Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (7)

5
Джейд

До десет пристигнаха две от лелите ми. Баба спи, затова се измъквам, за да сипя малко бензин в колата. Стигам до града на изпарения. Утре ще имам много работа.

Зареждането на колата е извинение. Всъщност имам нужда от нещо за пиене, но за да стигна до магазина за спиртни напитки, ми трябва бензин.

На бензиностанцията са се събрали групичка мъже. Обмислям дали да спирам изобщо, просто за да избегна размяната на реплики. Повечето от мъжете са млади. Не че има голямо значение. По-възрастните мъже не са толкова устати като младите, но и те имат свой начин да покажат вълненията си. Не съм в настроение нито за едните, нито за другите.

Слагам качулката и слизам от колата. Вятърът ме блъска по бедрата и затрепервам от студ. Когато вкарвам пистолета в резервоара, съжалявам, че не съм си взела ръкавиците. Няма да ми е лесно да свикна със студа след осем години в Калифорния.

Натискам копчето за среден клас безоловен. Нищо. Поглеждам през рамо и виждам, че осветеният от флуоресцентни лампи денонощен магазин е пълен с хора и двете продавачки вероятно не са чули включването на помпата. Пъхам пистолета отново, този път по-силно. Като че ли по-голямата сила ще накара камбанката зад гишето да звънне по-високо.

Пак нищо. Бедрата ми започват да се вкочаняват. Зарязвам помпата и с въздишка се отправям към сградата.

Веднага забелязвам, че опашката се състои само от мъже. Момичетата на касата са гъвкави като каучук. Униформите им с нищо не скриват формите им. Хитър ход. Трудно е да сбъркаш, когато задоволяваш най-низшите страсти, характерни за целия мъжки род.

Гърбът ме боли от дългото шофиране от Калифорния дотук. Очите ми парят. Трябва да полагам усилия, за да не мисля за дядо. Опитвам се да се стопля, като пристъпвам от крак на крак. Едно от момичетата се разкикотва, когато говедото на опашката не пуска банкнотите, така че се налага тя да ги издърпа.

Мили Боже!

Махам качулката и повдигам брадичка, като се промъквам странично през скупчилите се мъже.

— Извинете — морето се разделя с мърморене. „Заповядай, кукло. По всяко време.“ Един докосва гърдите ми с ръка. Хвърлям му изпепеляващ поглед от горе до долу, сръгвам го с лакът. Обръщам се към момичето: — Бихте ли включили помпата?

— Аз ще те напомпам, маце — казва някой зад мен. Обръщам се. С ботушите съм метър осемдесет и шест.

По-висока съм от повечето мъже, което ми дава предимството да ги гледам отвисоко. Изглеждам ги от глава до пети, както те мен. Поклащам глава. Те ми правят път, за да мина, а един от тях тихо изцъква. Не си правя труда да се обърна. Мъже!

Отвън пъхам кредитната си карта в процепа. Примигвам от студа. С изключение на дядо всички мъже са говеда. Свине. Не знам защо все още храня надежда да намеря някой по-различен.

Изминавам километър и половина нагоре по пътя до магазина за алкохол и купувам бутилка „Реми Мартен“, достатъчно малка, за да се побере в джоба ми. Изпитвам вина — баба ми не понася алкохола, — но все пак съм на трийсет. Топлото мляко няма да свърши работа.

Отбягвам братовчедите и лелите в дневната. Скривам се в моята стая зад затворената врата и си наливам голяма доза коняк във водна чаша, после пускам Алиша Кийс.

Моето момиче. Първият й диск е единственото нещо, което е в състояние да достигне до мен през изминалата година и половина. „Фолин“ придоби някакъв дълбок смисъл, след като Данте влезе в затвора, най-вече заради клипа към песента. Ако не сте го гледали — показва как една жена отива в затвора да види приятеля си.

Иска ми се мама да беше в другата стая, но тя се обади и каза, че ще пристигне сутринта. Едно от децата й се е забъркало в неприятности. Не нейно родно дете, а дете, близко на сърцето й. Има дузина такива. Обичам я най-вече заради това.

Изваждам скъсаната на две снимка на Данте от боклука, съединявам краищата. Имам чувството, че някой скача по гърдите ми. Това, че мъжът се е оказал влечуго, не означава, че спираш да го обичаш.

На бюрото има някакво жълто тиксо. Все още лепи и го използвам, за да залепя снимката откъм гърба, като внимавам краищата да съвпаднат.

Отпивам голяма глътка от коняка. Той обаче не изгаря ни най-малко омразата, която изпитвам към себе си.

 

 

Роднините започват да прииждат на следващата сутрин. Повечето от тях обтягат нервите ми до крайност преди още да е минал и час. Напълват бабината къща като ято гарвани — шумни и бляскави.

Някои са свестни. Леля Ти-Ти с изящната си глава и гальовен глас, чичо Джером с гръмкия си смях. Другите — какво да кажа: Тайрън с голямата уста, братовчед ми Джо, съпругът на Естер със златния зъб, вечно вонящ на алкохол; Албърта, сестрата на баба, която иска да командва всички и започва да се разпорежда в кухнята с едрото си туловище; криминално проявените братовчеди от Файв Пойнтс в Денвър, които се перчат с гангстерските си дизайнерски дрехи, лошо възпитание и нацупени физиономии. Разкарвам ги да станат от столовете, когато влизат възрастните.

— Идете да помогнете с каквото можете.

— С какво например? — обажда се Малик. Той е водачът на групата от втори братовчеди, седемнайсетгодишен, висок метър деветдесет и два сантиметра. Носи светеща от чистота спортна блуза и широки джинси, в които могат да влязат още двама, смъкнати така, че да се виждат боксерките му. Изправя се в цял ръст, за да ме сплаши, да покаже колко е голям. — Ние сме на гости тук.

— Моля те, момче! — завъртам очи нагоре. — Не сте гости, а деца и сте тук, за да засвидетелствате малко уважение към баба си, така че защо не започнете отсега. Вдигнете изнежените си задници и отивайте да помогнете на леля Албърта, с каквото можете. Само да си позволите да й отговаряте, ще разкажа на приятелките ви как ви сменях миризливите долни гащи като малки. Разбрахте ли ме?

Избягва погледа ми и измърморва нещо под носа си. Другите почти се подсмиват.

— Извинявай? Не чух какво каза?

Той е голямо лошо момче, но не е глупав.

— Да, госпожо — изрича към мен.

— Така си и мислех.

Майка ми ме докосва по ръката и се намесва, за да поговори с момчетата.

— Как сте? — извиква тя и ги прегръща един по един. Истински прегръдки. Нищо друго не им остава, освен да й отвърнат. Тя ги нарича по имена, докосва главите и ръцете им. — Момчета, защо не дойдете с мен, за да оправим леглата в мазето за гостите?

Подходът й е по-добър от моя. Търпимостта ми към лошите деца свършва около деветгодишната им възраст. Нейната продължава чак до двайсетата им година и малко след нея. В някои кръгове, включително и в социалните служби, където работя, бихме я нарекли взаимнозависима.

Тя ги извежда. Също като баба ми с годините тя става все по-закръглена, но е суетна и полага големи усилия да запази фигурата си. Днес е облякла светлосин панталон и блуза с щампа на паунови пера. Косата й е подстригана късо и пригладена от двете страни, което подчертава индианските й скули и издължените очи. Вероятно усетила погледа ми, тя ми намига заговорнически през рамо.

Тя не е взаимнозависима. Това бих казала на колегите в работата. Може да изглежда така понякога, но майка ми просто оставя хората да бъдат самите себе си, сами да разберат проблема си. Нищо чудно някое от тези момчета да попадне в апартамента й, да готви и да чисти в замяна на подслона, докато си стъпи на краката.

Погребението е след два дни. Още два дни с целия този шум и глупости, през които ще ми се иска да грабна пушката или голяма бутилка „Реми Мартен“. Когато телефонът звънва, не очаквам да е за мен. Вдигам слушалката, за да попреча на неканения шум да внесе още хаос в този свят.

— Ало — изричам рязко, както бих направила в работата през някой особено натоварен ден.

— Имате обаждане от Данте Кингман. Ще го приемете ли за ваша сметка?

Не — казва разумната част от мозъка ми.

— Да — изрича гласът ми.

— Здрасти, бейби! — гласът му е оръжие, опасно кадифено одеяло. Мами ме да захвърля грижите си и да се оставя на кадифената му нежност.

Ето затова се преместих на хиляди километри от него.

Взела съм десетки хиляди решения да не му позволя да ми влезе отново под кожата. Сега е на двайсет хиляди километра от мен. Разведени сме. Той се оказа, както всички ме предупреждаваха, евтин мошеник с неустоим за жените чар.

И въпреки това казвам:

— Здрасти, Данте.

— Боже, момиче, приятно ми е да чуя гласа ти. Надявах се да те намеря.

Вече прекосявам стаята със слушалката, отивам в спалнята си и затварям вратата.

— Как си?

— Добре. Обаждам се да разбера ти как си, бейби. Държиш ли се?

Представям си лицето на дядо. Рунтавите му прошарени вежди, кротките му очи. Начинът, по който си мърдаше устните, когато държеше инструмент в ръце. Издавам тих звук.

— Липсва ми всеки час.

— О, бейби! Толкова съжалявам!

Поплаквам си малко. Данте е много търпелив, опитва се да ме утеши. Представям се, че главата ми е сгушена между рамото и шията му, където мирише на кола за колосване, гореща ютия и сапун за пране. Ръцете му разтриват гърба ми нагоре-надолу, а устните му са на темето ми. Картината е толкова истинска, че я задържам в ума си по-дълго, отколкото е добре за мен.

След минута си поемам дъх.

— Извинявай. Благодаря, че ме изслуша — избърсвам сълзите с опакото на дланта. — Ти как си, Данте? Имаш ли нужда от нещо? Имаш ли си достатъчно марки? — опитвам да се пошегувам. Откакто забраниха цигарите, марките са разменна монета в затворите.

Тихият му дяволит смях достига през линията.

— Засега нямам проблем. Посещавам курс по счетоводство, та когато изляза оттук, евентуално да мога да се захвана с нещо конструктивно — той замълчава. После гласът му става по-дълбок и омеква. — Знам, че не ми вярваш, Джейд, но този път ще постъпя правилно. По дяволите, бейби, липсваш ми!

Признавам си в слушалката:

— Ти също ми липсваш, Данте. Толкова много!

— Не оставай далеч твърде дълго, чуваш ли?

— Ще видим. Баба има нужда от мен сега.

— Знам. Не забравяй, че мъжът ти също се нуждае от теб. Аз съм твоят мъж, бейби. Ти може да не си вече моята жена, но това не променя чувствата ми.

Пред очите ми е шията му, представям си устните си върху адамовата му ябълка.

— Някой иска да се обади по телефона. Трябва да затварям. Грижи се за себе си.

— Бейби, нали ще ми пишеш? Моля те?

— Нищо не ми пречи. Довечера.

— Обичам те — казва той.

Не мога да измисля как да му отвърна.

— Чао, Данте — и затварям внимателно.

Може би сбърках, като напуснах Калифорния. Той изглежда толкова тъжен и самотен там. Истината е, че много неща не бяха наред, но нито за миг не съм се съмнявала в любовта му към мен. Той наистина ме обича.

Данте. Вътрешностите ми се размекват. Налага се да седна на леглото, да покрия лицето си с длани, да запуша уста с възглавницата. Искам да му кажа да престане да ми се обажда. Искам да забравя, да се отърва от спомените, да продължа напред.

Вместо това ще му пиша писмо.

Няма обяснение за тази страст, която изпитвам към Данте Кингман. Знам как изглежда отстрани. Една от онези извратени връзки, основани на сляпата страст, в които умна жена прави огромна грешка. Може би случаят е точно такъв, но как може да съм толкова глупава?

Един от братовчедите рапъри чука на вратата.

— Йо, Джейд. Свърши ли с телефона?

— Сега ще го донеса — само че не мога и миг повече да стоя в къщата. Когато всичко свърши, Труди едва ли ще може да ме понася, но сега нямам друг изход. Намятам палтото. По пътя към вратата хвърлям телефона в скута на Малик.