Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (27)

25
Труди

„Зная, зная — клонът изсъхнал отново ще напъни под дъждеца благ. А тези спечени нивя ще натежат от зърно. Но само ще ти кажа: зима е сега.“

Дороти Паркър

Щом приключваме с измиването на съдовете, Джо и Рич отиват с Мина у майката на Джо на кафе с пай. Преди да си тръгнат, силно прегръщам големия си син.

— Благодаря ти, хлапе. Знам, че се грижиш за мен.

Той ме потупва по рамото.

— Мамо, надявам се да се разберете с татко.

Не знам какво да му отговоря, затова се обръщам към Джо и също я прегръщам. Пошепвам й на ухо:

— Ти си ангел, мила. Благодаря ти, че доведе скъпото си момиченце тук.

— О, Труди! Няма нищо — прегръдката й е крепка и искрена и не мога да не си помисля, че съм наистина благословена.

Ани ми помага да върна саксиите обратно в зимната градина, после започва да се мотае безцелно насам-натам и аз се сещам какво иска.

— Травис ще дойде, нали?

— Имаш ли нещо против? Не искам да те оставям сама, ако се чувстваш тъжна.

Засмивам се тихо и отмятам косата зад рамото й.

— Деца, да не сте скроили план? Как да занимаваме мама цял ден, за да я предпазим от мрачни мисли?

— Да, нещо такова. Възразяваш ли? Колин също ще се обади след малко. Обеща.

— Не възразявам. Мило е.

Тя излиза, възцарява се тишина и въпреки доброто настроение и решимостта ми в къщата се промъква чувството на тъга. Радиото оглася като ехо пустата къща. Откривам, че проблемът не е толкова в големите неща. Малките, незначителни нишки са тези, които изтъкават един живот.

Денят беше хубав. Довършвам с подреждането, като се опитвам да не мисля как беше преди. Да не мисля как Рик обичаше да се отпусне след празненството, да вдигне крака на фотьойла, да включи телевизора, след като всички са си отишли, и да въздъхне. Да не мисля, докато прибирам последното плато с пуешко, че сандвичите с месо от пуйка са му любими, приготвени с много майонеза и сол. Сега няма да дояде нищо от тези остатъци.

Иска ми се да седна на неговия фотьойл, да заровя лице в него, за да видя дали все още носи неговата миризма, но когато понечвам да отида до него, изведнъж се сещам къде може да е Рик точно в този момент. В къщата на Каролин при пропадналите й деца, пие бира, която тя му е купила, качил крака на табуретката й. Съвсем ясно виждам как тя му носи сандвича с пуешко, той протяга ръка, за да я хване за коляното и тогава се заковавам на място. Ревността се разлива по мен като киселина и разбирам, че трябва да предприема нещо, за да разчупя стереотипа. Какво правят неженените вечер по празниците?

Сигурно ходят на кино? На пазар?

Излез някъде.

Грабвам палтото и ключовете си и затръшвам вратата зад гърба си, толкова нетърпелива да се махна, че чак когато минавам с колата по Двайсет и девета улица в посока към булевард „Пуебло“, осъзнавам какво всъщност правя.

Отново. То е като да имаш чифт неудобни, но красиви обувки. Знам, че ще ми направят рани, но продължавам да ги нося.

В първите месеци след раздялата ни го правех много често и сега мога да го повторя на автопилот. Навън е мъртвешки тихо. Заобикалям един занемарен квартал в западната част. През осветените прозорци виждам щастливи семейства — деца, баби, бащи и майки. Мехурът на раната се спуква и започва да боли. Отправям се надолу по булеварда, като се опитвам да убедя сама себе си, че все още не е късно да обърна колата, че не е необходимо да правя това, че така само се чувствам по-зле.

Продължавам да шофирам и колкото повече се доближавам до игрището за голф, толкова повече безпокойството изгаря стомаха ми и аз стискам кормилото още по-силно, защото дланите ми са мокри от пот. Радиото е включено и аз пригласям на песента, която звучи в момента, но дори на мен ми изглежда изкуствено и фалшиво, затова — засрамена — преставам да пея.

Само че не обръщам колата. Поглеждам в огледалото като всеки друг, който няма за цел да види колко дълго ще изтърпи болката от разранените си крака, а просто се прибира вкъщи след приятен обяд в Деня на благодарността. Пускам мигача и завивам наляво по „Абриендо“. Сега сърцето ми наистина започва да бие силно, защото ако Рик ме види, нямам никакво извинение. Искам камионетката му да е там, паркирана пред малката му къща, и тогава ще знам, че си е у дома и гледа телевизия сам. И може би му липсваме.

 

 

Намалявам на кръстовището и се взирам напред, но камионетката, разбира се, я няма. Заобикалям около карето с къщи и решавам да проявя смелост и да мина по неговата улица, за да се уверя с очите си. Лампите не светят.

Сърцето ми бие оглушително, от което дори не мога да чуя радиото. В черепа, зад очите си изпитвам странно задушаване и си мисля, че съм глупачка, но просто трябва да съм сигурна, затова се отправям надолу по Четвърта улица и изминавам целия път до източната част, завивам на север по „Монюмънт“, като минавам пълзешком по Седма. Няма нужда да карам толкова бавно. Камионетката се вижда отдалеч. Паркирана директно отпред сякаш там й е мястото.

Раните в сърцето ми вече крещят и изтласкват в гръдния ми кош кървава гной, която ме задушава. Ръцете ми треперят, а в ушите ми звучи почти зловещ кикот. Ала обръщам ли внимание на предупреждението?

Не. Поемам по тясната уличка, вцепенена от страх не от онова, което ще видя, а защото може мен да ме видят. Независимо от всичко трябва да го направя. Да погледна.

В услуга на жертвоприношението ми завесите на панорамните прозорци на Каролин са дръпнати и всичко е като на длан. Тя не се вижда, но съзирам Рик, седнал на дивана, без обувки, пие бира. Гледа телевизия на светлината на лампа, а до него седи млада жена. Не дъщеря му. Нейната. Неговата дъщеря е навън с приятеля си, а сърцето й е разбито.

Сълзите се стичат по брадичката ми, преди да забележа, че плача. Завивам в края на късата улица, където отбивам на едно неосветено място. Обронвам глава на кормилото и им давам воля, на сълзите. Потичат като река и мокрят ръцете и лицето ми, кормилото.

Плача, защото ме боли и аз си го причиних. Всъщност не аз, нали? Той ми го причини и би трябвало да го мразя заради това. Да го мразя, задето се почувства застрашен от опитите ми да разбера каква мога да бъда през остатъка от живота си, та трябваше да избяга в прегръдките на безобидна барманка, която също като него не е завършила колеж. Би трябвало да го мразя за болката, която причини на семейството ми, и за предателствата, които стовари на главата ми. Да го мразя за лъжите и глупостта му. Да го мразя за…

Но всъщност се хващам да мисля, че ми се иска да беше зърнал колата през прозореца и да беше изтичал след мен. После да ме намери на тази уличка, да дойде откъм страната на шофьора и да каже: „Труди? Добре ли си?“

Докато тази фантазия се превърта в ума ми, сълзите намаляват, болката намалява и аз вдигам глава. Кварталът около мен е напълно притихнал в следпразнична пресита. Едно куче с мотовилесто тяло изприпква до средата на улицата и радостно се спира да подуши купчина листа върху решетката на канавката. Вятърът нежно поклаща клоните на дърветата. Избърсвам парещите сълзи от лицето си. Защо бих желала да ме види как го шпионирам съсипана?

И отговорът е жалък: защото това ще докаже, че имам по-голямо значение за него, отколкото тя.

Носът ми е отвратителен, а в чантата си намирам само парче от салфетка. Принудена съм да карам до вкъщи, замислена над невероятно нелепата си постъпка. Винаги е така. Сякаш друга жена завладява тялото ми и ме превръща в една от онези ужасни жени, които виждаме в токшоутата по телевизията.

Когато паркирам пред нас, разбирам, че убийственото напрежение е изчезнало сякаш сърдечните ми рани са били циреи, които са се спукали. Сещам се за пристъпа на плач след смъртта на Едгар в нощта, когато се напих и се унижих, като се обадих на Рик и излях сърцето си пред него. През онази вечер плаках до пълно изтощение, а на сутринта сякаш планина бе паднала от плещите ми.

У Робърта свети и изведнъж осъзнавам, че не искам да съм сама, не и с мислите си, не и в къщата, която обичах, а сега понякога мразя. В този момент силно я ненавиждам, затова вдигам от земята една шишарка и я запращам с все сила, после изтривам следите от сълзи по лицето си и се запътвам към съседната врата. С Джейд може да си поговорим за сълзите и ще опитам от пая на Робърта. Нощта е ясна и хладна, много освежаваща. Студът се отразява добре на пламналото ми лице.

Почуквам и Джейд отваря широко вратата — радва се, че ме вижда.

— Здрасти! — изричам отривисто. — Приключихте ли с празненството?

— Съвсем не! Влизай! — от нея се излъчва някакво сияние и се сещам — твърде късно, защото вече съм влязла, — че може би Ейнджъл е там. Освен това забелязвам боцването на ревността при мисълта, че той е озарил така лицето й. Джейд ми прави път и виждам, че не само Ейнджъл е там, захапал сламка над ветрило от карти в ръцете си, но и Робърта и още един мъж, едър като футболист, облечен в спретната, закопчана догоре риза. Изглежда някак си много чист.

Той първи ме забелязва и ми кима за поздрав. Хващам бързо Джейд за ръката и трескаво й прошепвам:

— Заведи ме да си измия лицето.

— Какво? — поглежда ме тя. — Хайде. Ей сега се връщаме.

Вечно ще й бъда признателна, че ме прикрива, докато вървим към банята. Когато оставаме сами зад затворената врата, тя докосва страната ми.

— Какво е станало?

Навеждам се над мивката и наплисквам очите си със студена вода, изтривам следите от сълзи и вдигам глава, за да видя пораженията, после се наплисквам с още вода.

— Постъпих глупаво, Джейд, което ще ми бъде за урок. Да поговорим утре — поглеждам се и този път лицето ми е поне чисто. — Имам нужда от капки за очи и от малко червило.

— Прекрасна си, Труди — тя ми връчва „Визин“, после започва да рови в чекмеджето. — Повечето са твърде тъмни. Пробвай това.

Черно е като нощта.

— Това?

— Довери ми се.

Пробвам го и то се разнася с лекотата на разтопено масло. Сливов цвят, който като по чудо ми отива.

— Не е зле.

Ръцете й са скръстени, докато ме оглежда с наклонена глава. Медните кичури в къдриците й блестят и подчертават зеления цвят на очите й.

— Падаш си по него, нали?

— По кого? — стискам устни, за да разнеса червилото, без да я поглеждам.

Тя се усмихва леко.

— Той със сигурност си пада по теб.

Срещам погледай в огледалото и въпросително повдигам вежди. През тялото ми преминава тръпка на вълнение — и бързо отшумява, преди да съм я усетила.

— Хмм — само това мога да кажа. — Готова ли си?

Тя се навежда, за да се огледа, и намества блузата си, така че да открие по-голяма част от гърдите й.

— Разбира се.

Когато влизаме в стаята, вниманието ми веднага се насочва към Ейнджъл, който седи с гръб към прозореца. Разрошвал е с ръце косата си и сега тя малко стърчи отзад. Ако не познавах Робърта, щях да си помисля, че е пил — очите му блестят, а скулите му са зачервени. В погледа му има напрежение, което съсредоточава върху мен.

— Здравей, Труди — поздравява пръв, докато разбърква картите. — Искаш ли да играеш?

— На какво играете? — навеждам се да прегърна Робърта. — Как си, скъпа?

Тя стиска ръката ми.

— Добре, мила. Познаваш ме.

— Ръми^[1] — отвръща Ейнджъл. По начина, по който държи сламката между зъбите си, мога да си го представя на някой тропически остров с пура в устата, с разкопчана риза, под която се виждат лъсналите му от пот гърди, а над главата му лениво се върти вентилатор.

— Робърта — името се завърта около езика му — не би позволила комар.

— Труди — обажда се Джейд, — това е Рубен, моят треньор по бокс, който намина и ние не го пуснахме да си тръгне. Баба не е спирала да го храни, откакто дойде преди около час.

Това е твърде дълга реч за Джейд и изведнъж се сещам, че не заради Ейнджъл сияе. И има защо.

— Как сте? — казва той и се изправя да стисне ръката ми. В жеста му има невероятна вежливост, гласът му е мелодичен, а очите му са по детски искрени, което ме кара да му се доверя безрезервно.

— Много добре, благодаря — отвръщам и сядам на стола, който той придърпва до масата за мен.

Играта е обикновена, но е вълнуваща. Ейнджъл е оживен — говори много, забавен е и коментира всичко, като че ли играем на висок залог в някое казино. Флиртува нескрито с Робърта, с което я разсмива, и отстъпва пред височината и силата на Джейд, с което разсмива и нея. Не мисля, че Рубен е очарован като нас, но не е наежен.

Казвам си, че Ейнджъл флиртува с всички, и е точно така. Но с мен флиртува целенасочено по един очарователно вежлив начин, от който оставам замаяна и без дъх в края на вечерта, когато Ейнджъл е натрупал двайсет пъти повече точки от всички останали заедно.

Робърта протестира, когато започваме да събираме празните чаши и чинии, оставени на масата.

— Оставете ги. Не съм саката.

Джейд ми кимва. В това има нещо обнадеждаващо. Бутам стола си към масата и целувам Робърта по бузата.

— Благодаря ти, мила — казвам така, че само тя да чуе. — Бях потисната, когато дойдох, но прекарах чудесно.

— Не позволявай на никого да ти замае повече главата, чу ли? — пръстите й стискат силно моите. — Помни кое е важно.

— Ммм — последното унижение, което сама си докарах на главата, още не ми е минало съвсем и чувствам как китката ми пулсира. — Ще се видим утре.

Ейнджъл си тръгва с мен, сякаш се подразбира от само себе си, и навън дълбоко си поема въздух.

— Много ми хареса вашия Ден на благодарността.

— Обзалагам се, че си струва да те погледа човек на маса за покер.

Той ми смига. Продължава да си играе със сламката. Тя се мърда напред-назад и ме навежда на мисълта за езика му. Чудя се дали го прави нарочно.

— Опасен съм — съгласява се той. Спирам пред нас.

— Ти си доста опасен, откъдето и да го погледнеш.

Той застава с лице към мен, приближава се.

— Така ли? — поглежда устните ми и хвърля сламката.

Времето спира. Стоим навън в сянката, извън светлината от уличната лампа. Същият ветрец отпреди малко роши косите ни. Кичур от неговата докосва бузата му и аз съм омагьосана от нея, без да осъзнавам, че съм се наклонила към него и сега ни делят едни гърди разстояние. Той докосва ръката ми и сключва пръсти с моите. Чудя се какво чака, дали някакъв сигнал от мен, но не знам какъв.

Парещото усещане от по-рано се връща и започва да сгорещява малкото разстояние между нас. Невероятно е, че има такъв електрически заряд, докато само стоим в очакване.

Очакване.

Той помръдва, но аз съм така замаяна, че не знам какво или как, обвива с ръка шията ми, подпира с палец брадичката ми и ме целува. По брадичката. После по бузата, по клепача, аз се олюлявам и заравям пръсти в косата му, за което съм жадувала от седмици. Копринена е, както и изглежда, дълбока, дива и толкова гъста. Телата ни се докосват леко в ханша.

После от долната част на улицата се задават фарове на кола, заслепяват ме през затворените клепачи и ме връщат на земята. Отдръпвам се, притеснена, че може да е дъщеря ми и да види как майка й се целува с някого.

— Извинявай — прошепвам и той докосва ръката ми едва-едва, преди да се стопи в тъмното като котка.

Дъщеря ми е. Слиза от колата, затръшва вратата и се стряска, когато ме забелязва на тротоара.

— Какво правиш навън?

— Връщам се от Робърта.

Отговорът ми прозвучава напълно достоверно. Не е лъжа, но погледът ми се отклонява към къщата на Ейнджъл, където светва прозорецът на спалнята. Мисля си за него, с позлатена от светлината на лампата кожа, и разбирам, че ще спя с него.

Скоро.

Писателското табло на Шанел

„Не искам да стигна до края на живота си и да разбера, че просто съм изживяла дължината му. Искам да съм изживяла и широтата му.“

Даян Акерман