Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (30)

28
Джейд

„Много изследвания сочат, че жените спортисти по-рядко развиват рак на гърдата и по-рядко стават жертви на домашно насилие. Те се радват на по-висок успех, по-голямо самоуважение и по-ниски нива на депресия. Момичетата заявяват, че състезанието ги подготвя по-добре за живота и жестоката конкуренция на работното място.“

Джанет Хауърд

През един ранен декемврийски следобед времето се развилнява и започва силно да вали сняг. Седя в тесния си офис в Социалните служби с една седемнайсетгодишна майка, която вече има три деца и четвърто на път. Първите три са й отнети. Дошла е да заяви, че е готова да си ги вземе.

Главата ме боли на тила от падащото атмосферно налягане. Отчасти причината може да е в кофеина, който поемам със съзнанието, че е вреден. Освен това ме наболява дясната ръка над лакътя заради мускула, който вчера разтегнах — замахнах и не уцелих, което навреди на опитите ми да убедя Рубен, че съм готова да изляза на ринга. Той само ми се изсмя.

Отстрани може да изглежда, че съм безсърдечна — да си мисля тези неща, докато това младо момиче излива пред мен историята си, но нека ви кажа: коремът й стърчи сякаш е глътнала футболна топка. Не си е мила косата поне от шест седмици. Виси безжизнено по раменете й, слепена и мазна.

При все това се опитва да ме метне. Премята мръсните кичури през рамо и примигва с големите си сини очи. Някога сигурно е била красива, но пристрастените към кокаина жени бързо губят свежестта си.

Виждам толкова много такива момичета. Все повече и повече. А ако не е кокаин, ще е алкохол или трева, като винаги има и по някой мъж. Още един. Този път истинският. Този, който може би ще остане. Мъжът, който ще обича децата си.

Още едно момче. Момче като моя братовчед Малик — винаги с номерата си, с хвалбите си, с безкрайните приказки за неговите „кучки“. За да ги имат, момичетата отдават сърцата си, телата си, добротата и дори децата си, докато не бъдат използвани докрай. Кухи обвивки на самите себе си, старици на трийсет, които живеят по приюти до края на живота си, защото не познават друг живот. А освен това раждат бебета. Момчета, които ще викат на жените „кучки“, когато пораснат, и момичета, които ще започнат да се продават на дванайсет-тринайсет години.

В началото, когато все още ми бе останал някакъв идеализъм, се опитвах да направя нещо за тези момичета. Водех курсове по контрол над раждаемостта, за да могат да си намерят работа и дори да отидат в колеж. Някои бяха невероятно умни, да ти се скъса сърцето, но те не могат да управляват в техния свят. В гетата и мексиканските квартали на Америка едно момиче не може да управлява дори в престъпния свят, както брат й например.

Тялото е единственият й капитал. Повръща ми се.

И така, не постигах почти никакъв успех с тези момичета — все едно да се опитваш да пресушиш океана с капкомер. Прехвърлих се на бебетата. Поне при тях понякога имаш шанс да прекъснеш омагьосания кръг. Така че — не, не изпитвам голямо съчувствие към това пропаднало момиче пред мен. Вместо това се чудя как да спася бебето й, за да не седи той или тя след петнайсет години на същия стол в офиса ми.

Снегът привлича вниманието ми. Големи, приказни снежинки, каквито не съм виждала от десет години. В Калифорния ми липсваше снегът. Тези се носят плавно надолу и покриват грозния паркинг.

Когато телефонът звънва, ми се иска да е за нещо, което ще ме разсее.

— Джейд Кингман на телефона.

— Здрасти, Джейд — разпознавам веднага кадифения глас. — Обажда се Айлийн Робидо — майката на втората серия Дантеви деца. — Удобно ли е да поговорим?

— Само минута, Айлийн — покривам слушалката с длан.

— Бони, не мога да ти помогна, докато не се изчистиш. — Capisce?

— Чиста съм, госпожо Кингман! Кълна се!

— Съгласна ли си да се подложиш на тест за наркотици?

Тя отмества поглед. Става от стола, прегърбена, стойката говори за поражението й, и тръгва да излиза. Прекрачвайки прага, промърморва:

— Путка! — без да си прави труда да го скрие от мен.

Махам ръката си от слушалката.

— Извинявай, Айлийн. Как си? — в следващия миг вътрешностите ми се свиват на възел. Не съм имала новини от Данте от седмици. — Данте добре ли е?

— О, момиче, нали познаваш Данте! Винаги пада на краката си, никога по гръб — само че многозначителното замълчаване не ме успокоява. — Всъщност обаждам се заради него.

— Да?

— Виж, Джейд, имали сме някои различия, няма да го крия, но мисля, че не е редно да бъдеш в неведение там някъде в Колорадо, като сигурно му изпращаш пари и т.н.

— Аз… — спирам, преди да съм излъгала. — Да, така е. Какво е направил?

— Оженил се е — за първи път чувам такава необуздана ярост в гласа й.

— Какво?

— Да, точно това казах. Порша ми съобщи. Не ти трябва да й се обаждаш днес, сестро, защото би застреляла този негър, ако имаше как — води я за носа до последно, дори я помоли да се омъжи за него. Тя ми показа писмото преди няколко седмици.

Отново усещам онова странно гъделичкане в гърдите си. Не мога да кажа, че ми се повдига. Натискам с леденостудените си пръсти мястото между веждите.

— Джейд?

— Тук съм — гласът ми звучи глухо. Разтърсвам глава, за да отмахна косата от лицето си. — За коя се е оженил?

— Някаква бяла, с която се запознал по време на процеса, точно преди да влезе в затвора, адвокатка. Можеш ли да повярваш?

Този мъж може да свали с поглед гащите на Дева Мария, затова да, вярвам. Само че не мога да го изрека.

— Благодаря, че ми каза, Айлийн. Трябва да излизам сега.

— Джейд, знаеш, че ти го казах не за да те нараня.

— Знам. Благодаря — затварям телефона, отивам до вратата и я затварям. Усещам разкъсващо чувство в гърдите — все едно някой ми изкарва въздуха и заедно с него може би всички ребра. Достига до тила ми.

Женен.

Едно тъничко гласче се обажда в главата ми: „Аз съм неговата жена!“ Да, това беше моята утеха — ожени се за мен, а преди това не се беше женил дори за майките на децата си.

Беше алергичен към брака, преди да ме срещне. Повтаряше го стотици пъти. Мислех си, че означавам повече за него, от която и да е друга жена. Че независимо от всичко аз ще бъда неговата любима, сега и завинаги. Че онова между нас беше много специално. Че той никога повече няма да може да обича друга, както и аз.

Стоя и се опитвам да дишам, загледана в гъстия, красив до полуда сняг, който се сипе. Знам, че никога няма да погледна вече подобен сняг, без да си спомня за тази болка.

Данте, завинаги загубен.

Женен. Спомням си какво каза Айлийн — била е бялата адвокатка, с която се запознал по време на процеса. Трескаво напрягам паметта си да се сетя коя може да бъде. Главният адвокат беше мъж, но помощничката му беше жена, с лъскава черна коса до раменете, на която се възхищавах. Дребничка. Ниска на ръст, с тесни рамене и без дупе. Забелязах го, защото полите й висяха. Слагаше си червено червило и ноктите й бяха направени в салон.

Предполагам, че това върви с професията.

Сигурно ще се запитате какво би правила жена като нея с осъден крадец с четири деца от две различни жени и бивша съпруга. Недейте. Всички ние попадаме в тази категория. Не просто хубави, а всяка с рядка по рода си красота. Айлийн е с котешки издължени очи, островитянка със светла кожа. Порша е респектираща африканска царица с дълга шия и бюст с форма, която приковава вниманието на всеки мъж около нея.

Осъзнавам, че разводът ми не беше истински. Подписах документите. Отрязах го финансово. Почти. Преместих се на хиляди мили. Дори не приемах разговорите с него по телефона.

Убеждавах се, че съм приключила с него. Обаче всъщност не го вярвах. Не и до този момент. Болката е непоносима. Иска ми се да ритна нещо, да изкрещя или да запратя кошчето за боклук през стъклото на прозореца само за да го чуя как се разбива.

Вместо това вдигам слушалката и набирам вътрешния номер на шефката ми.

— Шърли — изричам, когато тя отговаря, — налага ми се да си тръгна по-рано. Ще си взема отпуск до края на деня по лични причини.

Явно гласът ме издава.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Джейд?

— Не, освен ако не познаваш някой наемен убиец на бивши съпрузи.

— Чакай малко, в органайзера си имам номера на един.

Засмивам се горчиво. Тя също е разведена.

— До утре.

 

 

Карам до нас, без да виждам. Баба ми не е вкъщи. Не ми е оставила бележка, но не е длъжна. Подритвам с крак една от нейните кутии и забелязвам, че бавно, но упорито ги е напълнила. Във всяка стая от къщата има кутии, надписани с името на някой роднина.

Поразява ме мисълта, че от стените започнаха да изчезват неща и къщата изглежда някак си оголена. Чудя се какво мога да направя. Да поговоря с пастора й? Този начин на изразяване на скръбта нормален ли е? Има ли причина да се безпокоя?

Тъкмо си вземам палтото, когато телефонът иззвънява. Вдигам го механично.

— Ало.

— Бейби, така се радвам, че те намирам. Опитах се да се свържа с теб в работата, но ми казаха, че си вкъщи.

Затварям. Веднага звъни отново и се питам кой ли му е дал фонокарта. Вероятно новата му съпруга. Лежа на дивана и го оставям да звъни.

На третия път вдигам слушалката и извиквам:

— Не желая да разговарям с теб!

— Джейд! — казва той с кадифения си глас. Смирен и разкаян.

— Какво?

— Мила, недей да затваряш. Изслушай ме.

— Имаш пет секунди.

— Просто се опитвам да се свържа с теб, бейби. Ти си единствената, знаеш го.

— Данте, на глупачка ли ти приличам? Оженил си се за тази жена, докато си залъгвал Порша, че ще се съберете, а мен търсеше, за да ти изпращам пари, марки и фонокарти. Единствената, която не можа да излъжеш, беше Айлийн и сега си бесен, че ми е казала.

— Бейби, почакай. Какво ти е казала Айлийн? Че съм се оженил за тази кучка?

Изсумтявам.

— Недей да лъжеш, Данте. Писна ми. Опитай поне веднъж в жалкия си живот да кажеш истината.

Той мълчи.

— Трудно е, а? — казвам.

— Бейби, виж. Добре, ожених се за нея. Ама ти нали я видя? Кльощава и стара, изобщо не е мой тип. Няма по-добър начин да се измъкна по-скоро от затвора от това, да оставя адвокатката, която си припада по мен, да свърши цялата работа.

Затварям очи. През червеното на затворените клепачи виждам стотици картини, падащи като снежинки. Аз и Данте — как се смеем на масата в хубав ресторант. Той — издокаран, а сервитьорката му се умилква, докато аз се надувам, че съм с желан от толкова много жени мъж. Порша, която идва на прага ми една нощ като вуду кралица с прибрана в тюрбан коса и трескав поглед. Изплаших се до смърт, но тя само ме погледна и каза: „Внимавай за чековата си книжка, захарче. Ще те използва, както използва нас, и ще те накара да мислиш, че ти харесва.“ После ме бутна, за да влезе вътре, и се изплю в лицето на Данте. Той не направи нищо. Взе салфетка и си избърса бузите, вдигнал лице към нея. Имаше нещо пламенно и мрачно в този момент, докато се гледаха втренчено — нещо, което не исках да видя, и аз отместих очи.

Виждам се как лежа в прегръдките му, сгушена на рамото му, след като сме се любили. Чувствам се така, сякаш вътрешностите ми са се разтопили.

Виждам и новата, толкова излъскана, привлекателна и успяла, жертва на неговата магия. Готова да се превърне в новата му жертва.

— Как можеш да използваш хората по такъв начин, Данте?

— Правя всичко, което мога, за да се върна при теб, бейби.

— Ти си повърхностен и жалък — казвам. — Използва мен, Порша и Айлийн, ще използваш и тази, докато има за какво, после ще се прехвърлиш на следващата. Ти си — произнасям отчетливо — един нещастен шибаняк.

Той ми затваря.

Ругатнята отеква в къщата на баба — най-грозното нещо, което съм изричала. Докато седя, ехото ме порицава. Не мога да измисля нищо друго, освен да си облека екипа за тренировки. Оставям бележка на баба и отивам в залата.

Няма много хора в снежния следобед в четвъртък. За нещастие кучката, която ме мрази в червата, е там. Или за щастие. Тя просъсква като змия, когато минавам покрай нея на път за съблекалнята. Хвърлям й мрачен поглед, който казва: „Давай. Ядосай ме днес.“

Рубен не се вижда никакъв. Разочарована съм, но не заради него дойдох. Преобличам се и хващам косата си на опашка. Мускулите на ръцете и краката ми подскачат от напрежение. Започвам да скачам на въже, за да загрея. Кучката е на чувала и при всеки удар с ръкавиците подмята:

— Смазах й носа.

— Спуках красивата й челюст.

— Нечистокръвна кучка.

Не й обръщам внимание и продължавам с движенията за краката. Рубен ще ме навре в кучи задник, ако се поддам, а днес съм достатъчно бясна, за да го направя.

Само че тя продължава. По-високо и по-противно. Предизвиква ме пред мъжете, които започват да ме гледат, за да видят кога ще ми прелее чашата. Атмосферата се сгъстява, наситена с похот. Искат да ни видят как се бием. Гърдите ми започват да горят от напрежение, но продължавам да си гледам моята работа. Лицеви опори, коремни преси. Няма да започна някакъв идиотски женски бой.

Това продължава около половин час и атмосферата е все по-напрегната и тежка. Тягостна. Ядът към Данте и глупостите тук се смесват в тялото ми и умирам да нараня някого. Да дам на тази малка кучка урок.

От едната страна е Гейб, братът на Тони. Поглеждам го и той идва, като се обръща с гръб към останалите, за да не видят какво ми казва.

— Трябва да се изправиш срещу нея, Джейд. Губиш авторитета си.

— Рубен ще ме убие.

— Ще го преживее. Ще му кажа как стана — той присвива очи. — Страх ли те е?

Срещам погледа му.

— Не.

— Качи се на ринга с нея. Бий се. Аз ще бъда в твоя ъгъл.

Точно това искам — да си изкарам целия бяс. Заобикалям го.

— Добре, кучко. Качвай се на ринга.

През боксьорите минава вълна на одобрение.

Гейб ми помага да си стегна ръкавиците. Оглеждам опонентката си. Ниска и набита, с около четири килограма в повече около талията, но няма какво да се заблуждавам. Има физиката на индианка от Югозапада, мощна в торса и ако ме удари, ще го усетя. Само че аз имам по-дълго кроше. По-бърза съм. Тя е по-млада. Аз съм по-умна.

Гейб ме предупреждава тихо:

— Пази се от ъперкъта й. Опасен е и може да ти счупи челюстта. Внимавай за ударите с тяло — дава ми протектор за зъбите. — Не отстъпвай, иначе ще те нарани.

Адреналинът и очакването ме изпълват. Рубен ще ме убие, но Гейб е прав. Няма как да го избегна, без да загубя уважението на хората тук.

— Хубавица — подмята тя и се усмихва. Ако апахите вземаха пленници, тя щеше да измисли мъченията с мравки. Това предизвиква у мен солидна доза страх.

Обикаляме в кръг, изчакваме и се мерим с поглед. Задъхвам се и се движа прекалено, което ще ме изтощи. Забавям темпото и изчаквам да се открие. Виждам как пристъпва всеки път на цяло стъпало, солидно.

Не издържам на напрежението и нанасям първия удар — десен, но тя го избягва. По-бърза е, отколкото мислех, и стоварва бръснещ удар по рамото ми. Чувам приглушените коментари, свиркането и разговорите, докато обикаляме и се лъжем.

Тя стоварва дясно кроше точно върху скулата ми. Мили Боже!

В разстояние на две дълги секунди не виждам и не чувам нищо. Тя отново ме удря — в окото и челюстта.

Бам! Чувствам как лицето ми ще се счупи на две. Инстинктът за самосъхранение се събужда и успявам да пресрещна третия удар, чувам полугласните възгласите на боксьорите и я хващам. Тя се изсмива.

И това е то. Вече не изпитвам никакъв гняв. През тялото към крайниците ми преминава хладна мощ и аз я отблъсквам. Нищо друго не съществува, освен тя и аз. Няма Данте. Няма смърт. Няма мъка. Само това. Студена сила, съсредоточена в ръцете ми. Остротата на вниманието ми. Ожесточено, ледено съсредоточаване, което ми помага да видя, че накуцва всеки път. Изчаквам. Отбивам едно кроше, после ъперкът, който би ме свалил на земята. Ръкавицата й само целува отстрани челюстта ми.

Тя отново се домогва до окото ми. Не ми се вярва, че дори не сме към края на първия рунд. За част от секундата съзирам благоприятния шанс. Тя се е открила. Стъпвам здраво на земята и замахвам отляво в момента, когато е нестабилна.

Ръкавицата ми се стоварва под брадичката й с цялата тежест на тялото ми. Усещам го с рамото си, но тя не залита просто назад, а полита и се приземява по гръб.

Сърцето ми бие силно, вие ми се свят и окото ми започва да се затваря, но аз изчаквам госпожица Пън да се изправи.

Тя продължава да лежи.

Няколко мъже вече са на ринга и й крещят. Аз мигам и дишам тежко. Чакам. Страхът ме обзема, когато тя не става след броенето и дори не е помръднала.

Боже, ами ако съм я убила? Поглеждам ужасена Гейб. Той поклаща глава и сочи с брадичка към нея. Обръщам се и тя плюе, бори се, ругае, но не й позволяват да продължи да се бие. Налага се двама души да я извлекат от ринга.

— Майната ти, кучко! Извади късмет.

Усмихвам се.

— Да бе!

Едва тогава забелязвам Рубен, застанал отстрани с кръстосани ръце. Лицето му е безизразно. Поглежда ме сурово и втренчено, после посочва — първо към мен, после с палеца през рамо към офиса си. Отправя се натам, без да изчака да види дали съм го последвала.

— Мамка му! — казвам на Гейб. — Помогни ми да си сваля ръкавиците, а после трябва да му обясниш как е станало.

— Не се притеснявай. Справи се, маце.

— Не ми викай маце — тросвам се аз.

Той се изкикотва.

— По дяволите, момиче, удряш като мъж.

Свалям си ръкавиците.

— Върви. Кажи му.

Той ми намига, промушва се под въжетата, а аз оставам там, за да му дам възможност да стигне преди мен. Срещам погледа на един по-възрастен мексиканец. Той повдига брадичка в знак на уважение. Не като мъж, който гледа сексапилна жена. Като мъж на мъж.

Приятно е.

Още докато вървя към офиса, мога да позная, че тази нощ ще имам страшно главоболие. Леко ми се повдига — дали от високото ниво на адреналин в кръвта, или от самия удар, не мога да кажа. Или от страх какво ще каже Рубен.

Той стои прав със свирка около врата си като учител по физическо.

— Благодаря, Гейб — казва, когато влизам. — Това е между Джейд и мен.

Гейб вдига рамене и бързо излиза.

— Затвори вратата — нарежда Рубен. — Сядай.

Подчинявам се. Той ми връчва торба с лед и аз си я слагам на лицето.

Той сяда на паянтовия си стол. Скръства ръце в скута си и ме поглежда.

— Начеса ли си крастата?

Поглеждам го със здравото, си око и вдигам вежди.

— Какво си въобразяваше, Джейд? Да те убият ли искаш?

— Не! Чу какво каза Гейб. Трябваше да й отвърна.

— Не си готова — говори тихо с едва сдържан гняв.

— Глупости! Аз я нокаутирах! — отпускам плика с леда и го поглеждам разярено. — Прекаляваш с грижите към мен.

— Извади късмет. Не казвам, че не можеш да го направиш след известно време. Казвам, че да излезеш на ринга с нея е все едно някое пале да си мисли, че може да надвие седемгодишен питбул.

Отпускам намусено глава. Чувствам се обидена. Исках да ми каже колко добре съм се справила. Да ми каже, че съм готова за ринга.

Той въздъхва, навежда се напред и подпира глава едновременно.

— По дяволите, жено, съкрати живота ми е десет години, когато влязох и те видях на ринга.

— Рубен…

— Спри! — той вдига глава и ме поглежда. — Нищо не разбираш. Ако искаш да те тренирам, трябва да спазваш моите правила, ясно ли ти е? Не се качваш на ринга, докато аз не организирам мач и не ти кажа, че можеш. Разбрано?

Преглъщам. Кимам.

— Ела да ти видя окото — повежда ме през тесния коридор до банята на персонала, където стои аптечката. Вътре е мъждиво и мрачно. Той щрака лампата — заслепяваща флуоресцентна светлина.

Чак сега си виждам раната в огледалото.

— Олеле! — целият клепач до веждата е тъмно червеникаво морав, ограден от червено петно с размерите на ръкавица. До сутринта гледката ще е за милиони.

— Обърни се — нарежда Рубен.

Подпирам се на мивката и вдигам лице към него. Той внимателно опипва ръбовете и вдига клепача, за да погледне окото ми.

— Затвори си дясното око — нарежда. — Какво виждаш?

— Замъглено ми е.

— А червени оттенъци?

— Не.

Гледам лицето му с пострадалото си око и усещам колко е едър и нежен. Поглеждам устата му и ми се иска да изпитва поне малко привличане към мен. Само че с Рубен Пери отношенията винаги са делови, през цялото време.

Навеждам глава.

— Ще се оправя.

Другата му ръка се отпуска върху врата ми, после на рамото ми.

— Оковала си се от напрежение.

— Имах лош ден.

— Така ли? Искаш ли да поговорим — силните му пръсти размачкват мястото между рамото и врата ми и това ме дразни. Освобождавам се от него с рязко движение.

— Не.

Изведнъж става нетърпимо — ясното осъзнаване каква глупачка съм била, колко много обичах Данте, въпреки че трябваше да съм разбрала що за човек е той. Закривам окото си с длан и стисвам силно зъби, за да не се разплача.

— Ела тук, Джейд — казва ми той с тих и приласкаващ тон. Политам напред в сигурната прегръдка на грамадните му ръце и заравям лице в гърдите му. Той ме държи здраво. Не като една от онези лигави братско-сестрински прегръдки. Тази е истинска. Стабилна. Усещам миризмата на сапуна, с който е изпрана ризата му. Токата на колана е студена до корема ми и бедрата му са корави. Стискам го силно на свой ред и усещам как ръцете ми треперят. Той ме погалва по косата. — Ти си силна жена, Джейд — вътрешно и външно. Не позволявай на никого да те унижава.

Вдигам глава.

— Благодаря ти.

След една безкрайна за мен секунда ми се струва, че ще ме целуне. Стоим прегърнати и аз гледам нагоре към него от подходящия ъгъл. За първи път ме поглежда сякаш и на него му харесва, сякаш и той жадува за това.

После преглъща и ме отдалечава от себе си.

— Би било грешка, Джейд — изрича тихо.

— Защо?

Той отстъпва назад, полуизвърнат.

— Просто би било.

Само че това е доказателство, че не съм си въобразявала. Слагам ръка на рамото му.

— Рубен?

Той не ме поглежда.

— Върви си вкъщи, Джейд. Почини си. Утре ще поговорим.

Свалям ръката си. Кимам. Точно днес нямах нужда да почувствам жилото на отхвърлянето. Чувствам се глупаво и…

— Джейд!

Спирам и го поглеждам.

— Не се тревожи — изричам с горчива усмивка. — Ще се оправя. Аз съм силна жена, нали ти го каза?