Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (5)

5

„Допълнение на Хелстрьом към бележките в дневника: Работниците заемащи ключовите позиции трябва, естествено, да получават допълнителен хранителен порцион, но също така важно е да са в допир с общото потребление от резервоарите. Именно от тях всички ние се сдобиваме с признаците, които поддържат нашето колективно съзнание. Лишим ли се от химичното сходство, осигурявано от резервоарите, ще станем като онези Отвън: изолирани, самотни, скитащи се безцелно.“

Късно следобед Дипиъкс неусетно бе завладян от налудничавото желание да открие поне едно живо същество в долината. Но нищо не помръдваше докъдето му стигаше погледа и само слънцето бавно се спускаше към хоризонта.

Може би е време да смени наблюдателния пункт.

С всеки изминат миг все по-малко му харесваше легендата, с която го бяха изпратили тук. Любител на птици, няма що! Но защо Портър не бе отбелязал пълното отсъствие на животни? Като се изключат, разбира се, насекомите — тревата буквално гъмжеше от пъплещи и бръмчащи гадинки.

Дипиъкс предпазливо изпълзя назад, след това се изправи на колене. Гърбът го болеше от неестествената позиция. Кожата под яката на ризата смъдеше от допира с тревата, сърбеше го още под мишниците, колана и чорапите. Все пак успя, макар и мъчително, да се присмее над собственото си неудобство, а след това си представи какво би казал Меривейл по този въпрос: „Такава е цената, която трябва да плащаме в нашата работа, стари друже“.

Този копелдак!

В доклада на Портър се посочваше изрично, че извън периметъра на чифлика не са забелязани пазачи, но това беше само негова преценка. Дипиъкс се питаше, доколко безопасна е позицията, която бе заел, в сянката на дъба. За да оцелееш в тази работа, трябваше да разчиташ изцяло на собствените си сетива, а ето че Портър бе изчезнал. Този факт сам по себе си беше многозначителен и важен. Възможно бе причината да е съвсем тривиална, но далеч по-безопасно бе да се предполага най-лошото. А това означаваше, че Портър е мъртъв и вина за това носят хората от чифлика. Меривейл вярваше, че е станало точно това. Беше им го намекнал съвсем недвусмислено, а може би разполагаше с допълнителна информация, която бе скрил от тях, движен от някакви тъпи съображения за сигурност.

„Ще действате изключително предпазливо и на всеки етап ще мислите първо за възможните причини за изчезването на Портър.“

„Копелдакът вероятно вече знае причината“ — помисли си Дипиъкс.

Опразненият от живот район внушаваше присъствието на скрита опасност. Дипиъкс си припомни, че онези агенти, които се оповават прекалено на данните от докладите на други агенти, често завършват преждевременно жизнения си път, при това по доста болезнен или страшен начин. Какво всъщност криеше това място?

Той огледа отново пътеката назад и не забеляза никакво движение, нито следи от тайно наблюдение. Сведе поглед към часовника за да установи, че до залез слънце остават малко повече от два часа. Време беше да се спусне към входа на долината и да я огледа от там.

Той се приведе, изправи се бавно и затича, все така превит, в посока към южното било на хълма. Дишаше равномерно и дълбоко, въпреки физическото усилие, и за миг си помисли, че е в доста добра форма за петдесет годишен мъж. Плуването и туристическите излети бяха оказали своето плодотворно влияние и като стана дума за плуване, не би имал нищо против тъкмо сега да се потопи в прохладния басейн. Отсамният склон на хълма бе напечен от слънцето, почвата бе суха и прашна. Ала бързо забрави споходилото го желание да поплува. Привикнал бе да не обръща кой знае какво внимание на собствените си чувства, още от времето преди шестнадесет години, когато бе зарязал чиновническата работа за да се премести в Агенцията. Свързваше подобни желания с подсъзнателното усещане за опасност, макар че понякога те биха могли да се дължат и на съвсем обикновен дискомфорт.

Докато работеше като обикновен чиновник в Балтимор, Дипиъкс често се отдаваше на мечтите да стане агент. Случваше се, макар и рядко, да се натъкне на документи за агенти, „изчезнали по време на акция“ и всеки път си повтаряше, че на тяхно място би бил далеч по-предпазлив. Не беше никак трудно да се сдържи подобно обещание. По природа, Дипиъкс бе човек крайно предпазлив, догматично последователен — с други думи — идеалният чиновник, както го наричаха някой от колегите му. Именно тази предпазливост го бе накарала да запомни всички подробности от плана на чифлика и околностите, да отбележи възможните прикрития (колкото и малко да бяха!), както и животинските пътеки през тревата, които личаха ясно на въздушните снимки.

„Животински пътеки има, а не се виждат никакви животни“ — помисли си той. Какъв дивеч може да обитава по тези места? Ето нещо, което бе пропуснал да провери, въпреки пословичната си догматичност.

Спомни си коментара, който веднъж бе направил пред него Меривейл: „Проблемът с Карлос, е че той винаги се старае да оцелее.“

Сякаш старият хитрец Меривейл не би постъпвал винаги по този начин! Едва ли се е издигнал до този пост като се е хвърлял с голи гърди към бодливата тел.

Най-сетне до ушите му достигна приглушеният шум от водопада. Малка горичка от мадрони скриваше гледката към североизточния край на долината. Дипиъкс поспря в сянката на дърветата и се огледа наоколо, като обърна специално внимание на пътя, по който бе дошъл. Нещо го възпираше да излиза на открито — макар да не забелязваше никакво движение и все пак Дипиъкс реши да се върне обратно едва по тъмно.

Дотук всичко се развиваше според плана, ако се изключи едва доловимото, почти подсъзнателно усещане за надвиснала опасност. Огледът на долината от новата наблюдателна позиция едва ли щеше да отнеме много време. Все още не беше късно да промени решението си и да се върне по светло при колелото. Така ще провери как е Тимиена и фургона. Но първоначалното решение — да изчака падането на мрака — вече бе залегнало дълбоко в него.

„Играй на сигурно — припомни си Дипиъкс. Играй, за да оцелееш.“

Той сви наляво и се запрокрадва чевръсто през ниските клони към храсталака, достигащ чак до скалистия ръб, като пътьом разкопчаваше калъфа на бинокъла. Шумът от водопада тук бе значително по-силен. Когато стигна храстите, Дипиъкс продължи напред пълзешком, но не след дълго се спря, за да притегне ремъците на раницата и да пъхне бинокъла в пазвата си. Наложи се да пълзи обърнат на лявата си страна, като същевременно внимаваше да не закачи раницата в клоните. Храсталакът завърши с тясна скалиста площадка, откъдето се откриваше панорамна гледка към цялата Стражева долина.

Докато фокусираше бинокъла Дипиъкс се питаше къде ли точно са били избити „дивите“ индианци. Само на петдесет фута от него с оглушителен рев се спускаше водопадът. Дипиъкс се подпря на лакти и насочи бинокъла пред себе си.

Чифликът бе доста отдалечен от новия наблюдателен пункт и масивната постройка на хамбара-студио закриваше почти цялото ляво крило на къщата. Затова пък ясно се виждаше насеченият бряг на потока. Водната повърхност оставаше гладка, сякаш течението бе спряло, и в нея се отразяваха крайбрежните дървета и храсти. Още по-назад склоновете от двете страни на долината се спускаха към ширналата се равнина, с малките горички и белезникавите петна на стадата.

Интересно, защо стадата не доближаваха долния край на долината, където тревата бе зелена и сочна? От тук не се виждаше никаква преграда, която би могла да ги спре — нито ограда, нито канавка — нищо.

Внезапно Дипиъкс забеляза потънало в прах превозно средство, което приближаваше насам по тесния път, по който бяха пристигнали двамата с Тимиена. Кой ли би могъл да идва? Ще забележат ли фургона? Тим, естествено ще си седи безобидно отпред, с нейния статив, боите и неизменното влечение към глупави пейзажи, но все пак… Дипиъкс насочи бинокъла към праха, фокусира го и пред него се появи тежък камион с покрита каросерия. Носеше се по тесния път към долината, при това с доста висока скорост. Опита се да определи местонахождението на Тимиена, но хълмът отляво закриваше равнината в тази посока, заедно с малката горичка, в която двамата с Тимиена бяха разположили своя лагер. Всъщност, нищо чудно от камиона въобще да не я забележат. Пък и да я видят, какво значение? Почувства, че го завладява странно вълнение.

Отново насочи вниманието си към постройките на чифлика. Нямаше никакво съмнение, че някой ще трябва да излезе за да посрещне камиона. Най-сетне ще може да разгледа обитателите на това необичайно място.

Вътре в долината нищо не помръдваше.

Трябва да са чули задаващия се камион. Самият той го чуваше съвсем ясно, въпреки разстоянието и шума на близкия водопад.

Къде, по дяволите, са обитателите на чифлика?

По стъклата на бинокъла отново бе полепнал прах. Докато ги забърсваше внимателно Дипиъкс набързо обмисли създалата се ситуация. На пръв поглед би изглеждало смешно, но липсата на каквато и да било активност в чифлика, съчетана с толкова многобройни доказателства, че обитателите му водят активен начин на живот го изпълваше с тревога. Това бе толкова неестествено! Някаква ужасна неподвижност цареше в тази долина! И същевременно, струваше му се, че е под непрестанното наблюдение на безброй очи. Извърна се рязко назад и огледа местността зад себе си. И тук нищо не помръдваше. Какво пробуждаше в него това подсъзнателно усещане за надвиснала заплаха? Нямаше никаква видима причина и това го дразнеше. Какво ли криеха онези долу в чифлика?

Въпреки опитите на Меривейл да представи този случай за дребна работа в ръцете на всеки опитен агент, още от самото начало Дипиъкс бе подушил нещо нередно. Дребосъкът Джанвърт също го бе забелязал. Цялата тази история вонеше! Вонеше на нещо развалено, загнило и оставено да се разлага в своя собствен миризлив сос.

Камионът навлезе в северния край на долината и пое право нагоре, към оградата. Дипиъкс насочи бинокъла към него и забеляза в кабината две облечени в бяло човешки фигури. Очертанията им бяха неясни, тъй като слънчевите лъчи се отразяваха в предното стъкло.

Камионът изви към оградата и Дипиъкс съумя да разчете надписа на неговата боядисана в бяло каросерия: „Корпорация Н. Хелстрьом“. Той направи широк завой докато застана с гръб към вратата, след което пое внимателно назад. От кабината изскочиха двама млади русокоси мъже. Те изтичаха чевръсто до задната платформа и я спуснаха назад, докато опря в земята. След това се изкачиха в каросерията и издърпаха висок жълтеникав контейнер от вътрешността. Съдейки по усилието, с което влачеха контейнера, очевидно той бе доста тежък. Наместиха го върху наклонената повърхност и внимателно го спуснаха на прашния склон.

Какво ли има в този контейнер? Достатъчно голям бе за ковчег.

Мъжете скочиха от каросерията, напрегнаха мишци и бавно изправиха контейнера. Отнесоха го малко по-далеч от платформата, сетне я вдигнаха, прибраха се в кабината и потеглиха.

Контейнерът стоеше изправен само на десетина крачки от вратата в оградата.

Дипиъкс се зае да изучава повърхността му през бинокъла. Беше малко по-висок от мъжете в кабината и очевидно доста тежък. Изработен бе от дърво, поне така изглеждаше и бе прихванат с няколко метални обръча.

Пощенска доставка? Но какво биха могли да доставят в чифлика в подобен контейнер?

Хелстрьом разполагаше със собствен камион, с който да пренася всичко, което му е необходимо до чифлика, ала същевременно не се тревожеше, че един контейнер събира праха зад оградата. Може би нямаше нищо необичайно в тази доставка. В досието на Агенцията беше събрана огромно количество информация за филмовата компания на Хелстрьом. Същата тази „Корпорация Н. Хелстрьом“, на която Хелстрьом бе едновременно управител и притежател. Знаеше се, че заснема документални филми за насекомите. Случвало се бе някои от тези филми да бъдат закупени от други, далеч по-могъщи филмови компании в Холивуд и дори Ню Йорк. Всичко това изглеждаше съвсем естествено, стига да не се налага да клечиш на един хълм, сред гъсти шубраци и да се чудиш защо ли човекът, който го е правил преди теб, е изчезнал. Какво ли е станало с Портър? Защо Меривейл не желаеше да се заемат официално с издирването му?

Имаше още нещо недоизказано в тази операция Хелстрьом.

Защо не се обръщаха за съдействие към самия него?