Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (43)

41
Джейд

В неделя след Нова година Рубен ми се обажда много рано сутринта.

— Добро утро — поздравява бодро. — Ще ходите ли на църква?

— Да — отвръщам лаконично в синхрон с настроението ми. Не съм го виждала, нито съм говорила с него от една седмица.

— Имаш ли нещо против да дойда?

— Вероятно не — поглеждам през рамо към баба и измореното й лице променя намерението ми. — Защо не дойдеш на обяд след това — отпускам слушалката, за да може Рубен да чуе защо го каня. Баба има нужда да сготви за някого. — Нали си съгласна, бабо? Рубен да дойде на обяд?

— Не ми се занимава с готвене — отвръща тя.

— Аз ще сготвя. Ти можеш да си седиш и да си почиваш.

— Добре тогава.

На другия край на линията Рубен казва:

— Май не е много добре, а?

— Не.

— Готов съм. Ще дойда и може дай повдигнем духа.

Ядът ми се завръща с пълна сила.

— Рубен, какво си…

— Какво?

— Нищо. Няма значение.

— Искаш да знаеш къде бях?

— Бинго!

Кратка пауза.

— Опитвах се да бъда добър.

— Както кажеш.

— По-късно ще поговорим, Джейд. Имам изненада за теб. Идвам след малко.

Бях облякла една семпла неделна рокля, но сега се втурвам в стаята си и се преобличам в дълга черна рокля от трико. С поло яка, стига до средата на прасците ми, но със сребърния колан изглежда секси. Слагам си висящи сребърни обеци за завършек на тоалета и голяма африканска гривна. Когато се връщам в дневната, заварвам баба както я бях оставила — седи отпусната, с непипнато пред нея кафе. Облечена е, но не си е сложила обувките, а косата й стърчи във всички посоки.

— Хайде, бабче, дай да ти оправя косата — налага се да сложа ръце на раменете й и да я побутна, за да стане. Идва с мен, накуцвайки, понеже коляното й е подуто. — Ето така. Седни пред тоалетката и ми позволи да се погрижа за тази прическа.

Включвам парната четка и машата, които ползва. Докато се нагряват, използвам кръглата четка, която е много приятна за скалпа. Не се е боядисвала от известно време и покаралите корени са жилави и къдрави, посребрени. Капвам няколко капки от маслото за коса и го втривам в скалпа й, за да живне и да се почувства поглезена. Тя мирише на сапун и чай и си спомням хилядите пъти, когато съм решила косата й или тя моята. Бяхме страшно близки, когато бях малко момиченце.

— Знаеш ли колко много те обичам, бабо?

— Много мило, скъпа.

Оформям ситните къдрици в нежни вълни.

— Знаеш ли какво?

— Какво, мила?

— Когато бях малка, си мислех, че ако си на сто години, когато умреш, аз ще бъда на петдесет и ще мога да го понеса.

— Така ли? — в гласа й се долавя смях.

Продължавам да я реша, бавно и нежно. Косата й започва да блести.

— Точно така си мислех.

На вратата се чука.

— Това е Рубен. Не ставай. Аз ще му отворя.

Отправям се забързано към вратата и я отварям. Каня се да го оставя да ме последва, но той отваря вратата с мрежата и изглежда и мирише толкова добре, че се спирам, а всяка клетка от тялото ми набъбва. Той е ужасно висок и има солиден вид, лицето му е наскоро обръснато, мустаците подрязани и сресани, а костюмът му седи като втора кожа върху широките рамене. Носи букет от слънчогледи. Много тихо изричам:

— Позволено ли ми е да те целуна? Само веднъж.

Той се навежда и го прави и в бързината мога да кажа, че му е нужно цялото усилие на волята, за да се спре дотук. Езикът му докосва моя. Отдръпваме се.

— Влизай. Трябва да дооправя прическата й — той идва след мен в нишата до банята.

— Добро утро, Рубен! — поздравява с мелодичния си глас баба.

— Добро утро, госпожо Уилямс. Нося ви тексаски слънчогледи.

— О, много мило! Виж само колко са красиви!

Вече звучи по-добре. Усмихвам му се над главата й с благодарност.

— Ей сега свършваме. Ти извади една ваза от шкафа до мивката.

Докато омотавам един кичур около машата, погледите ни се срещат и виждам на лицето му изражение на възхита, което не мога да разбера.

 

 

Той ми държи ръката по време на службата. Виждам, че възрастните ни хвърлят одобрителни погледи, чувствам горещите вълни от някои жени. Изпитвам болезнена гордост да ме виждат с него в църквата. С този красив, силен, здрав, добър мъж, който държи ръката ми. Това ме разчувства и започвам да си мечтая.

Първо си представям как изричаме обетите си — аз в бяла рокля, защото този път е истинско. Виждам как седим на тези пейки година след година. Водим и децата си, които оставяме в яслите. О, те ще бъдат много красиви бебета! Ще имаме гигантски бебета, малки момиченца с характер и енергични момченца.

Поглеждам го и той отвръща на погледа ми. Изражението му е сериозно, толкова сериозно, че си помислям, че може би мислим за едно и също нещо. Не за страхотен секс. В очите му виждам децата си, нашите деца. Бебетата, които отдавна искам; бебета, за които да се грижа и да обичам; които да ме обезсмъртят.

Ръката му стисва по-силно моята.

Глупави фантазии, решавам изведнъж. Навеждам глава, настрани от погледа му. Той подръпва ръката ми и аз го поглеждам. Изрича безмълвно: „Обичам те.“

Не знам какво да направя, освен да вдигна ръката му и да я целуна.

 

 

Отвън зимното слънце свети, но не топли. Изчакваме баба да си довърши разговора с една от приятелките й.

— Каза, че имаш изненада за мен — подсещам го.

— Така е — на лицето му се разлива потайна усмивка. — Уредил съм ти мач.

Сърцето ми подскача и се удря в ребрата ми.

— О, Рубен, наистина ли?

— Да. Тук в града след три седмици. Мислиш ли, че си готова?

— Знаеш, че съм.

Той прочиства гърлото си.

— Ще се боксираш с Шантал.

Ококорвам очи.

— Ах!

— Точно затова се уреди. Тя участва и поиска да се бие с теб.

— Страхотно! — повдигам вежди. — Мога да се справя с нея.

— Знам, че можеш.

— Благодаря ти, Рубен. Това означава много за мен.

Той кима.