Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (38)

36
Труди

Федерико Гарсиа Лорка е роден на 5 юни 1898 г. в селцето Фуенте Вакерос, недалеч от Гранада. Първата му книга е публикувана през 1918 г. когато е само на двайсет години. Екзекутиран е в Гранада през 1936 г. Тялото му не е намерено.

Децата ме измъкват от леглото в осем с дяволито блеснали очи.

— Ела да видиш какво ти е оставил Дядо Коледа. Хайде!

— Какво?

Забавям се само минута, измивам си зъбите и слизам долу, където ухае на прясно сварено кафе. Под елхата има пакет, опакован в червена подаръчна хартия. Ани ми го подава.

— Откъде се взе? — питам.

— Дядо Коледа — отговаря Колин.

Усмихвам се. Очевидно двамата са го подготвили заедно. Премервам тежестта на пакета с любопитство. Прилича на книга. Поглеждам ги изпитателно.

— Отвори го!

Разкъсвам хартията и замръзвам. Това е книга. Стара, на испански. „Libro de Poemas“^[1] — първия поетичен сборник на Федерико Гарсиа Лорка. Това е първото издание! Подписано.

Покривам уста с длан. Прошепвам:

— О, Господи!

Рик е сложил картичка и ръцете ми треперят, докато я отварям. Пише само:

„Надявам се да ти хареса, дечко.

С обич:

Рик“

Примигвам, за да прогоня сълзите, и поглеждам светналите от очакване лица на децата.

— Как, за Бога, е успял да го намери?!

— Ние помогнахме — обяснява Ани. — Аз и Колин. Той се обади на Колин да го пита как да намери книгата, после една вечер, докато те нямаше, аз и татко влязохме в интернет, открихме един екземпляр и го поръчахме. Колин го получи в колежа.

— Благодаря ви.

— Благодари на татко. Подаръкът е от него.

— Ще го направя — казвам и притискам книгата към гърдите си.

— Обади му се сега, мамо — настоява Ани.

Искам, но ако сега е с нея? Или не си е у дома? Познатото пронизване се появява. Носи със себе си някакво отчаяние. Снощи от думите на Ейнджъл почувствах надежда. Тази сутрин ми е безрадостно както винаги. Само че те ме гледат с такава надежда и не мога да ги разочаровам, затова вземам телефона и го занасям в кухнята. Докато набирам номера, си наливам чаша кафе. Разбърквам захарта и слушам как звъни в другия край на линията, а костите ми изтъняват с всяко прозвъняване… две, три… четири и тъкмо се каня да затварям, като чувам запъхтяното:

— Ало?

— Здрасти, Рик. Надявам се, че не те безпокоя.

— Не, разбира се. Просто не можех да намеря проклетия телефон.

— Обаждам се да ти благодаря — в очите ми отново плувват сълзи — това е най-желаният подарък, който съм получавала някога, и знам, че си дал цяло състояние. Прекрасен е.

— Наистина ли? Харесва ли ти?

— Разплаках се, когато го отворих.

— И Колин така каза.

— Не съм ти купила нищо, Рик. Не мислех, че ще си разменяме подаръци. Извинявай.

— Труди, не затова ти го дадох. Нищо не съм очаквал.

— Знам. Просто се чувствам зле. Цяла година планирах да ти купя онази маниашка уредба и ми беше крайно болно да не ти я взема.

— Онази с дистанционното ли?

— Да — ухилвам се.

— О, човече! — благоговейно мълчание. — Не съм очаквал да ми я подариш.

— Все пак. Благодаря — в паузите между репликите ни чувам бълбукането на кафе машината и тихото изтракване на тежкия железен тиган на котлона. Прави си закуска. — Е — казвам аз, — честита Коледа, Рик!

— На теб също, дечко. — Чао.

След обяда Колин казва:

— Обадих се на татко и го поканих да дойде следобед. Нали нямаш нищо против да го викна сега?

— Не, разбира се.

След малко се връща.

— Май е много потиснат. Трябва да пренесем Коледата при него, мамо.

— Какво искаш да кажеш?

Ани се обажда.

— Да му занесем от пуйката и тортата, която Робърта направи специално за него, неговите подаръци, чорапчетата и всичко останало — поглежда ме умоляващо. — Нали ще дойдеш с нас?

— Не знам — въздъхвам. — Мисля, че вие двамата се опитвате да ни съберете, което е много мило, но не е ваша работа.

— Просто смятаме, че татко е много самотен и искаме да изкара една свястна Коледа, това е всичко — обяснява Колин.

— Ще ви закарам, но не мисля, че ще вляза с вас.

Опаковаме храната и сладките в една кошница. Колин дори слага шише с яйчен коктейл. Подреждам в пластмасова кутия от любимите му сладкиши — шоколадови ангелчета, сладки с парченца шоколад и меденки — и изравям неговия традиционен чорап от кутията с коледна украса, която бях прибрала в задната стая. Сложих всички бонбони в чорапчетата на децата, затова и двамата даряват част от своите.

— Няма желирани бонбони — казва Ани. — Трябва да купим — изглежда отчаяна, затова спирам пред „Сейфуей“, единствения отворен магазин, и грабвам една кутия.

Навън е ясна и светла коледна сутрин. Тиха, каквито са всички празници. Докато карам из града, сърцето ми се е свило от притеснение. Навън малки дечица карат новите си триколки и колички. Семействата седят на предните веранди, пият бира и чай на мекото време. Въздухът мирише на печена пуйка.

Дори мрачният квартал на Рик изглежда празнично. Добродушен чичо или дядо ни помахва, когато паркираме зад камионетката на Рик и слизаме натоварени. Докато вървим през тревата, имам тревожното чувство, че нещо не е наред, но не му обръщам внимание. Коледа е. Проблемите могат да почакат един ден.

Влизаме в коридора към апартамента му и Колин започва да пее коледна песен, а Ани, натоварена с пакети и със зачервено от приповдигнатото настроение лице, бодро се присъединява. И на двамата ръцете са заети, затова аз почуквам.

Бедата отваря вратата. Каролин ни гледа втренчено със зачервени от плач очи. Колин произнася с едва сдържана ярост:

— Баща ми тук ли е?

Рик хваща вратата и я избутва.

— Тук съм, сине. Каролин тъкмо си тръгваше.

Изглежда силно разгневен. Облякъл се е грижливо с хубав спортен панталон, тюркоазната риза от памучно кадифе и медальона на Свети Йосиф, който му подарих преди години, понеже мислех, че ще стои секси на тъмните му гърди. Сега отново се убеждавам, че съм имала право.

Каролин не помръдва, но Рик я побутва лекичко и тя пуска вратата, като се провира между мен и децата. Рик слага ръка на моята.

— Не е така, както изглежда — казва, като ме гледа в очите. — Не си тръгвай, моля те.

Каролин понечва да каже нещо, но Рик я прекъсва решително:

— Не сега — към нас: — Влизайте, ей сега се връщам.

Ани и Колин ме поглеждат нерешително. Поколебавам се, объркана и притеснена. Надеждата в очите им ми дава отговора. Коледа е. Ще вляза. Един час, после си тръгвам. Кимам.

Докато го чакаме в стаята да се върне, чуваме приглушения му глас, който прекъсва нейния истеричен тон. Става тихо. Чудим се какво да правим. Да седнем? Да останем прави?

— Занеси всичко в кухнята, Ани — нареждам. — Колин, остави пакетите ей там на ниската масичка.

— Мамо — казва Ани, — сигурна съм, че той не е искал да се срещаме с нея.

— Знам, мила — докосвам я по рамото. — Недей да се притесняваш.

Рик се връща с пламнали страни.

— Страшно съжалявам. Просто се появи неканена и…

Пресрещам погледа му. Правя онова родителско изражение, съпроводено с жест — „остави“. Той кима, въздъхва и прокарва пръсти през косата си.

— Донесли сме ти някои хубавини — казвам и сядам. — Подаръци, сладки и дори…

Ани изважда чорапа.

— Та-да! Желирани бонбони.

Той я прегръща и ме поглежда през рамото й. Очите му говорят колко е благодарен.

Угощаваме се с храната, която донесохме — пуйката, гарнитурата и соса. Рик пуска музика и си спомняме истории от предишни Коледи, говорим за плановете на Колин и кандидатстването на Ани в колеж.

След няколко часа решавам, че е време да си вървя. Скоро разговорът ще замре и няма да ни остане друга тема за разговор, освен за проблемите. Слънцето залязва. Вероятно искам да се прибера у дома, преди да се е стъмнило. Тъкмо се каня да го кажа, когато Колин предлага:

— Хайде да поиграем на монополи.

— С теб не играя — отвръщам. — В никакъв случай, господин Недвижима Собственост.

— Е, хайде де, мамо. Никой не иска да играе с мен.

— Аз ще играя — казва Ани.

Двамата с Рик едновременно я поглеждаме с учудване. Знаем, че мрази да губи от батко си, а тя губи всеки път.

— Какво? — казва тя. — Има ли нещо лошо да искам да изиграя една игра със семейството си?

— Мислех си, че е време да тръгвам.

— Не! — протестира Ани. — Още не сме яли десерт.

— Аз нямам монополи — обажда се Рик.

— Ще играеш ли, ако донеса нашето? — пита баща си Колин. Нещо се мъти между тях, което ме изпълва с носталгия, тъга или може би умиление.

— Да — гласът на Рик е леко дрезгав.

— Хайде, Ани, ела с мен. Мама и татко ще останат да си поговорят.

— Не — възразявам и се изправям. — Вие двамата останете с баща си. Аз ще отида за играта. Връщам се веднага.

Ани обаче вече си е облякла палтото и двамата са на вратата.

— Трябва да си проверя съобщенията — казва тя и побутва брат си по гърба лекичко. — Ей сега се връщаме.

Излизат. Отпускам се обратно на стола и поглеждам към Рик, който се усмихва.

— Май двамата заговорничат.

— Мислиш ли? — засмива се той.

На фона на тюркоазната риза кожата му изглежда тъмна и гладка. Прилича на пират с тези искрици в очите. Внезапно се сещам за Каролин със зачервените очи и почти изричам „Проблеми с жена?“, но замълчавам и се облягам на стола.

— Имаш ли вино?

— Какво ще кажеш за бира? — той се запътва към кухнята и се сещам за мъжа, с когото се запознах преди години — стройния, непочтителен мъж, който открадна сърцето ми.

— „Хайнекен“?

Трябва му само секунда, после бавно се обръща.

— Пикня от скункс — погледът му е сластен и ленив и цялата заставам нащрек. — Какво ще кажеш за „Будвайзер“?

— Бизонска пикня — кръстосвам ръце и накланям глава. Издавам лека измъчена въздишка. — Предполагам, че трябва да се задоволя с това, което има.

Той донася две. Застанал пред мен, поклаща хулигански ханша си и отваря едната. Пръстите ни се докосват.

— Господи, каква превзета лигла беше!

Засмивам се.

— Да, бях — отпивам голяма глътка, отмятам коса назад. Той сяда на ръба на дивана. — А ти мислеше, че съм най-сексапилното парче, което си срещал.

Той повдига вежди и навежда сконфузено глава.

— Самата истина. Господи, беше ужасно!

— Ужасно?!

Изражението му е сериозно.

— Какво можех да предложа на жена като теб?

— Доста, както се оказа.

— Сигурно.

— Никакви мрачни разговори днес, ясно? Остави. Мисли си за нещо хубаво.

Той си поема дъх, отпуска се рязко назад и качва крака на очуканата масичка.

— Знаеш ли за какво си мислех онзи ден? Колко големи ставаха гърдите ти, докато кърмеше децата.

— Беше страхотно. Такова усещане! Обожавах го.

— Беше доста секси, но тогава пък ми липсваше нормалният ти бюст и после бях доволен.

Тръпки преминават по гърба ми с такъв заряд, че дори само едно леко докосване от негова страна би предизвикало оргазъм. Едно-единствено докосване. Опитвам се да не гледам издължените му бедра, адамовата му ябълка. Гласът ми прозвучава леко дрезгаво, когато казвам:

— Никога не си ми го казвал.

Телефонът звънва и Рик се намръщва, но не помръдва.

— По-добре се обади — казвам. — Може да са децата.

— Добре — натиска копчето и изрича рязко: — Ало? Погледът му светва, докато слуша, и очите му заприличват на езера в слънчев ден.

— Добре — казва. — Ще я докарам после вкъщи.

Започвам да се смея:

— Ах, тези интриганти!

Той затваря и стиска устни.

— Знаеш ли, не ми подари нищо за Коледа.

Отпивам от бирата.

— Вярно е.

— Искаш ли да чуеш предложението ми?

Облягам се назад.

— Какво е?

Той идва до масичката, коленичи пред мен и взема бирата от ръката ми. Придърпва ме напред и аз вече дишам учестено, толкова силно го желая. Ръцете ми дори треперят, докато кръжат по раменете му, и двамата се поглеждаме отблизо като влюбени в очакване на първата целувка.

Пръстите му са заровени в косата ми, докосват темето ми, ушите. Докосвам мустаците, устните му.

Той възкликва:

— Господи!

После се целуваме за първи път от пет месеца. Сякаш става чудо. Усещането е като дъжд и слънце, като утро. Ръцете му са на тила ми, целувката му е настойчива и жадна, дълбока и продължителна. Аз хващам с ръце лицето му, отвръщам на целувката му, докосвам хубавите му скули и очертанията на брадичката му.

После заравям лице в шията му — мястото, където мирише най-много на него. Вдъхвам мириса му дълбоко, предавайки се на уханието. Ръцете му опипват гърба ми, после колебливо се плъзват отпред. Отдръпвам се едва-едва, срещам погледа му, хващам ръцете му и ги слагам на малките си гърди.

— О, Боже, Труди! Боже! — целува ме отново, необуздано и аз издърпвам ризата от панталона му.

Когато вдига глава, гласът му е сипкав:

— Това „да“ ли означава?

Изправям се, хващам ръката му и тръгвам към спалнята му, където не съм била досега. Вътре е тъмно и студено, спартанско, но това няма значение. Свалям блузата си и я пускам на пода. Понечвам да откопчая сутиена, но той ме изпреварва с големите си ръце.

— Позволи ми.

Навежда глава и аз целувам трапчинката под шията му, о, така нежно, от което ми се приисква да заплача. Ръцете му повдигат гърдите ми, пръстите му знаят точно какво обичам, нежни кръгове, бавно плъзгане. Когато лягаме на леглото, гърдите му парят моите.

Докато се любим, като че ли ни пронизва светлина, изпълва всички мои клетки и неговите — светлина, която лекува наранените и счупени места. Казвам си, че това е обичайно — разведени двойки да правят секс. Често се случва.

Само че дали другите се чувстват по този начин? Както се чувствам сега, докосвайки го, моя съпруг, единствения, когото съм желала, откакто ме целуна за първи път?

Дали други жени изпитват желание да заплачат от благоговение, когато съпругът им ги целува по шията с цялото си същество? Дали го вдишват, докосват всеки възможен сантиметър от тялото му и галят гърба му както свещен предмет?

Дали изпитват чувство на святост, когато целува бавно брадичката им, очите, устните?

Издайнически сълзи потичат от очите ми, докато ръцете му покриват тялото ми и не оставят нито един сантиметър недокоснат. Плача, докато боготворя тялото му. Плача, докато се любим, докато се сливаме още веднъж. Мисля, че той също плаче. Една капка пада на мократа ми буза, вкусвам солта по устните му. Целуваме се и се движим, както хиляди пъти преди това. Познавам най-недоловимите сигнали, звука от дишането му, мириса на кожата му. Откакто се разделихме, ми липсва всяка секунда и сега се чувствам в безтегловност от щастие, доколкото може да е щастлив човек. Отново в прегръдките му, да го обичам.

Чак когато се отпускаме един върху друг изтощени, виждам репродукцията на стената. На Уотърхаус, дама и рицар. Той е коленичил пред нея, а косата на дамата е дълга, чуплива и червена. Знам, че репродукцията му е харесала, защото смята, че жената прилича на мен. Затварям очи и го притискам мълчаливо към себе си.

Легнала тук, виждам разликата между мен и Лусил. Аз наистина притежавам приключенски дух и страст към нови неща и непознати места, но Рик Марино ме научи, че освен това съм и жена, способна на дълбока и трайна страст. През изминалите месеци не бях на себе си, защото нямах представа, че съм го обичала така. Че съм била способна на такава любов.

Ала не мога да го кажа на глас, не сега. Може би никога. Вместо това се обръщам и му се усмихвам срамежливо.

— Е — казвам, — не си загубил способностите си.

Сянка преминава през погледа му, но после измърква и ме привлича по-близо.

— Ти също.

В другата стая звънва телефонът и усещам как Рик се сковава до мен. Не помръдва.

— Ами ако са децата? — питам.

— Не са — казва го абсолютно убедено и отново започва да ме целува. Звъненето престава. После пак започва. Спира. Отново започва. Лицето му придобива сурово изражение. — Извинявай, Труди.

Примигвам наивно.

— Проблем с жена?

— Представа си нямаш — в думите му има голяма досада и той отново започва да ме целува, а аз се разсмивам.

Телефонът отново започва да звъни и аз продължавам да се смея още малко. Той се надига и ме поглежда.

— Какво толкова смешно има?

Едва сдържам езика си зад зъбите.

— Нищо.

Когато звъненето спира за пореден път, той казва:

— Чакай малко — и отива да го изключи.

Връща се, покрива ме със завивката презглава и се любим втори път. Час по-късно ме закарва у дома по мое настояване и с облекчение виждам, че децата са излезли някъде. Качвам се горе и се покатервам на леглото с уханието на Рик Марино по мен. През нощта се събуждам, спомням си, вдигам ръце към носа си, за да го помириша, и отново се унасям с чувство за спокойствие, каквото отдавна не съм изпитвала.

Ерата на котешкия бокс

През 1989 г. тези жени налагат в бокса модата да се боксират в оскъдни бикини. Облечените в изрязани бикини боксьорки си пробили път до клубове като „Кокос“ в Саутхамптън. Нарекли се „Котешките нокаути“. Седмичните двучасови зрелища не били приети твърде радушно от обществото. Очевидно преди котешкият бокс да се установи в Хамптън, дълго време е бил на мода в нощните заведения на Лонг Айлънд и Ню Йорк.