Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (15)

13

To: [email protected]

From: [email protected]

Subject: Да напълниш кладенчето

 

„Днес беше погребението и на никого другиго не мога да кажа това — беше толкова вълнуващо и артистично! Едгар ще ми липсва — беше много мил старец и ми разказваше чудесни истории от живота и детството си в Мисисипи. Смъртта му ще остави пропаст.

Но погребението му — о, Боже! — какво преживяване! Първо, не беше погребение: беше завръщане у дома. А дамите в църквата не бяха облечени в черно, а в снежнобяло, за да отпразнуват завръщането у дома на един светец. (Мисля, че това беше едно от най-красивите неща, които съм чувала.) Бях толкова развълнувана от церемонията, от богатите гласове, които смело се извисиха на това тържество, от внучката, която плачеше в скръбта си, от сестрата в униформа, която беше дошла за всеки случай, ако някой припадне от мъка. Беше много странно и екзотично да съм едно от малцината бели лица в църква, пълна с чернокожи хора. Замислих се какво е да си черен през цялото време, интересен обрат. Не че проявява каквато и да е била нелюбезност — точно обратното просто ми беше интересно да го осъзная.

От всички присъстващи най-зле беше съседката ми. Не Робърта, съпругата на Едгар, а жената от другата страна на улицата, която се развежда и все още е болезнено влюбена в съпруга си. Грейва цялата от копнеж, когато той минава по улицата с мотора си. Тя изглеждаше като живи мощи в черния си костюм и червена коса, като фигурата на Смъртта, с хлътнали бузи и очи и треперещи ръце. Стана ми мъчно за нея, но когато отидох да я потърся, тя си беше тръгнала.

Утре най-сетне отивам на зъболекар!

НЕ МИ ОТГОВАРЯЙ.

С обич,

Шанел“