Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (31)

29
Труди

„Аз усещам

как пламти в моите жили

кръв гореща,

пламък ален, който окосява

мъките в моето сърце.“

„Аз усещам“^[1], Федерико Гарсиа Лорка

Този следобед завалява първият сняг и аз слизам в стаята, за масажи за първи път от пет месеца. Вътре е студено и знам, че трябва да забърша праха, но миризмата на ароматични масла ме обгръща мигновено и застивам със затворени очи от внезапната вълна от картини, която преминава през мен.

Шофирам до Болдър през първия уикенд от курса и едва не обръщам обратно колата на два пъти, защото ми е лошо от нерви… след прекараните часове с тези земни хора се прибирам всеки път в тихата къща, Рик се преструва, че му е интересно, но ме слуша само пет минути, преди да се впусне в дълги обяснения как е прекарал почивните дни.

Опитвам се да не мисля за нея и влизам решително в стаята, като че ли някаква сила ме дърпа назад. Запътвам се към Си Ди плеъра и го пускам. Ения изпълва стаята с вълшебната си арфа — отдавна не съм слушала този диск. Звукът освобождава напрежението във врата ми и аз смъквам чаршафите от масата и ги хвърлям на пода. Китката ми се обажда, но не й обръщам внимание и отварям шкафа, за да извадя почистващите препарати.

Методично забърсвам праха навсякъде, по статуята на безименната богиня в ъгъла, по масичките и первазите на прозорците и стъклените шишенца, които отразяват светлината с цветовете на дъгата. Раната отново се отваря и в ума ми изплуват спомени с картина и звук: „Марино, а? — каза една нова клиентка с дълга тъмна коса и изкуствени нокти, лакирани в червено. — Гаджето на една моя приятелка се казва Марино. Рик? Да не би да ви е брат или роднина?“

Стискам клепачи и забърсвам масата със съзнанието, че ако се съпротивлявам на спомените, никога няма да мога да се освободя от тях, но и задълбаването е не по-малко вредно. Затова се оставям на течението им, докато лъскам стаята, която има нужда от почистване, но го правя само защото някой друг се нуждае от мен повече, отколкото аз имам нужда да бягам от тях.

Джейд има нужда от мен.

Така че изваждам кофата и парцала и се връщам към катастрофата от онзи юлски ден. Чувам думите и не вярвам на ушите си. Запазвам хладнокръвие до края на масажа, после първата ми работа е да хвана слушалката и да отменя всички часове за деня. Научаването, примесено с отказа ми да повярвам, с предупредителни сънища, със странни малки подробности, които са ме притеснявали, и с треперлива убеденост, докато претърсвам компютъра за писма от името на жената: Каролин Сиърс. После прочитам файловете, които излизат: десетки, всеки от които представлява хроника на пълния абсурд на една извънбрачна връзка.

Оправям масажната маса и започвам да забърсвам шишенцата с есенциални масла едно по едно. Отидох с колата до гаража на Харли и преди той да разбере, че съм там, счупих почти всички стъкла на камионетката му с единственото нещо, което успях да намеря — крика за гуми от багажника на колата. Звукът от счупеното стъкло привлече първия зяпач, а виковете му събраха още хора. Продължих, без да им обръщам внимание, методично замахвайки с цялата си сила — тряс, тряс, тряс! Предното стъкло се бе посипало на парченца по предните седалки, а двете странични стъкла бяха спукани хубавичко, но дори когато се покачих отзад в каросерията и замахнах с все сила, задното стъкло остана невредимо. Отказах се и скочих на земята, усещайки, че китката ми е отмаляла и ме боли, но още не бях приключила, затова се прехвърлих на бронята, изкривявайки ламарината на лъскавите червени врати, когато Рик изтръгна крика от ръцете ми и стъписан извика:

— Какво, по дяволите, правиш, Труди?

— Майната ти, Рик! Майната и на приятелката ти Каролин! — втурнах се към колата, докато той се опитваше да ми говори, да ми обясни, да ме убеди в нещо, затова извадих разпечатаните имейли и ги хвърлих във въздуха.

Качих се на колата и потеглих. Шокът и гневът ми помогнаха да се добера до къщата на Робърта, където рухнах и ридах истерично цели два часа. Китката ми се бе зачервила и ме болеше, но почувствах непоносима болка чак когато тръгнах да си лягам. Без Рик.

Разтърсвам я, защото я усещам напрегната. Масажът ще й се отрази добре.

Загадката е кога точно я счупих. Смътно си спомням, че в един момент се ударих в рамката на предното стъкло, но не почувствах почти нищо. Дори не беше лека фрактура. Чисто счупване, както се видя на рентгена, костта разполовена на две от силата на удара. Три месеца в проклетия гипс.

 

 

Джейд пристига в седем, без грим и изглежда още по-зле, отколкото можех да предположа по гласа й по телефона. За мое учудване се разплаква, когато я докосвам по рамото.

— Ругатните не помагат — казва тя и се друсва на дивана със свити по турски крака, както когато беше малка.

— Понякога не помагат. Хайде, мила. Ела да ти покажа къде правя масажите.

Тя не става веднага.

— Няма ли да ти е странно да правиш масаж на човек, когото познаваш?

— Не. Неудобно ли се чувстваш?

— Не знам. Не ми се е случвало досега.

— Никога?

— Не, освен при секс.

Усмихвам се.

— Спомняш ли си какво изпитваше, когато майка ти решеше косата ти? Подобно е.

Тя се изправя и ме последва на долния етаж в бившата спалня на Ричард и Колин. Затоплила съм я предварително и съм запалила лампата. Избрала съм музиката на Накаи, защото е меланхолична и красива и подозирам, че Джейд има нужда хубавичко да се наплаче.

— Съблечи се, легни на масата и се завий това одеяло.

— Съвсем гола ли?

— Не си сваляй бельото, ако така ще ти е по-удобно, но трябва да махнеш всичко останало.

Тя се размърдва и разтърсва коса.

— Какво правят повечето хора?

— Свалят всичко — улавям се, че използвам гласа си на лечителка, ласкав и тих, успокояващ. — Така терапевтът може да работи по-лесно. Но не е задължително.

Тя кима.

— След малко се връщам.

Това е ритуалът ми за новите клиенти. Качвам се горе в зимната градина при олтара на богинята, която съм сложила. Днес е Йемая, африканската богиня на реките и океаните, великата майка. Доволна съм, че се получи така — Йемая може да помогне женските сълзи да потекат. Запалвам кръгла синя свещ пред олтара й. Поставям от тамяна й, син, на прах, в черупка от морски охлюв пред нея. Има едно шишенце с есенциално масло, наречено „дъжд“, което отварям, слагам си от него на слепоочията, челото и шията и се откривам за всичко, което Йемая може да ми даде за Джейд. После стисвам в шепите си лабрадорит с формата на яйце, който намерих в Маниту Спрингс. Беше студен, когато го взех, но бързо се затопля в ръцете ми и аз затварям очи и си поемам дълбоко дъх, с който прогонвам отрицателната енергия и давам път на лечителския дух да ме обладае.

Правя този ритуал за първи път след онзи ужасен ден и чувството на покой преминава през мен, ръцете ми се затоплят и почти съм завладяна от благодарност, че имам възможността да го направя за приятелка. Признателна съм, че имам уменията, които ще облекчат натъженото й сърце тази вечер; че мога да бъда полезна. Оставям свещта да гори и се връщам в кухнята, където си измивам и подсушавам старателно ръцете, после се връщам и почуквам леко на вратата. Джейд отговаря:

— Готова съм.

Новите клиенти винаги са малко нервни първия път и се опитват да завържат разговор. Обикновено ги отказвам, като давам кратки и тихи отговори, за да ги насърча да се отдадат на лечебния свят на музиката, докосването и ароматите. Заставам до главата на Джейд, отмахвам внимателно косата от раменете и врата й, и просто казвам:

— Можеш да ми даваш указания, но нека да не разговаряме, става ли?

— Добре.

— Затвори очи — казвам и плъзвам ръце по цялото протежение на гърба й. — Може да се разплачеш, но това е нормално. Не се притеснявай.

Тя вече се е отпуснала. Гласът й звучи като отдалеч:

— Добре.

После пускам Накаи и меланхоличната му красива флейта изпълва стаята, докато оставям ръцете си да си свършат работата. Тялото й е силно и стегнато, отчасти заради мускулите, но предимно от напрежението. Забелязва се по лицето й, което е безизразно заради усилията й да не издава чувствата си, по раменете и врата й, които са като гранит в началото, защото носи твърде голям товар върху себе си. Масажирам тези места продължително, заглаждам и освобождавам, чувствайки как трепва, когато ръцете ми намерят болезнени възли. Отслабвам леко натиска, заглаждам, заглаждам и когато вдигам ръце, тя издава тих звук. Усмихвам се.

Докато работя, нещо у мен също се освобождава, жужи и се спуска надолу по гръбнака ми, по краката към пода — цялата отрова, която носех у себе си, или поне част от нея. Колкото повече работя, толкова повече ми олеква — от скалпа, та чак през ръцете ми. Китката ме наболява леко от време на време, но в това няма нищо опасно — отдавна неизползваната става се връща към живот.

Ах, как ми липсваше това! Липсваха ми успокояващата обстановка на стаята, покоят на работата и енергията, която получавах от даването. Как съм оцеляла през тези месеци без това? Защо просто не съм слизала тук да полежа, да се предам на скръбта и да оставя лечебните сили на богините, всички майки и предшественички да дойдат и да се погрижат за мен?

Да скърбя, както скърби Джейд. Сълзите се появяват и пресъхват и когато свършвам, я докосвам нежно по гърба.

— Не бързай да ставаш, мила. Ще направя билков чай. Качи се горе, когато си готова.

Наливам й голяма чаша с вода и я оставям на масата, после слагам чайника и изваждам големите керамични чаши, които купих на един Ренесансов фестивал преди няколко години. Тази година не отидох, а той е едно от любимите ми места за шляене. Нареждам чашите и напълвам две топки за чай със сместа, която ми приготвиха в билковия магазин за такива случаи, и ми хрумва, че Рик никога не е идвал с мен.

Всъщност той винаги бездействаше, когато имах записани вечерни часове. Чувстваше се ужасно неловко, че исках да се занимавам с това — две години се мъчих да го убедя, че това не е някаква прищявка, а искрена проява на интереса ми към йога и природолечението.

Защо, Бога ми, се оставих да ме тиранизира по този начин?

Джейд идва, изглежда леко замаяна. Вдигнала е косата си на конска опашка и ме прегръща с всичка сила.

— Благодаря ти! — прошепва в ухото ми. — Имах голяма нужда точно от това.

Прегръщам я на свой ред.

— Знам — но тя не знае, че аз самата имах отчаяна нужда от това.

За първи път от месеци съм самата себе си.

Известно време тя просто седи и пие вода, загледана в една точка на масата. Представям си я като Йемая, само че без жълтите сенки под очите. Клепачите й са подути.

— Едно нещо не мога да разбера, Труди — казва накрая. — Защо изобщо ме е грижа? Той е лъжец, крадец и женкар. Защо дори една-единствена частица от мен все още го желае?

Въпросът е риторичен. Вдигам вежди и побутвам бисквитите към нея.

— Седя си всеки ден в офиса и вземам решения за съдбата на тези момичета. Бясна съм им, защото правят ужасни избори. Похабяват се заради някакви пълни нещастници — тя разперва ръце. — И с какво съм по-различна от тях?

— Джейд, недей да съдиш себе си толкова сурово.

Зачервените й очи изглеждат лишени от мигли.

— Виж ме сега. Проливам сълзи заради мъж, който се е оженил за друга, а аз все още искам да му напиша писмо и да му кажа колко много го обичах — тя обронва глава и въздъхва тежко. Косата й се разпилява на медни свределчета по масата и аз хващам един кичур и го разтривам между пръстите си.

— Полудявам при мисълта, че знам какво й говори. Казва й точно същите неща със същите думи и интонация. Разбираш ли, не просто идеите. Точно същите думи. А тя си мисли, също като мен навремето, че ги е измислил специално за нея. Предложили е по същия начин и я е прегърнал по същия начин — понижава тона си и казва леко провлечено: — „Ела, бейби, да те гушна.“ — тя издава тих звук, нещо като ръмжене и запушва уши, като че ли това може дай помогне.

— А след секс ще каже: „По дяволите, бейби! Не мога да помръдна.“

Едва тогава вдига очи и вижда лицето ми, което сигурно е побеляло.

— О, Труди, Господи, съжалявам! — тя стиска китката ми. — Не мисли за това. Хайде да запеем химна. И започва:

— „Ооо, кажи виждаш ли…“

Аз обаче казвам:

— Когато прочетох имейлите му до Каролин точно това ме съсипа. Наричаше я със същите умалителни имена, които винаги съм смятала за лично мои. Знам също, че й е предлагал същите неща в леглото. Не искам да навлизам в подробности, но то беше очевидно.

— Как могат да ни го причиняват? Сърцата им да не са от камък?

— Не знам — вероятно защото ръцете ми още са изтръпнали от масажа и цялата енергия циркулира в мен, но когато притискам длани върху гърдите си, усещам как ме обхваща спокойствие. — Може би ние също го правим несъзнателно. Сигурно затова мъжете и жените изпитват ревност, защото познаваме така добре любимите си и знаем как се държат в леглото и е твърде лесно да си представим как казват и правят същите неща с някой друг.

Слага ръцете си ниско долу на моя/нейния корем, целува моята/нейната шия, издава този гърлен звук на предвкусване…

Започвам да пея:

— Ооо, кажи виждаш ли…

Джейд се присъединява. Изпяваме го от край до край. Следва „Америка“ и после се споглеждаме. Тя присвива очи, поема си въздух и започва: „Ти си велико старо знаме…“. Разсмиваме се и аз вдигам чаша, чуквам нейната и вече се чувствам много по-добре.

Поне за момента.

 

 

На следващия ден вземам готовите снимки и с вълнение откривам, че онези, които направих на Ейнджъл в парка, са доста добри, както и няколко от останалите. Във възбудата си отивам направо в къщата му, още преди да съм се прибрала.

— Взех някои от снимките — изричам, когато отваря вратата, с опасението, че съм твърде прозрачна. Още от Деня на благодарността ми се иска да го видя.

Той не казва нищо, просто стои на прага и ме гледа, облечен само с долнището на еквадорската си пижама, без риза.

— Събудих ли те?

— Не — изражението му е сериозно. Досега не съм го виждала такъв и не знам какво да направя. Да остана или да си тръгна?

Хрумва ми, че може да е с някоя жена, и се изчервявам.

— Извинявай. Ще дойда някой друг път в по-удобно време.

— Сега е удобно — той протяга ръка и ме издърпва вътре, после оглежда улицата, преди да затвори вратата. — Ела да изпиеш едно кафе с мен.

— Случило ли се е нещо? Ако моментът е неподходящ, ще дойда друг път.

— Не, не — той се обръща и аз се любувам на издължения му гладък гръб, докато ме води към кухнята, където върху масата има разпилени листа. Вероятно писма. Той ги събира на купчинка, за да освободи място. — Заповядай, седни — лицето му се озарява и ъгълчетата на очите му се повдигат. — Ще видиш, че не си опитвала кафе като моето.

Настанявам се притеснено на стола и слагам трите плика със снимки пред себе си. За първи път осъзнавам, че той е истински мъж с истински живот, който няма нищо общо с фантазиите ми за него; нищо общо с мен, нито с въображаемите му вълшебни способности, нито пък е във властта му да облекчи болката ми и леко се засрамвам, че съм го използвала, макар и само в мислите си. Когато слага кафето пред мен, долавям уханието на канела и му се усмихвам.

— Всичко около теб мирише хубаво, знаеш ли?

Той се спира и слага длан на масата. Кожата върху ребрата му е гладка като карамел и е на сантиметри от носа ми. Бих могла да го целуна.

Скръствам ръце в скута си. Той ме гледа с наклонена глава, изчаква.

От мен се иска само да му дам знак. Представям си допира на кожата му до моята, потрепването на шията, която бих могла да извия, треперенето на ръката, която бих могла да повдигна, игличките във върховете на пръстите, които предусещат гладката като масло кожа. Сякаш нещо се пече — долавям уханието на мая, захар и нещо тъмно.

Само че не мога да повдигна дори очи, камо ли пръст. Извръщам глава и поглеждам към масата.

От устата му излиза тихо „хмм“, той се отдалечава и ми дава дистанцията, от която се нуждая. Сяда срещу мен на масата и виждам как пръстите му докосват, а после се дръпват като опарени от писмо в много тънък плик.

— Какво става, Ейнджъл? — питам.

Той издава тих звук, полугласна въздишка през почти стиснати устни. Ръката му отново го издава, като докосва плика, чийто ъгъл е украсен с цветна рамка, на която пише Испания, а адресът е изписан от изящната ръка на енергична млада жена.

Когато ме поглежда, погледът му е открит и изтерзан.

— Робърта ми каза, че все още си влюбена в съпруга си, който не живее с теб. Вярно ли е?

Повдигам рамене.

Той се навежда над масата и обхваща с красивите си тъмни ръце моите.

— Ето каква е тайната ми. Скитам се по света и снимам жени, защото тази — той посочва с глава писмото, едновременно гневно и примирено — разби сърцето ми. Иска мъж с пари, а аз нямам.

Докосвам с длани неговите.

— Разкажи ми.

— Като малки живеехме близо един до друг. Майките ни бяха големи приятелки и бяха много доволни, че се обичахме. Мечтаеха да са abuelas^[2] на едни и същи внуци. Очите и сърцето ми бяха отворени само за Хулиана, нейните само за мен.

— Какво стана?

— Баща й почина. Майка й извади късмет — един богат мъж се влюби в нея и я заведе в голямата си къща и моята Хулиана свикна с този живот — палецът му се премества върху моя и той остава загледан в него, сякаш му е трудно да ме гледа и да изрече останалото. — Въпреки това планирахме да се оженим, аз работех като фотограф в едно списание и мислех, че това ще й бъде достатъчно, за да е щастлива — той цъка с език и поклаща глава сам на себе си. Вдига очи. — Знаеш ли какво направи тя, Труди?

Поклащам глава.

— Не, дойде в църквата в деня на сватбата. Посрами ме пред семейството, приятелите и всички хора, които бяха там в този ден, защото решила, че не иска да се омъжи. А го бяхме планирали цяла година — скулите му почервеняват при спомена за унижението. — Не дойде.

— Много съжалявам.

— И ето ме тук. Не можех да остана там и да ги гледам в очите. Заминах на следващия ден и дойдох в Америка, където никой не ме познава.

— И тя ти пише?

— Тя съжалява — едната му вежда се извива в дъга. — Всеки път страшно се ядосвам.

— Моят също казва, че съжалява — освобождавам ръката си и я вдигам. — Потроших прозорците на камионетката му с железен крик и си счупих китката, когато научих за другата жена.

Той се засмива с плътния си глас и показва идеалните си бели зъби, а аз си мисля: „Как може някоя жена да остави този мъж пред олтара?“ За миг се изкушавам да се изправя, да обхвана лицето му с ръце и да го целуна, но това ми се струва твърде дръзко и директно, а в следващия момент той взема снимките.

— Донесла си снимките?

— Не забравяй, че съм начинаеща.

Той се усмихва и отваря плика.

Светлината от северния прозорец меко се спуска върху рамото му, осветявайки гладкостта на кожата му. Той не ме поглежда, докато отваря плика, изсипва снимките и ги разглежда внимателно. Задържа очи на някоя, отделя я на масата, а аз се улавям, че стискам до побеляване пръстите в скута си. Иска ми се да ги хареса. Отделил е малка купчинка, когато отваря последния плик — снимките от парка, първата, от които е на самия Ейнджъл отблизо.

— Тази ми харесва — казвам. — Светлината върху носа ти.

Той кима и я пуска върху купчинката, без да се усмихне както очаквах. Отделя още две от този плик.

— Добре си се справила — усмихва се. — Особено с тези — показва ми една с езерото и желязната викторианска ограда. — Виждаш ли? Светлината е подходяща, както и съчетанието на формите.

Ето го, седнал до мен, гол до кръста, предлага ми тялото си и аз усещам мириса на кожата му. Толкова е близо — ушите ми бучат, бедрата ми тръпнат. Дори не го чувам какво ми казва, защото се опитвам да намеря изход от ситуацията. Какво би ме посъветвала Лусил?

— Ейнджъл — произнасям.

Той вдига глава, поглежда ме с онези златистозелени очи и аз протягам ръка и докосвам страната му.

— Просто ме изненада, това е всичко.

— Приятелството ни може и без това — казва тихо той.

— Зная.

Изправям се и се навеждам да го целуна по устните. Косата ми ни покрива. Той издава тих гърлен звук и обхваща талията ми, после заравя ръка в косата ми и ме привлича в скута си. Вкусът му кара кожата ми да заиграе.

Повече от двайсет години не съм целувала друг, освен Рик Марино. Устните на Ейнджъл са разкошни и твърди и се целува с неподправено удоволствие, изследвайки и оставяйки ме да водя, докогато искам. Пулсът в гърлото ми е полудял, тялото ми трепери и се боя, че ще изглеждам много глупаво, но докосвам гърдите му и прокарвам длан по гладката му кожа — усещам как сърцето му бие под нея и вдигам глава.

— Пожелах те още първия път, когато те видях — прошепвам и докосвам устните му. — Не съм виждала толкова красив мъж. Никога.

После ръцете му са по лицето ми и устата му превзема моята. Моите ръце са по косата, раменете му, галейки кожата, която копнеех да докосна. Той ме намества в скута си, така че да го възседна още там на стола, гърдите ни се докосват, интимните части са притиснати силно, а ръцете му са на ханша ми, стискат дупето ми, после върху гърдите мий…

О, Господи!

Не съм правила секс толкова отдавна, че цялото ми тяло се възпламенява от докосванията и целувките му. Той се мъчи да свали блузата ми и аз вдигам ръце, за да му помогна. Устните му са върху гърдите ми през сутиена още преди да съм свалила ръце, а после се освобождавам от него възможно най-бързо, за да почувствам тези сочни устни върху голите ми — о! — гърди и шията, а след това имам нужда да го вкуся и да пия от плътта му, шията, лицето, отново устните, а ръцете ми проследяват очертанията на онази брадичка и скули. Той диша учестено и се чувствам поласкана, когато го осъзнавам. Тялото ми блести от влага, неговото също. Желанието ни струи от нас в ухаещата на канела и кафе кухня.

Тогава той става и ме повежда към спалнята, където е тъмно и мирише на сапун и афтършейв. Лежа на леглото само по джинси, докато той се освобождава от широкото долнище на пижамата, за да ми покаже цялото си стройно, издължено, красиво тяло. Гласът ми е гърлен и нежен, когато изричам:

— Бих искала да те снимам така.

— А аз — отпуска се върху мен, целува горната част на тялото ми, загръща ме с косата ми, приглажда я върху гърдите и талията ми като паяжина — не мога да мисля за нищо друго, освен това — докосва слабините ми през джинсите, — и това — целува корема ми, засмуква го силно и ми оставя следа, докато откопчава джинсите, сваля ципа и аз се повдигам, за да ги свали. — Червенокоса и тук. Толкова красива — изрича той и прокарва пръсти между краката ми.

Тогава се отварям, отварям се за него, за този момент и го задържам, докато в същото време го изживявам — непознатото въплъщение на Ейнджъл, екзотиката да правя секс посред бял ден с мъж, когото почти не познавам. Той се сеща за презерватива, защото има повече опит, и аз откривам, че нямам нищо против, защото има толкова други неща, на които да се наслаждавам — разпиляната му чуплива коса по лицето ми, докато ме целува, прониква в мен, повдига ханша и краката ми и…

О, толкова е разгулно и толкова хубаво! Чувам смеха на Лусил, докато оргазмът ме разполовява на две и ме пренася в друго измерение на живота ми, разделяйки „Труди, която беше“ и „Труди, която ще бъде“, а аз го притискам и го люлея, когато ме последва, и двамата се отпускаме треперещи, но продължаваме да се целуваме. Аз вкусвам шията и брадичката му и се търкаляме заедно, хлъзгави от пот, в пашкул от освобождение и удоволствие.

Той се повдига на лакти, отмята косата от лицето си и се вглежда съсредоточено и сериозно в мен. Толкова отблизо очите му са необикновено красиви — златистозелени със сини пръски.

— Добре ли си? — пита ме нежно и докосва бузата ми. Започвам да се смея, приплъзвам се по-близо и прокарвам ръка по бедрата му.

— Si.

В очите му се завръща котешки зной.

— Това е добре, Трудии. Много добре.

И започва да ме люби отново, този път бавно и много умело, от което се разтапям напълно. После ме завежда в кухнята, нахранва ме и ме целува, отново ме храни и само мога да си представя как изглеждам, когато най-накрая казва:

— А сега, мила госпожо, бих искал да те снимам. Съгласна ли си?

— С дрехи или без?

Той се усмихва, изправя се и протяга ръка. Поемам я и се оставям да бъда отведена в спалнята, облечена само с ризата му. Той сваля от стола зелено-лилавото южноамериканско одеяло и го хвърля върху леглото, дръпва пердетата и златисти снопове светлина падат върху пода и леглото, а сърцето ми забива учестено, когато започвам да се досещам. Без да чакам указанията му, хвърлям ризата и лягам на одеялото по корем. Топлите слънчеви лъчи падат на плътни снопове върху задните ми части и по рамото ми. Ейнджъл издава приглушен звук и се навежда с фотоапарата в ръка, за да разстеле косата ми върху гърба и едното рамо, после отстъпва назад и казва:

— Погледни ме, mi embruja^[3].

Когато го правя, ме побиват тръпки при щракането на фотоапарата, защото знам, че един ден някоя жена ще се вгледа отблизо в снимката, ще погледне очите и косата ми в този запечатан момент и ще каже: „Толкова е разкошна!“

При тази мисъл се усмихвам леко и той издава звук, докато моторчето за пренавиване на лентата бръмчи, навежда се, целува ме, ръцете му са навсякъде по тялото ми и знам, че никога няма да забравя този ден.

По-късно, когато светлината започва да чезне, се прибирам вкъщи, замаяна като същество, пуснато на свобода от някое приказно царство. Имам усещането, че кожата ми блести, а очите ми издават всичко, преживяно този следобед, затова съм доволна, че Ани не е у дома. Качвам се с балетна стъпка по стълбите и си вземам душ, измивам косата си и я сресвам.

На масата има бележка от Ани, оставена при пощата:

„Мамо, ще закъснея. Ще излизам с Травис след работа. До по-късно. (Къде си??)

С обич:

Ани.“

Усмихвам се на себе си и прехвърлям купчината коледни картички, виждам сметката с таксата за следващия семестър, сметката за водата и вниманието ми е привлечено от дебел пакет на някаква туристическа агенция.

Най-отдолу има писмо от Рик. Странна болка ме пронизва и се изкушавам да го оставя за сутринта.

Първо отварям пакета от туристическата агенция с брошурите за Севиля, които бях поръчала по интернет. Засмивам се, че ги получавам именно сега — може би нямах нужда да отида в Севиля. Просто се нуждаех от севилски любовник и това ме кара да се разкикотя, защото се сещам за севилския бръснар и осъзнавам, че се държа като млада лудетина — много приятно чувство, което отдавна не бях изпитвала. Снимките на града ме карат да си представям как Ейнджъл се разхожда по улиците на Севиля и се замислям дали имам куража да пътувам съвсем сама.

Отделям ги настрани и вземам писмото от Рик. По-добре би било да го оставя, но истината е, че изпитвам любопитство. Една страница, откъсната от тетрадка, изписана със синьо мастило с дребния му небрежен почерк.

8 декември (?)

„Скъпа Труди,

Седя, мисля и се питам как стигнах дотук. Не ме бива много по приказките, но се сещам за онази песен на Пинк Флойд «Бих искал да си тук». Не знам как така се обърка всичко, мила. Знам, че аз съм виновен и в мен има нещо сбъркано. Помниш ли как дядо ми Том никога не ядеше от храната на непознати жени, защото казваше, че могат да ти направят магия? За това си мисля сега. Като че ли някакъв зла сила отрови храната ми и ме подлуди, накара ме да се държа като че ли не съм аз.

Господи, много е трудно и не знам какво се опитвам да кажа, само това, че бих искал да намерим начин да се върнем там, където бяхме, да сложим точка и да забравим станалото, за да заживеем предишния си живот. Толкова много ми липсват децата! Вече не издържам. Искам пак да седя в задния двор.

Предполагам, че не е честно да го правя, след като провалих всичко и продължавам да живея така. Може би исках да знаеш, че наистина мисля за това. За теб. За нас. Вече не съм сигурен в нищо. Най-много ме е страх, че съм провалил хубавия ни предишен живот до степен, в която няма връщане назад, и ти никога няма да ми простиш.

Остава ми само този стих от песента. Някой ден може да поседнем заедно и да си поговорим както преди, а? Нямам нищо против да излезем на по бира, ако ти искаш.

С любов:

Рик“

За момент ми се приисква да заплача. Не е честно! Точно сега. После се сещам за Ейнджъл, как лежим в леглото, ръката му лениво докосва корема ми, взимам писмото от Рик и го хвърлям в боклука.

Данни за бокса

След смъртта на боксьор през 1997 г. Италианската федерация по бокс забрани женския бокс. За да се подсили забраната дори беше прекратен излъчваният по телевизията боксов турнир за жени в най-леката категория, организиран от Международната федерация по женски бокс. Полицията се намеси, за да възстанови реда.