Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (4)

2
Труди

„Викът във вятъра оставя

една кипарисова сянка.

(Оставете ме в това поле да плача.)“

Федерико Гарсия Лорка „Ах!“^[1]

Едгар умира, аз съм си у дома, в съседната къща, и чета Лорка, запушила уши с длани, за да не чувам вятъра. Чувам писъка на Робърта само защото трябва да прелистя страницата — онзи пронизителен вой, когато човек оплаква близък.

Денят беше дълъг, натежал от очакване. Исках да съм тук, когато настъпи моментът, и не отидох на кино или в търговския център, за да се разсея от собствените си проблеми. Внучката на Робърта, Джейд, е тръгнала към Пуебло от Калифорния, но още я няма, а Робърта отпрати всички други. Когато моментът настъпи, ще има нужда от някого. Затова чакам. Опитвам се да се топля — облечена съм с фланелка, памучен пуловер и отгоре вълнен, два чифта чорапи и джинси — и въпреки това ми е студено. Като че ли Рик ми беше печката и без него се превръщам в ледена висулка. Освен това вятърът ме влудява.

Хората често ми казват колко обичали вятъра. Седя с отворена уста, когато приятелите ми, които не живеят тук, превъзнасят техните ветрове и знам, че имат предвид съвсем друго същество — зелена богиня, която развява воалите си над плажа или из гората. Те обичат вятъра, който носи влага и красота.

В Пуебло ветровете са от друг вид — от Инквизицията — ветрове, които знаят, че тайната на изтезанието е да започваш и да спираш, да бъдеш едновременно непостоянен и постоянен, да ревеш и да шепнеш. Непрестанно.

Тази година е по-лошо от обикновено. Всяка сутрин ветровете се сбират — ту задухват силно, ту внезапно спират. Бурен порив, после затишие. По цял ден вятърът блъска по прозорците и бушува около колите, шиба дърветата и поваля храстите. Кутии, довлечени кой знае откъде, се търкалят по улицата. Няма преграда за пясъка, който е навсякъде. Статичното електричество може да те повали. Пускам силно музика, за да го заглуша, а нощем слагам възглавницата върху главата си.

Ала не и днес. Трябва да се ослушвам за Робърта.

За обяд си стоплям малко пилешка супа и слагам чайника, като се сгушвам до котлоните с ръце под мишниците. Чаят е средна работа, а супата е от последната консерва на рафта. Цяло щастие е, че изобщо намерих нещо годно за ядене, след като все забравям да отида до магазина. Сега, когато ми се яде нещо по-вкусно от останалото из шкафовете, се оглеждам за списъка, за да добавя в него „пакетчета хубав чай“, но не го намирам. И този път. Напоследък нищо не намирам.

Преди прекарвах поне по два часа седмично в обмисляне на менюто, а после пазарувах за петчленната си команда. Сега сме само аз и седемнайсетгодишната Ани, която често се храни в училище, в ресторанта, където работи, или с приятеля си Травис. Стига да има мляко, зърнена закуска и замразена пица, тя е доволна.

Все забравям, че не би било лошо да сготвя за себе си. Никой не харесва любимите ми неща — зеленчуци на фурна и екзотични супи. Време е да се поглезя. Записвам в списъка: чесън, мариновани нарязани чушки, лимонов сок, чушки, замразен солен пай, чедар (от скъпия), бисквити с крем.

Няма да забравя малките консерви риба тон, които напоследък са главното ястие от хранителния ми режим. Лесно е и поне котките пощуряват, когато чуят отварянето на кутията. Винаги отсипвам соса в една купа за тях. Страшно са ми благодарни и за около пет минути енергично облизват консервата на плота.

Знам, знам. Котки, риба тон — всички признаци на приказката с лош край.

Чайникът засвирва, аз сипвам гореща вода в чашата и си мисля, че просто остарявам. Костите изтъняват заедно с кожата, мускулите атрофират. Сещам се за баба ми, съсухрена като пергамент, и се загръщам плътно с пуловера.

Не съм стара, не съм стара, не съм стара. Не и на четирийсет и шест. В днешно време на четирийсет и шест още си млад или поне току-що си прехвърлил предела на средната възраст.

Вятърът бушува край прозорците и камбанките, които новият ми съсед си окачи на верандата, зазвъняват. Появиха се изневиделица преди три дни като оперението на някаква екзотична птица — три камбанки, закачени на верандата, сноп пръчки и изрисувани платна в онази част на двора, която обещаваше тишина и други неща, чуждестранна кола, която взех за английско мини, странна, малка и оранжева. Светъл, жизнерадостен, ярък наниз от червени люти чушлета, окачен край вратата, сам по себе си нищо необичайно. Ала сякаш във въздуха се долавяше нов аромат на подправки, шоколад и обещание за прясна мая. Шанел, младата майка отсреща, каза, че го мярнала, и ококори очи, за да покаже учудването си.

Отивам до прозореца, за да надникна. Дъхът ми запотява стъклото в кръгче. Отначало виждам само колата, замъглена окръжност като гигантска тиква, затова изтривам запотеното място и прикривам уста с пръсти. Като че призован от любопитството ми, съседът излиза на верандата.

О!

Въпреки студа той е бос и носи само долнище на пижама на еквадорски шарки, смъкната ниско на хълбоците му с цвят на златиста стафида. Към пъпа му се издига ивица косми като канелена лента. Китките му са оковани от тежки сребърни гривни. Огърлица от нокти, индианско украшение, виси около шията му.

Той се протяга, разкривайки снопчета косми под мишниците. Хващам се, че затаявам дъх заедно с него, като издишам едва когато той отпуска безгрижно челюст и отмята назад коса, за да открие лицето си. От това разстояние изглежда добре — извити вежди и широка уста. Косата, гъста и тежка, се спуска до раменете му в плетеница от мед и масло.

Почти очаквам да погледне към мен, да почувства погледа ми като някакво магическо същество, но той само се навежда, за да вдигне вестника, и се прибира вътре.

„Ленивец! — мисля си аз. — Да спи до следобед!“

Занасям чая и супата в трапезарията, слагам подложка на масата. Не че масата има нужда да бъде пазена — старинна и красива, макар и надраскана от двайсет и няколко години семейни вечери, — но ми харесва уютният вид от флоралните мотиви на фона на дървото. Може и да е заради показността, в случай че някой се отбие — начин да демонстрирам, че съм добре, но в това няма нищо лошо. Изваждам подходяща салфетка от чекмеджето и подреждам всичко на подложката, опитвайки се да си възвърна онова чувство за хармония, което ми носеха тези стари ритуали всеки път, когато Рик излизаше със стария си приятел Джо Замора, а децата бяха на гости у приятелчета, на кънки или другаде. В онези дни времето само по себе си беше лукс — пусках си музика, която никой друг не искаше да слуша, и си правех супа, която само аз обичах, например моя специалитет — царевична яхния, и се отдавах на четене в блажено уединение.

Ала вечерта надвисва. Къщата ехти от пустота. Как може старият ми живот да свърши така внезапно след десетки години, в които едва намирах време да си поема дъх, а сега разполагам с изобилие от свободно време, в което сякаш затъвам като в плаващи пясъци!

Майката е изпълнила ролята си. Съпругата е излишна.

Една от многото.

— Боже, Труди — възкликвам на глас, сама на себе си, тъй като няма на кого другиго, — отегчаваш ме до смърт! Направи нещо.

По тази причина намирам антология със стихове на Лорка, които чета, за да си възстановя испанския — моя позабравена страст. Творбите му са подходящ акомпанимент на пеенето на Робърта, което долита в промеждутъците, когато вятърът утихва. Къщите не са толкова далече една от друга, а тя има дълбок южняшки глас като на Арета Франклин, въпреки че отхвърля това сравнение. Когато я чух, разбрах, че пее любимия госпъл на Едгар.

За последен път.

Най-сетне му позволява да си иде. От две седмици той е в диабетична кома, от онзи петък след вечеря. Бях при нея, когато се случи — от известно време Едгар не беше добре, болестта постепенно разяждаше тялото му, — а тя се вкопчи в ръката му и извика „Едгар, да не си посмял да ме напуснеш!“ с такова отчаяние, че не издържах и когато по-късно се прибрах, се разплаках.

Персоналът от хосписа и сестрата, които го посещаваха всеки ден, все повтаряха, че не разбират каква сила го поддържа жив. Само че аз знаех. Робърта също.

Чува се втори вопъл — див пронизващ вой, отвън душа, която се разкъсва на две. Оставям книгата, притискам гърдите си с ръка и го оставям да премине през мен. След малко ще стана и ще отида при нея.

След малко.

Дотогава ще я оставя да набъбне в мен, наново събудената от скръбта й тъга. Съпругът ми не е мъртъв, само е влюбен в друга жена, но аз скърбя по него също толкова силно и сърцето ми се присъединява към воя на Робърта, сякаш сме двойка койоти. Китката ми, която от две седмици вече не е в гипс, започва да пулсира и аз я хващам.

Робърта. Обувам се, обличам палтото и се втурвам към къщата й.

Писателско табло на Шанел

„След двайсет години ще бъдете много по-разочаровани от нещата, които не сте направили, отколкото от нещата, които сте направили. Затова вдигнете платната. Напуснете тихия пристан. Следвайте попътния вятър. Изследвайте. Мечтайте. Откривайте.“

Марк Твен