Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (16)

14
Труди

„Миналото никога отново се не връща,

знае го светът отдавна

и след светлата тълпа на ветровете

безполезно е да се оплакваш!“

Федерико Гарсиа Лорка „Ветропоказател“^[1]

Дискът с Олман Брадърс свърши и следващият се завъртя. Наливам си третата чаша вино. Още не мога да заплача, само усещам твърда буца от насъбрали се чувства в гърлото. Стомахът ми не е особено щастлив от погълнатото вино и ставам да донеса бисквити. Последните от любимите ми „Пеперидж Фарм“. Слагам малко сирене и плодове в една чиния и ги занасям в стаята. Ако ще се отдавам на скръбта, поне да е подобаващо.

Оставям чинията на малката масичка и чувам стъпки отвън на верандата. Мамка му! Ако е Рик, загазила съм. Чува се обаче звънецът и когато отварям, виждам Джейд. По страните и бузите й е изписана изнемога.

— Здрасти — казва тя и показва бутилка вино. — Донесох алкохол. В неудобен момент ли идвам?

Изсмивам се и посочвам назад към виното и бисквитите.

— Тъкмо оплаквах смъртта на брака си. Заповядай, но те предупреждавам, че съм в много сълзливо настроение.

— Значи ставаме две.

— Да не би Данте пак да е звънял?

Тя кимва унило.

— Сядай — взимам палтото й и подритвам към нея кутията с дисковете. — Избери си нещо, което да те накара да изпаднеш в най-сантименталното си настроение. Ще ти донеса чаша за виното.

Тя повдига глава и се усмихва горчиво. Кимва.

— Ей сега се връщам.

Прибирам нейната бутилка в хладилника и изваждам още една чаша, която се налага да измия, защото е прашасала. Нали използвам само една.

Джейд влиза в кухнята и размахва един диск.

— Алиша Кийс. Слушала ли си нещо нейно?

Поклащам глава.

— О, мила! — тя се навежда — дълги крайници, сдържана сила — и го слага в уредбата. Взема чашата, в която налях вино, и сяда. — Слушай.

Тих женски глас в акомпанимент на въздействащо пиано изпълва стаята. При звука на втория глас, който се извисява след първия, в очите ми плувват сълзи. Примигвам и поглеждам Джейд. Тя кима.

— Почакай само.

Настаняваме се на пода и оставяме музиката да ни обгърне. Чиста мъка, примесена с решимост. Мощ.

— Не знам колко пъти тази песен ми е помагала да изкарам нощта — казва Джейд. — Все едно пее за моя живот.

— Има прекрасен глас.

— И е млада, още няма двайсет и пет. Това е първият й албум, с който спечели около десет награди „Грами“.

Песента свършва и тя взема дистанционното от масичката.

— Ето това е моята песен. Песента на годината.

Песента, която зазвучава, ми е смътно позната. Слушала съм я по радиото, но не така, не толкова силно. Джейд я усилва, така че звукът на този плътен и мек глас и нежното пиано изпълват стаята и празнината в гърдите ми. Джейд приглася и аз затварям очи, вече наистина плача. Сълзите се стичат горещи по лицето ми и аз не се мъча да ги спра, защото усещам, че и Джейд прави същото, оставя се на емоциите. Песента свършва и тя я пуска отново, после още веднъж, този път по-тихо.

Не мога да говоря и скривам лице. Раменете ми се тресат от силата на мъката. Изричам на пресекулки:

— Не знам… дали ще мога. Да живея… без него. Не… искам.

Джейд протяга ръка, в очите й също има сълзи.

— Знам.

— Не е… честно. Не знам… какво… направих. Или… какво… не съм направила. Нищо не разбирам и не знам как да се справя, толкова силно ме боли.

Тя намалява още малко музиката и вдига чаша, подсмърчайки.

— Наистина боли — съгласява се.

Чукваме се и избърсвам сълзите под брадичката си.

— Как да продължим, Джейд?

— Чакай малко — казва тя. — Първо искам да обясня на някого защо го обичах. После можеш да ми кажеш.

Засмивам се.

— Групова терапия?

— Не бъди скептична — поема си дъх тя. — Тази вечер Данте се обади, уж за да види как съм, но всъщност искаше пари. Разбираш ли? За сетен път бях разочарована от себе си, задето се влюбих в подобен мошеник.

Кимам.

— Само дето… той не е лош човек по природа. От малък се е научил да живее чрез измами и не познава друг начин, но дори при всичките му измами знам, че ме обичаше — тя спира, поглежда към тавана и присвива очи. — Или поне ме обичаше според възможностите си. Ето в това е проблемът. Това, че аз вярвам толкова искрено в тази история, а той просто не е способен да обича истински никого — лицето й се сбърчва. Алиша пее за ценността на жената. — Това обаче не променя силата на любовта ми към него.

— Знам — казвам. Но си мисля, че Рик наистина е добър човек и способен да обича силно. Изпитала съм го. Стомахът ми е по-добре и ми хрумва, че сигурно ме е болял от сдържането на сълзите. Срещам погледа на Джейд. — Имах наистина много добър брак. Ето това не разбирам. В никакъв случай не идеален. Но истински. Спокоен, пълен с любов, общуване, секс и всичко останало — поклащам глава. — Не разбирам кога се случи? Разбираш ли, моментът, в който можеше нещо да се промени, когато можеше да се направи нещо. Преди да е станало късно.

— Вината не е у теб, Труди.

— Не може да не е у мен! Имам предвид, че един щастлив мъж не постъпва така — да има извънбрачна връзка. Как не съм разбрала, че е толкова нещастен?

— Защо просто не е дошъл при теб да сподели, че е нещастен?

Поглеждам я.

— Щеше да е много по-лесно.

Слушаме още малко музика, изпиваме още вино. Поплакваме си. След час и двете сме пияни и така е по-добре. Раните са отворени и кървят, образувайки голямо езерце от проляна кръв на пода между нас. Потапяме пръсти в нея и пишем във въздуха. Облягам се на дивана с опънати на пода крака.

— Нямах намерение да се омъжвам за Рик. Следвах магистърска степен и мислех, че с времето просто ще се отдалечим един от друг. Отчуждаване. Ала той идваше да ме вижда два пъти месечно през почивните дни, а през другите две съботи и недели не спирах да мисля, че може да срещне друга, и се побърквах от ревност — прехапах устни. — После забременях и всичко останало загуби значение.

— Не знаех, че си се омъжила, защото си забременяла.

— Да. Всички мислеха, че съм луда. Той беше от работническата класа, прекаляваше с бирата, дрън, дрън, дрън, но аз знаех, че постъпвам правилно.

— Ако знаеше всичко, което знаеш сега, щеше ли да постъпиш по същия начин?

Отговорът е много прост.

— Да.

— В такъв случай не ти трябва да знаеш друго — тя се оттласква от дивана. — Мисля, че е време да си вървя. Утре гостите си отиват. Трябва да се наспя.

Ставам и я прегръщам.

— Благодаря, Джейд.

Тя се спира пред вратата.

— Следващата седмица Тони ще ме заведе в боксовата зала. Може би ще си намеря треньор.

— Прекрасно!

— Да. Много се вълнувам.

Тя вдига ципа на якето си.

— Ако знаеше всичко, което знаеш сега, Джейд — казвам аз, — щеше ли да постъпиш по същия начин?

Тя сгушва глава в яката. Разглежда пода. Кимва.

— Щях ли да съм това, което съм, без този опит?

— Тръгвай тогава.

Затваряйки вратата, си мисля, че трябва да си легна, и наистина се запътвам към леглото, когато зазвучава следващият диск в уредбата — Лусинда Уилямс. Смесица от Бони Райт и Кеб Мо, подправени с Джей Ди, както доктор Антъни, професорът, който ми я препоръча, я описа. Слушам я често, а сега изливам остатъка от виното в чашата си — както е тръгнало, май ще го допия — и отново се настанявам на пода.

Мисля за Рик. Не за преди, не за отдавнашни времена. Сега. Мисля, за сребърните нишки в косата му, всяка — появила се пред очите ми. Мисля за начина, по който се люби, с такова естествено самоотдаване, сляп за всичко около себе си, карайки ме да забравя плоските си гърди, луничките и всичко останало.

О, Боже! Толкова ми липсва! Всичко в него. Уханието на кожата му, начинът, по който изглежда устата му, когато спи, да го гледам как лежи на дивана, опънал тези негови дълги крака в сиви чорапи. Липсва ми появяването му в кухнята с омаслен парцал и изцапани с грес ръце, за да ми покаже някаква неизвестна за мен част от мотора, лъсната до блясък, и да каже: „Виж само!“ Липсва ми моят голям силен мъжествен мъж, който се просълзява понякога и се опитва да го скрие. Приятно ми е, че никой друг не го познава така добре и не знае как в края на филмите или когато музиката е особено въздействаща, крие лице.

— Признай, Труди — казвам си. — Кажи го на глас: „Той ме напусна заради друга жена.“ Приеми го — разтърсвам глава, за да пропъдя онова, което всички ми повтарят: приеми го, животът продължава; не всички имат твоя късмет да се отърват толкова леко; използвай тази възможност да започнеш нов живот.

И е вярно, всяка дума. Знам го. Осигурена съм, няма да страдам за пари. Рик никога няма да бъде като онези липсващи бащи. Имам добрата възможност да преосмисля мечтите си и да реша какво още искам от живота. При това децата ми са пораснали. Свободна съм.

Лусинда пее за мъж, който обича една жена, и аз пея заедно с нея, като не се мъча да спра сълзите. Мисля си с мрачно чувство за хумор, че това може би е най-добрата музика за разбити сърца в историята на човечеството. Поклащам се в такт, пея и отпивам на малки глътки от виното, за да ми стигне до края на албума.

Тогава тя стига до парчето, което ме пронизва като с нож:

„Дните минават, но вече не са същите…

Все още копнея за твоите целувки.“

И изведнъж осъзнавам с кристална яснота, че тази вечер не се напих, за да се отдам на скръб. Напих се, за да имам куража да…

Вдигам телефона. Набирам номера на мобилния телефон на Рик. Изчаквам да отговори.

Което той прави, сънен и разтревожен:

— Труди?

Поемам си дълбоко дъх и изричам:

— Липсваш ми. Мразя това положение. Мислех, че ще ме погребеш или аз ще те погреба, и това не е справедливо, но не знам как да го оправя — най-накрая сълзите ми потичат горещи и истински, каквито винаги са били. И знам, че на сутринта ще се презирам, но имам нужда да го изрека поне веднъж на глас. — Мразя това положение, Рик.

Той е слисан.

— Труди, добре ли си?

— Не, не, не — отвръщам. — Не съм добре. Мога ли да ти кажа, защото ти си най-добрият ми приятел, че бих дала всичко, Рик — децата не, но всичко останало, за да поправя стореното? Бих надебеляла. Бих погрозняла. Бих си отрязала косата, бих отишла в Южната баптистка църква и бих пекла какаови сладки.

На другия край на линията той се засмива много предпазливо.

— Не мисля, че някой би ги ял.

— Знаеш ли, че проваляш напълно самоуниженито ми?

— Добре, ако толкова държиш, няма да ти преча.

Изведнъж си го представям — гол до кръста, с разрошена от спането коса — и мъката ми се надига като чудовище и ме поглъща. Плача дълго на телефона, разтърсвана от силни ридания на отчаяние, които той не познава.

Не затваря телефона.

— Съжалявам — прошепвам накрая и прекъсвам връзката.

Не отговарям, когато телефонът звънва. Вместо това изключвам уредбата, занасям чашите в кухнята и гася лампите. Телефонът звънва втори път, но аз го оставям и се качвам горе, за да си измия лицето.

Това беше полезно — казвам на отражението си в огледалото. Очите ми са червени, носът ми подут, а гърдите ми са целите на червени петна. Прекрасно.

Разтърсвам глава. Време е да продължа напред. Когато се мушвам в леглото, забелязвам, че за първи път от дни наред не ми е студено. Сигурно е от виното.

 

 

Сънувам, че между кухнята и дневната има огромен търговски комплекс. Често в съня си откривам още стаи — вероятно като закъсняла реакция на проблема с теснотията през всичките тези години, — но за първи път е цял търговски комплекс. Магазинът е елегантен, с кристални полилеи и мраморна настилка. Навсякъде им бутици за бижута и по някаква причина разполагам с платинена кредитна карта, защото все пак това си е моята къща. В съня си стоя до един фонтан и се чудя какво да избера, когато Рик се появява изневиделица. Носи тюркоазната си риза.

— Труди — вика ме той с насмешлив тон. Разтърсвам глава и продължавам да обмислям богатия избор от бижута. — Труди — след това още веднъж, напевно: — Тру-уу-диии.

Обръщам се на другата страна и го съзирам от плът и кръв, застанал в долния край на леглото. В ръката си държи голямо капучино.

— Добро утро!

Светлината, жълта и ведра, пробожда дясното ми око и аз бързо го затварям.

— Какво правиш в спалнята ми? — казвам и покривам глава с възглавницата. Споменът за унизителното обаждане ме връхлита и изричам през пуха: — Не искам да говорим за нищо, ясно? Махай се.

Той дръпва завивките, а аз съм облечена в една стара износена нощница, затова оставям възглавницата, грабвам завивките и го поглеждам кръвнишки:

— Знам, че кафето е за мен, заслужила съм си го, така че го дай насам и си отивай.

Подсмихвайки се, той сяда на леглото от своята страна. Забелязвам, че е съвсем невъзмутим. Чудя се дали е само поза.

— Просто исках да се уверя, че си добре — обяснява той и ми подава кафето.

— Нищо ми няма — кафето е идеално. Три пакетчета захар и пълномаслено мляко. — Ммм! Благодаря ти.

Той накланя глава и приглажда с ръка завивките.

— Видях Мо, както може да се досетиш.

— Да?

— Беше във върховна форма.

Поглеждам нагоре.

— Каза ми: Значи си бил лошо момче, а? — Рик имитира без грешка иранския акцент на Мо.

— Така ли? — нещата придобиват интересен развой.

Рик поглажда мустаците си с пръст, за да пропъди напиращата усмивка, и продължава с гласа на Мо:

— Знаеш ли как трябва човек да се държи със съпругата? Тя казва, че е сутрин, а то е полунощ, но ти отговаряш;: „О, да, мила! Каква прекрасна сутрин!“

Разсмивам се и Рик се присъединява.

— Сега е полунощ — казвам аз.

— Права си — отвръща той. — Виж само каква луна! — в очите му има нещо, което не мога да разчета — дали е молба или извинение. След миг отклонява поглед и припряно става от леглото. — Трябва да отивам на работа. Ти също.

— Освободена съм. Някаква беля с тръбите. На работа съм чак в понеделник.

Той кима.

— По-късно ще поговорим.

— Благодаря за кафето.

Спира на прага и се подпира с ръка на касата.

— Каквото и да си мислиш, Труди, всичко това не е свързано с теб. Нито с нас. Нищо такова.

Ще ми се да възразя. Как така? Приемам го обаче, както той иска — като опит да ме накара да се почувствам по-добре. Затова само кимам.

Жените в бокса

1904 г.: Боксът става олимпийска дисциплина в Сейнт Луис. Женският бокс се превръща в широко отразявано събитие на третите Олимпийски игри 1920 г.: Боксът става част от физическото възпитание на младите дами в Бостън.

1954 г: Барбара Бътрик, една от най-известните боксьорки на всички времена, става първата състезателка, чиито мачове се излъчват по телевизията.