Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hellstrom’s Hive [= Project 40], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КОШЕРЪТ НА ХЕЛСТРЬОМ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Hellstorm’s Hive / Frank HERBERT]. Формат: 21 см. Страници: 320. С подв. Цена: 93.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

24

„Текуща вътре-кошерна информация за хода на Проект 40: Основният проблем остава излишъкът от топлина. Последният модел се разтопи преди да започне да функционира. Въпреки това, измереното ниво на вторичния резонанс доближава предварително определените параметри. Ако предложената нова техника на охлаждане се окаже подходяща, ще успеем да извършим първия опит в срок от един месец. Резултатите от опита със сигурност ще бъдат забелязани и Отвън. Като минимум, може да се очаква появата на нов остров в Тихия океан, някъде в близост до бреговете на Япония.“

Перюджи успя да хване последния самолет от Дълес и при това бе принуден да пътува втора класа. На всичко отгоре все още пресен беше споменът от неприятния разговор с Меривейл. Шефа обаче бе настоял на тази среща и Перюджи не можа да измисли никакъв подходящ повод, за да се измъкне. Наложи се лично да позвъни на Меривейл и да уговори срещата. Споразумяха се да се срещнат в кабинета на Меривейл. Ръкавиците бяха свалени още в самото начало.

Меривейл посрещна Перюджи без да дава външен израз на чувствата си. Ала Перюджи си помисли, че забеляза дълбоко прикрита уплаха в очите му. „Сякаш се досеща, че дните му са преброени“ — рече си Дзюл.

Намести се в креслото точно срещу него и кимна към положената на бюрото папка.

— Виждам, че се запознаваш с докладите. Някакви бели петна в общата картина?

Меривейл очевидно държеше не само да запази контрол върху положението, но и да държи нещата в свои ръце, защото побърза да отвърне хапливо:

— Докладите на моите сътрудници винаги съответстват на действителното положение, за което са били изготвени.

Този надут копелдак!

Перюджи добре осъзнаваше, че присъствието му в кабинета и целия разговор са унизителни за Меривейл. Винаги е било така. Перюджи беше дяволски едър мъж. Всички казваха, че ако си позволи да надебелее, ще се превърне в грамада. Но той притежаваше някаква хищнически зловеща грациозност, която открай време дразнеше Меривейл.

— Шефа ми нареди да те питам защо си поставил за заместник онзи злояд нещастник Джанвърт.

— Защото отдавна му е време да поеме подобна отговорност.

— Не мисля, че трябва да му се доверяваме.

— Глупости!

— Защо не остави на мен да посоча заместник?

— Нямаше смисъл да губим време. Имахме си достатъчно задачи.

— Значи избърза и допусна поредната грешка — заключи Перюджи. В гласа му се долавяше превъзходството на знаещия. Споменаването на Шефа бе достатъчно многозначително само по себе си. Меривейл усещаше, че шансовете му да достигне мечтаните висини в Агенцията са се стопили до нула. Лицето му помръкна.

— Каква е причината да се отправиш за Орегон лично?

— Обстоятелствата го налагат — рече Перюджи.

— Какви обстоятелства?

— Трима от най-добрите ни хора бяха изгубени.

Меривейл кимна.

— Спомена за нещо важно, което трябвало да обсъдиш с мен. Какво е то?

— Няколко неща. Първо, прочетох вътрешната информация, която си пуснал и стигнах до извода, че не си сигурен какво трябва да предприемеш. Шефа бе доста разтревожен от това.

Меривейл пребледня.

— Ние… при тези обстоятелства…

Перюджи го прекъсна, сякаш въобще не бе чул, че говори.

— Второ, загрижени сме от инструкциите, които си дал на споменатите трима агенти. За нас е странно, че…

— Следвах докрай заповедите, които ми бяха дадени! — кресна Меривейл и удари с юмрук по масата.

„Песента ти е изпята, приятелче“ — помисли си Перюджи. А на глас добави:

— Носят се слухове, че Тимиена била против дадената й задача.

Меривейл подсмъркна и си придаде невъзмутим вид.

— Винаги ще има някой да възразява и да говори зад гърбовете ни. Какъв смисъл да се вслушваме в слуховете?

— Разполагам с достатъчно сведения, които ме навеждат на мисълта, че са съществували ред обективни причини, които да пробудят негодуванието й. Тя изрази ли открито своите възражения?

— Вярно, разговарях с нея. Тя смяташе, че трябва да бъде изпратена открито, като част от легално издирване на Портър.

— Защо?

— Ами, позоваваше се на интуицията си и нищо повече. — Меривейл произнесе интуиция, сякаш ставаше дума за женска прищявка.

— Само интуиция, нищо конкретно?

— Винаги е така.

— Но изглежда, че в случая интуицията й е работела правилно. Май трябваше да се вслушаш в нея.

— Откак я помня все е пълна с разни налудничави измишльотини — възрази Меривейл. — Но май всичко е защото не обича да работи с Карлос.

— Значи все пак е имало конкретна причина. И защо не иска да работи с Карлос?

— Това са само предположения, но вероятно й е направил някое непристойно предложение. Каквото и да е, в Агенцията не обръщаме внимание на подобни дрънканици. Всеки си знае задълженията и какво точно се изисква от него.

Перюджи впери поглед в него.

Лицето на Меривейл беше като разтворена книга, по която всеки можеше да прочете мислите му: Стоварват цялата вина за загубите върху мен. Какво съм виновен? Направих само онова, което ми бяха наредили.

Ала преди да успее да даде израз на мислите си, Перюджи заговори отново:

— Някъде нагоре по веригата оказват натиск върху нас и ще трябва да дадем известни обяснения. Най-много ще се дискутира твоята позиция.

Меривейл вече осъзнаваше накъде бие всичко — натиснали са отгоре и сега им е нужен жертвен козел. И името на този козел е Джоузеф Меривейл. Фактът, че неведнъж се бе измъквал от подобни затруднения чрез същия ход едва ли сега щеше да облекчи болката, че днес той е многострадалната жертва.

— Не е честно — промърмори дрезгаво Меривейл. — Не е честно така.

— Искам да си припомниш в подробности последния ти разговор с Тимиена — рече Перюджи. — Всичко.

— Всичко? — на Меривейл му беше необходимо известно време за да си възвърне самообладанието.

— Всичко.

— Добре тогава. — Меривейл притежаваше чудесно организиран ум и можеше да възстановява всеки разговор по памет. Вярно, този път трябваше внимателно да прецежда и най-малкия детайл от подаваната информация. Някак неусетно бе престанал да говори с фалшивия британски акцент. Перюджи намери това за много забавно.

След като послуша известно време, той прекъсна Меривейл:

— Значи тя е тръгнала да търси Карлос.

— Да. Карлос беше в архивите, доколкото ми се струва. — Меривейл отри потта от челото си.

— Жалко, че не е тук за да я разпитаме.

— Нали ти казах всичко! — възпротиви се Меривейл.

— О, вярвам ти — отвърна Перюджи и поклати глава. — Но… тук има нещо. Тя е прегледала докладите и после… — той сви рамене.

— Не е първият агент, загинал при изпълнение на служебния си дълг — озъби се Меривейл.

— Разбира се, разбира се — закима Перюджи. — Чудесно оправдание.

Меривейл го погледна намръщено.

— А Карлос нямаше ли подобни възражения? — запита Перюджи.

— Никакви.

Перюджи облиза замислено устни. Проклета работа! Значи дребното чиновниче най-сетне ще си получи заслуженото. Толкова по въпроса за неговата пословична предпазливост. Освен ако и този път не се измъкне сух. Карлос може още да е жив. Но Перюджи искрено се съмняваше в подобна възможност. Първата пешка бе взета, след това втората и третата. Идваше време да се пожертва някоя фигура.

— Карлос и Тимиена имаха ли несъгласия във връзка с тази задача? — запита той.

— Може би.

— Какво означава това?

— Двамата винаги са се джафкали. Вече никой не им обръщаше внимание.

— А и не са тук да ги попитаме лично — отбеляза Перюджи.

— Не е необходимо да ми го напомняш.

— Спомняш ли си какво ти каза Карлос при последната ви среща?

— Разбира се — каза, че ще докладва в срок от четиридесет и осем часа след пристигане на местоназначението.

— Толкова много. Разполагаха ли с радиопредавател?

— Беше монтиран във фургона, който взеха от Портленд.

— И никакви доклади от тях след това?

— Обадиха се за проверка на връзката. Някъде край Клемат Фоулс. Свързаха се чрез Портленд.

— Четиридесет и осем часа — промърмори Перюджи. — И защо?

— Нуждаеше се от известно време за за огледа обстановката, да подготви лагера, да намери подходящи места за наблюдение.

— Да, но…

— Подобно забавяне е съвсем обяснимо.

— Но Карлос винаги е бил толкова предпазлив.

— И това също говори за неговата предпазливост — каза Меривейл.

— Защо не му нареди да се обажда по-често?

— Не виждах смисъл.

Перюджи поклати бавно глава. Каква бъркотия. Дори един аматьор не би допуснал толкова много грешки. Меривейл, естествено, не възнамеряваше да признава, че е сбъркал. Сигурно щеше да се оправдава с получените нареждания. Но най-важното е да бъде отстранен. И ако ще падат глави, неговата да е първа. Защото Меривейл е един жалък некадърник. Няма извинение за него. Той е точно човекът, от когото сега се нуждаят, някой, на когото да възложат да отговаря на неудобните въпроси.

Перюджи се надигна гневно от креслото и се надвеси над събеседника си.

— Ти си глупак, Меривейл — заговори той със студен, нетърпящ възражение глас. — Винаги си бил глупак и глупак ще си останеш. Разполагаме с подробен доклад от ДТ относно възраженията на Тимиена. Настоявала е за поддържаща група. За по-чести радиовръзки. А ти дори си я предупредил да не досажда на предавателната станция в Портленд, освен ако не било нещо важно. Казал си й да изпълнява безпрекословно заповедите на Карлос. Забранил си и да изисква официално издирване на Портър. И при никакви обстоятелства да не изоставя прикритието, под което работи. Такива са били инструкциите ти, — каза Перюджи и посочи папката, — а сега си прочел и това!

Меривейл седеше неподвижно, изумен от неочаквания изблик. В един ужасяващ миг му се стори, че ще се разплаче. В очите му заблестяха сълзи. Ала той бързо се овладя и дори успя да възстанови изкуствения акцент.

— Виж ти! Говориш така, сякаш въобще не се съмняваш в думите си!

По-късно, докато разговаряше по телефона от летището, Перюджи каза:

— Предполагам, че в известен смисъл трябва да сме му благодарни. Сега вече поне знаем без съмнение с какво сме се захванали.

— Какво искаш да кажеш? — запита го Шефа с далечен, хриплив глас.

— Искам да кажа, че когато започвахме, не знаехме какво ни чака. А сега вече знаем. Той е готов да играе при максимално високи залози.

— Ние сякаш не сме.

— Както и да е, уредих въпроса с Меривейл. Казах му да се готви за разследването.

— Да не направи някоя глупост?

— Не направи ли достатъчно глупости вече?

— Знаеш за какво говоря, дявол да го вземе!

— Мисля, че ще се подчинява на заповедите докрай — отвърна Перюджи.

— Но си го притиснал лошо. — Беше по-скоро забележка, отколкото въпрос.

— И още как. — Разговорът поемаше в малко неочаквана посока и Перюджи се загледа замислено в заглушаващото устройство върху слушалката.

— Обади ми се по телефона — продължаваше Шефа. — Оплака ми се от теб. Много е огорчен. Сетне ми съобщи, че бил прибрал на сигурно място писмените ни инструкции. Дори има наглостта да ми заяви, че е дал на Джанвърт специалния номер за директна връзка и кодирани послания, според нашите инструкции за надзираващи агенти. Цитира ми и някакъв член от инструкция, която сме му дали преди години.

След продължителна пауза Перюджи проговори:

— Май ще трябва да предприемем по-твърди мерки срещу него.

— Да, винаги можем да го направим — отвърна Шефа.