Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hellstrom’s Hive [= Project 40], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КОШЕРЪТ НА ХЕЛСТРЬОМ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Hellstorm’s Hive / Frank HERBERT]. Формат: 21 см. Страници: 320. С подв. Цена: 93.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

53

„Из Кошерния наръчник: Като биологичен механизъм, човешкото възпроизвеждане не се отличава с ефективност. Това заключение е още по-драстично, ако вземем за пример насекомите. Както те, така и всички низши животински форми са посветени на идеята за оцеляването на вида. Това оцеляване се гарантира от възпроизвеждането, тоест от съвокупляването. Мъжките и женските индивиди от всички животински видове, по-низши от човешкия, имат за свой основен движещ мотив интересът към възпроизвеждането. При дивите човешки форми, обаче, ако обстановката не е подходяща, не е привлекателен парфюмът или музиката и най-вече — ако партньорите не изпитват помежду си любов (крайно неуравновесена концепция) — възпроизвеждането може и да не се състои. Ние, обитателите на Кошера, имаме уникалната възможност, да освободим човешкото възпроизводство от излишното бреме на романтизма. Актът на създаване трябва да придобие своята естествена окраска, също като акта на хранене. Нито красотата, нито любовта или романтиката не бива да определят кошерното възпроизвеждане — единствено законите на оцеляването.“

Сякаш всичко беше потънало в сън, из околностите на чифлика, над който се беше спуснала завесата на нощта. Високо горе в гнездото, Хелстрьом се взираше в мрака към светлините на далечния Фостървил. Никога досега Кошерът под него не е бил толкова притихнал и същевременно така изпълнен с напрегнато очакване. Макар че в легендите се споменаваше за онези първи и неимоверно тежки години, когато заселниците са били изправени пред опасността от гибел, досега Кошерът като цяло не бе преживявал по-голяма криза. Оцеляването на цялата кошерна популация зависеше изключително и само от решенията, които Хелстрьом и помощниците му щяха да вземат през следващите няколко часа.

Хелстрьом погледна назад към блестящите монитори, от които продължаваха да следят Външните, появили се в околностите на Кошера малко след мръкване. Три коли без отличителни знаци бяха спрели на известно разстояние от входа на долината, на не повече от две мили от чифлика. Още една кола — с герба на пътната полиция — беше пристигнала след тях, но се бе насочила към южния край. Единственият път, по който можеше да продължи, бе пътя за старата мина, на около десет мили южно от долината — освен ако хората в колата не възнамеряваха да се приближат през полето. Хелстрьом подозираше, че колата може да е с повишена проходимост, но дори в този случай, теренът не позволяваше да доближи чифлика на повече от три мили.

Почувствали, че е настъпил момента за вземане на решение, всички работници в гнездото бяха притихнали.

„Да използвам ли Джанвърт като посредник?“ — питаше се Хелстрьом.

Но преговорите можеха да започнат само от позиция на силата, а засега Кошерът можеше само да блъфира. Единственото ценно откритие, с което биха могли да търгуват, беше парализаторът. Джанвърт вече познаваше неговото действие. В състояние бе да разкаже и за откритията им в областта на контрола върху химичните процеси в човешкия организъм. Това също го бе изпитал на гърба си. Но изпратен веднъж отвън, Джанвърт можеше да се окаже най-опасният противник на Кошера. Видял бе твърде много, за да разчитат че ще бъде само един неутрален посредник.

Хелстрьом погледна към електронния часовник на стената — 22:29. Утре, утре щеше да е решителният ден. Усещаше го в много неща, включително и в трите коли, заели позиции на пътя между Кошера и Фостървил. Хелстрьом се зачуди какво ли правят в момента хората от тези коли. Върна се при наблюдателния пост и попита координиращия специалист, чието лице изглеждаше мъртвешки бледо от зеленикавото сияние на мониторите.

— Не са излизали от колите — съобщи специалистът. — На всеки десет минути установяват връзка и докладват за положението. Почти сигурни сме, че във всяка кола име не повече от двама Външни.

„Изчакват настъпването на деня“ — помисли си Хелстрьом и сподели впечатленията си.

— Такова е общото мнение тук — съгласи се специалистът. — Колата в средата е на не повече от двадесет и пет ярда от замаскирания изход в края на галерията на второ ниво.

— Какво предлагаш — да отвлечем Външните при нас ли?

— Така ще можем да получим отговори на някои от въпросите.

— Но също така ще предизвикаме началото на обща атака. Струва ми се, че и без това достатъчно сме загазили. — Хелстрьом замислено се почеса по врата. Беше изтощен до предела на силите си и крайно изнервен. — Има ли някакви сведения за колата, която продължи на юг?

— Затънали са някъде в участъка, където старият път към мината пресича тресавищата — на около осем мили от периметъра и най-малко дванадесет от долината.

— Благодаря — кимна Хелстрьом и се извърна.

В гнездото беше доста по-тихо от преди два часа, когато се бе появил. Няколко нови специалисти бяха пристигнали за да поемат нощната смяна. Всичко беше притихнало с настъпването на нощния мрак отвън, не се чуваха предупредителните сигнали на приборите за наблюдение, замрели бяха и изображенията на мониторите.

Вероятно за десети път, откакто бе пристъпил прага на гнездото, Хелстрьом си помисли: „Трябва да си почина. Утре сутринта ще се нуждая от всичко, на което съм способен. Няма съмнение, че ще тръгнат насам малко след зазоряване. И аз повече от всеки друг трябва да съм готов за тях. Много от нас вероятно ще загинат утре. Може би ще успея да спася поне малка част от хората, ако намеря достатъчно сили.“

Той си припомни с тъга за Линкълн Крафт, чието обгорено тяло (почти непригодно дори за резервоара) откриха в останките на преобърнатия фургон. Със смъртта на Крафт, загубите им само за отминалия ден достигаха тридесет и един човека.

И това беше само началото.

В гнездото естествено, събитията от деня бяха обсъдени с приглушен възбуден шепот. Най-често споменаваните думи бяха „нападението“ и „пленниците“. Говореше се, доста възторжено при това, и за „победата“.

Хелстрьом отново се замисли за тримата пленници, които бяха затворени в Кошера. Странна му беше самата мисъл, че разполагат с пленници. Мястото на Външните, особено на възрастните екземпляри, по право беше в резервоара. Само децата можеха да се надяват да бъдат превъзпитани за живот в Кошера. Но сега — сега се откриваха нови възможности.

Джанвърт, най-загадъчният от тримата пленници, имаше юридическо образование — както бе научил Хелстрьом по време на първия разпит. Може би нямаше да е особено трудно да го приобщят към идеята на Кошера с помощта на химически средства, стига разбира се лечението да му понесеше. Жената, Кловис Кар, по природа беше крайно агресивна, което също можеше да се окаже от полза за Кошера. Третият пленник, по документи за самоличност Дейниъл Томас Алден, имаше вид на професионален войник. И тримата притежаваха по нещо ценно, но Джанвърт си оставаше най-интересният. Освен това беше дребен на ръст, което в Кошера бе за предпочитане.

Хелстрьом се наведе над предпоследния монитор от редицата и запита:

— Има ли нещо ново от нашия патрул в коритото на реката? Да са подслушали някакъв разговор в колата над тях?

— Външните очевидно са озадачени, Нилс. Наричат случая „много странен“, говорят често за някакъв си Гемел, според който положението било „гори казарма“. Какво означава това — „гори казарма“?

— Провал. Типичен жаргон на военните — обясни Хелстрьом. — „Всичко е наред, само казармата гори“.

— С други думи нещо не е наред и при тях, така ли?

— Да. Съобщете ми, ако чуете нещо ново.

Хелстрьом се изправи и си помисли, че ще трябва да повика Салдо. Беше изпратил младежа да проследи дискретно как вървеше подготовката на Проект 40 от далечния край на галерията на петдесето ниво. Мястото не беше удобно за наблюдение, тъй като довършителните работи се извършваха някъде в средата на галерията, на около половин миля от края, но изследователите бяха станали доста раздразнителни след предишния инцидент с „досадния наблюдател“. Хелстрьом разчиташе на интелигентността на Салдо в тази сложна обстановка. Всички тук, в гнездото, се нуждаеха отчаяно от информация как напредва работата в лабораторията.

„Никога няма да успеем да отпратим Външните с блъфиране“ — помисли си Хелстрьом. Кошерът щеше да спечели съвсем минимална отсрочка, стига да съумееше да накара противника да повярва, че на принципа на парализатора може да се построи далеч по-мощно оръжие. Външните сигурно щяха да настояват за демонстрация. Освен това, не биваше да забравят предупреждението на Харл. Заплахата от употребата на абсолютно оръжие може да постави спусъка на пръста на противника, който да заяви: „Е добре, използвайте го!“ Оръжието трябваше да е снабдено с различни степени — по-ниски от абсолютното разрушение — и при необходимост това да се демонстрира по един недвусмислен начин. Външните имаха една подходяща за случая поговорка: „Не се шегувай с шегаджиите“. Един блъф нямаше да спечели много време. Ще отправят предизвикателство към Кошера — и тогава?

Наистина странни бяха тези диви Външни. Преструваха се, че не вярват в насилието, докато не го приложат спрямо тях. И за този случай имаха поговорка: „С мен няма да се случи“.

Може би това беше единственният начин на действие срещу едно общество, основаващо се на насилието, заплахата и илюзията за абсолютна власт. Нима можеха да очакват от хора като Джанвърт да разсъждават с по-хуманни критерии, да мислят за живота на околните, за взаимовръзката и сътрудничеството между живите системи, за това как да интегрират човешкия вид във великия кръговрат на живота? За Външните подобни концепции бяха съвършено безсмислени, дори за онези, които защитаваха този моден каприз — екологията.