Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (45)

43
Труди

„Севиля, столицата на Андалусия, притежава несравними богатства. Разходката из нейните квартали е най-добрият начин да опознаете града. Характерни за «Санта Крус», част от старото еврейско наследство, са тесните улички, ромоленето на вода, градините, в които кованото желязо повтаря естествената красота на цветята, сенчести и тихи.“

Нещо в мен се мъти през този януарски понеделник. В сряда съм на работа, но не ми се ходи. Да не споменавам колко мразя този месец по принцип. Ако температурите ще падат под нулата, става точно през януари, както тази година. Минусовите температури се зареждат за пет-шест поредни дни, въздухът е студен и сух, тревата хрущи под краката ти и не смееш да си поемеш дълбоко въздух, за да не замръзнат белите ти дробове. Светлината през януари заслепява очите ми.

Тази сутрин дебел слой от милостиви облаци покачи температурата и розовеникавата светлина обещава сняг, така че ми идва настроение за готвене. По националното радио има програма за келтите и увеличавам звука, за да се чува из къщата. Реших, че ми се яде хляб с тиквички, и настъргах малко зеленчук в голяма купа от алпака. Рецептата е моя, променяна през годините, за да задоволи вкуса ми — половин доза бяло брашно, половин доза полузърнесто за консистенция и за питателност. Докато смесвам съставките, осъзнавам стреснато, че не съм го правила от години. Накисвам стафидите във ванилия и яйце, на този номер ме научи майка ми, и добавям орехи с различни размери заради удоволствието да ти се падне някой голям — тиквичките още не са обелени заради богатия цвят на кората. Музиката се носи из къщата, келтските барабани и деликатните сопрана ми напомнят за пътуването ми до Денвър, за да гледам „Господарят на танца“, и колко бях развълнувана след това.

Моето диво келтско сърце!

Каквото и да е, то продължава да набъбва в мен. То е вкус, част от нещо, което съм зърнала с ъгълчето на окото, и докато хлябът е във фурната, решавам, че много ще върви със солен пай, затова настъргвам сирене. Доволна съм, че в хладилника имам от всички видове, които обичам — „Хаварти“, полумеко датско сирене, твърдо сирене „Дъблинър“ и пресен пармезан. Като комбинация не си подхождат особено, затова се спирам на твърдото ирландско сирене, смесвам го с останало във фризера парче шунка и ги изсипвам върху черупката от маслено тесто.

Понякога барабанът ме кара да потропвам с крака. Сещам се за келтския военен барабан, който видях в един магазин в Маниту Спрингс, и се чудя дали би ми харесало да притежавам нещо подобно. Кара ме да се чувствам глупаво, но какво от това? Познавам жени, които хвърлят по двеста долара за обеци, без да им мигне окото. Бижутата никога не са ми били слабост, но барабан или флейта, нещо, на което лесно можеш да се научиш да свириш — защо не? Имам право на хоби с единствената цел да ме забавлява.

Обядът е твърде хубав, за да го ям сама, затова се обаждам на Джейд да я поканя. Тя се кани да ходи на тренировка, но обещава да намине след това. Робърта е на пазар в Колорадо Спрингс. Обаждам се на Шанел, но тя е наела бавачка за следобеда и иска да поработи над писането си, което е чудесно. Помислям си дали да не доведа Ейнджъл, но отношенията ни с Рик и без това са обтегнати. Не ми се е обаждал от онази вечер, когато видя снимките, и аз съм решена да не отстъпвам и да не му се обаждам.

Не искам обаче да си създавам още неприятности.

Част от удоволствието изчезва. Канеленото ухание на хляба и миризмата на соления пай изпълват къщата, смесват се с музиката и създават атмосфера на уют и топлина.

Изведнъж ми хрумва, че всичко е за мен.

Готвя за себе си. Угаждам си.

Затова слагам на масата любимата си чиния в черно и червено-лилаво, запарвам си огромна чаша с ароматен чай и намирам последното списание „Опра“, което получих и още не съм чела. Накрая слагам и салфетка. Котките, привлечени от миризмите, се настаняват на места, където могат да бъдат видени, в случай че ми се прииска да споделя с тях остатъците.

През това време — ту меланхолична, ту радостна — музиката се носи из облачния ден. Дори нямам нужда от списанието, за да се развличам. Гледката през прозореца към полетата и къщата на Ейнджъл са достатъчни като компания на мислите ми. Отиване на курс по природна медицина за напреднали в Таос, за който прочетох в интернет. Следващото лято, за един месец.

Или мога да отида в Ирландия. След Испания. С онези пари, дарени от Лусил.

Когато привършвам възхитителния си обяд, се замислям, че и солен пай не бях правила от години. Нито кифлички, нито пълнозърнест хляб, омесен със собствените ми ръце, нито чийзкейкове, или…

Господи! Как е могло това да стане?

В пристъп на внезапно придошла енергия отварям вратата на зимната градина и грабвам Бригите — какво приятно съвпадение, че точно тя е на олтара в този облачен келтски следобед — и я занасям в дневната. До вратата има малка масичка, на която обикновено оставям ключовете си и ненужната поща. Слагам внимателно Бригите на пода и събирам на купчинка всички непотребни хартии, връщам се в зимната градина и донасям покривката за олтара и всичко останало.

Сякаш самата богиня си дава благословията, защото по радиото зазвучава ударно, тържествуващо парче и аз започвам да танцувам насред собствената си къща с пълен стомах. Въртя се в кръг, косата ми се вее окото мен, стъпалата ми потропват и подскачат, сърцето ми лети и в мен се заражда едно чувство. Радост.

Разпознаването донася със себе си необуздано чувство на свобода. Не си спомням откога не съм се чувствала така, откога не съм чувствала себе си, сърцето и душата вътре в мен да подскачат, както когато бях момиче и бях изпълнена с надежди и мечти.

Както жената сега.

Когато се завъртам за последен път, потна и задъхана, едва не изпищявам, защото съглеждам Лусил, която танцува с мен. Носи бяла селска блуза с дълги ръкави и по три сребърни гривни на всяка ръка, приближава с танцова стъпка и хваща ръката ми. Засмивам се и започвам да танцувам с нея, сами двете в дневната ми. Ръката й не е призрачна, нито студена. Солидна и топла — бях забравила колко гъвкави са пръстите й, как първата сгъвка на показалеца й беше възлеста от старо нараняване. Смея се, докато ме върти.

Подушвам парфюма й, смесен с канелата от хляба, вкуса на възможностите и мисля, че трябва да си напомня да посадя макове и…

— Мамо!

Магията изчезва и се обръщам с чувство на вина, сякаш дъщеря ми ме е сварила да танцувам гола. Кожата около устата й е побеляла и тъкмо дай кажа, че няма защо да се плаши от призрака, че това е само Лусил, когато Ани казва:

— Татко е катастрофирал.

Ръката ми се стрелва към гърлото.

— Какво? Как е катастрофирал? Пострадал ли е?

— Каролин ми се обади. Карал е мотоциклета си. Загубил е контрол и е излязъл от пътя — изрича го като бюлетин, думи, лишени от цвят. — Сега е в „Парквю“, в спешното. Тя каза, че ще си тръгне щом отидем.

— Ани — изричам рязко. — Тежко ли е ранен?

Тя поклаща глава.

— Тя каза, че е жив и е в съзнание. Не е ранен много лошо.

Тялото ми се отпуска и се затопля, след като бях застинала от ужас, че може да е мъртъв.

— Добре — вземам си чантата. — Да вървим.

 

 

Когато пристигаме в чакалнята на спешното отделение, Каролин се изправя на крака. Има вид на махмурлия. Косата й е занемарена и прилича на слама. Джинсите й са леко зацапани. Не носи сутиен и гледката не е много красива. По лицето й няма следа от грим.

— Той е добре — казва със сипкав глас. Когато се приближаваме, виждам, че е плакала много. — Само кракът му е счупен — тя замълчава и ме поглежда. — От мотоциклета му вече нищо не става.

— Ах, проклятие! Горкият Рик! — но нещо не ми се връзва. — Как така ти не си пострадала?

— Не бях на мотоциклета. Дори не бях с него — тя отмахва кичур коса от очите си и забелязвам, че още носи обиците, които той й е подарил. — Те… ааа… ми се обадиха да ме уведомят. Намерили са у него картичка с името ми. Съжалявам — тя намята чантата си на рамо.

Ани се втурва напред с присвити очи.

— Ти ни съсипа живота, курва такава!

— Ани! — хващам я за ръката.

Тя се освобождава.

— Ако ти трябва мъж, намери си някой неженен.

Каролин гледа нещастно.

— Съжалявам за болката, която ви причиних. Няма да ви притеснявам повече.

Тя се запътва към вратата и аз бутам дъщеря си да седне на един стол.

— Не мърдай оттук. Ей сега се връщам.

Странно е, знам го, но тази жена е била в мислите ми почти непрекъснато през изминалите шест месеца и я чувствам почти като сестра. Изтичвам след нея. На паркинга тя вади ключовете за колата с лакираните си дълги нокти и виждам как избърсва една сълза.

— Каролин!

Тя се обръща и ме изчаква.

— Само исках — започвам аз — да ти кажа, че не храня лоши чувства към теб. Дано намериш каквото търсиш.

Тя преглъща.

— Търсех Джо — казва. — Знаеш ли, Джо наистина ме обичаше. Разсмивах го и не приемах навътре глупостите му. Като умря страшно ми липсваше, както и на Рик, и от дума на дума стигнахме до…

Разбити сърца, мисля си, и за първи път виждам, че Джо е могъл наистина да обича тази жена. Коравата й външност и женствената същност.

— Сигурна съм, че те е обичал.

— Рик никога не ме е обичал, знаеш ли?

— Знам.

— Наистина много съжалявам. Скъсахме преди повече от месец. И преди не беше много хубаво, да ти кажа истината.

— Благодаря — протягам ръка, но тя само поклаща глава.

Оставям я.

 

 

Кракът му е счупен лошо, така че няма да може да ходи поне шест седмици. Само с патерици. И макар че се чувствам хваната натясно от обстоятелствата, той наистина не може да остане сам в следващите няколко дни и го завеждаме вкъщи. След като Ани отива на работа, аз влизам в стаята с телевизора, където съм го настанила, и му донасям поредното болкоуспокояващо хапче.

— Как си?

— Кофти. Благодаря, че дойде да ме вземеш от болницата.

— Няма проблем. Как е кракът? — усмихвам се и вдигам китката си. — Наскоро преживях същото, нали помниш?

Той успява да се засмее немощно.

— Значи знаеш какво е — хваща ръката ми и ме целува по китката. — Съжалявам, че не съм бил тук да се погрижа за теб.

— Лусил ме посети.

— Лусил?

— Да. Тя е призрак. Прави ми компания — загръщам го по-плътно с одеялото и го целувам по челото. — Може би Джо ще направи същото за теб.

 

 

Цяла нощ ставам, притеснена за Рик, защото кракът го боли. Затова сутринта се събуждам късно. Той спи дълбоко в тъмната стая и аз пускам кафе машината, после излизам за вестник.

До вратата намирам подпряна раница. На Ейнджъл. Познавам я, защото съм я виждал няколко пъти на рамото му. Износена, но здрава. Вземам я. Мирише на него. Отстрани е закачена бележка с европейския му почерк:

„Полети, моя приятелко.“

Вътре има още няколко бележки. Лист с телефони в Испания.

„Те знаят, че ще отидеш. Не се срамувай.“

Освен това има ксерокопие от писмо на испански от галерия в Барселона. Не разбирам всичко, но в общи линии ми става ясно — приемат да изложат творбите му в галерията. Сърцето ми подскача лекичко — доволна съм, че изложбата няма да е в Съединените щати, нито в Севиля, преди да отида там. Мисля, че ще се справя с ролята на загадъчната гола жена. Много по-притеснително е да бъда жената, чието лице хората разпознават.

Накрая има един телефонен номер. Може би това е следващото място, където ще отиде. Не знам, но грижливо го прибирам.

Докато си наливам кафе, някой почуква на входната врата и се забързвам да отворя, преди да се е събудил Рик. Шанел е, с двамата си сина, издокарани и светещи от чистота. Погледът й е като на обезумяла.

— О, извинявай — казва, като ме вижда по халат. — Ще дойда по-късно. Не знаех…

— Не, не, не. Влизай. Какво има?

Започва да се смее, слага длан на устата си, примигва.

— Току-що ми се обадиха по телефона — обяснява. — Една редакторка, която прочела книгата ми за духове — очите й се пълнят със сълзи и тя трябва да престане да мига.

Хващам я за ръка.

— Какво?

— Продадох я, Труди. Купиха я. Харесват я и искат да я публикуват и… — по лицето й започват да се стичат сълзи, докато в същото време се смее. Аз също започвам да се смея с нея, прегръщам я и надавам вик, забравяйки за миг, че Рик спи. — Не мога да повярвам!

— О, Боже, Шанел! Толкова се гордея с теб! Сядай и ми разкажи всичко. До най-малката подробност.

— Така ми се иска да се обадя на Тони. Знам, че не вярваше, че това някога ще стане. Мислеше ме за луда — подсмърча. — Той ми липсва, Труди. Много.

Хващам телефона и й го подавам.

— Той трябва да знае.

— Имаш ли нещо против да му кажа да дойде тук?

— Не, разбира се.

— Искам само да видя лицето му.

Ухилвам се.

— Разбирам — обръщам се към момчетата: — Искате ли закуска?

— Отдавна закусихме.

— Разбира се. Аз съм единствената мързелана в квартала. Хайде, ще ви направя нещо за хапване. Да оставим мама за малко сама.

Писателското табло на Шанел

„Не трябва да се отказвате да изпращате творбите си; не трябва никога да оставяте ръкописа си да гние в чекмеджето. Изпращайте го отново и отново, докато работите върху следващия. Ако имате талант, ще постигнете желания успех — но само ако упорствате.“

Айзък Азимов