Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hellstrom’s Hive [= Project 40], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КОШЕРЪТ НА ХЕЛСТРЬОМ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Hellstorm’s Hive / Frank HERBERT]. Формат: 21 см. Страници: 320. С подв. Цена: 93.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

49

„Из дневника на Трьова Хелстрьом: Един изпълнен със смисъл живот, със своите щастливи моменти, когато им дойде времето, съзнание, че си в помощ на своите другари, и че ще попаднеш в резервоара, когато умреш — ето това е смисълът на истинското приятелство. Единни в живота, единни в смъртта.“

Кловис бе избрала първия фургон, въпреки подмятанията на Миърли, че там „не било място за жени“. Отвърна му да си го пъхне — той знае къде — и той й се усмихна многозначително в отговор.

— Разбирам те, миличка. В чифлика ще е голяма бъркотия, а ти нямаш никакво желание твоето бебче да пострада. Ако нещо стане с него, аз лично ще се върна за да ти го съобщя.

„И той знае!“ — помисли си тя.

Кловис плю в лицето му и сви юмрук за удар в мига, когато видя, че той се готви да й отвърне със същото. За щастие, намесиха се останалите и ДТ извика:

— Исусе Христе! Сега не е време да се биете по между си! Какво си мислите, че правите? Хайде, да тръгваме!

Веднага щом напуснаха пределите на града, спряха фургона и завързаха здраво Крафт, запушиха му устата и го хвърлиха на задната седалка. Крафт се закани, че „съвсем скоро щели да си платят за това“, но достатъчно беше Кловис да насочи пистолета към него и той млъкна. Не се съпротивляваше, докато го връзваха, а след това ги гледаше с облещени очи отзад и се стараеше да не пропусне нищо.

Кловис се настани до ДТ, който караше техния фургон. Зяпаше замислено пейзажа зад прозореца, без всъщност да го вижда. Така значи щеше да свърши всичко. Хората от чифлика щяха да убият Еди при първия сигнал за атака. Едва сега имаше достатъчно време да помисли за това и усещаше, че е неизбежно. Така би постъпил всеки професионалист. Нямаш право да оставяш зад гърба си жив противник. Пред очите й се спусна червена пелена, толкова реална, сякаш я подканяше да я последва. Едва сега Кловис осъзна какво е накарало Шефа да предаде в нейни ръце командването по време на атаката. Искал е водачът да бъде някой заслепен от убийствен, кръвожаден гняв.

Потеглиха малко след четири часа. Лек ветрец разрошваше жълтеникавите прашни храсти край пътя. Постепенно храстите изчезнаха, заменени от висока трева, Кловис се огледа и осъзна, че са наближили последния завой преди оградата. ДТ натискаше педала до край и фургонът се носеше с рев през последната миля от пътя.

— Страх ли те е? — попита ДТ.

Тя погледна суровото младежко лице, все още запазило тъмно-мургавия тен, с който се беше сдобил във Виетнам. Зелената му, пилотска шапка хвърляше дълга сянка над очите, оставяйки само малкия светъл белег в основата на носа.

— Ужасен въпрос — отвърна тя, повишавайки глас, за да надвика рева на мотора.

— Няма нищо лошо в това да те е страх преди атака — рече той. — Помня веднъж във Виетнам…

— Не искам да слушам нищо за шибаните ти подвизи! — отряза го тя.

Той сви рамене и забеляза, че лицето й беше посивяло. Доста навътре го вземаше. Ужасна работа за жена. Миърли беше напълно прав. Нямаше никакъв смисъл да се бута най-отпред. Но щом толкова иска да се прави на мис Бързата пушка, скоро ще има тази възможност. Дано да знае как да се справи с експлозива в чантата. Ако се съдеше по докладите, имаше представа.

— Какво правиш, когато не си на работа? — попита той.

— Тебе какво те интересува, младши?

— Боже, колко си докачлива! Ами просто гледам да поддържам разговора!

— Поддържай го със себе си!

„Нямам нищо против и да е с теб, сладурче. Имаш хубаво тяло.“ Той се замисли, как ли му се наслаждава Дребосъка. Всички, разбира се, знаеха за тези двамата. Истинската любов. Само че, мястото й не беше в Агенцията. Виж той и Тимиена — при тях бе съвсем различно. Всичко опираше само до секса. Тъкмо затова Кловис го вземаше сега толкова навътре. Още щом цъфнат пред чифлика и на Дребосъка ще му видят сметката. Утрепят ли го и тя току виж се отказала от забавата!

Той я погледна отново. Наистина ли онези в Агенцията смятаха, че могат да й се доверят в такъв важен миг?

— Не ни очакват — рече ДТ. — Ще ги направим на пух и прах. Влизаме направо вътре. С колко души, според теб, разполагат? Двадесет? Тридесет, може би?

— Едно знам — че ще е страшна бъркотия — изръмжа тя. — Млъквай, вече!

Заслушан в разговора от задната седалка, Крафт изпита нещо като съжаление към тях. Очакваше ги стена от парализатори, всеки един засилен на максимална мощност. Щяха да ги изтребят до крак. Отдавна се беше примирил, че ще трябва да загине заедно с врага. Какво ли щяха да сторят, ако бяха научили действителния брой на работниците в Кошера? Ако например го попитат и той им признае, че там долу живеят петдесет хиляди души!

Макар и с неохота, Кловис бе длъжна да признае пред себе си, че донякъде разговорът с ДТ я разсейваше. От двама им той беше този, който се боеше. Кловис беше преодоляла това чувство с помощта на заслепяващия я гняв, така желан от Шефа. Оградата беше съвсем близо, виждаше се съвсем ясно плоското бетонно съоръжение зад вратата. Следобедните лъчи се губеха в дългата сянка, която се спускаше във вътрешността на долината. Нищо не помръдваше около къщата и онази част от хамбара, която се виждаше зад нея. Тя вдигна микрофона за да съобщи за привидното затишие на следващата ги кола, но в мига, когато натисна бутона се разнесе предупредителен сигнал. Заглушаваха ги! Някой заглушаваше честотата, на която разговаряха!

Тя погледна към ДТ, който зяпаше втренчено предавателя.

Кловис остави микрофона на мястото му и каза:

— Ще спреш фургона между къщата и бункера. Ти вземи чантата. И двамата ще излезем откъм твоята страна. Хвърляш чантата покрай стената към източната страна на бункера. Заобикаляш от другата страна и ме прикриваш. Аз ще наглася детонатора. Приключа ли веднъж, и двамата хукваме към онзи хълм.

— Взривът ще потроши фургона — възрази той.

— По-добре него, отколкото нас. Хайде, дай газ. Можем и по-бързо.

— Ами пътникът?

— Той да му мисли. Дано има късмет! — Тя вдигна автомата от пода и се приготви да откачи колана. ДТ подпря с рамо чантата, притисната между седалката и вратата.

— Удряй право в средата! — нареди Кловис. — Ей сега ще…

Каквото и да възнамеряваше да каже, остана скрито под трясъка на разбитата врата. А след това нямаха повече време за приказки.