Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (47)

45
Джейд

„Бил съм се с алигатор, борил съм се с кит. Имал съм си работа със светкавица, хвърлял съм мълния в затвора.

Ей миналата седмица убих скала, раних камък, пратих в болница една тухла. Толкова съм лош, че лекарството се разболява от мен.“

Мохамед Али, 1974 г.

В нощта на мача съм напрегната като котка върху жица. Рубен е с мен, опитва се да ме разсее, говори ми. В програмата имаше промяна и накрая все пак няма да се бия с Шантал, а с жена на име Тайгър О’Хара от Денвър. Решението бе взето от организатора без никаква основателна причина. Рубен не е доволен — съобщиха ни го само два дни по-рано. Искаше да се откажа от мача.

Аз се заинатих. В никакъв случай! През двата дни на тренировка потърсих някои статистики. Намерих изрезки от коментар на един мач в Омаха, които посяха неописуем страх в душата ми, макар че никога няма да го призная пред Рубен.

— Тайгър^[1] — изричам пренебрежително, докато крача. — На това му викам самочувствие, да се наречеш така.

— Хайде — подканва ме той. — Хайде да видим с кого си имаме работа.

Харесва ми да облека халата с бинтованите си ръце и да изляза сред тълпата. Краката ми сами ме носят, усещам погледите. Приятно е.

Групата от квартала седи на една маса. Труди е с Рик, което ми изглежда малко подозрително — той си счупи крака и не може да живее сам, а е достатъчно добре, за да дойде на боксов мач? Независимо от всичко, като ги гледам заедно, се сещам защо винаги съм ги харесвала като двойка. В очите му има — винаги е имало! — онова изражение към жена му, което би стопило камък. Шанел е с Тони, който още малко ще й счупи пръстите — толкова силно стиска ръката й. Спирам се.

— Момиче, много се гордея с теб! Чух новината за книгата ти.

Трябва да видите как сияе.

— Благодаря — тя протяга ръка. — Ти сигурно си Рубен. Приятно ми е да се запознаем.

Тони се изправя, за да се ръкува с мен.

— Дръж се, чуваш ли?

— Ще дам всичко от себе си.

Остават мама и баба. Не ги виждам от пръв поглед и ми става лошо от нерви, че може да са решили да не идват, защото не приемат да се боксирам на ринга, където може да ме убият. После ги забелязвам — две възрастни чернокожи жени, издокарани, изглеждат не на място — и се забързвам да ги прегърна. Вторият ми баща също е тук и ме поздравява с грейнала усмивка:

— Знаех си, че го имаш в себе си, мила. Фукам се с теб из цял Денвър.

— Браво! Благодаря ти.

Не се сещам, че не познават Рубен, докато майка ми не ме смушква с лакът.

— О! Извинявайте! — издърпвам го отпред. — Това е Рубен Пери. Моят треньор.

Гърленият му глас и вежливост почти я зашеметяват.

— Приятно ми е, мадам.

Обръщам се назад, когато тръгваме, и тя ми дава знак с палец. Ухилвам се.

Докато минаваме през помещението, забелязвам опонентката си. Стои в края на тълпата, подпряла се със сгънат крак на стената. Снимките нямат нищо общо с действителния й вид. По-ниска е от мен, но само малко, със солидно телосложение. Косата й е руса, с рижи оттенъци. Сплетената на френска плитка коса открива лице, на което се открояват високи изпъкнали скули. Бяло момиче. Големи цици. Хубавица.

Личи си, че не е глупава. Устните й мърдат и тя разтърсва глава. „Майната ти!“ — говори изражението й. Сега разбирам промяната в програмата. Тя също.

Явно организаторите не са взели предвид нищо друго, освен фактора „мацки“. Виждам как тя се стяга, докато ме оглежда изпитателно. В този момент аз правя същото. Има структура на плувкиня, бицепси на културист и яки, широки и мощни рамене.

Като на тигър.

От видеозаписите знам, че е известна със силата си. Силата е и едно от моите предимства, но тя няма как да го знае, без да ме е видяла в действие. Сигурно си мисли, че съм бърза и добра в краката — а аз имам по малко и от двете.

През тялото ми преминава електрически заряд от предизвикателството.

— Мачът ще бъде добър — казвам на Рубен.

— Времето ще покаже.

— Ще видим.

Рано е за мача и убиваме времето, като ходим нагоре-надолу и се опитваме да запазим спокойствие, без да се изморим. Гледам част от първия мач, боксьори от полусредна категория, меко казано — посредствени. Мачът продължава до безкрайност, без да се случва нищо интересно. Втория го пропускам, защото виждам, че се изнервям, докато ги гледам. Тялото ми е изопнато като струна, готово, пулсиращо от желанието да изляза на ринга, но вътрешно съм притеснена, че тя ще ме разбие и ще ме направи за смях. Изпитвам съжаление, че няма да се боксирам с Шантал. Справях се с нея на ринга.

Нямам намерение да гледам третия мач, но чувам как тълпата полудява по време на първия рунд и любопитството ми се разпалва. Мачът е добър. Добре тренирани боксьори във върхова форма, и двамата с талант. Разменят си няколко добри удара и се отдалечават един от друг. Впечатлена съм.

— Добър е — онзи с червените гащета.

Рубен кима и скръства ръце пред гърдите си.

— И двамата си ги бива.

В четвъртия рунд Санчес, онзи с червения екип, е свален на земята, но се съвзема и продължава да се боксира. Нанася вихрушка от крошета, които замайват противника му, после с пружинираща стъпка се оттегля назад.

Санчес пада на земята. Из тълпата се разнася ропот, не е ясно какво става.

— По дяволите! — изругава Рубен до мен.

Боксьорът продължава да лежи и сърцето ми се свива. Ръцете му са разперени безжизнено до тялото.

— В безсъзнание е.

— Да.

Медицинският екип се качва на ринга и около боксьора се събира тълпа. Другият състезател е объркан и потърква от време на време лице с ръкавицата. Цари неестествена тишина, после се вдига ужасна врява, защото всички се питат какво е станало.

Падналият боксьор още не е помръднал и близките му се втурват на ринга, за да разберат какво става. Внасят носилка и правят изявление. Виждам как единият парамедик вдига глава към колегата си и ми става лошо от гримасата на лицето му.

— Рубен, мъртъв ли е?

— Не знам — побутва ме по ръката той. — Да вървим. Няма нужда да гледаш това.

Отзад ме качва на масата и размачква силно раменете ми.

— Добре ли си?

— Да.

Само че съм изплашена. Истински. Знам, че ударите в бокса могат да бъдат смъртоносни. Стомахът ми се свива и се отскубвам от Рубен, за да изтичам до тоалетната, където повръщам малкото, което съм хапнала днес. Закусих рано и ще се нахраня обилно чак след мача. Твърде много съм притеснена, за да ям.

— Джейд — вика Рубен зад мен, — не си длъжна да се боксираш. Веднага мога да отложа мача.

Изплаквам си устата и се изплювам.

— Ще се боксирам, Рубен. Нали виждаш как са го нагласили, две хубавици, но тя е истински боксьор, каквато съм и аз. Мачът ще бъде хубав и няма да се откажа.

— Ти си много повече от боксьор, Джейд.

— Знам — присвивам очи. — Онова преди малко разтърси и теб, нали?

— Виждал съм подобни неща — казва през зъби. — Само че се замислих. И двете имате мощен удар. Може да не си ти. Може да е тя. И тогава?

— Ама и ти си един треньор! От теб се очаква да ми даваш кураж, не да ме разколебаваш.

— Трябваше да се откажа от треньорството още преди месец. Знаех си, но исках да ти помогна до края.

— Ами тогава ми помогни до края. Престани да ми бъдеш любовник тази вечер и бъди мой треньор.

Известно време и двамата стоим неподвижно с ръце на хълбоците и свъсени вежди.

— Джейд — казва с прегракнал глас.

— Какво?

Той прехапва устни и присвива очи.

— С теб съм, съкровище.

Въздъхвам с облекчение.

— За мен е важно, Рубен.

— Знам.

Време е да се приготвям и той започва да проверява бинтованите ми ръце.

— Рубен — изричам със съзнанието, че трябва да му го кажа, преди да са ме проснали на ринга в безсъзнание или мъртва. — Обичам те.

Той заглажда част от бинта с палец. Усмихва се.

— Знам — прави ми знак да му подам другата ръка. — Ще се оженя за теб, знаеш ли?

— О, нима? — усмихвам му се аз.

— Ще ти направя двайсет бебета и всяка неделя ще ходим на църква. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

— Ще правим ли секс всяка вечер?

Тези големи лениви очи примигват.

— И всяка сутрин, ако искаш.

— Какво ще кажеш за три деца?

— Три е добре — взема ръкавицата. — Разбрах, че ще станеш моя жена в мига, в който влезе в залата.

— Странно е да водим този разговор, без дори да се докосваме, но ти е известно, че в момента не мога да си позволя да хабя енергията си.

— Това е целта ми — ухилва се той.

— И ще може да правим секс щом се сгодим?

— Не.

— А в първата брачна нощ? — произнасям с отчаяние.

— Тогава да — завързва ръкавицата ми. — По-добре да е по-скоро, а?

На вратата се почуква.

— Пет минути.

Поглеждам го и докосвам с ръкавица диафрагмата си.

— Ууу! Изплашена съм, развълнувана, притеснена и нахъсана. Това нормално ли е?

— Да — той ме перва по задника. — Хайде да им сриташ задниците, момиче.

Излизам като насън, когато съобщават името ми. Отвън в силно осветената зала, към ринга. Обута съм в жълти гащета. Тя е с червени. Качвам се на ринга и виждам как всички са вперили погледи в нас. Иска ми се да припадна.

Ами ако загубя?

После поглеждам към опонентката си. Към друга жена, която иска да бъде силна. Забелязвам мускулите й, вирнатата брадичка. Очите ни са на едно равнище, чувствам силата в раменете си. Помръдвам глава и усещам голата й беззащитност.

Мисля си за Данте — колко щеше да е горд с мен сега. Мисля си как гневът ме доведе дотук, до едно силно и могъщо място, и съм доволна, че го срещнах. Доволна съм също, че вече не е част от живота ми.

Чува се гонгът.

Пристъпвам с пружинираща походка.