Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (41)

39
Труди

Въздухът на андалуския Рим

„В тази изложба чрез аудио-визуалната продукция уредниците Хосе Мария Руеда и Мануел Гросо разкриват изключителната личност на бикобореца Игнасио Санчес Мехиас — интелектуалец в света на бикоборството, на който Лорка отдава почит в известното си стихотворение.“

Дата и място: есента на 1998, в различни части на Плаза де ла Маестранза в Севиля. Спонсори: Лас Реалес Маестранзас

На следващия ден след Коледа получавам самолетните билети за Севиля.

Докато стоя на верандата под студените лъчи на слънцето, пликът изгаря пръстите ми със светлина и обещания. Сърцето ми зазвънява. Отново се заобичах, планирайки това пътуване, наслаждавайки се на представата за себе си като жена, която може да поеме на път сама, да види всичко, което си пожелае.

Влизам вътре и сядам на дивана, отварям плика и разглеждам маршрута. За миг си представям как се настанявам в самолета, закопчавам колана върху долнището на анцуга, което съм обула, за да ми е удобно през дългия полет. Мястото ми е до прозореца, за да мога да гледам, когато кацнем в Лондон и след това в Севиля.

После тази картина затрептява и виждам Рик, който целува шията ми, и цветния калейдоскоп от спомени, трупани над двайсет години. Ако държа на брака си, този период е много важен и със съжаление осъзнавам, че не мога да замина. Не и сега. Ще го направя по-късно, когато нещата помежду ни се стабилизират, когато оставим зад гърба си този мрачен период. Даже Рик може да дойде с мен.

Не.

Странно, но тялото ми се съпротивлява ожесточено на тази идея. Добре, ще отида сама. Да, така е добре. Забелязвам как напрежението ме напуска. Ще отида сама, може би следващата есен.

Засега обаче не мога да замина. Цял ден обмислям възможностите. Изпълнена съм с надежда. Все си мисля за картината с жената на стената в спалнята на Рик и какво означава. Мисля си за моите и неговите сълзи. За първи път от месеци чувствам, че имаме шанс, и няма да го изпусна.

Подпирам билета до монитора на компютъра, за да не забравя да го отменя, заедно с резервацията за Стария еврейски квартал в Севиля. Имам достатъчно време. Ако не мога да върна билета, ще го дам на Ейнджъл.

Докато си стоя там, телефонът звънва. Без да си правя труда да погледна номера, от който ми се обаждат, вдигам слушалката. От отсрещния край се мълчи. След минута затварям и забравям за обаждането.

Само че това се случва шест пъти през деня. На следващия ден отново. И отново на по-следващия. Номерата са различни, но всички са местни и след дванайсетото позвъняване сядам на компютъра и с помощта на интернет проверявам номерата. Два от тях са на мобилни телефони и не мога да ги проследя, но третият е от бара „При Маги“.

Барът, където работи Каролин.

Сядам и започвам да обмислям какво да правя. Не съм говорила с Рик от Коледа и искам да задържа това положение още малко. Топката е в неговото поле.

Телефонът започва да звъни отново и аз поглеждам номера. От бара „При Маги“. Оставям да се включи гласовата поща, чудейки се дали ще последва някакво съобщение. Може би, ако не иска да говори направо с мен, ще може да каже какво иска.

Но когато прослушвам съобщението, се чува само приглушен шум от улично движение и връзката прекъсва.

Чувам гласа на Ейнджъл, който ме пита: „Ще вземеш ли някакви мерки?“

Импулсивно си обувам ботушите и си вземам чантата, преди да съм се разколебала. Навън е режещ студ, затова омотавам шала около устата си. Запалвам колата и я оставям да загрее, докато почиствам заледеното предно стъкло. Навън е тих следпразничен следобед, ясен и студен, въпреки зимното слънце и тюркоазното небе, затова няма много деца. Шофирам през града напълно спокойна, докато не паркирам пред бара на „Санта Фе“.

Заставам до колата и вдишвам и издишвам дълбоко, за да се успокоя. Когато сърцето ми престава да бие като полудяло, прекосявам тротоара и чувам как токчетата на ботушите ми чаткат целеустремено. Поемам си въздух, преди да вляза.

На дневна светлина обстановката вътре е мрачна и безрадостна. Бутилките изглеждат студени и мирише на кръчма. Край бара са седнали само няколко застаряващи мъже, а в едно от сепаретата двама бизнесмени обядват с хамбургери. Джубоксът не работи. По телевизията дават някакво токшоу. Каролин мие чаши и вдига очи, когато влизам. Лицето й се вкаменява.

Възможно най-спокойно — което в случая може да се сравни със земетресение — прекосявам кафяво-белия линолеум и се настанявам на едно високо столче в края.

— Здрасти — поздравявам и изваждам портфейла от чантата си. — Една газирана вода с лимон, моля.

За момент тя само ме гледа. Нищо не мога да прочета по обиграното й лице на барманка. Никакво колебание, нито страх, нищо. Тя избърсва ръце в една снежнобяла келнерска кърпа, взема висока чаша от тезгяха и я напълва с лед, долива газирана вода и пуска резенче лимон. През това време използвам възможността и я наблюдавам. Виждам неща, които вече са ми направили впечатление — косата й е твърде изтощена и суха, но днес е прибрана във френска плитка. Панталоните й са прекалено тесни, но тялото й все още е запазено и може да си го позволи.

Има и неща, които досега не съм забелязала. Ръцете й са дълги и изящни с много дълги и хубави нокти. Носи три сребърни пръстена с тюркоази. Единият е на пръста, на който се носят годежните пръстени, и се питам с леко присвиване в гърдите дали Рик не й го е подарил. Докато ми носи чашата, дневната светлина, която се процежда пред прозорците, става безмилостна към лицето й. За четирийсет и девет годишна изглежда добре, но съвсем скоро ще трябва да се откаже от тесните джинси и дългата коса. И какво ще прави тогава?

Изведнъж ми става жал за нея. Ако с Рик се разведем, животът ми пак няма да бъде лош. Имам си своето образование, парите от Лусил, съзнанието, че пред мен все още има някои възможности, децата, дома. Тя живее под наем, а двете й деца са наникъде, работи като барманка. Тя повече се нуждае от него, отколкото аз.

Каролин слага внимателно квадратна коктейлна салфетка и поставя чашата точно в средата.

— Долар и двайсет и пет — казва. Гласът й е звънлив и напевен, много привлекателен по начин, който не мога да определя. Слага красивите си ръце на петте долара, които оставям на бара. — От тях ли да си прихвана?

Кимам. Отпивам от газираната вода, докато тя разваля банкнотата и ми носи рестото. Подрежда трите банкноти като ветрило и оставя монетите върху тях. Побутвам един долар към нея. Тя го взема и го увива около пръста си. Поглежда ме.

— Дойдох да поговорим — казвам.

— Досетих се.

Усещам, че гласът ми е дрезгав.

— Аз още го обичам, Каролин. Мисля, че и той също ме обича.

— Не, Труди — тя повдига едната от изскубаните си тънки вежди. — Той обича мен. Дадох му нещо, което ти не можа.

— Не се съмнявам. Не съм дошла да спорим. Не те обвинявам, нито искам да те засегна. Просто дойдох да ти кажа, че съм прекарала двайсет и пет години, обичайки този мъж, и няма да се свия и да се преструвам на умряла. Ще се боря за него.

Очите й се присвиват.

— Това е направо жалко! Той ти изневеряваше цяла година. От шест месеца не живее с теб. Той обича мен — тя докосва обиците си и ги показва. Красиви са — сребърни с тюркоази. — Подари ми ги за Коледа.

Наистина ме заболява. Като удар в слънчевия сплит. Какво съм си въобразявала? Че няма да си разменят подаръци за Коледа? Как не!

— Може би си права — успявам да изрека накрая. — Не казвам, че няма чувства към теб. Казвам, че няма да се откажа — изправям се и намятам чантата си на рамо. — Нека по-добрата победи.

 

 

Докато паркирам на алеята пред дома си, слънцето вече залязва. Въздухът е ужасно студен и небето се разделя на пластове като парфе — опушено мръсносиньо отгоре с широки откоси розово отдолу. Изтичвам вътре и си вземам фотоапарата, макар да знам, че няма да излезе толкова красиво, колкото го виждам с очите си. Докато наглася обектива, се изнервям и изведнъж се сещам за едно дърво в долната част на улицата, на ъгъла. Забързвам се надолу с мисълта, че светлината може да изчезне, преди да съм я уловила.

Ето го. Китайски бряст с черна кора, протегнал клони към пищните слоеве цвят, показвайки чрез контраста колко необятни са цветовете. През пролуките в улицата се виждат платата в далечината и слънцето между тях, златно и обещаващо.

Сещам се за Ейнджъл и отпускам фотоапарата. Бих искала да споделя с него този момент. Цветовете, светлината. Може би той ще ми го опише на испански и ще ме научи на нови думи. Как е на испански небе като парфе? Изкушавам се да се отбия, докато минавам покрай къщата му на връщане. Да вдъхна уханието на канела и кафява захар.

Отминавам. Колата му е паркирана на алеята — неговата вълшебна тиква. От прозореца се разнася топла светлина в противовес на настъпващия мрак. Впервам поглед в бледнеещия розов цвят на небето, за да не погледна към прозореца му.

На стълбите към верандата ме спира Шанел с двете момчета след нея.

— Здрасти, Труди. Имаш ли малко време? Искам да поговорим.

Говори някак изтощено и аз бързо я поглеждам. Очите й са зачервени.

— Какво има, мила? Пак ли те боли зъб? Влез и ми позволи да ти направя чай.

— Не е зъб — казва. — Момчета, отидете да си поиграете отзад.

Докосвам рамото й, щраквам лампата. Страните й са бледи.

— Да отидем в кухнята. Момчета, елате да ви дам бисквити — приемат ги със сериозно изражение и ококорени очи. Винаги са много спретнати и чисти. Без да продумат, занасят бисквитите на задната веранда и изваждат колички от джобовете си. — Какво става, Шанел?

Тя сяда прегърбена на стола, без дори да си свали палтото, и ми разказва цялата история с измъчен глас. Слагам чайника и изваждам големите чаши, три кутии с чай и нова кутия с „Пеперидж фарм“.

— А тази сутрин — завършва тя — си събра дрехите в един куфар и отиде при майка си.

— По дяволите!

Тя се навежда напред и отмята косата си с рязко движение.

— Няма да му позволя да ме сплаши. Няма. Писнало ми е всички да ми казват каква съм, какво да правя и каква да бъда — чайникът изсвирва и аз го свалям от котлона и наливам гореща вода в чашите. — Всъщност дошла съм да те помоля за услуга.

— Казвай.

Тя топва пакетчето във водата и казва:

— Майката на Тони ще гледа момчетата през деня, въпреки че той изобщо не е съгласен. Ще спят у Робърта през седмицата, заради което се чувствам виновна, но мисля — свива рамене тя, — а и Джейд е на същото мнение, че за нея е добре да се занимава с нещо полезно.

— Да. Значи остават нощите през почивните дни. С радост ще ги приютя. На кои дати?

— От осемнайсети февруари до двайсет и осми. Петък е първият ден. Оттогава.

Датите съвпадат с пътуването в Севиля. Приемам го като знамение — тази млада жена има нужда от моята помощ повече, отколкото аз имам нужда да отида в Испания. Така или иначе вече съм взела решение да се откажа.

Наистина ли?

— Добре, няма проблем.

Тя въздъхва и протяга ръка през масата.

— Благодаря ти, Труди. Много ти благодаря. Ти ми даде куража да го направя.

— Удоволствието е изцяло мое, миличка — стисвам пръстите й. — Съжалявам, че Тони го е приел така. Убедена съм, че ще си промени мнението.

— Не се знае — издайническите сълзи правят очите й още по-сини. Тя примигва на няколко пъти. — Макар че сърцето ми се къса, Труди. Защо трябва да избирам едното или другото?

Поклащам глава.

— Не знам.

 

 

Не ме свърта на едно място, след като тя си отива. Обикалям къщата и се чудя с какво да се захвана. Ани е на работа. Колин е излязъл с приятели от гимназията. Обхваща ме чувство на обреченост, без да знам какво го е породило. Отивам в зимната градина, следвана от щастливия Зоро.

Жената паяк е богиня на месеца, образ на майката, тачен наред с други от племето навахо. Статуята, която имам, е на индианка с дълга черна коса и ангелски крила, разперила ръце като символ на изобилието, откритостта и щедростта. Запалвам в нейна чест ароматна пръчица от сладка трева и градински чай, свещите с цвят на пръст и сядам при нея в малкия си ъгъл сред растенията. Много е тихо. Ниските лампи, които използвам, за да осветяват тъмните ъгли, разпръсват мека розова светлина. Миризмата на сладка трева, земя, влага и растения облекчава чувството за обреченост.

Това е моето убежище, тази тясна стая. Тук се оттеглях и можех да бъда самата себе си, да ровя в калната земя и да отглеждам цветя само за красота и удоволствие. Точно тук за първи път сериозно се замислих за курсовете по природна медицина, за които прочетох на таблото с обяви в университета. Тук се чувствах свободна да издигам олтара на богините, които започнаха да ми харесват. На фона на тъмното стъкло проблясват петнистите листа на бегонията ангелско крило, а цветовете висят на гигантски чувствени гроздове и ми напомнят за снимките от двора на хотела в Севиля.

Започвам да рецитирам на глас стихове на испански. Лорка, разбира се, но също Неруда и откъси от някои други, които помня смътно. Затварям очи, за да чуя как гласът ми се търкаля през испанските срички. Произношението ми винаги е било отлично, както ми казваха, повод за гордост, макар че аз нямах никаква заслуга. Израснах на място, където испанският изговор много е повлиял на английския, затова беше лесно. После Лусил ми говореше, изричаше страстни думи, които се лееха от устата й, когато ми четеше стиховете на любимия си Неруда. Тези думи, същите, които сега се сипят от устните ми със собствения ми глас, обещават приключения, смелост и страст. Чувам ги и по страните ми се стичат сълзи, защото за толкова много години съм говорила на този език единствено с Ейнджъл.

Ще ми е тъжно, когато си замине и се върне към приключенията.

Продължавам да седя и да рецитирам испанска поезия. Мисля за цветовете на Лорка, за зелените му луни, сребърни треви и течаща през тях вода. Настръхвам от удоволствие и отварям очи, за да видя зеленината на моя свят, жълтия пламък на свещта и мекотата на розовата светлина. Виждам ръцете си в скута, дълги и бели, и се питам какво ще правят след една година. Пет. Двайсет.

Зоро се усуква около глезените ми с пухкавата си опашка.

— Как може да съм толкова стара и да не знам нищо за себе си? — питам го.

Той тихо измяуква и мига съблазнително с жълто-зелените си очи. Дългата ми бяла ръка се отпуска върху главата му, пръстите го потъркват зад ушите. Сякаш принадлежи на някой друг тази ръка, и изведнъж изпитвам неудържимо желание да разгледам снимките, които Ейнджъл ми направи. Духвам свещта, гушвам котката и се забързвам нагоре към гардероба в спалнята ми. Скрила съм ги под една завивка, която никога не използваме.

Изваждам ги и ги разпръсвам на леглото. Аз съм и не съм аз — същество, изтъкано от светлосенки, светло обещание. Той е такъв магьосник със светлината, мисля си отново, докато разглеждам уловените в косата ми снопове слънчеви лъчи, от които избухват звездички от светлина. На друга полумесецът на гърдите ми е единствената извивка от светлина сред тежките сенки, последвана от очертанието на скулата.

Коя е тази жена?

Привлечена съм към прозореца и повдигам завесата. В кухнята на Ейнджъл свети. Допирам показалеца си до студеното стъкло и дъхът ми го запотява в кръгче. Започвам да рисувам в него — нещо, което не съм правила от години. Рисувам сърце. Не знам какви инициали да изпиша вътре, затова слагам моите ГОМ — Гъртруд О’Нийл Марино.

Ейнджъл отива до прозореца. Стои там и ме гледа, после се навежда към стъклото и залепя устните си на него. Засмивам се и слагам длан на моя прозорец. Толкова е красив! Харесваше ми как ме любеше, но сега не изпитвам желание да отида при него и да се хвърля в прегръдките му. Тази настъпваща тъга няма нищо общо с края на една кратка любовна история с мъж, който излекува много от пукнатините в душата ми, психиката, егото ми.

Отново разглеждам снимките и се питам какво ли би видял Рик в тях. Не мога да си представя да ги крия завинаги, но кой мъж би харесал такива чувствени снимки на съпругата си, направени, след като се е любила с друг мъж? Засмивам се на себе си. Дадох на Ейнджъл разрешение да ги продава, да ги излага — каквото поиска. Те са артистични, изобщо не са мръсни и да си кажа право, доста ми е приятно да изглеждам толкова секси на четирийсет и шест.

Долу се чува затръшване на врата и Колин извиква:

— Мамо?

— Проклятие! — втурвам се да събирам бързо снимките, като се опитвам да не ги измачкам. — Горе съм! — обаждам се, когато вече съм ги събрала на купчинка. Няма време да ги прибирам в плика, затова ги слагам върху скрина до леглото и ги покривам с един шал.

Той се показва на вратата с шише уиски.

— Какво правиш?

— Подреждам. Как мина вечерта ти?

Той се пльосва на стола, където седеше Лусил през онази вечер, когато си счупих ръката.

— Някак си странно, да ти кажа направо. Вече нямаме почти нищо общо.

— Опасявам се, че така става — настанявам се на леглото и подпирам глава на лакътя си. — Може би ще има един-двама, не повече, с които ще искаш да поддържаш връзка след двайсет години.

— Ти поддържаш ли връзка с някого от гимназията?

Изсумтявам.

— Почти не. Едва изчаках да завърша, за да се махна оттам. Също като ти с Пуебло.

— Честно казано, не виждам с какво Пуебло е по-добър от Кловис.

— Разликата е голяма.

Той се подпира на коленете си.

— Само че, мамо, едва ли си имала точно това предвид, когато си заминала, нали?

— Не — отвръщам честно. — Макар че понякога животът се нарежда добре от само себе си.

— Защо не си завършила магистърската степен?

— Нямах време. Деца, нали разбираш — усмихвам се.

Той среща погледа ми.

— Време е, мамо.

Сядам изправена.

— Така ли? Преди три дни със сестра ти крояхте планове как да ни съберете с баща ти. Тази вечер ми казваш, че трябва да се върна в университета, за да защитя магистратура, въпреки че… — спирам се навреме. Затварям си устата. Неподходящо.

— Въпреки че точно връщането ти в университета създаде неприятностите между вас?

— Не ми се говори за това, Колин. Бракът е много лично нещо.

Жегнат, той се обляга назад.

— Извинявай. Само се опитвах да помогна — разбунтуван, вдига тези свои изключителни очи. — Ако човек има желание, винаги ще се намери начин. Мисля, че е тъжно, задето си се отказала от тези неща.

Неканените сълзи от по-рано се завръщат, преди да мога да ги спра, което влошава нещата. Сигурно имам предменструален синдром. Свеждам поглед, но Колин забелязва.

— Наистина го искаш, нали?

Кимам. Мисля си за билета до Севиля, подпрян до компютъра в очакване да го откажа. Започвам тихо да рецитирам:

„Chove en Santiago, na noite escura.

Herbas de prata е de sono cobren a Valeria lua.“

— Звучи красиво. Какво означава?

— В Сантяго вали по тъмна доба. Треви от сребро и сън покриват празната луна — отварям очи. — Не е ли красиво?

— Мамо, винаги си ни казвала да правим това, което обичаме. Повтаряла си ни толкова много пъти, че цял живот си работила, и това е нещо важно, което трябва да направиш за себе си — той се навежда напред, млад и пълен с идеализъм. — Защо не го правиш?

Примигвам.

— Не знам.