предположения, че в хода на разследването на търговско-финансовите операции на Хелстрьом, ще могат да се сдобият с подобни улики. Според шерифа, хората от ФБР би трябвало да се появят във Форъствил всеки момент и Крафт трябваше незабавно да уведоми за това своя началник. На летището бяха изпратени няколко коли и „хората на Джанвърт“ бяха готови да запознаят колегите си с развитието на нещата.

След като приключи разговора с шерифа, Крафт извади бележника си и написа в него: „да продължат работа въз основа на предварителните предположения“. Помисли си, че ако сподели това съобщение с Кар, ще успее да приспи подозренията й. Знаеше, че трябва да предаде дословно съобщението на хората от ФБР, но това, когато му дойде времето. Въпросът беше, може ли да извлече някакво предимство от него сега?

— Все още не разполагат със заключението от аутопсията — рече Крафт.

— Видях какво написахте в бележника си — каза тя. — Това мнението на главния прокурор ли е?

— Май ще е по-добре, да обсъдите този въпрос с хората от ФБР. Между другото, все още не сте ми казали, каква е вашата връзка с цялата тази история.

— Вярно, пропуснала съм — съгласи се тя. — Вие сте доста предпазлив човек, нали, мистър Крафт?

— Да — кимна той. Какво целеше тя?

Устата й се изкриви в злобна усмивка.

— И нямате никакво желание да седите затворен тук.

— Вярно, не ми харесва — съгласи се той. Зачуди се на тази открита враждебност към него. Дали беше преднамерена провокация, или отражение на вече взето някъде горе решение — никакво доверие към местния шериф? Предположи, че по-скоро става дума за лична неприязън и се зачуди, как да се справи с нея. Неведнъж бяха обсъждали с Хелстрьом и Съвета по безопасност планове за действие в подобна обстановка, но не бяха предвиждали чак толкова сложна ситуация.

Кловис погледна през рамо към прозореца зад нея. В стаята беше задушно, а креслото й бе доста неудобно. Жадуваше за студена напитка, за някой сенчест бар с комфортни меки столове, за уютната и весела компания на Джанвърт. Вече цяла седмица играеше ролята на сестра на Джанвърт в този глупав излет. Свали маската едва когато дойде вестта за смъртта на Перюджи. Не всичко беше гладко в отношенията им с Джанвърт през този период. Освен това, Джанвърт никак не се разбираше с Ник Миърли, който играеше техен баща. На всичко отгоре и ДТ си пъхаше носа където не трябва, винаги когато възникнеше някой проблем. Без съмнение, онези отгоре му бяха заръчали да души. Но ДТ дори не умееше да се прикрива и изглеждаше жалък и смешен. С две думи — никакви удобства в тесния фургон и разследване, което буквално тъпчеше на едно място. Имаше моменти, в които предпочитаха да мълчат, вместо да се хванат за гушите. Цялата тази подтискана енергия сега излизаше на повърхността и Крафт се превръщаше в неин фокус.

Паркингът пред големия супермаркет отвън постепенно се изпълваше с коли. Късен следобед, тъкмо време за пазаруване, но Кловис продължаваше да търси с поглед хората от ФБР. Нито следа. Насочи вниманието си към Крафт.

„Нищо не ми пречи, да заявя на този тъп помощник-шериф, че съвсем скоро ще му видим сметката.“ Това разбира се беше само игра, каквато често играеше с хората, които не харесваше. Крафт вероятно щеше да остане потресен от думите й. И без това вече нервничеше съвсем открито. За съжаление, едва ли ще й разрешат да му тегли куршума, на този кучи син. Малко вероятно беше. Но една беше сигурно — че го е загазил. Шефа бе дръпнал няколко конеца във Вашингтон, но отгласът от това бе достигнал през столицата на щата чак до шерифа в Лейквю. Най-обикновена марионетна система. Мощно федерално течение лъхаше право във врата на Крафт и той не можеше да не го почувства. Сигурно все още гореше от желание да й поиска документите, но вече цял час не смееше да заговори за това. И по-добре, защото носеше само подправена лична карта, която й дадоха преди да тръгнат. Там пишеше, че се казва Кловис Миърли, а тя вече се беше представила като Кловис Кар.

— Доста необичаен начин да се води дело за издирване на безследно изчезнал — подхвърли многозначително Кловис.

— И още по-необичаен да се разследва смърт в мотелска стая — парира Крафт.

— Става дума за убийство — поправи го тя.

— Все още не виждам никакви доказателства за това.

— Ще видите.

Крафт не откъсваше поглед от обгорялото лице на Кловис. И двамата знаеха, че в случая няма нищо необичайно. Последните думи на шерифа все още отекваха в ушите на Крафт: „Линк, ние с теб сме само братовчеди от село, в този случай. Самият губернатор е в течение. Не става дума за рутинна проверка, ясно ли е? Нищо подобно. По-късно ще го изясним по между ни, но това, което искам от теб сега е да си налягаш парцалите и да оставиш на момчетата от ФБР да дирижират концерта. Могат да се чепкат колкото си искат с онези от Данъчната инспекция по алкохола, но нашата юрисдикция е до там, докъдето ни нареди губернатора, ясно? Не ми говори за задължения и отговорност. Знам всичко, не по-зле от теб. Но сега от нас се иска, да си затваряме устата. Разбра ли ме?“

Какво друго му оставаше?

— И къде изгоряхте така? — запита Крафт, все още вперил поглед в лицето на Кловис.

„Докато седях под проклетото ви слънце, с бинокъл в ръка, кучи сине! — помисли си тя. Знаеш много добре къде.“ Но тя само сви рамене и отвърна безгрижно:

— Ах, просто се разхождах из красивите ви околности.

„Разхождала си се около Кошера“ — помисли си дълбоко обезпокоен Крафт.

— Нищо подобно нямаше да се случи, — заговори той, — ако мистър Перюджи беше предпочел обичайния канален ред. Трябваше първо да се обърне към шерифа в Лейквю, вместо да идва при мен. Шериф Лепхъм е много добър…

— Много добър политик — довърши тя. — Предпочетохме, обаче, да контактуваме с някой, който поддържа близки взаимоотношения с Хелстрьом.

Крафт облиза внезапно пресъхналите си устни. Беше постоянно нащрек за подобни многозначителни намеци, или пропуски. Дразнеше го начинът, по който Кар виреше нос и отвръщаше втренчено на погледа му.

— Не ви разбирам — замърмори той. — Какво искате от мен…

— Много добре ме разбирате — каза тя.

— Проклет да съм, ако е така!

— Проклет да сте, ако не е!

Крафт почти беше хипнотизиран от волята, която бе доловил в нейната неприкрита враждебност. Очевидно се опитваше да го провокира. Държеше се безкомпромисно с него.

— А, знам много добре откъде идвате — заговори навъсено той. — Работите в някоя от онези секретни правителствени агенции — ЦРУ, или нещо подобно. И си мислите, че морето ви е до к…

— Благодаря за повишението — кимна тя, но за миг беше трепнала. Разговорът неочаквано бе поел в неприятна за нея посока. Еди я бе инструктирал, че Шефа наредил да попритиснат помощник-шерифа, но без да го плашат.

Крафт се намести в креслото. В стаята настъпи напрегната тишина, въздухът изглеждаше зареден с електричество. Той отчаяно потърси някакво извинение за да се измъкне навън и да се добере до телефона. Би могъл, например, да каже, че отива до тоалетната, но жената отсреща сигурно щеше да го проследи, за да се увери, че няма да потърси телефон. Въпросът беше, заслужава ли си да рискува и да се свърже с Хелстрьом? Съмняваше се, че телефонните линии с чифлика вече се подслушват. Какво ги караше да смятат, че е свързан с Хелстрьом? Спомни си за времето, когато се беше разболял от храната на Външните и го прибраха на лечение в Кошера. За прикритие пуснаха слуха, че са големи приятели със старата Трьова, което бе вярно, само дето тя беше умряла отдавна и бе поела своя път към резервоара. Какво можеше да е пробудило подозренията на тези тайни служители на правителството?

Но мислите непрестанно го отнасяха в миналото, раздухвани от ветровете на страха, от съмнения за допуснати неволни грешки. Дали причината е онзи случай, или пък когато… Безсмислено беше да си блъска главата над възможните причини.

Телефонът иззвъня неочаквано и го стресна от това тревожно пътуване. Той сграбчи слушалката, вдигна я и за малко да я изпусне върху бюрото. Гласът отсреща звучеше тревожно и пронизително.

— Ало? Ало?

— Помощник-шериф Крафт.

— Там ли е Кловис Кар? Казаха ми, че е при вас.

— Тук е. Кой се обажда?

— Дайте да говоря с нея.

— Това е служебен телефон и аз…

— Това е служебен разговор, мътните го взели! Дайте й да се обади!

— Да, добре…

— Хайде, по-бързо! — Нямаше никакво съмнение, че гласът беше привикнал да издава команди и очакваше единствено смирено подчинение. Крафт долавяше силата зад този глас.

Той подаде слушалката на Кар.

— За вас е.

Тя го погледна изненадано, доближи слушалката до ухото си и каза:

— Да?

— Кловис?

Тя мигновено позна гласа: самият Шеф! Майчице мила и вси светии, Шефа се обаждаше тук!

— Кловис на телефона — докладва пресъхнало тя.

— Знаеш ли с кой говориш?

— Да.

— Идентифицирах гласа ти със записаните при мен гласови данни. Искам сега да ме слушаш съвсем внимателно и да направиш точно това, което ще ти кажа.

— Да, сър. За какво става дума? — Съдейки по тона му, бяха загазили дълбоко.

— Помощник-шерифът може ли да подслуша разговора ни?

— Съмнявам се.

— Няма как, ще трябва да рискуваме. Слушай сега: самолетът, с групата от ФБР и момчетата от Данъчната инспекция по алкохола се е разбил някъде в планините на север от вас. Няма оцелели. Може и да се касае за инцидент, но ние действаме на основата на предположението, че не е. Току що разговарях лично с директора на ФБР, който е на същото мнение, особено като се има пред вид случаят, по който работим. Към Сиатъл пътува нова група, но ще мине известно време, преди да пристигне.

Тя преглътна болезнено и погледна уплашено към Крафт. Заместник-шерифът се беше изтегнал назад, скръстил ръце на тила си и гледаше замислено тавана.

— Какво искате да направя? — попита тя.

— Вече се свързах по радиостанцията с останалите членове на групата, но Джанвърт не беше при тях. Още ли е в чифлика?

— До колкото ми е известно, сър.

— Добре, тук сме безсилни. Може дори да ни е от полза. Наредих на останалите да слязат и да те вземат. Ще наредиш на помощник-шерифа да дойде с теб. Използвай сила, ако това е необходимо. Но трябва да на всяка цена да ви придружи, ясно ли е?

— Ясно. — Тя пъхна неволно пръсти в чантата и сграбчи дръжката на пистолета. Погледът й се спря на тежкокалибрения револвер в кобура на Крафт. Копелдакът сигурно го наричаше „пушкало“.

— Дал съм ясни инструкции на ДТ — продължаваше Шефа. — Ще се придвижите към чифлика и ще го превземете с директна атака, унищожавайки всякаква съпротива. Директорът е съгласен, че трябва да се действа открито. Цялата отговорност, естествено, ще поемем ние. От ФБР ни обещаха пълно съдействие. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Надявам се, да е така. И никакви рисковани действия. Ако помощник-шерифът се опита да ви попречи — отстранете го. Същото се отнася за всеки друг, изпречил се на пътя ви. После ще измислим някое подходящо обяснение. Искам най-много до час чифликът да е в наши ръце.

— Разбрах, сър. ДТ ли поема командването?

— Не. Докато стигнат до чифлика, ти ще ръководиш операцията.

— Аз?

— Ти. Откриете ли Джанвърт, предаваш всичко на него.

Устата й беше суха, сякаш пълна с пясък. Божичко! Ужасно й се искаше да пийне нещо разхладително, особено след като Шефа й нареди да поеме командването, докато открият Еди. Нямаше никакво съмнение, че Шефа знае за тях двамата. Умът му беше като на змия. Най-вероятно си е помислил: От всички тя е с най-силен мотив. Ще иска да спаси приятелчето си. На нея ще дам юздите.

Кловис усещаше, че Шефа се безпокоеше и от нещо друго, но не знаеше как да попита. Дали не беше свързано с Крафт? Тя притисна слушалката по-плътно до ухото си и побутна креслото назад към прозореца.

— Това ли е всичко? — запита тя.

— Не, но ще ти спестя най-лошото. Докато разговаряхме с шерифа, се натъкнахме на нещо. Той самият ни го разкри, макар и несъзнателно. Изглежда, че твоят помощник-шериф има навика да се лекува в Кошера винаги, когато го закъса със здравето. А докато разследвахме връзките на Хелстрьом във Вашингтон, открихме и един конгресмен, който си отдъхвал на същото местенце, а имаме подозрения и към един сенатор. Разбра ли ме?

Тя кимна:

— Да…

— Така и предполагах. Тази работа стига все по-надалеч, всеки път, когато разровим поредния слой. Така че, отваряй си очите с твоя помощник-шериф.

— Така ще направя — кимна тя. — Какво е станало… искам да кажа, в планините?

— Самолетът е изгорял. Касае се за двумоторен, клас „Бийч“, предназначен за чартърни полети и съвсем наскоро минал на технически преглед пред Федералното Авиационно Управление. На пръв поглед няма никаква причина за техническа неизправност. Все още не сме проучили мястото на катастрофата, знаем само, че в гората на източния склон е избухнал голям пожар. В момента там са момчетата от горската служба, местната полиция и Федералното Авиационно Управление. В най-скоро време ще получим доклад от огледа.

— Каква бъркотия — каза тя и в същия миг забеляза, че Крафт я слуша напрегнато. — Възможно ли е инцидентът да е случаен?

— Възможно, но малко вероятно. Пилотът е ветеран от Виетнам, зад гърба си има шест хиляди летателни часа. Сама си прави изводите. А, и кажи на Дребосъка, че пълномощията му за действие са клас „Г“. Знаеш ли, какво означава това?

— Да… да, сър. — Боже мили! При необходимост, разстрел и палеж!

— Ще се свържа с теб по радиостанцията веднага щом превземете чифлика. След не повече от час. Дочуване и си отваряй очите.

Слушалката изпука, Кловис побутна креслото напред и я постави на вилката. Прикривайки се зад края на бюрото, тя извади пистолета от чантата.

Крафт я наблюдаваше, като същевременно се опитваше да сглоби разговора от чутото на отсамния край. В мига, когато видя насоченото към него дуло на пистолета, със завития на края заглушител, той си помисли, че се е случило непоправимото.

Кловис побърза да прогони всякакви странични и разсейващи мисли и да се съсредоточи върху работата си.

— Дръж си ръцете така, че да мога да ги виждам — заповяда тя. — При най-дребното неподчинение ще ти тегля куршума. Никакви внезапни движения. Изправи се бавно и положи длани на бюрото. И внимавай какво правиш, Крафт. Не искам да ти изцапам кабинета. Ще настъпи ужасна бъркотия, да не говорим за обясненията, но ако ме принудиш, ще го сторя.