Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (19)

17
Труди

„Трябва да достигнем отвъд учебниците, да се впуснем по страничните пътеки и девствените дебри на необятните пространства, да пътешестваме, да изследваме и да разкажем на света за величието на нашето пътуване.“

Джон Хоуп Франклин

Когато се прибирам, Ани вече се е събудила и е излетяла от гнездото. На масата има бележка. Довечера не е на работа. Ще се прибере рано след киното с приятели. Това ме ободрява донякъде. Ще приготвя някаква вечеря, в случай че е гладна.

Все още решена да не дълбая в миналото, отивам да видя за малко Робърта. Джейд е в Денвър на гости при майка си, а Робърта подрежда стари книжа, като ги разпределя в кутии. Потисната е, но се държи. Изглежда малко напрегната, сякаш й е дошло в повече.

— Робърта, струва ми се, че имаш нужда да си починеш малко. Защо не изпием по чаша чай?

— Ами… — отвръща тя и поглежда объркано кутиите около себе си, — мисля, че няма да е зле. Ще сложиш ли водата, мила?

— Разбира се — връщам се след минута и се отпускам на пода. — Какви са тези неща?

— Снимки — обяснява тя. — Писма. Можеш ли да повярваш? Пазя писма от 1935 година.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя примигва, сякаш тази мисъл никога не би могла дай хрумне.

— Защо не? Предполагам, че можеш — тя посочва кутиите. — Надписани са — по една за всяко от децата ми. Опитвам се да бъда справедлива, така че всяко от тях да получи по част от историята. Не очаквам Ърл да подскочи от радост, но съпругата му е добра жена. Ще ги запази за внуците. Ще дам на Ърл нещо хубаво от баща му — може би часовниците. Едгар ги колекционираше, знаеш.

— Да.

Тя взема купче писма и ги задържа.

— Тези са от Едгар, когато беше на война. Не го биваше много в правописа, но аз го разбирах — листовете в ръката й започват да треперят и ме поглежда с добрите си кафяви очи. — Знаеш ли — казва с мелодичния си глас, — просто не знам дали ще мога, Труди. Да живея без него.

Протягам ръка и хващам нейната.

— Писал ли ти е любовни писма?

Тя поглежда към писмата в ръката си.

— Да.

— Искаш ли да ми прочетеш някое?

Лицето й се сгърчва и ме обзема притеснение, че съм казала не каквото трябва.

— О, знам, че е глупаво да искам да говоря непрекъснато за него! Знам, че ще омръзна на всички.

— На мен не. Защо не ми прочетеш някое?

— Добре — тя отдръпва ръката си, за да измъкне листа от един пожълтял плик. По хартията са изрязани дупки. — Виждаш ли ги? Дело на цензурата.

Усмихвам се.

Робърта започва да чете.

„Скъпа Бърта, надявам се това писмо да те завари в добро здраве както винаги. Когато си дойда у дома, искам да облечеш онази червена рокля с копчетата отпред. Сещаш ли се какво ще направя с всичките тези копчета? Тук не е като у дома, Бърта. Хората се отнасят с нас по същия начин както с белите войници. Радват ни се също толкова. Войната е била много дълга за някои от тях. Поздрави майка си от мен. Знай, че мисля за теб през цялото време, захарче. Няма друга жена за мен, освен теб. (Знам колко много се тревожиш!)

Твой мъж сега и завинаги:

Едгар“

Тя се усмихва, докато сгъва отново писмото.

— Не аз се притеснявах, знаеш ли? Той беше този, който винаги се тревожеше.

Засмивам се с нея, а чайникът започва да свири.

— Хайде да си изпием чая и може да ми прочетеш още някое писмо.

— Хубаво — отвръща тя с напевния си глас, вече по-бодро. Мисля си, че сигурно иска да бъде там, където Едгар е все още жив. А аз мога да послушам.

 

 

Отново в моята кухня чувствам коварното завръщане на депресията, която на всяка цена съм решена да не допусна до контрол над вечерта ми. Да не контролира повече нито секунда от живота ми. Размразявам пакет пилешки гърди и ги мариновам в текила и лимонов сок, после влизам в интернет, отговарям на някои от имейлите, а при мисълта за Лусил и пътуванията й, Ейнджъл и насърчението му, започвам да разглеждам сайтове за Испания.

Настроението ми веднага се вдига и си пускам „Ения“ — точно тази музика от всички възможни, — за да ми прави компания. Разглеждам хотелите. Единият представлява мавританска постройка от десети век, кацнала върху хълм, но е на петнайсет километра от града. Другият е в Стария град, но е нов и висок, а ако ще посещавам Стария град, за нищо на света не бих отседнала в стая, която може да бъде сбъркана с всяка друга по света. Имам нужда от нещо, което да ми говори за Севиля и всичко, което тя означава.

Накрая намирам хотел, който ми изглежда съвсем подходящ — в Стария еврейски квартал. Цената е умерена и на снимката се вижда жълта сграда с ограда от ковано желязо, обърната към вътрешен двор. Запазвам си страницата и ставам да сложа пилето във фурната.

Докато съм наведена над фурната, пред очите ми минава картината Рик и Каролин в магазина. Болката ме пронизва като бръснач, но се стягам и се връщам на компютъра.

Полети. Колко ли струва самолетният билет до Испания?

Търсенето ме отвежда до посочването на конкретни дати. Ако ще заминавам, кога всъщност мога да го направя? По време на пролетната ваканция? Няма да е прекалено горещо, не е твърде далече като време, нито твърде скоро. В края на март. Попълвам датите. Питат ме за колко души и мислейки си дяволито за Лусил, щраквам с мишката на един.

Цената ме изненадва. По-малко от осемстотин долара, вероятно би могла да се намали още, ако изчакам двумесечния срок, преди да купя билетите. Полетът обаче е много продължителен. От Денвър до Лондон, от Лондон до Мадрид и накрая от Мадрид до Севиля. Общо петнайсет часа. Има и друга възможност: Денвър — Ню Йорк — Мадрид — Севиля, но предпочитам полета през Лондон. Без конкретна причина. Ей така.

Осемстотин долара за самолет. Шестстотин за хотел. Хмм.

Това не е нищо повече от упражнение по забравяне, начин да не мисля за друго. Знам, че никога няма да го направя, не и сама. Животът ме научи, че исках да съм като Лусил, но ми липсваше нейната смелост.

И сякаш за да ме сгълчи, изведнъж я виждам седнала на дивана. Играе си с ресните на шала.

— О, спомням си много хубави моменти в Севиля! — поглежда ме и снишава глас. — Спах с един танцьор на фламенко. Красавец. Не знаеше думица на английски. Той ми даде този шал.

Запримигвам срещу нея.

— Ти истинска ли си?

Тя ми помахва с дългата си ръка.

— Какво наричаш истинско, момиче?

Първия път бях на „Викодин“. Сега дори не съм изпила чаша вино. Затварям очи и когато ги отварям, духът, плодът на въображението ми или халюцинацията я няма.

Разочарована съм.

Веднъж я попитах:

— Не ти ли липсват съпруг и деца?

Тя качи крака на масата.

— Понякога. Ала как бих могла да заменя всичко, което сторих през живота си, за нещо, за което нищо не знам?

Много смела жена беше Лусил, а напоследък аз, изживявайки се като жертва, я разочаровах.

Под влияние на моментния импулс започвам да търся организирана екскурзия. Идеята за групово пътуване ме плаши по-малко, но не намирам много. Има по-кратки екскурзии и такива, които покриват цяла Андалусия, но не това искам аз. Искам Севиля. Да се потопя в нея.

Напук на всичко изпращам имейл за брошури на града и изключвам компютъра, като си пея тихичко, докато приготвям вечерята. Ани още я няма, когато тя става готова, затова слагам масата за себе си — с подложка, свещи и хубави прибори. Пускам радиото на станция с класическа музика и въпреки че се изкушавам да взема книга или списание, за да не ми е скучно, успявам да устоя. Изяждам ястието, което приготвих толкова старателно, сама.

Телефонът не е звънял. Колко съм жалка! Откакто се прибрах, част от мен все се надяваше Рик да се обади. Ала слънцето залязва, часовете отлитат, а той още не се е обадил. Отивам до прозореца към улицата и гледам как лампите светват, замислена за празниците, които сме имали…

Една бяла кола свива по алеята и Ани излиза от нея, а косата й се развява на усилващия се вятър. Тя помахва и изтичва по пътеката. Усмихвам се, когато влиза.

— Здрасти. Добре ли прекара?

— Естествено — вдига пощата от масичката. — Някой да ме е търсил?

— Не — сядам на ръба на стола. — Как беше?

Тя чете нещо от пощата.

— Хмм?

— Хубав ли беше филмът? Какво гледахте?

— Извинявай. Какво?

— Нищо. Гладна ли си? По изключение съм сготвила вечеря. Пиле с текила и лимон. Много е вкусно.

— Не, Травис ще дойде да ме вземе след малко. Не ти ли казах? Отиваме на купон у Ким.

О!

— Кои ще бъдат?

Тя свива рамене, сяда на дивана и си сваля обувките.

— Обичайните, предполагам. Всички от работата и някои от гаджетата им.

— Възрастни?

— Мамо! Ким е на двайсет.

Добре. Известно ми е.

— Обади ли се на баща ти тази седмица?

— Не, нямах време.

— Ани. Разбрали сме се. Три вечери в седмицата трябва да прекарваш с него.

Стиснала е уста и изхлузва дебелите вълнени чорапи.

— Съжалявам, но програмата ми не е толкова гъвкава, ако си мислиш, че ще прекарам вечерта в мръсния му малък апартамент, в който дори няма едно свястно видео, много се лъжеш — тя се изправя. — Ще си взема душ.

— Днес изобщо яла ли си нещо?

— В киното ядох хотдог.

— Много полезно. Защо не ми позволиш да ти сипя ядене, да го затопля, за да го хапнеш, когато излезеш от банята?

— Мамо! — завърта се на пети тя. — Престани да се държиш с мен като с бебе. Господи! Ще ме побъркаш. Защо не си гледаш твоя живот?

Засегната съм твърде дълбоко, за да мога да го скрия. Целият ден се стоварва върху мен и трябва да мигам силно, за да не закапят сълзите ми. Така изглеждам още по-жалка и нещастна, затова ставам и тръгвам към кухнята.

— Добре.

— Мамо! — извиква тя зад мен, но аз продължавам да вървя.

Отварям със замах вратата към зимната градина и отивам в дъното, където вдигам капака на сандъчето и завирам ръце в черната пръст. Студена е и мирише на възможности. Стоя там, огорчена, и чакам топлината да изтече през пръстите ми.

Тя идва след мен, премята ръце през врата ми изотзад и полага глава на рамото ми.

— Извинявай — казва с треперещ глас, готова да се разплаче. — Беше много злобно от моя страна. Знам, че си тъжна, и съжалявам, че не мога да ти помогна. Просто съм много ядосана на татко, за да се виждам с него сега. Разбираш ли?

— Разбирам.

Взирам се в черната пръст под ръцете ми и вдъхвам силния влажен аромат на хумус. Ани мирише на билков шампоан и пуканки, а стройното й тяло и косата й до бузата ми облекчават силното напрежение в мен.

Тихо казвам:

— Липсваш ми.

— Пораствам. Съжалявам. Така става.

— Не съжалявам, че порастваш, но догодина ще напуснеш дома, за да отидеш в колеж, и тогава нещата наистина ще се променят за двете ни. Да се договорим, става ли? Наистина много искам поне веднъж в седмицата да се храним заедно. Искам да изживея тези последни мигове, когато в къщата ми все още има дете, съгласна ли си?

Тя ме стисва.

— Добре. Освен това ти дължа една вечеря, задето не ми се ядоса заради Денвър.

— Да, дължиш ми.

— Какво ще кажеш за утре вечер? „Черното грахово зърно“?

Засмивам се.

— Където ходят на вечеря големите?

— Да. Можеш да си вземеш нещо, а аз ще хапна бананов пудинг.

— Дадено.

Тя ме пуска и аз се обръщам с лице към нея. Толкова е красива, малкото ми момиченце, с чиста кожа, ясни очи и уста като мека роза!

— Извинявай, че все треперя над теб — казвам. — Ще прибера пилето в хладилника, за да можеш да си хапнеш по-късно, ако си гладна.

— Може.

Когато отива в банята на горния етаж, решавам, че аз също мога да си уплътня времето. Няма кой да се оплаква, ако пусна силно класическа музика в дневната или събера в средата на стаята диваните и масите и ги покрия с черни торби за смет, разрязани по ръбовете. Донасям голяма купчина вестници, подреждам мебелите, слагам купа с шоколадови десерти пред входната врата и обличам стари грозни дрехи за боядисване. Ще бъда костюмирана като просякиня за децата на Хелоуин.

И започвам да боядисвам стената на музиката на Джипси Кингс. Мечтая си за Севиля и дори си позволявам да пофантазирам за гладката кожа на Ейнджъл Сантяго.

Докато разстилам на пода вестниците, звънва телефонът. Надеждата се надига, светла и чиста, достига до гърлото ми и аз се протягам към телефона с облекчение, преди да си спомня. Той стоеше там и държеше ръката на жена, която е… няма значение. Не бях аз. Поглеждам към изписания номер и виждам, че е Рик, затова го оставям да си звъни. Когато престава, проверявам за съобщение, но той не е оставил.

— Труди, време е да продължиш напред, мила моя — казвам си на глас и разстилам вестниците.

Писателското табло на Шанел

„Цял ден чакаш да дойде времето, когато ще можеш да се заемеш с картините, защото това е най-върховното удоволствие — донякъде на него е подчинено всичко, което правиш… Рисуването е като нишка, която преминава през всички причини, през всички други неща, които изграждат живота на човека.“

Джорджа О’Кифе