Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стар Трек: Оригиналният сериал (59)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Disinherited, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2010 г.)
Корекция
Mandor (2011 г.)

Издание:

Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер. Без наследство

ИК „Калпазанов“, София, 1993 г.

ISBN 954-8070-90-1

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

Последните светлини изгаснаха и лейтенант Ухура стъпи на транспортната платформа. Тя щастливо се усмихна на главния транспортировач Кайл, който в отговор също се усмихна. Неговото поведение винаги й бе вдъхвало чувство на сигурност, когато се завръщаше на „Ентърпрайс“.

— Радвам се да ви видя отново, лейтенант — каза Кайл.

— Повярвайте ми, шефе, аз съм тази, която се радва. Ще се видим по-късно, нали?

— Разбира се — отговори той. Ухура вдигна сака си и слезе от транспортьора, решена да навлезе в живота на кораба. Това, което наистина й липсваше, реши тя, бе нейното легло. Въпреки че гостните на „Лексингтън“ бяха много хубави, нищо не можеше да замени нейното собствено и единствено легло. Отдавна беше разбрала това.

По пътя до офицерските спални размени няколко поздрава с членове от екипажа. Помисли си колко много хора познава по физиономия тук, на „Ентърпрайс“, въпреки че прекарва доста време в командната зала. Със сигурност можеше да познае всеки един глас по комутационните канали, но тя знаеше доста и за лицата, характерите, индивидуалността, отличителните черти на хората, повечето от които й бяха приятели — нещо, от което всеки имаше нужда по време на дългите престои в космоса.

Когато влезе в кабината си, разбра, че изобщо не се чувства уморена, и реши да пийне нещо в офицерската зала, като се надяваше да види там по-голямата част от колегите си. Можеше да седне пред бордовия компютър и да разгледа информацията за последните дни. Но безспорно се нуждаеше от човешка среда. Усмихната, Ухура се завъртя на пета и излезе в коридора.

Чеков и Палмър току-що довършваха обяда си, когато Ухура влезе в просторната офицерска зала, където бързо влизаха и излизаха хора — беше време за новата смяна. Въпреки това повечето се спираха, за да я поздравят със завръщането й на борда. Тя отиде право при своите приятели и размени няколко топли прегръдки с тях. Палмър й предложи да седне, а Чеков се запъти да й донесе чаша кафе.

— И така, как вървят нещата тук, Палмър? — попита Ухура.

— Навярно си чула за фойерверките, тъй че не беше спокойно пътуване — отвърна друга жена.

— И как се справи нашият нов навигатор?

Палмър погледна Чеков, който току-що поемаше чашката с кафето, и като се обърна отново към Ухура, отговори:

— Имаше своите трудни времена, но се справи, когато нещата станаха сериозни. И мисля, че може би започва нещо между него и доброволката Лендън. Изглежда, тя много се интересува от него. Той едва забелязва — тя се ухили, когато видя как Ухура се опули при тази клюка. Направи пауза, замисли се и добави: — Все още е доста зает, даже претоварен. Ясно ти е — иска да се представи добре.

Палмър се усмихна, когато Чеков се завърна при тях. Младши лейтенантът отвърна на усмивката й и постави чашката кафе пред Ухура.

— Хм — каза тя, — канела, благодаря, Павел. Как вървят нещата при теб?

— Не толкова лошо, колкото можеше да бъдат. Все още съм в Старфлийт, нали?

Ухура се усмихна и попита:

— Не беше много зле, нали?

Чеков се опита да скрие гримасата на лицето си и отговори:

— Като че ли беше, лейтенант.

— И какво е това, което чувам за вас и за доброволката Лендън?

Чеков учудено вдигна глава.

— За какво говорите?

Ухура се усмихна и се опита да си поиграе малко с него:

— Чуваме за тези неща дори на други кораби, младши лейтенант.

Руснакът се изкашля. Беше объркан и не знаеше какво да отговори.

— А, да, разбира се — изправи се малко бързичко, като се надяваше, че никой не забелязва червенината на лицето му. — Ще ви оставя да си поговорите двете. Да, точно така, ъ, да си поговорите. Аз, аз трябва да тръгвам, преди мистър Сулу да поиска друг партньор по фехтовка — след тези думи бавно тръгна към вратата на офицерската зала.

Ухура погледа известно време след него, обърна се към Палмър и изкоментира:

— Скоро ще си поговоря с това момче. Много скоро.

Преди Чеков да успее да излезе през вратата, на нея се появи доктор Маккой и руснакът трябваше да изчака, за да позволи на старши офицерът да влезе.

— А — каза докторът, — мистър Чеков. Е, младши лейтенант, оцеляхте ли при това изпитание?

Чеков въздъхна.

— Да, докторе. Все още имам работата си.

Маккой се усмихна при този коментар.

— Разбирам. Научихте ли доста неща?

В съзнанието на Чеков се появиха много отговори — от забавни до жестоки, но този, който избра да каже на висок глас, беше:

— Доста малко.

— Отбий се да си поговорим, ако искаш — каза Маккой. — Колкото по-скоро — по-добре.

Чеков кимна и се извини, като търсеше да се скрие някъде от хора с добри намерения. Не мина повече от десет ярда, когато Сулу едва не връхлетя върху него, облечен в светлосин анцуг.

Щурманът се извини, изпъна се и каза:

— Търсех ви, Павел. Хайде, и двамата не сме на смяна сега. След като направя една обиколка, ще взема Анжела Мартин от ботаническата лаборатория да ми помогне. Ще имаме помощник.

— Откъде се взема толкова много енергия у вас? — попита Чеков.

— Шоколад. Шоколадът ми дава енергията, а бягането поддържа фигурата ми елегантна. Хитро решение, нали?

— Надявам се. Всъщност, Сулу, възнамерявах да отида в спалнята си и да остана там сам. Аз… аз трябва да поразмишлявам върху някои неща.

Сулу погледна приятеля си и каза:

— О’кей, но не се задълбочавай много. Ако го направиш, просто ме извикай и аз ще те върна обратно към действителността — и като се усмихна, обърна се и затича отново по коридора.

Чеков се запъти направо към турболифта и почака няколко секунди, докато компютърът задели едно отделение за него. Когато вратата се отвори, там стоеше Скоти и държеше в ръцете си много дискети. Като го видя, Чеков не успя да скрие усмивката си.

— Не се смей, синко. Това е най-дяволското нещо, което някога съм виждал. Петима доброволци получиха в дискетите си с данни един и същи вирус по едно и също време. Можем да си представим до какви неприятности може да ни доведе това — каза Скот развълнувано.

— Сигурно — отвърна Чеков, като влезе в кабината. — Шести дек.

— Какво ви тревожи, младши лейтенант? Нещата се наредиха добре за вас, нали?

Чеков се обърна към Скот и направи опит да се усмихне.

— Надявам се, че е така.

— Вече го казахте. Е, докато пътувам с вас, бих искал да ви благодаря за помощта при изследванията. Давайте така и скоро ще бъдете старши офицер.

— Благодаря ви, мистър Скот — каза Чеков и млъкна. Скот разбра, че на руснака повече не му се говореше, и също замълча.

След няколко секунди лифтът докара Чеков до шести дек. С умерена походка той се запъти към спалнята си. Най-накрая успя да избяга от офицери с добри намерения и приятели! Със сигурност се опитваха да го ободрят, но накрая всичко свърши добре.

Чеков знаеше, че ако веднъж е сглупил сериозно, това можеше и да се повтори. А пред капитана той без съмнение трябваше да доказва още дълго време на какво е способен.

Не се беше завръщал в спалнята си известно време и гледката по коридора към нея го учуди — раздран метал и стърчащи глави на винтове. Совалката наистина бе претърпяла доста поражения. Нещо повече — няколко души от екипажа бяха загинали. Имаше съобщение, че ще се състои възпоменателна служба в тяхна памет. И за какво беше всичко това? Погълнат от мислите си, не забеляза приближаващата се фигура на Спок. Когато го видя, вече трудно можеше да избегне срещата си с него.

— Съжалявам, мистър Спок — каза Чеков и почувства, че страните му поруменяват.

— Няма нищо, младши лейтенант — каза Спок, като постави ръцете си на раменете му. Това трябваше да означава, че иска да разговаря сериозно с Чеков, а не просто да си побъбрят. — Всъщност радвам се, че ви срещнах. Представянето ви през последните няколко дни ми даде възможност да забележа вашите умения. Открих, че сте нещо повече от един компетентен навигатор.

Чеков се изненада. Тези думи, изречени от Спок, означаваха най-висша похвала.

— Въпреки това… — руснакът се начумери. Защо трябваше да има „въпреки това“? — вие показахте вещина при работата си и в научния сектор — завърши Вулкан. — Бих желал да знам дали сте мислили за възможността да работите в моя отдел.

Чеков онемя. Това не беше само комплимент. Това беше покана да работи в научната станция. Какво повече би могъл да желае?

— Аз, о… е… мистър Спок, аз не съм мислил за това. Но аз със сигурност бих желал да работя с вас. Да, сър, не бих се отказал от тази възможност.

— Действително — отвърна Спок. След това и двамата замълчаха за момент, докато Спок обмисляше следващата информация. — Мога ли да ви запитам какви са вашите амбиции в Старфлийт?

— Да стана командир — отговори Чеков без запъване, като изрази с думи това, което желаеше от сърце, откакто постъпи в академията. — Искам да премина през всички рангове.

— Логично, младши лейтенант. Ще запомня това, когато оценяваме дежурните и произвеждаме в ранг офицери. Вашите умения и познания, полезни на повече от една станция, ще бъдат взети предвид. Благодаря, че ми отделихте време.

Като разбра, че разговорът е приключил, Чеков кимна и изчака Спок да се отдалечи. Руснакът продължи към спалнята си. Това може би беше най-дългата разходка в неговата кариера.

Изведнъж забърза към стаята си, преди някой друг да спре и да се опита да го ободри. Всеки му мислеше доброто, но това бе започнало да му дотяга.

Всъщност единствената оценка, която Чеков действително би зачел, бе тази на капитан Кърк. Можеше ли капитанът да разчита на него след избухването му в командната зала по време на бойна ситуация?

Чеков беше записан в групата за телепортиране на Гама II — тяхната следващата спирка. Дали Кърк ще му се довери да го изпрати на едно рутинно изследване на автоматична станция?

Накрая стигна до вратата на стаята си и въздъхна с облекчение. Вратата се отвори веднага. В същото време автоматичната система за осветяване включи светлините. Чеков се хвърли на леглото, постави ръка под главата си и се замисли.

Откри, че тишината на стаята и тихият шум от двигателите го успокояват. Сякаш му казваха, че нещата отново са се нормализирали. Нямаше повече заплахи от ритрамени наемници или от паратаа. И най-вече нямаше плазмено оръдие, което той беше щастлив да види как експлодира. Вселената не се нуждае повече от двигатели на разрухата.

Точно когато вече заспиваше, чу звънеца. Като псуваше наум, той покани посетителя. Очакваше да е Сулу или Ухура, но беше безкрайно изненадан, когато видя фигурата на капитан Кърк в рамката на вратата.

Бързо скочи на крака, изпъна ризата си, като се чудеше колко ли е разрошена косата му.

Кърк вдигна ръка и помоли Чеков да седне. От уважение капитанът също седна пред масата на младши лейтенанта. След това огледа стаята, за да даде възможност на Чеков да се съвземе.

— Двойните стаи бяха по-малки, когато бях на „Феръгат“ — каза Кърк тихо. — Моята първа стая. Заех се с украсата й. Окачих снимка на семейството си над гардероба, а до нея — снимка на приятелката ми.

Чеков не знаеше какво да каже. Даже не беше сигурен дали трябва да отговори. Очевидно Кърк правеше опит да му каже нещо — не да му изнася лекция — и той просто трябваше да чака и да види как щеше да стане това. Увери се, че трябва да седи мирно и да внимава. В края на краищата, за първи път чуваше капитанът да говори за предишните си служби.

Кърк продължи:

— Не е минало много от времето, когато бях нетърпелив младши лейтенант, уверен, че знае нещо от академията, което старият мъж в централното кресло може би не знае. Разликата между този младши лейтенант и вас, мистър Чеков, е в това, че аз знаех кога да запазя своите теории за себе си. Искам най-доброто от моите хора и винаги ще искам да знам мнението им, когато има време за това. Знаете, че нашите брифинги винаги са отворени форуми за дискусии. Но… и ето тук вие ме разочаровахте: когато аз съм в командната зала, не искам никакви дискусии. Едно противопоставяне може да доведе до гибел. Понякога тези няколко секунди са критични — вижте как стана с плазменото оръдие. Десет секунди между зарежданията. Това е скъпоценно време за един дебат.

Чеков кимна мрачно в очакване да чуе предстоящото си понижение в помощник.

— Вие ми служихте добре през тези месеци — продължи Кърк. — Вашите навигационни умения са доста добри и аз бих искал да ви видя да работите заедно със Сулу. Нашият опит доказа, че със сигурност сте се утвърдили като способен офицер. Така че кажете ми какво да правим с вас? — капитанът загледа очаквателно младия мъж.

Чеков мислеше върху въпроса. Той се почувства много по-млад от Кърк, въпреки че разликата не беше в годините, а в опита.

„Какво го превръщаше в легенда? Опитът му в битките? На мене това ли ми липсва?“ — чудеше се Чеков. Никога ли нямаше да бъде такъв капитан, какъвто е Кърк?

Внезапно се сети, че капитанът очаква отговора му. Всичко, което можа да каже, беше:

— Мисля, че трябва да подобря дисциплината си. Не се гордея с това, което направих в командната зала по време на нашия пръв сблъсък с нападателите.

Гласът му беше монотонен. Погледна надолу и зачака реакцията на Кърк.

— Наблюдавах ви, младши лейтенант. Същото правеха и приятелите ви. Сам се наказвахте, откакто сгрешихте. Не мога да измисля по-добро наказание от това — капитанът направи пауза. — Знаете ли, виждам нещо от самия себе си във вас и може би затова съм толкова строг. Може би на Алфа Ксаридиан съм се отнесъл малко по-грубо с вас, отколкото трябваше. Това вероятно ви е накарало да се държите така след инцидента в командната зала. Но също бих искал да мисля, че опитът ви е от полза.

Кърк се изправи, доближи до Чеков и му подаде ръка.

— Имате всички способности за чудесна кариера в Старфлийт — каза той. — Уверен съм, че сте нужен на този кораб.

Младши лейтенантът не можеше да повярва на ушите си. Не можеше да повярва, че Кърк му прощава толкова лесно.

Момент, той отново се самонаказва! Трябва да спре с това. Капитанът беше казал да не прави повече така.

Безмълвно Чеков се изправи и пое ръката на Кърк. Двамата офицери се ръкуваха и Кърк подари на Чеков най-добрата си усмивка — същата, която поставяше на колене вражеските лидери, същата, която имаше легендарен ефект върху най-красивите жени. Тази усмивка беше просто едно от многото оръжия в арсенала на капитана.

— Благодаря, сър. Можете да се отнасяте с мен както искате… докато възвърна доверието ви.

— Разбрано, младши лейтенант. А сега, след като си казахме каквото трябва, време е да тръгвам за командната зала — Кърк си тръгна и спря на вратата. Погледна през рамо с усмивка и каза: — О, и късмет с доброволката Лендън.

Чеков почервеня. „На този кораб няма никакви тайни.“

Кърк се извини, като се хилеше на учудения Чеков. „Нещата прекалено дълго бяха сериозни“ — отбеляза той, докато вървеше обратно към турболифта.

Беше доволен, че Чеков ще остане за дълго на „Ентърпрайс“ — курс след курс. Беше честно от негова страна да върне курса на Чеков — този курс, който щеше да му помогне да постигне целите си.

Междувременно имаше един способен млад навигационен офицер. А за днес това беше достатъчно.

Край
Читателите на „Без наследство“ са прочели и: