Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (6)

4
Труди

„Пътуването е нещо, което предприемаш,

когато не можеш повече да понасяш онова,

което си търпял.“

Аделин Ейнсуърт

Шанел, новото момиче — по-скоро жена, след като има две деца и съпруг — се появи на прага на Робърта малко след мен. Линейката дойде и си замина — откара смалилото се тяло на Едгар в моргата. Обадих се на всички от списъка, който Робърта беше приготвила предварително, за да им съобщя възможно най-деликатно новината. Сега седя с възрастната жена на дивана, часовникът на стената тиктака силно — най-потискащият звук, който съм чувала.

С Робърта сме съседки от шестнайсет години, откакто с Рик се нанесохме в къщата. Тя ни посрещна за добре дошли със задушено месо с всичките му гарнитури и лимонов кейк, който оттогава е най-любимият сладкиш на Рик. Бях толкова уморена от пренасяне на кашони, наглеждане на децата и оправяне на къщата дотолкова, че поне да можем да легнем да спим, че ми идваше да я прегърна и да се разплача.

А сега седя с нея по същата причина — да й помогна в нужда поне с присъствието си. Тя обичаше Едгар повече от Бога, макар че никога не си го признаваше. Миналия месец се навършиха шейсет и две години от сватбата им и ако изобщо има мъж, достоен за обич, това беше той. Истински християнин, любящ и искрен, показваше на дело вярата си всеки ден, непрекъснато. Мисля си за него, докато седя до Робърта със съзнанието, че тя също мисли за него. Не, „мисли“ е твърде слаба дума. Сигурна съм, че цялото й тяло сега е изпълнено с него, всяка клетка е зейнала като рана.

Часовникът тиктака в тишината.

Стаята е светла, с големи чисти огледала и старателно избърсано от прахта пиано до стената. Цветовете са слънчеви — жълтото и зеленото на летните следобеди, а мебелите са удобни. Робърта използва лимоново масло за почистване на дървените мебели и боров разтвор за пода, за който се кълне, че прогонва насекомите. Подпочвените води в квартала са твърде близко до повърхността и гигантските отвратителни хлебарки са вечният проблем на всички домакини, с изключение на Робърта.

Самата Робърта е спретнато облечена — закръглена и добродушна като старомодна детска учителка. Кожата й е гладка благодарение на навика й винаги да слага шапка навън, носи малките перлени обеци, а следите от червило са от сутринта. Къса една салфетка на малки парченца, без да забелязва мъхчетата, които се стелят по пода. Внимателно я докосвам по гърба и леко я погалвам.

Шанел, енергична, руса и невъзможно млада, прави кафе, нарязва току-що изпечения сладкиш на квадратни парчета за нас и всички, които може да дойдат. Тананика си тихо под нос, докато шета, изважда от едно чекмедже покривка и я разгъва с един замах, постила я на широката маса за хранене, после подрежда пакет салфетки, вилици, лъжици и чаши. В хладилника има шунка, която тя изважда и разопакова, отваря консерва от ананас на парченца и идва в дневната.

— Робърта, къде е кафявата захар?

За момент Робърта се връща в реалността.

— В синята кутия на „Таперуер“, мила, на долния ляв рафт. Шунката ли ще сервираш?

— Да — отвръща Шанел. — Мисля, че е подходящо за хората, които ще дойдат.

— Добро момиче си ти — Робърта спира да къса салфетката за миг. — Ще погледнеш ли дали във фризера има някакви зеленчуци? От църквата ми донесоха толкова много, мисля, че трябва да има.

— Ще проверя — чува се как рови, движи се и си говори сама. — Намерих! — провиква се тя. — Синап, нали?

Отвън спира кола и се чува затръшването на врата.

— Труди, ще видиш ли кой е? Точно сега не искам да виждам никого от църквата. Могат да дойдат утре.

Поглеждам през прозорчето на входната врата.

— Джейд е — внучката на Робърта.

Джейд живееше при Робърта, докато учеше в колежа, и затова я познавам добре, макар че не съм я виждала от седем-осем години. По онова време беше кльощаво и подвижно момиче, преизпълнено с наивен идеализъм, който винаги ме е трогвал. Беше изключителна красавица като много деца от смесени бракове, които съчетават по уникален начин най-добрите черти от родителите си.

Такава я помня.

Жената, която заобикаля колата, носи черни ботуши с високи квадратни токове и прилепнало черно кожено яке. Висока е над метър и осемдесет, крачи решително по пътеката, а цялото й същество като че ли иска да каже „по-добре не ме закачай“, което й придава — меко казано — заплашителна аура.

Все така красива с тези високи скули, красиво очертани устни и раздалечени големи зелени очи. Сега обаче косата й е дълга и се спускало раменете на буйни къдрици с червени и златисти кичури сред по-тъмната маса. Моята коса е много хубава, не ме разбирайте погрешно — тя е моето богатство и съм много горда с нея, но за миг изпитвам завист към това необуздано разточителство.

— Джейд!

Тя се усмихва широко, качва на две крачки стълбите и ме прегръща.

— Труди! Толкова се радвам да те видя! Боже, изобщо не си се променила, направо не мога да повярвам!

Тя, естествено, не знае. Откъде би могла да научи? Пътува от вчера сутринта. Въвеждам я в къщата, преметнала ръка през рамото й.

— Страхувам се, че имам лоша новина, мила.

Тя съглежда баба си и купчината накъсани на дребно парченца салфетка като паднал сняг.

— О, бабо! — възкликва Джейд и се спуска към Робърта. — Толкова съжалявам, но вече съм тук!

Сякаш чакала само тази опора, Робърта рухва и започва да плаче. С Шанел вече може да си вървим, но я изчаквам да сложи зеленчука в тенджерата. Джейд донася „Либриум“ на баба си, а аз помагам на Шанел — правим кана сладък чай, напълваме захарницата и каничката със сметана, които Робърта харесва — от сребро и кристал. Занасям чаша горещ шоколад на Робърта. Любимият й. Смята, че е грях да пие толкова много.

— Имаш нужда от това — казвам загрижено.

— Благодаря ти, мила.

— Отивам само да си донеса нещата, бабо. Веднага се връщам — поглежда ме Джейд. Няма следи от сълзи по лицето й, само маската на коравост, която за втори път ме стряска. Каквото и дай се бе случило, беше оставило отпечатъка си върху нея. — Ще ми помогнеш ли да внеса няколко кутии, преди да си тръгнеш? Не ми се иска да ги оставя отвън през нощта.

Кимвам и тръгвам след нея. Навън внезапен порив на вятъра, който пронизва до костите, предвещавайки настъпването на зимата, ни обгръща и разрошва косите ни. Джейд отключва колата и се пресяга към задната седалка.

— Нямам много багаж. Повечето неща дадох на склад — подава ми кутия, в която вещите сякаш са нахвърляни набързо. — Сигурно си чула, че се разведох.

— Да. Съжалявам.

През лицето й преминава сянката на нещо, което почти заприличва на скръб, и тя се обръща към колата, за да измъкне куфар и козметична чанта.

— Какво му остава на човек? Поне се отървах — тя замълчава и ме поглежда. — Ти също, а?

Преглъщам. Току-що подадохме документите.

— Решението ще излезе през февруари.

— Много съжалявам.

Вятърът шумоли из кутията и аз я покривам с ръка, за да не литнат снимките най-отгоре.

— Леле! Внимавай или вятърът ще отнесе всичко.

— Всичките кутии са такива — за момент придобива объркано изражение.

— Няма нищо. Ще направим няколко курса.

Занасяме кутиите и чантите в старата й стая, която изглежда по същия начин, както когато я напусна с дипломата в ръка. Пълна е с остатъците от надеждите на една млада жена — цветя, плакати, дребни украшения и дантели. Джейд енергично съблича якето си, разкривайки ръце със здрави мускули, и с възклицание на отвращение хваща плаката с котенцето и го съдира.

Усмихвам се.

— Какво?

— В такива случаи ругатните много помагат.

— Така ли? — засмива се тя. — Ще пробвам.

Най-отгоре в една от кутиите е сложена снимка на мъж.

— Това той ли е? — посочвам и изчаквам разрешение да я взема. Джейд кимва.

— Данте — въздъхва тя.

Не може да се каже, че е красив, мъж с много тъмна кожа и очи, чиито външни ъгълчета са леко извити нагоре, но чарът му е силно осезаем, почти двуизмерен. Усещам го с връхчетата на пръстите си.

— Фю!

— Да — Джейд взема снимката и в яда си я раздира на две. — Майната ти!

Засмивам се и силно я прегръщам.

— Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря. Благодаря ти също, че не остави Робърта сама. Много ще й е тежко сега.

Само кимвам.

Шанел пресича забързано улицата към осветената си от уличната лампа къща. Аз се запътвам по-бавно към своята. Празна е, дъщеря ми Ани няма да се прибере от работа още няколко часа. Студеният въздух ухае на готвено и опадали есенни листа, което ме кара да се чувствам самотна. Също и гладна. Питам се дали си заслужава усилието да прескоча до магазина.

Точно преди да свия към къщата, го виждам. Новият съсед, който върви срещу мен, а дългата му коса се развява от вятъра.

— Здравейте! — казва и протяга ръка. — Разтоварвах колата и ви видях. Стори ми се удобен случай да ви се представя.

Вече е тъмно, но уличното осветление е достатъчно, за да видя, че лицето му е като от някакъв сън, като на котка, с широко и високо чело, извити вежди и по-тясна брадичка. Очите му са с форма на бадем, лениви, но и нащрек. В тъмното ми е трудно да определя цвета им, но са светли, сини или зелени.

Хваща ръката ми — дори не съм усетила кога съм я протегнала. Пръстите му са дълги и изящни.

— Ейнджъл Сантяго — представя се той. Не мога да определя съвсем точно акцента му — по-плавен е от испанския, който чувам в говора на мексиканските имигранти. Може би е от още по-южния край на земното полукълбо, Перу или Чили.

— Труди Марино — казвам със съзнанието, докато той все още държи ръката ми, че съм жена, имам гърди под слоевете дрехи и бедра под джинсите. — Живея… тук.

— Знам — свикнал е с въздействието, което оказва върху жените, сигурна съм, и се чувствам глупаво, тъй като е с цели петнайсет години по-млад от мен. Джейд ще го хареса. Джейд трябва да го има. Двамата заедно ще бъдат като карамелени мелби. — Видях те по-рано — той пуска ръката ми. — Някой е починал? — пита, като сочи с глава към къщата на Робърта.

— Да, Едгар Уилямс — изведнъж гърлото ми се сковава от напиращите сълзи, докато осъзнавам внезапно, че него наистина го няма вече, и примигвам силно. — Много добър човек беше.

— Оставил е вдовица?

— Да. Робърта. И внучката й Джейд — усмихвам се аз. — Много е красива.

— И нея видях — усмихва се леко и някак си интимно, сякаш иска да ми каже нещо, което аз така и не разбирам.

Внезапният порив на вятъра посипва главите ни с листа и аз потръпвам.

— Приятно ми беше да се запознаем, Ейнджъл.

Изненадва ме, като протяга ръка към мен и маха един лист от косата ми. Подава ми го като подарък.

— Лека нощ, Труди — казва и силуетът му се стопява в тъмнината.

 

 

Наистина е твърде рано за лягане, едва седем часът. Къщата ехти от стъпките ми, сякаш за да подчертае самотата ми. В кухнята откривам някакви стари крекери и бучка сирене, което става за ядене, стига да го изрежа по краищата.

Наистина се налага да прескоча до магазина.

Оглеждам се за някое списание за четене, пускам уредбата на станция Пи Би Ес, по която пускат жизнерадостна келтска музика.

Мога да почета още Лорка, само че той ми напомня за пропилените ми мечти, а сега не съм в настроение.

Винаги мога да прибегна до електронната поща. Надявам се да получа имейл от по-малкия ми син, Колин, който е в „Бъркли“, но не ми е писал. Допреди три месеца поддържах оживена кореспонденция с група народни лечители и специалисти по лечебни масажи, с които се запознах преди две години в Болдър, но вече ме е срам да се свържа с тях. Две жени продължават да ми изпращат имейли — има един, на който отлагам да отговоря вече повече от седмица. Не знам какво да кажа. „Животът е гаден“ звучи необичайно мрачно, особено след като бях нещо като позитивно мислещ гуру на групата.

Много добро ми донесе това, няма що.

Отварям ново писмо и попълвам:

To: [email protected]

From: [email protected]

Subject: Жива и космата

 

„Здрасти, Джен! Не се тревожи, днес съм много по-добре. Не трябваше да оставям истерични съобщения на телефонния секретар. Зле е само от време на време, честна дума. Ани работи през времето, когато не е с приятели или на училище, и така трябва да бъде. И без това е ядосана на двама ни, така че няма никакво значение. По-лесно е, когато е ангажирана.

Просто е скучно. Преди се оплаквах, че нямам никакво време за себе си, и така си беше, но не очаквах да се освободя от всичко така изведнъж. Без закуски и вечери, които мен чакат, без никой да се мотае из къщата. Без уроци. Без шум, от който гредите се тресат. Дори къщата си е все чиста, понеже няма кой да разхвърля и цапа.

Скучно е. Отегчена съм до смърт. Отегчена съм от къщата. Отегчена, отегчена, отегчена. От скука всеки ден си бръсна краката. Веждите ми са идеални. Всъщност току-що ги оскубах (също космите по брадичката и гърдите — защо никой не ни предупреждава за тази особеност на средната възраст? Искам да ми обещаеш, че ако някой ден попадна в болница за повече от седмица, ще ми донесеш депилатоар или ще изляза оттам като изродите, които показват по панаирите.)

Иначе Рик продължава да живее в малкия си евтин апартамент на другия край на града и всички ми повтарят, че трябва да съм доволна дето не се е преместил при нея. Само че не виждам разликата, тъй като не живее и с мен. Всъщност апартаментът изобщо няма евтин вид. Представлява очарователно викторианско жилище, а картините, които е окачил, му придават уют, макар че много бих искала да страда от оскъдицата да градиш нов дом. Само че него винаги го е бивало в тази област. На стените има картини, цветя по прозорците, оправя си леглото и редовно пуска прахосмукачката. Кани се да си вземе коте, но още не го е направил.

Сигурно нямаш търпение да научиш откъде знам как изглежда апартаментът, след като…“

Вдигам глава, когато чувам шум от мотор на улицата, и се опитвам да устоя на желанието да седна с изправено тяло в очаквателна поза. Главата ми обаче сама се накланя в посоката на звука, заслушана в шума, който ще ми подскаже дали това е моторът, който очаквам — добре поддържана машина, която, макар да е на повече от трийсет години, издава звук като доволното мъркане на тигър.

Моторът спира на алеята и аз припряно затварям имейла, отварям текстообработващата програма и избирам напосоки един документ. Бързам, дългите секунди за отваряне на всеки прозорец на монитора ми изглеждат безкрайни като ледниковата епоха и докато документът се мъчи да се отвори, се протягам зад мен за материалите, които съм събрала за Лорка, като слагам един от тях пред клавиатурата. Дори се сещам да си наместя очилата, преди той да позвъни. Два пъти отсечено, едно след друго — нашият сигнал.

— Отворено е!

Независимо колко силно се опитвам и колко често си повтарям, че е време да го забравя, погледът на съпруга ми ме пронизва точно под лъжичката. Заболява ме.

— Здрасти! — казвам, без да откъсвам поглед от компютъра, като се правя, че запазвам файла. Той не разбира от тези неща, но така се чувствам по-добре. Протягам се, все едно че съм се схванала от дългото седене. — Какво става?

Рик пристъпва от крак на крак.

— Боже, наистина застудя навън!

Разкопчава шубата си и отмята качулката, под която се показва гъстата му черна коса, прошарена от сребърни нишки. Черна, с плътен косъм като от лико. Козята му брадичка, която носи, откакто се запознахме преди двайсет и пет години, също е заскрежена. Това само засилва дяволското му очарование, на което още не мога да устоя. Носи любимата ми риза от яркосиньо рипсено кадифе, от която очите му изглеждат като два тюркоаза.

Затварям папката с проучванията върху Лорка. Изчаквам. Изведнъж става много тихо. Чувам дишането му, вятърът прозвънва от съседната врата. Рик безцелно прехвърля пощата, която съм подредила за него на масичката до вратата — писма, които още не получава на новия си адрес. Сметки, оферти за кредитни карти.

— Дойдох да видя дали Ани ще иска да излезем заедно да хапнем навън — най-накрая казва той.

Ани, най-малкото ни дете.

— Тази вечер е на работа, Рик — както и всяка неделя от шест месеца насам. Това обаче го премълчавам. Ще се сети още преди да съм го доизрекла.

— О, да — той поглажда мустаците си. Кима. — Ами ти какво ще кажеш? Искаш ли да хапнем по нещо набързо?

Предпазливо изричам:

— Не, благодаря. Току-що ядох супа.

— Ами! — подкача ме добросърдечно. — Забъркана от нищо?

— От пилешко и тестени звездички.

Той накланя глава и ме поглежда косо.

— Станала си кожа и кости, дечко. Хайде — един хубав котлет, печен картоф, гарнитура? Снощи спечелих малка сума от лотарията. Искам да почерпя.

Въпросът е неизбежен и би прозвучал така или иначе злобно: „Защо не вземеш Каролин?“

— Захванала съм се с нещо. Все пак благодаря за поканата.

Свиване на рамене. Той отмества поглед, хвърля пощата на масичката.

— Няма значение. В такъв случай трябва… ъъъ… да тръгвам.

— Искаш ли да накарам Ани да ти се обади, като се върне?

— Да, би било хубаво — той се обръща към вратата с ръце в джобовете. — А, за малко да забравя — подава ми сноп маркери в пастелни цветове — зелен, жълт, розов и син, поне дузина. — Имаше промоция в „Уол Март“, а ти никога не влизаш там. Помислих си, че могат да ти свършат работа. За проучването ти и изобщо…

Едно от кокалчетата му е порязано и по вида му съдя, че не се е погрижил за раната. Изпитвам желание да го докосна, да му дам медицински съвет, но се насилвам да не го направя. Когато го доближавам, усещам мириса му, който от три месеца се опитвам да изпера от възглавниците. Не мога да го погледна, когато ми подава маркерите, само усещам показалеца му върху дланта си.

— Благодаря.

— Добре ли си?

— А сега би ли си тръгнал, моля те.

Той отстъпва назад.

— Разбира се — още една крачка и спира. Чакам, стиснала зъби. — Разбира се — повтаря. — Извинявай. Ще поговорим утре или някой друг път.

Седя като вкаменена, втренчена в маркерите, докато слушам как двигателят заработва и моторът се отдалечава с рев, който заглъхва в далечината. Стискам маркерите толкова силно, че китката започва да ме боли.

— Без сълзи — казвам на глас и отварям чекмеджето, за да ги прибера. — Никакви шибани сълзи повече!

Жените в бокса

„1720 г. Първите боксови мачове между жени в Лондон представлявали размяна на юмручни удари, ритници с коляно и крак по всички части на тялото, дърпане, дращене и блъскане, които обикновено завършвали със сериозни наранявания за някоя от боксьорките.

1880 г. Създаване на първите правила в бокса.“