Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (22)

22

„Извадки от протоколите на Кошерния съвет: Разговор със специалиста-философ Харл (преведено от езика на знаците): Ще трябва да ви разочароваме, философе Харл, като ви съобщим, че не сме дошли при вас за да ви отведем в благословения резервоар. Въпреки напредналата възраст и огромните усилия, които коства на Кошера да поддържа вашата жизненост, ние все още се нуждаем от мъдростта и опита ви. Ето защо, дошли сме тук за да поискаме съвета ви за това, как да се възползваме от резултатите на успешно разработения Проект 40. Длъжни сме преди това да ви уверим, че за момента споменатият проект все още не се е оказал плодотворен. Специалистите, занимаващи се в тази насока ни уверяват, че първите резултати ще са налице съвсем скоро. Въпрос единствено на време е кога Проект 40 ще влезе в действие.

Отговорът на специалист-философа Харл: Притежаването на абсолютно оръжие или на абсолютна заплаха за живота на тази планета на гарантира превъзходство. Самият акт на заплаха от употребата на подобно оръжие при определени условия поставя контрола над самото оръжие в ръцете на онези, които владеят положението. Ще бъдете изправени пред необходимостта да вземете решение за по-нататъшни действия в случай, че противникът заяви: «Добре. Използвайте своето оръжие!» Заявявайки това, противникът на свой ред заплашва притежателят на оръжието и донякъде се изравнява с него. Ето защо, абсолютното оръжие е е неизползваемо дотогава, докато силата му не може да се прилага с известна дозираност. Тоест, подобно оръжие трябва да притежава степени на разрушителност, по-ниски от абсолютната. Вземете за пример защитните механизми на насекомите, които сме приели за образец на оцеляване. Жилата, острите шипове и бодилите, отровните секрети и изгарящите химикали, всичко това са защитни механизми, зад които се крие едно единствено послание: «Не ме заплашвай!»“

Първото, което Тимиена осъзна, бе че ръцете й са оковани и че е завързана в някакво кресло. Тапицерията на креслото бе твърда и хладна, плътно прилепнала към гърба й. Почти веднага Тимиена съсредоточи вниманието си върху подпухналия глезен, който пулсираше болезнено. Въпреки завладялата я апатия тя си наложи да отвори очи, но откри, че е заобиколена от непрогледен мрак. В първия миг си помисли, че е ослепяла, ала малко след това зърна слабо сияние право пред нея. Намираше се на неопределено разстояние и бавно се движеше.

— Аха, събуди се значи.

Гласът бе дълбок, мъжествен и идеше от мрака над движещото се сияние. Ако се съдеше по ехото от звука, намираше се в доста просторно помещение. Тя се помъчи да овладее надигащия се страх и отвърна с привидно безгрижие:

— Но как го разбрахте в тази тъмнина?

Седнал в ъгъла на лабораторната зала, Хелстрьом следеше внимателно индикаторите на приборите, помагащи му да се ориентира в емоционалните реакции на пленничката. Почти бе готов да се възхити от смелостта й. Да, немалко от дивите екземпляри се отличаваха с подобна храброст.

— Разбрах го — рече той.

— Глезенът ужасно ме боли — оплака се тя.

— Наистина съжалявам за това. По-късно ще ви дадем успокояващо. Опитайте се да потърпите.

Странно, но искреността в гласа му й подейства успокояващо. Съдейки по равния тон, мъжът отсреща се владееше великолепно.

— Надявам се, че няма да продължи дълго — промърмори тя.

„Не е зле наистина да й дам нещо успокояващо“ — помисли си Хелстрьом. Нощната маска го убиваше в мястото, където се притискаше към носа и челото. Никак не му се нравеше начинът, по който изобразяваше жената в сребристо сияние. Осъзнаваше добре, че раздразнението му се поражда от умората. Понякога Кошерът изискваше прекалено много от него. Но тази жена Отвън трябваше да бъде разпитана и Хелстрьом нямаше никакво желание да я остави в ръцете на нетърпеливите младоци, жадни да докажат на какво са способни. А и все още беше недоволен от неуспеха при разпита на Дипиъкс. Откъде Външните знаеха за Проект 40? Сигурно някой от разпитващите се беше изпуснал. Това е единствения възможен отговор! Както и да е, ще научи от жената.

— Първо, трябва да ви задам няколко въпроса — каза той.

— Защо ме държите на тъмно?

— За да не можете да ме виждате.

Тя почувства внезапно облекчение. Щом не желаеха да ги вижда, това означаваше, че ще има възможност да опише своите нападатели. Значи възнамеряваха да я пуснат!

Хелстрьом проследи реакцията й по приборите и каза:

— Държахте се истерично навън. Нима смятахте, че ще ви нараним?

Тя се зачуди какви ли целеше с този въпрос. Бяха я омотали като коледна елха, което не говореше за особена добронамереност.

— Бях изплашена. Някой… пострада ли?

— Убихте пет от нашите и ранихте други двама.

Откровеният и хладен отговор я шокира. Петима убити? Нима наистина ще я пуснат след това?

— Аз… почувствах, че съм в клопка — заобяснява тя. — Съпругът ми… не се върна и бях… сама. Ужасно се боях. Какво сте направили с Карлос?

— Той не изпита болка — рече Хелстрьом. И това бе самата истина, помисли си Нилс. Трудно му беше да лъже, дори някой Отвън. Затова говореше откровено. Дипиъкс беше в безсъзнание, когато тялото му бе спуснато в кланицата, а след това погълнато от разграждащите плътта разтвори на резервоара. Не беше почувствал нито за миг болка и смъртта го бе споходила без най-малък проблясък на съзнание. Само за няколко секунди тялото му бе разчленено в кланицата.

— Защо ме държите завързана? — попита тя.

— Искам да ви задам няколко въпроса. Първо, как се казвате?

„Документите ми сигурно са у тях“ — помисли си Тимиена.

— Казвам се Тимиена… Тимиена Дипиъкс.

— Разкажете за агенцията, в която работите.

Сърцето й заби учестено, но тя съумя да запази привидно спокойствие.

— Агенция ли, не работя за никаква агенция! И двамата сме в отпуска. Мъжът ми продава фойерверки.

Хелстрьом се усмихна тъжно на онова, което разкриха приборите. Значи е вярно. И двамата работят за някаква правителствена агенция, за която бе любопитен да узнае колкото се може повече. Макар да отговаряше объркано на повечето въпроси, Портър им бе споменал съвсем ясно за агенцията. Но Портър не каза нито дума за Проект 40. Дали жената пред него разполага с повече сведения? Хелстрьом почувства, че пулсът му се ускорява. Тъкмо от подобни опасности винаги са се бояли в Кошера, но имаше и нещо, което пробуждаше ловните му инстинкти.

— ЦРУ ли е вашата агенция?

— Аз съм една обикновена домакиня! — възпротиви се жената. — Къде е Карлос? Какво сте направили с мъжа ми?

Хелстрьом въздъхна. Не ставаше дума за ЦРУ, доколкото можеше да се вярва на приборите и на нейните познания за връзките на началството. Възможно бе жената да не е в течение. Агенции от този тип нерядко използваха няколко различни прикрития за дейността си.

— Не се безпокойте за мъжа си — рече й той. — Скоро ще ви изпратим при него. Трябва обаче да ви уверя, че не вярвам наистина да сте само една домакиня. Защото една обикновена домакиня не би носила със себе си оръжие като вашето. Нито пък би показала умение в стрелбата, каквито притежавате вие.

— Не вярвам, че съм убила когото и да било — заяви тя.

— Но го направихте.

— Карлос настояваше да нося със себе си оръжие. Той ме научи да стрелям.

„Още една лъжа“ — отбеляза мислено Хелстрьом. Чувстваше се измамен. Защо продължаваше да упорства? Нима не разбира, че е била издадена от своя съучастник. Това си личеше по въпросите му. Хелстрьом бе прочел внимателно протоколите от разпита на Дипиъкс, без да изпуска и най-малката подробност. Колко безжалостно бяха постъпили с него младоците, естествено в името на Кошера. Зачуди се дали би посмял да я подложи на химична редукция на личността. Младите възразяваха против този метод. Вярно, беше безболезнен, но и не съвсем сигурен. Портър, например, се бе превърнал в склонен към робско подчинение имбецил. В процеса на деградацията всички спомени излизаха наяве, за да бъдат изтрити завинаги. Нямаше никакво желание да повтаря опита с Портър и реши този път да не обръща внимание на заложеното в него отвращение към насилието. Каквото трябва да се направи — трябва да се направи. Все пак, ще продължи разпита дотогава, докато жената не осъзнае, че използва собствените й емоции, за да научи онова, което му е нужно. Разпитът, естествено, се записваше постоянно. По-късно щяха да го подложат на обстоен анализ. Можеха да използват за целта централния кошерен компютър, макар че Хелстрьом не се доверяваше на компютрите. Бяха прекалено лишени от емоции. А без да притежават емоции, едва ли биха могли да решават човешките проблеми.

— Защо лъжете? — изстреля той.

— Не лъжа!

— Агенцията, за която работите, не се ли намира под прякото подчинение на Държавния департамент?

— Щом не ми вярвате, не виждам смисъл да ви отговарям. Просто не разбирам какво става тук. Преследвахте ме, нападнахте ме, изгубих съзнание, за да се свестя завързана и…

— И убихте петима от моите приятели — припомни и той. — Защо?

— Не ви вярвам. По-добре ме пуснете. Карлос е доста важна клечка в своята компания. А там има хора, които ще ни търсят, ако не им позвъня.

— Ако не изпратите доклад? — Хелстрьом впери поглед в индикаторите. Този път жената казваше истината.

— Не казах такова нещо!

„Значи трябва да изпрати доклад, или да се свързва, вероятно в определени часове — мислеше си Хелстрьом. Виж това младоците бяха пропуснали да изтръгнат от Дипиъкс. Или по-скоро, забравили са да го попитат“.

— С каква цел ви изпратиха тук?

— Никой не ме е изпращал!

— Тогава какво търсите в долината?

Тимиена се възползва от възможността, за да представи грижливо изработената легенда: тежката работа на Карлос, редките почивки, интереса му към птиците, нейното увлечение по пейзажите и акварелите. Стараеше се да се изразява загрижено, като истинска домакиня и както й се струваше, признанията й звучаха съвсем искрено. Карлос наистина не беше чак толкова неприятен, въпреки опитите си да… Тя приключи разказа в мига, когато й хрумна тази мисъл. Имаше нещо объркващо в начина, по който мислеше за Карлос. Сякаш вече го беше отписала. Карлос е мъртъв! Беше уверена в това. Защо му трябваше на този отсреща да я държи в тъмното, внушавайки й, че всичко ще се размине? Тимиена напълно се доверяваше на инстинктите си и изведнъж почувства, как страхът й разперва криле.

Хелстрьом забеляза промяната с помощта на приборите и се помъчи да й отвлече вниманието.

— Гладна ли сте? — запита той.

В началото й беше трудно да отговори, още повече, че устата й бе съвсем пресъхнала.

— Не, но глезенът ме боли ужасно.

— Съвсем скоро ще се погрижим за него — увери я той. — А сега, бихте ли ми казали, мисис Дипиъкс, щом сте била изплашена, защо не поехте с фургона към Фостървил?

„Точно това трябваше да направя!“ — помисли си тя. Но подозираше, че хората от другата страна, към които принадлежеше и човекът срещу нея, бяха предвидили и подобна възможност. Едва ли щяха да й позволят да се измъкне.

— Опитах, но не можах да запаля двигателя.

— Странно — отвърна Хелстрьом. — При нас запали от първия път.

Значи са докарали и фургона! Премахнали са всички следи от Гринели и Дипиъкс. Карлос и Тимиена вече са мъртви за света. Една мъничка сълза се спусна по бузата й.

— Вие сте агент на комунистите, нали? — запита дрезгаво тя.

Хелстрьом не се сдържа и се засмя.

— Какъв странен въпрос от една обикновена домакиня!

Смехът на мъжа пробуди гнева й.

— Вие сте този, който непрестанно говори за агенти на Държавния департамент! — кресна тя. — Какво всъщност става тук?

— А вие не сте тази, за която се представяте, мисис Дипиъкс — отвърна Хелстрьом. — Позволете дори да се усъмня, че името ви е Дипиъкс. „Ах, тук я ударих право в целта!“ — помисли си той, докато следеше индикаторите. Значи двамата работят заедно без да са женени. — Подозирам, че и споменатия Карлос не ви е бил… не ви е чак толкова близък на сърцето.

„Не ви е бил!“ — помисли си тя. Точно това искаше да каже. Сам се издаде! Лъжата излезе наяве!

Тя се постара да си припомни всичко, което мъжът бе казвал за Карлос. Във всяка реплика се долавяше скритото послание, че Карлос е мъртъв. Мъртвите не усещат болка. Тимиена реши да направи преоценка на ситуацията. Тъмнината беше предимство не само за човека срещу нея. С нея целяха да я подтиснат, да подкопаят защитата й. Тя започна лекичко да разтяга въжетата, с които я бяха завързали. Бяха ужасно здрави!

— Не ми отговорихте — напомни й Хелстрьом.

— И защо трябва? Мисля, че сте отвратителен!

— Питах, дали вашата агенция принадлежи на някое държавно учреждение.

— Не!

Съдейки по приборите, отговорът беше точен, но все пак не биваше да забравя, че информацията, с която тя разполага е на строго определено ниво. В този миг Нилс забеляза, че жената извива тяло, опитвайки се да се освободи от въжетата. Нима не му повярва, когато й каза, че може да я вижда?

— Защо ни шпионира правителството? — попита той.

Жената не отговори. Податливостта на въжетата се оказа измамна. Малко се отпускаха, когато напънеше мишци, ала почти веднага отново я притискаха здраво.

— Работите в агенция, създадена и действаща по поръчка на правителството — заговори той. — Предполагам, че само от голо любопитство сте решили да си пъхате носа в нашите работи. Какъв интерес може да проявява правителството към нас?

— Решили сте да ме убиете, нали? — запита тя. Беше се отказала от борбата с въжетата. Чувстваше се напълно изтощена. Умът й едва се бореше със зараждащата се истерия. Щяха да я убият. Също както бяха убили и Карлос. Нещо ужасно се криеше зад тази история. Почувствала го бе още в самото начало. Този проклет тъпанар, Меривейл! Една работа не може да свърши както трябва! Винаги ще обърка нещо! И Карлос — глупак на глупаците! Бас държа, че съвсем лекомислено е влязъл в клопката. Спипали са го и е веднага им е изпял всичко. Нямаше никакво съмнение. Човекът отсреща знаеше твърде много. Карлос се е раздрънкал и въпреки това са му видели сметката.

Ужасът й не остана скрит за приборите на Хелстрьом. Страхът й го обърка. Осъзнаваше, че в известен смисъл това бе естествена реакция на организма му към телесните й екскрети. Всеки израснал и отгледан в Кошера би доловил без усилие ужасът, който се излъчваше от нея. Нито един работник не би останал безучастен към подобно послание. Тук приборите бяха съвсем излишни. Веднага след разпита ще трябва да нареди да проветрят стаята. Същото беше и когато приключи разпита на Дипиъкс. Но може би в уплахата си жената щеше да разкрие нещо от онова, което най-много би желал да узнае.

— Вие работите за правителството — заговори той. — Знаем го със сигурност. Изпратили са ви тук, за да шпионирате работата ни. Какво очаквахте да откриете?

— Не са ме пращали! — изкрещя тя. — Никой не ме е пращал! Никой! Никой! Карлос ми предложи да отидем на излет. Какво сте направили с Карлос?

— Лъжете — отряза той. — Зная че лъжете и би трябвало вече да осъзнаете, че лъжите ви не минават при мен. Най-добре ще е, ако веднага ми кажете истината.

— И да ви я кажа, пак ще ме убиете — прошепна тя.

„Проклятие!“ — помисли си Хелстрьом.

Спомни си, че майка му го беше предупреждавала за възможността някой ден да възникне подобна криза. Неговите собствени хора бяха измъчвали човек Отвън. Направили го бяха съвсем безмилостно. И нищо чудно, след като нямаха представа какво е състрадание и единственото, от което се интересуваха бе да изтръгнат нужната им информация, в името на оцеляването на Кошера. Подобни действия неминуемо поставяха своя отпечатък върху живота на Кошера. Хората губеха своята невинност. „Ето, че се приближихме с още една крачка към насекомите, които имитираме“ — помисли си той. И кой знае защо, тази мисъл го натъжи. Имаше подозренията, че всяко живо същество, което причинява ненужна болка на друго същество, разрушава собственото си съзнание. А без съзнание, което да отразява живота, вероятно и животът би изгубил своя смисъл.

Завладян от внезапен гняв, той изръмжа:

— Кажи какво знаеш за Проект 40!

Тимиена почувства, че дъхът й замира. Те знаеха всичко! Какво са направили с Карлос, че да им признае цялата истина? Тя почувства вледеняващ ужас.

— Казвай! — кресна той.

— Аз… не зная за какво говорите.

От приборите научи онова, което му беше нужно.

— Ако не ми кажеш, скоро наистина ще го закъсаш — съобщи й той. — Бих искал да ти спестя възможните последствия. Разказвай за Проект 40.

— Но аз не зная нищо за него — изхленчи тя.

Този път приборите сочеха, че казва истината.

— Все нещо трябва да знаеш. Да чуя.

— Защо просто не ме убиете? — запита тя.

Хелстрьом сви рамене, завладян от тъга и отчаяние. Могъщите диваци отвън знаеха за Проект 40! Възможно ли бе това? Откъде са научили? Тази жена бе само една жалка пешка в голямата игра, но и тя би могла да му разкрие спасителния ключ.

— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш. Ако го сториш, обещавам да се отнеса добре с теб.

— Не ви вярвам — извика жената.

— Няма на кого другиго да се довериш.

— Моите хора ще ме потърсят!

— Но няма да те намерят. А сега разкажи ми всичко, което знаеш за Проект 40.

— Това е само едно име — предаде се тя. Какъв смисъл имаше да се съпротивлява? Те и без друго знаеха всичко.

— Къде за пръв път срещна това име?

— В едни документи. Били са оставени на някаква маса в библиотеката на Масачузетския Технологически институт и наш сътрудник е успял да ги копира.

Хелстрьом затвори потресен очи.

— И какво е имало в тези документи?

— Изчисления, формули и разни други неща, които на пръв поглед изглеждали съвсем объркани. Сетне на някой му хрумнало, че може би става дума за планове на ново оръжие.

— Този някой разбрал ли е за какъв тип оръжие става дума?

— Говореха за електронна помпа или нещо подобно. Казват, че подобно оръжие е в състояние да предизвиква резонанс в материята от разстояние, да троши стъкла и така нататък. — Тя пое дълбоко въздух, питайки се защо ли му казва всичко това. Така или иначе щяха да я убият. Какво значение имаше?

— Вашите хора опитаха ли се да създадат подобно оръжие с помощта на проектите?

— Опитват се, но информацията, с която разполагат е крайно недостатъчна. Не са уверени дали са на прав път, има и такива, които се съмняват, че наистина става дума за оръжие.

— Значи не всички смятат, че това е проект за оръжие?

— Така мисля. — Тя въздъхна отново. — Оръжие ли е всъщност?

— Да, оръжие е — кимна той.

— Сега ще ме убиете ли?

Този примирен, почти умоляващ глас отново пробуди гнева му. Тези глупаци! Тези абсолютни глупаци! Той намери пипнешком парализатора, вдигна го и го нагласи на пълна мощност. Тези диви глупаци Отвън трябваше да бъдат спрени. Хелстрьом насочи парализатора право към нея, сякаш се опитваше да проникне в податливата й плът и я удари с пълен заряд. Отразения в стените лъч бе толкова силен, че го парализира за миг и когато дойде на себе си, Хелстрьом забеляза, че всички индикатори показват нула. Той запали лабораторното осветление и бавно приближи безжизненото тяло на жената. Лежеше отпусната надясно, увиснала на въжетата. Знаеше че е мъртва още преди да застане до нея. Получила бе заряд, достатъчен да убие бик. Край на разпита на Тимиена или както й беше там името.

„Защо го направих?“ — запита се той. Дали не се дължеше на спомена за разкъсаното тяло на Дипиъкс, разтварящо се бавно в резервоара? Или в него бе заговорило колективното съзнание на Кошера? Във всеки случай, действал бе по-скоро рефлективтно, без да мисли. Свършено е вече и връщане назад няма. Но все пак, тревожеше го неговото собствено поведение.

Все още разгневен от станалото, той напусна лабораторията. Отвън около него се струпаха няколко по-млади сътрудници, но той им махна с ръка да го оставят на мира. Каза им, че пленената жена е мъртва, а на протестите отвърна с нетърпящ възражение жест и ги увери, че е научил каквото е било нужно. Когато един от сътрудниците го запита дали да изпратят трупа в резервоара, или да го използват като разплоден ампутат, той се спря озадачен, а след това се съгласи, че би трябвало да го използват за ампутат. Може би ще успеят да съживят част от плътта на жената. Ако съумеят например да поддържат жива утробата, онова, което е останало от пленничката ще се окаже от полза за Кошера. Любопитно ще е да се сдобият с плод от тази плът.

Но други, по-важни въпроси чакаха неотложно решение. Все още неспособен да се овладее, той продължи нататък. Външните знаеха за Проект 40! Специалист от Кошера е бил непростимо небрежен по време на пребиваването си Отвън. Как подобни документи са попаднали зад пределите на Кошера? Кой го е направил? По какъв начин? Какво е търсил в Масачузетския Технологически институт? Що за изследвания е извършвал там? Кошерът трябва да се запознае с цялостната картина на назряващото бедствие преди да предприеме необходимите контрамерки. И най-вече, да не позволи нещо подобно да се случи отново.

Надяваше се, че в лабораторията по оплождане ще успеят да направят разплоден ампутат от Тимиена. Вече беше послужила на Кошера и заслужаваше гените й да бъдат запазени.