Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (46)

46

„Откъс от предварителния устен доклад за аутопсията на Дзюл Перюджи: Подпухналата рана в областта на рамото навежда на мисълта за мълниеносно направена инжекция. Все още нямаме представа за съдържанието на инжектираното вещество, тъй като не са готови резултатите от биопсията. Някои други белези, открити по трупа, съвпадат с общата картина на това, което професионалистите наричат «смърт в хотелската стая». Това е доста често срещан синдром при мъже на възраст над тридесет и пет години, при които смъртта настъпва в обстановка, подобна на описаната по-горе. Основната причина за смъртта в конкретния случай е остра сърдечна слабост. Дали обаче това е единствената причина, остава да уточним на по-късен етап. Съдейки по други белези, смело можем да заявим, че изследваният субект е имал сексуален контакт във време, доста близко до момента на настъпване на смъртта — най-много до четири часа преди това. Да, точно това имахме пред вид. Ситуацията на пръв поглед изглежда банална: застаряващ мъж, млада жена (така поне вие предполагате) и прекалено много секс. Всички признаци сочат към тази диагноза. Грубо казано, човекът е чукал до издъхване.“

— Мистър Джанвърт, трябва да обсъдим някои въпроси — каза Хелстрьом. Той се наведе през масата към Джанвърт.

Вече приключил с обяда, Джанвърт го гледаше замислено, подпрял брадичката си с ръка. Всичко изглеждаше толкова объркано: компанията, в която се намираше, Агенцията, разговорът с Шефа, доскорошните му страхове… Смътно си спомни, че трябваше да внимава с Хелстрьом и жената, но сега вече му се струваше, че това не си заслужава усилията му.

— Време е да обсъдим някои общи за двама ни проблеми — продължаваше Хелстрьом.

Джанвърт кимна, забравил, че се е подпрял и главата му се люшна надолу. Да обсъдят, значи, общи проблеми. Добре де.

Имаше някакво почти неуловимо усещане в обкръжаващата го обстановка, в присъствието на тези хора около него — нещо уютно и добро, което го караше да се чувства съвсем спокойно. Първоначално се съпротивляваше на зараждащата се симпатия към Хелстрьом. Може би беше твърде рано да му се доверява напълно, но от друга страна, не виждаше какво пречи да го харесва. Между това да харесваш и да се доверяваш, имаше съществена разлика. Пък и каква вина имаше Хелстрьом, че някой си, на име Еди Джанвърт, сам се беше напъхал в капана?

Докато наблюдаваше тази промяна отстрани, Хелстрьом си мислеше: „Засега се държи чудесно. А и дозата беше относително доста висока.“ От известно време насам, тялото на Джанвърт беше започнало да отделя многобройни идентифициращи химически вещества. Съвсем скоро той ще бъде разпознаван и приеман от всеки работник в Кошера като свой. Това беше нож с две остриета: Джанвърт също щеше да приема работниците от Кошера като свои — всеки един от тях. Най-силно бяха подтиснати у него детеродният стимул и способността за критическа оценка. В случай, че химическата метаморфоза завършеше според очакванията им, Джанвърт щеше да се превърне в послушен и сговорчив човек.

Хелстрьом даде знак на Мимека да наблюдава внимателно промените.

Тя се усмихна. Вече приемаше с лекота миризмата на Джанвърт.

„Това е от чифлика“ — мислеше си Джанвърт. Той премести поглед и се втренчи през прозореца. Слънчевият следобед навън беше топъл и подканящ.

Двамата с Кловис неведнъж бяха разговаряли за някое подобно местенце. „Ще си имаме собствена ферма, или някой стар чифлик. Ще отглеждаме туй-онуй, може да си вземем и животни. А когато остареем, ще ни помагат децата.“ Често се отдаваха на подобни мечта, особено преди да се любят. Горчивината от недостижимото правеше настоящия живот малко по-сладък.

— Готов ли си вече за един малък разговор? — попита Хелстрьом.

Разговор, защо не?

— Разбира се — рече Джанвърт. Все още се оглеждаше неспокойно, но Хелстрьом долови известна промяна в тона.

Невидимите с просто око химични процеси на побратимяването оказваха своето въздействие. Това беше опасен ход, защото сега Джанвърт можеше да попадне необезпокояван във всеки край на Кошера. Нито един работник нямаше да му попречи, да се опита да го задържи, или да го откара в резервоара. Но също така означаваше, че Джанвърт ще отговаря открито на всички въпроси, задавани от Хелстрьом, или който и да било друг обитател на Кошера.

Ако, разбира се, реакцията се окажеше идентична и при Външните. Тепърва предстоеше да разберат.

— Твоите приятелчета неща закъсняват — подхвърли Хелстрьом. — Не искаш ли да се обадиш и да провериш какво става?

Закъсняват ли? Джанвърт погледна към стенния часовник зад Хелстрьом. Наближаваше два. Как само летеше времето! Спомни си, че разговаряха за нещо с Хелстрьом и жената — как й беше името? Сладка малка женичка. Но някой закъсняваше.

— Сигурен ли си, че не бъркаш, що се отнася до хората от ФБР и другите? — попита Хелстрьом. — Наистина ли ще дойдат?

— Няма никаква грешка — рече Джанвърт. Гласът му звучеше някак печално. Това го ядоса, а от гнева в жилите му нахлу адреналин. С работа като тази, нямаш право на грешки! Наистина гадна работа. И всичко това, само защото в един отвратителен ден, преди много години, си пъхна носа в онази проклета папка, принадлежаща на Агенцията. Не… това беше само началото. Капанът се оказа далеч по-сложен. Бяха го научили да приема за чиста монета всичко, което Агенцията олицетворяваше. И то още от самото начало. Но без Агенцията, нямаше да я има и Кловис Кар. Красивата Кловис. Несравнимо по-красива от седналата до него жена — Фанси. Може би имаше и други общи черти между двете, но в момента му убягваха от вниманието. Но Агенцията… Агенцията… Агенцията… Агенцията. Тя беше като тресавище. Джанвърт неведнъж беше усещал зловещото задкулисно присъствие на финансовата олигархия, чието влияние пропиваше плътта на Агенцията. Ето това беше самата истина! Агенцията беше едно тресавище.

— Тъкмо си мислех, — заговори Хелстрьом, — че при други обстоятелства, двамата с теб можехме да станем приятели.

Приятели. Джанвърт кимна и главата му отново се люшна. Ами те вече са приятели. Този Хелстрьом е ужасно симпатичен човек. И храната, която му предложи, беше великолепна. А и колко мил жест — да се помолят преди хранене.

Въпреки това, идеята да се сближи с Хелстрьом, пробуди известна, макар и слаба тревога в душата на Джанвърт. Той се учуди от реакцията си. Всичко беше заради Перюджи! Ето това е: Перюджи. Старият Перюджи му беше съобщил нещо важно — ааах, кога беше това. Ставаше дума за това, че Хелстрьом и компания имали някаква… някаква… инжекция! Ето това беше, инжекция. И тя превръщала мъжа в превъзбуден жребец. Осемнадесет пъти само за една нощ. Джанвърт се ухили щастливо. Като си помислиш, нима това не е приятелска постъпка? Далеч по-приятелска, например, отколкото онази гадна Агенция, където непрестанно си играят на котка и мишка, само и само да разберат на какво държиш — както те двамата с Кловис държаха един на друг — и след това да го използват срещу теб. Ето това беше Агенцията. В светлината на казаното, приятелството с Хелстрьом изглеждаше нещо съвсем естествено. Защото, на Еди Джанвърт вече му беше писнало от шибаната Агенция. Почакай само, да разкаже на Кловис. Осемнадесет пъти за една нощ — това наистина е приятелска постъпка.

Мимека, получила беззвучна подкана от Хелстрьом, докосна Джанвърт по рамото. Ръката й беше нежна, лека и съвсем приятелска.

— И аз за това си мислех — рече тя. — Наистина трябва да станем приятели.

Джанвърт се изправи рязко и потупа ръката й с длан. Това също беше приятелска постъпка. Но отново в него се зароди подозрение. Чувстваше, че може да се довери на тези двамата, ала същевременно се питаше: Нормално ли е това? Ами да, защо не? Едва ли са сложили нещо в храната му. Всъщност, що за странна мисъл. Да сложат нещо в храната. Той си спомни, че беше издърпал чинията на Хелстрьом. Точно така. И Хелстрьом му я бе преотстъпил без възражения. Ето още една приятелска постъпка. Без никакви скрити помисли. Той погледна към жената до него, зачуден от невероятно бавния ход на мислите му. Перюджи…! Изключено бе, да са сложили нещо в храната… Не са му правили и инжекция… Джанвърт не откъсваше втренчен поглед от жената. Това го изненада. Какво търсеше в нея — сексуално влечение? Не, не изпитваше никакво влечение към тази дребна жена с приятелски ръце и нежни очи. Може би Перюджи в края на краищата е грешал. Дали не ги е излъгал? Това противно копеле беше способно на всичко.

„Всъщност — помисли си Джанвърт, — може би всичко това имаше съвсем просто и естествено обяснение.“ Какво можеше да има против Хелстрьом, ако се изключи опитът на Агенцията да го насъска срещу бедния човек? Та той дари си нямаше понятие от този Проект 40! Да, ето че си спомни и за него. Проект 40… Но това беше проектът на Хелстрьом… Трябва да е приятелски проект. Нищо общо с онази гадна агенция. Където непрестанно ти натякват да се подчиняваш на заповедите.

Джанвърт почувства внезапно желание да се раздвижи. Дръпна креслото назад, едва не падна, но хубавичката жена скочи и му помогна да запази равновесие. Той я потупа по ръката. Прозорци. Искаше му се да погледне през тях. Полюшвайки се несигурно, Джанвърт заобиколи масата и се насочи към прозорците. Пред очите му се мярна коритото на потока. Лекият следобеден ветрец полюшваше сенките на дърветата над водата и създаваше известна илюзия за движение. Тази илюзия се усилваше и от тишината в стаята. Странно, но го измъчваше въпросът, доколко сетивата му възприемат вярно околната реалност. Това беше много приятелска сцена, приятелско място. И наистина имаше движение.

Но откъде се взимаха тези дребни, тревожни мисли, дълбоко в съзнанието му? Това беше единственото, което го не му даваше покой в цялата ситуация.

Ситуация. Каква ситуация?

Джанвърт завъртя бавно глава като ранено животно. Всичко бе така объркващо.

Облегнат назад, Хелстрьом го гледаше смръщен. Кошерният препарат не предизвикваше в Джанвърт същата реакция, каквато се наблюдаваше в тукашните обитатели. Вярно е, че хората от Кошера все още бяха достатъчно сродни генетично на тези Отвън, за да могат да се кръстосват с тях. Дивергенцията не надвишаваше триста години. Наличието на химически афинитет не беше толкова изненадващо. По-скоро, следваше да се очаква. Но Джанвърт все още не проявяваше очакваното открито приятелско отношение. Явно вътре в него продължаваше да бушува битка. Това също беше в границите на очакваното. Човекът бе нещо повече от гола плът. Някъде дълбоко в съзнанието на Джанвърт се бе запазила представата за Хелстрьом като заплаха.

Мимека последва Джанвърт до прозореца и се спря до него.

— Наистина не искаме да ви сторим нищо лошо — проговори тя.

Той кимна. Естествено, че не искаха да му сторят нищо лошо. Джанвърт пъхна ръка в джоба и напипа дръжката на пистолета. Веднага го позна. Пистолетът беше враждебен предмет.

— Защо да не станем приятели? — попита Мимека.

От очите на Джанвърт бликнаха сълзи и бавно се стекоха надолу по бузите му. Колко тъжно беше всичко. Пистолетът, това място, Кловис, Агенцията, Перюджи — всичко. Невъобразимо тъжно. Той извади пистолета, обърна набразденото си от сълзи лице към Мимека и й го подаде. Тя го пое, като го държеше непохватно: едно от онези ужасни, унищожаващи плътта оръжия на Външните.

— Хвърли го — прошепна Джанвърт. — Моля те, хвърли това проклето нещо.