Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (3)

1
Робърта

Неделя, 25 октомври 20…

„Скъпа Хариет,

Ръцете ми треперят като листата на дърветата днес. Дано да можеш да ми разчиташ. Омразно ми е, че съм придобила старчески почерк. И все пак естествено е. Кога остаряхме толкова?

Неделя е, а не съм ходила на църква. Цяла сутрин седя до моя Едгар и се опитвам да събера сили да го оставя да си отиде. Отпратих всички — всички енориаши, които ми носеха зеленчуци, тенджери и миеха чиниите, докато седях при него. Отпратих дори децата. Пак ще дойдат по-късно, когато ще съм сторила това, което трябва.

Сестричке, цяла сутрин седя тук и не мога да отворя уста да го изрека: «Върви, Едгар. Аз ще се оправя.» Той само това чака, защото когато изпадна в кома, аз стиснах съсухрената му ръка и започнах да го умолявам да не ме оставя.

А той се държи, защото е такъв добър съпруг. Ето, пак се разплаках.

От шейсет и две години съм до него. Сутринта, докато го държах за ръка, си спомних онази сутрин, когато за първи път се появи на задната ни врата и помоли за вода. Помниш ли? Не му беше провървяло, но бе така горд. Изглеждаше толкова добре в онзи слънчев ден с хубавата си глава и волеви нос. Сърцето ми запърха, а бях само на петнайсет. От този ден нямах очи за друг мъж.

Цяла сутрин си спомням разни неща. Чудех се какво би било, ако бяхме останали в Мисисипи с вас. Чудех се какво беше видял в Италия, че никога не пожела да говори за това. Чудех се и дали животът ни щеше да е толкова хубав, ако не бяхме дошли на запад, в Пуебло, където се чувстваше толкова спокоен. Домът на героите. Знаеш ли, че така го наричат сега? Подхожда му. Едгар прибра всичките си медали, но не скри, че се гордее, когато носителите на Почетния орден посетиха града. В онази сутрин си облече най-хубавия костюм и отиде да ги слуша — четирима възрастни мъже като него. Придружих го, разбира се, но не чух онова, което той чу. Един път го попитах дали е било толкова зле, както го описаха те, а той само наведе глава и каза: «По-лошо.»

Затова престанах да го разпитвам.

Той не е идеален, ни най-малко. Беше твърде суров с децата, с годините стана капризен, искаше всичко да става по неговия начин. Имахме и трудни моменти, когато ми се искаше да го прасна с касапския сатър по дървената глава. Веднъж или дважди много ме нарани, но не беше нарочно.

Сега обаче не мисля за тези времена. Спомням си как понякога се смеехме толкова силно, че Едгар не можеше да си поеме въздух от смях. Мисля си как се събуждах до него години наред всяка сутрин. Как го слушах да си свирука, докато бърникаше в изгорелия телевизор, който само той беше в състояние да поправи като по чудо.

Господи, дай ми сила! Трябва да го оставя да си иде. Чезне пред очите ми. Само че истината ти казвам, сестричке, аз също си отивам. Помолих Бог да ме прибере. Знаете, че ви обичам, но ти сестричке знаеш, че животът ми няма смисъл без него.

Твоя сестра, Бърта“