Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (32)

30
Джейд

Не очаквах всички тези глупости заради насиненото око. Баба ми, е, да, очаквах да вдигне врява до Бога. Кара ме всеки ден да го налагам с някакъв миризлив компрес. Така правят бабите. Ако майка ми го беше видяла, щеше да ми надува главата до безкрай.

Но те са по-възрастни жени, ако ме разбирате. Те са силни, но не по начина, по който на мен ми се иска. Искат да бъда миловидна, услужлива и женствена. Те са дами. Не бих искала да бъдат различни и не очаквам да ме разберат.

Останалите ме вбесяват. Колежките, които клатят глава, защото мислят, че съм имала кавга с някой мъж. Би трябвало да ме познават по-добре. Шанел, която беше истински ужасена, че съм можела да си „съсипя красотата“. Дори го каза. Идваше ми дай отвърна: „Ей, миличка, какво щеше да стане, ако майка ти можеше да се боксира?“ Замълчах, защото щях да я засегна. Макар че е истина.

Шефката ми ме извика, за да ме смъмри официално, задето съм давала лош пример на клиентите.

— Можеш да им казваш каквото си искаш, Джейд — каза тя, — но те ще си помислят, че е нормално да ги удрят, защото и на теб се е случило — и ме изпрати вкъщи, докато насиненото изчезне.

Излизам от офиса с тежест в гърдите. В продължение на часове просто карам. Карам и карам. Нагоре до Либърти Пойнт, за да погледна към долината между двете плата, където сега е водохранилището. Спуснах се надолу към южната част, покрай къщата на една приятелка от колежа, но тя вече не живее там, затова я подминавам. Карам през западналата част на Бесъмър — горд, но беден квартал, където много от клиентите ми се борят да свържат двата края. Слизам от колата при „Уол Март“ и се разтъпквам наоколо, като оглеждам жените вътре. Какъв би бил животът им, ако бяха силни като мъжете? Какво ще стане, ако престанем да бъдем красиви и станем силни? Как ни променя това? Как променя обществото?

Толкова съм ядосана! Гневът пулсира в мен, искри и бушува, проправяйки си път през дробовете и вътрешностите ми. Виждам едно момиче с панделки в косите и ми се иска да ги изтръгна. Престанете! Искам да изкрещя на тийнейджърките, които пробват червила. Червилото няма да ви донесе нищо хубаво!

Поглеждам касиерките с уморени лица и лошо подстригани коси и ги осъждам. Правя го. Осъждам мекушавостта им и начина, по който ги е очукал животът. Приличат на изтъркани изтривалки. Какво би станало, ако превърнат горчивината в нещо остро и кораво и отвърнат на ударите поне веднъж?

Едва не се разплаквам от яд, изхвърчам навън и заставам задъхана на тротоара в студения ясен ден.

Докато стоя там, един мъж минава и тихо подсвирва. Друг ми намига и докосва главата си. Една жена с хубава рокля и високи токчета извръща поглед.

Хората ме преценяват по красивата ми външност, защото все още съм в играта. Играя без отказ. Сещам се как Рубен се разсмя, когато възразих, че не искам да бъда красива, а само силна.

Съседната врата е на фризьорски салон и преди да разбера какво правя, вече съм вътре и стоя в целия си ръст с чувството, че съм три метра висока. Усещам всеки мускул от тялото си. Събличам си палтото, за да се види, че ръцете ми не са отпуснати, а твърди и не защото искам да имам стегнато тяло заради мъжките погледи.

— Мога ли да ви помогна? — пита ме младо момиче с червени устни, очертани с очна линия очи и къдрици, които са й отнели поне час, за да ги оформи, ако не и повече.

— Да — отвръщам. — Имам нужда от подстригване.

Цяла вечност ми отнема, докато я убедя, че наистина искам да я отреже цялата. Тя започва с кръцвания тук и там, бъбрейки в какво добро състояние била косата и как жените давали луди пари за кичури, за да изглеждат косите им точно по този начин. Дори когато започва да я скъсява повече, тя е убедена, че искам сладка къса прическа, която да подчертава дългата ми шия.

— Още — казвам, когато се поколебава. И отново: — Още.

Гледам в огледалото очертанията на черепа си и ме е страх от това, което виждам. От мекотата на косата е останало лицето на корава жена. Брадичката й е високо вирната и тя не е красива.

Позволявам на момичето да спре, когато дължината остава около четири сантиметра. По целия под са разпилени меденокафяви къдрици и аз ги подритвам с усмивка.

— Да — казвам, прокарвайки пръсти по главата си. Давам й бакшиш от двайсет долара с намигане.

И преди да съм се уплашила, отпрашвам с колата на север право в залата. Там ще се разбере кой кой е. Дори не си го помислям, но искам само да видя очите на Рубен. Онзи ден го разочаровах.

Няма много хора, но всички ме зяпат. Рубен е в другия край на залата и скача на въже, но спира, когато ме съглежда. И аз спирам и срещам погледа му. Сърцето ми бие по-силно, отколкото бих искала, докато той ме гледа втренчено.

После се усмихва. Голяма, разбираща усмивка. Искам го толкова силно, ребрата ме болят и в тази единствена секунда виждам, че той също ме иска. Подстригването не беше заради него — направих го за себе си, но неговото разбиране е най-важното нещо за мен.

— Искаш ли да пием кафе, Рубен? Без глупости.

Едното крайче на устата му се извива нагоре.

— Добре. Само да се преоблека.

 

 

Отиваме с моята кола до едно кафене недалеч от залата. Чак сега чувствам, че умирам от глад, защото цял ден не съм хапнала нищо. Поръчвам си чийзбургер, пържени картофки и шейк.

— Искаш ли нещо?

— Не. Обядвах обилно.

Когато сервитьорката си отива, се взирам в тъмните му очи и казвам:

— Разкажи ми историята си, Рубен Пери.

Той навежда глава, сключва ръце около чашата с кафе и се замисля.

— Какво искаш да знаеш?

— Започни с татуировките.

— Ти какво си мислеше? Това са гангстерски татуировки. Изживявах се като голям лош негър. Влязох в затвора, излежах си присъдата, довлякох си задника в този град и започнах отначало. На чисто — добавя той.

— Бил ли си женен?

— Да. Нямам деца.

— Убил ли си някого?

Паузата, преди да си отвори устата казва достатъчно.

— Да.

— При самозащита ли беше?

Стиска зъби, после се отпуска.

— Не.

Нещо ме кара да продължа.

— На колко години беше?

— Седемнайсет.

— Съжалявам — кимам аз.

— За какво, Джейд? Задето попита. Защото сега трябва да се справиш и с това? Че знаеш? За какво съжаляваш?

Поглеждам го гневно през масата.

— Съжалявам — казвам разпалено, — че е трябвало да попаднеш там. Хората не стигат до този начин на живот, защото го искат. Мислиш ли, че не го знам? Нищо не знам за майка ти, нито за квартала ти, нито каквото и да било друго, но знам, че свестен човек като теб сигурно не е видял много добро, за да стигне дотам.

— Не ми развивай професионални теории, моля те.

Гледаме се един друг през масата. Ирисите му блестят като речни камъни, но са нажежени. Трябваше да се сетя по-рано. По хиляди начини се бе издавал, но не го забелязвах, защото бях твърдо убедена, че не заслужавам такъв мъж. Той разтрива палците си. Присвива очи.

— Какво?

— Мъжага — усмихвам се аз.

Той потрива лице. Затваря очи, после ме поглежда открито.

— Нямам намерение да спя с теб, Джейд. Ясно ли ти е?

Примигвам.

— О! — лицето ми започва да пламти. — Само защото съм аз или по принцип? Знам, че не си падаш по момчета.

Смехът му разведрява обстановката. Той хваща ръката ми и я обръща. Погалва с пръсти дланта ми.

— Не спя с никого.

— Защо?

— Защото начинът ми на живот е друг — прехапва долната си устна.

— Искаш да кажеш, че си се обрекъл на въздържание?

— Точно така.

— Напълно?

Усмивката му е ленива и невероятно секси.

— Да.

— Как издържаш?

Той ме поглежда умолително.

— Затова не искам да оставам насаме с теб.

— Значи все пак понякога се изкушаваш? — усмихвам се.

— Представа си нямаш.

— Кога например?

Пръстите му се плъзват по линията на живота ми и тази на сърцето.

— Когато нокаутира Шантал. Когато беше цялата в пот, тялото ти изглеждаше хлъзгаво и знаех, че си под душа в съседното помещение.

Поне това! Може би мога да постигна този външен вид през по-голямата част от времето. Мисълта сигурно се бе изписала на лицето ми, защото той казва:

— Моля те да не ме изкушаваш. Ако го правиш съзнателно, няма да мога да бъда твой треньор повече.

— Добре — отвръщам сериозно, но той ме докосва и не искам нищо друго, освен да се хвърля през масата и да го убедя сега, в този момент, че греши. — Не искаш ли да имаш жена до себе си някой ден?

— Да, разбира се.

— Как ще си намериш, ако не можеш да я докосваш?

— По старомодния начин, Джейд — ухилва се той. — По начина, по който бабите и дядовците ни са го правели — просто не са прекарвали много време насаме.

Издърпвам ръката си и подсвирвам леко.

— Даваш ми смесени сигнали, Рубен. Не знам дали ми казваш, че искаш да ме виждаш, или че не искаш.

Той се изправя и ми подава ръка.

— Ела. Остави си палтото. Ей сега се връщаме — казва на сервитьорката.

Хваща ме за ръка, което не е правил досега, и излизаме навън в мрачния ветровит ден. Вече нямам дълга коса да се вее и това ме кара да се чувствам някак си свободна.

— Какво правим?

— Това — отвръща той и ме затулва от света с грамадното си тяло, навежда голямата си мечешка глава и покрива устните ми с красивата си чувствена уста. Ръцете му обгръщат лицето ми и се плъзват по шията ми — това не е обикновена, лека целувка. Главата му е под точния ъгъл и устните ни си пасват идеално, а вкусът му е като на дълга съботна вечер. Езикът му ме подканва да се включа. Целуваме се около минута. Две. Бих могла да продължа десет, двайсет, трийсет минути.

Той повдига глава.

— Добре ли е? — избоботва.

— Как можеш да ме целуваш така и да не поискаш веднага да правим секс?

Палецът му проследява очертанията на долната ми устна.

— Кой казва, че не искам? — и за първи път се разкрива пред мен, поглежда лицето и тялото ми и поклаща леко глава. — Ти си най-сексапилната жена, която съм виждал, Джейд. Но в теб има и друго.

Нещо в мен замира. Слагам ръка на лицето му, защото от дълго време копнеех да го направя, и казвам:

— Какво ще правим?

— Ще последваме примера на по-старото поколение и ще гледаме да не прекарваме много време насаме.

— Наистина ли смяташ, че ще се получи?

— Ако не, ще се срещаме само в залата или в църквата.

— Добре — засмивам се аз. — Готова съм да опитаме.

— Да влезем вътре. Шантал ме преследва с увещания за втори мач.

— Ще ме пуснеш ли?

Той ме хваща за ръка.

— Да. Може би след няколко седмици. Първо трябва да поработим с юмруците. Не мога да не подскоча.

— Урааа!

— Куражлия си — казва той. — Признавам ти го.